Антъни Хоровиц
Присъдата е смърт (11)

11.
В хотела на гарата

Мислех си, че след Ингълтън може би ще се върнем в хотела, но Хоторн искаше преди това да отидем до входа на Дългата дупка. Не виждах с какво можеше да ни помогне това, но поне бях благодарен, че не предлагаше да се оборудваме и сами да се спуснем в пещерата. Дейв Галиван ни закара със своя „Ленд Роувър“, който беше толкова очукан, че се тревожех да не се разпадне, като минаваме през следващата бабуна или пътна решетка за добитък. Хоторн седеше отпред. Аз бях на задната седалка, притиснат от всички страни от пластмасови бидони, въжета и раници, и гледах навън през прозорците, опръскани и омазани с кал.

Железопътните релси прорязваха околния пейзаж, но пътищата ни позволиха да преминаваме малко по-полека през него. Всичко — селски къщи и ферми, поточета и мостове, гори и хълмове — изглеждаше дори още по-прекрасно отблизо. От време на време Галиван ни разказваше по нещо, но забележките му сякаш бяха умишлено прозаични, като че ли му беше неудобно да вози в колата си писател.

— Това е Уърнсайд. Най-високият от трите върха. А това е Ингълбъро. Ако погледнете натам, ще видите хребета, от въгленосен варовик е. Онези овце там са от породата „Суейлдейл“ — и той посочи към тях. — Пасат тук повече от двеста години.

Седнал до него, Хоторн виждаше много по-добре, но продължаваше да не проявява никакъв интерес, отпуснат в седалката си, без да говори.

Един черен път се отклоняваше встрани от основния, ние поехме по него и се потопихме във великолепната зелена пустош на Дейлс, като най-сетне спряхме пред една порта в каменен зид. Като изключим хрущенето на чакъла под краката ни, докато колата преминаваше през портата и после по някаква друга пътека, не чухме почти никакъв звук. В Ингълтън беше слънчево, но сега се заоблачаваше и ми мина през ум, че когато Ричард Прайс, Чарлс Ричардсън и Грегъри Тейлър са потегляли на последното си общо спускане в пещерата, времето сигурно е било както в момента. Все още имаше предостатъчно синева, но в далечината облаците се отъркваха един в друг и хвърляха по полята тъмни сенки, разкъсвани само от косите, сякаш божествени лъчи светлина.

Стигнахме до едно поточе, което бълбукаше ведро по пътя си, после достигаше един каменен ръб, откъдето започваше да прелива и се превръщаше във водопад. Беше невъзможно да видим колко е дълбок, но сякаш водеше чак до земните недра. Насреща ни се издигаше хълм, а в него зееше черната паст на една пещера, оградена от бръшлян и мъх и силно наподобяваща онези, за които се разказва в страшните приказки за деца. Оттук тримата мъже бяха започнали своето спускане и се бяха оставили на мрака да ги погълне.

— Къде е изходът? — попита Хоторн.

Галиван посочи с ръка.

— Три километра на изток. На гърба на хълма Дриър. Искате ли да отидем там?

Хоторн поклати глава. Докато оглеждаше хоризонта, той забеляза една боядисана в бяло селска къща, уединена и заобиколена от поля.

— Кой живее там?

— Човекът, когото споменах пред вас. Крис Джаксън. Това е фермата „Инг Лейн“.

— Сега вкъщи ли си е?

— Може и да е. Искате ли да говорите с него?

— Ако нямате нищо против.

— Както искате.

Не отидохме пеш. Върнахме се при колата и минахме с нея през портата, след което продължихме по един още по-неравен път, а гумите хвърляха настрани камъни и пръст. Питах се дали се намирахме върху тавана на „Дългата дупка“. Лично на мен цялата тази експедиция ми се струваше малко безцелна. Дали според Хоторн, докато тримата мъже са изследвали пещерата, се беше случило нещо подозрително? Дълбоко под земята би било подходящо място за извършване на убийство. Поне няма нужда тялото да се заравя. Да предположим, че Ричард и Грегъри са убили Чарлс Ричардсън. Някой беше узнал това и беше решил да им отмъсти, като пребие единия от убийците до смърт, а другия бутне под влака. Беше една напълно възможна хипотеза. Но защо точно сега? И как така трима стари приятели от университета, които се бяха виждали само веднъж годишно за по някое и друго приключенско пътешествие, внезапно се бяха нахвърлили един срещу друг?

Стигнахме до фермата, която се намираше на около километър и половина в северна посока, облегната отстрани на хълма като старец, заобиколена от разпилени части от земеделски машини и найлонови чували от храна за животни. Отново на вратата почука Дейв Галиван, но този път той изчака, докато не отвори един жилав, слаб като върлина мъж със сива коса и дълги, неподдържани мустаци, облечен с тениска и дънки. Беше бивш военен. Разбрах го, още преди да каже и дума — по стойката, татуировките по ръцете, суровия поглед.

— Драсте.

Няма да се опитвам да пресъздавам йоркширския диалект — ще изглежда смехотворно, отпечатано на страницата — но това беше първото, които произнесе, докато ни оглеждаше внимателно.

Гълаван обясни кои сме и защо сме дошли.

— Тогава най-добре влезте вътре.

Входната врата водеше право към кухнята, в която имаше каменен под и нито следа от уют. Седнахме около масата. Той не ни предложи чай.

— Знаех, че онзи ден вещаеше неприятности — каза ни той. — Следобед започна да вали като из ведро и аз се опасявах, че ще се случи най-лошото. Погледнах през прозореца към поточето, което минава отзад. Пресъхнало е през половината година, но в четири часа онзи следобед водата в него се лееше с пълна сила. Това поточе е най-добрият показател, който съм виждал.

— Климатичен показател — добави Галиван. — Наоколо има много такива. Дори една малко по-силна струя в поточето означава, че не трябва да влизаш в пещерата.

— Точно това казах и аз на Барбара.

Той погледна нагоре, където вероятно се намираше съпругата му.

— Само се надявах някой да не е сглупил и да е слязъл под земята. Но час по-късно на вратата се почука и влязоха двама мъже — в ужасно състояние, подгизнали, единият с разкървавен нос. Трябваше ми минута-две да разпозная, че единият беше Грег Тейлър. Другия не го познавах. Както и да е, те ми разказаха какво се е случило в Дългата дупка. Бяха се опитали да се преборят с течението и да се върнат, за да намерят своя приятел, и се бяха поболели от тревога. Помолих Барбара да им предложи нещо за пиене, докато аз се обадя в полицията.

— Двамата казаха ли нещо друго, докато бяха тук? — попита Хоторн.

— Казаха много неща, но повечето несвързани. Дъждът продължаваше да се лее и чакахме да пристигне спасителният екип. Но ще ви кажа едно. От двамата Грег беше по-зле. Другият мълчеше. Седеше като преследван от привидения или нещо такова. А Грег? „Аз съм виновен.“ Това повтаряше. „Аз съм виновен. Аз съм виновен.“ Непрекъснато. Не можеше да спре.

— Какво се случи после?

— Дойде една полицейска кола и ги отведе. По това време Дейв и неговият екип вече правеха всичко по силите си, но беше твърде късно. За последно видях Грег как гледа през прозореца като мъртвец. Но не той умря през онзи ден.

— Сега е мъртъв — измърмори Галиван.

— Аха. Чух. Може би е дошъл неговият час за разплата. Кой знае? Накрая винаги ни застига.

Вечеряхме в хотела на гарата, в едно уютно помещение с ниски тавани и лакирани греди. Близо до пода, по дължината на бара беше прикрепена една релса, на която да си подпреш краката. Предполагах, че през лятото гъмжи от туристи, но тази вечер беше доста спокойно. В ъгъла имаше огромен игрален автомат, святкащ и блещукащ като някакъв извънземен нашественик, но никой не играеше на него. Един закръглен лабрадор дремеше в коша си.

Хоторн беше поканил Галиван да се присъедини към нас и тримата седнахме на една маса до прозореца, с гледка към друг виадукт — по-малкият брат на онзи, който бях видял в Ингълтън. Поднесоха ни огромни порции пай с говеждо и бъбреци, който Хоторн опитваше внимателно, сякаш съставките му се струваха подозрителни. Галиван и аз си поръчахме по една халба „Йоркшир Битър“. Както обикновено, Хоторн пи вода.

Известно време говорехме на общи теми — туризма, пещерняците, местните клюки — но имаше само една причина Хоторн да е поканил Галиван да вечеря с нас и тя беше, че искаше да узнае нещо. И разбира се, не след дълго той се хвърли в атака.

— Ще ни кажеш ли какво точно криеш, Дейв? — попита той.

— Не разбирам за какво говориш — каза Галиван и застина с вилица в ръка.

— В дома на Сюзан Тейлър тя спомена, че си присъствал на дознанието.

— Така е.

— Казал си им, че нямало нищо подозрително и никой не бил виновен.

— Това беше истината.

— Сигурен ли си?

Галиван не отговори, затова Хоторн продължи:

— Ти беше притеснен в дома й, притеснен си и сега. Не съм прекарал двайсет години в полицията, без да се науча да познавам, когато някой ме лъже. Какво премълчаваш?

— Нищо не…

— Двама души са мъртви, Дейв. Приятелчето ти Грег е заминало под влака. Последният човек, с когото се е видял, е бил пребит до смърт двайсет и четири часа по-късно. Може би всичко това има някаква връзка със случилото се тук и аз трябва да знам каква е тя.

— Добре! — каза Дейв и остави вилицата си. Очите му пламтяха гневно. — Не исках да говоря за това пред нея и не съм сигурен, че искам да говоря и с вас. Няма никакви доказателства. Нищо. Просто едно чувство.

— Продължавай.

— Е, Чарли Ричардсън може и да не е бил професионалист, но е бил опитен пещерняк. Знаел е какво прави. Затова така и не разбрах как може да е постъпил толкова дяволски глупаво. Простата истина е, че не е имало никаква причина той да умира.

След като беше започнал, храната остана на заден план. Сякаш беше чакал да му се удаде възможност да представи своята гледна точка, още от деня на случилото се. Когато потъна в спомените си, погледът му стана мрачен.

— Грегъри Тейлър ги повежда навътре в пещерата. След него върви Ричард Прайс. Чарли Ричардсън е последен. Разбира се, те все още не знаят, но пороят е започнал да се излива над земята. Докато разберат какво се случва, вече е твърде късно. Водата е рукнала поройно, насочвайки се право към тях.

— Как биха разбрали за нея, без да я виждат? — попитах аз.

— Могат да я чуят. Звучи като бумтене и боботене… най-ужасяващият звук на света, който ги е заобикалял от всички страни и се е усилвал все повече и повече. И много скоро вече са могли да я усетят. Дъждът си е проправил път през пукнатините и сталактитите.

Ядосан от прекъсването, той престана да ми обяснява и се обърна отново към Хоторн.

— Трябва бързо да вземат решение. Имат може би десетина минути. Четвърт час, в най-добрия случай. И така, те решават да продължат напред и както вече знаете, Ричардсън пропуска пасажа на Дрейк — така се казва кривината — и продължава към кръстовище „Спагети“. Можеш да се объркаш много лесно, особено ако бързаш. Но тъкмо това не разбирам.

Той почука с пръст по масата, за да наблегне на думите си.

— След като се е озовал там, защо не е останал на място? Можел е да намери някоя височинка и да изчака водата да премине. В най-лошия случай е щял да остане сам в тъмното, и да ни изчака да отидем и да го намерим.

— Може би е изпаднал в паника — предположих аз.

Галиван поклати глава.

— Един опитен пещерняк не изпада в паника. Имал е предостатъчно батерия. Освен това е носел със себе си и спасителен чувал.

Той обясни какво е това, преди да успея да го попитам.

— Направен е от непромокаема материя. Нахлузваш си го през главата и седиш вътре. Държи ти топло, докато чакаш да те спасят. Но Чарли е допуснал чувалът да го убие.

— В какъв смисъл? — попита Хоторн.

— Точно с него се е закачил. Спасителният чувал е бил закачен с късо въже за ремъците около бедрата му и се е закачил в кривината, докато той е слизал надолу. Разбирате ли какво ви казвам?

Той очерта с ръце тясна, вертикална тръба.

— Тръгва от кръстовище „Спагети“ и се връща обратно до пасажа на Дрейк. Спуска се надолу в опит да настигне другите, но чувалът се закача. Цялата тежест на тялото му увисва на въжето и вече не може да направи нищо. Няма как да се изкачи обратно нагоре без помощта на приятелите си. Глупакът не си е взел нож, затова не може да среже въжето и просто остава да виси там. И когато водата го застига, се удавя.

Той замълча, преди да продължи:

— Така го открих аз. Може би преди това водната струя го е зашеметила. Ако е имал късмет.

— Опита ли се да поговориш за това с Грегъри Тейлър? — попита Хоторн.

— Разбира се, че говорих с него. Освен че бяхме приятели, това влизаше в задълженията ми на дежурен отговорник. Но той не е бил там, когато другият е умрял. Двамата с Прайс вече са били продължили напред. Какво си е мислил Ричардсън в онзи момент? Това никой не може да каже.

— Защо тримата не са изчакали на кръстовище „Спагети“? Нали казваш, че там е по-безопасно?

— Може би така е трябвало да направят. Но Грег ми каза, че се страхувал да не би ако навлязат, после да не успеят да се измъкнат. И с право. Аз съм влизал там и е дяволски заплетено.

Галиван въздъхна.

— Както и да е, на човек всичко му е ясно, след като е отминало. Чули са как водата приижда и са искали да излязат. Ако бях с тях, може би и аз щях да взема същото решение.

Последва дълго мълчание. Осъзнах, че само аз продължавах да се храня. Оставих ножа и вилицата си.

— Има още нещо, което може би ще искате да научите — добави Галиван. — Грег ми се обади от Лондон, в деня на смъртта си.

— В събота? — каза Хоторн.

— Точно така. В събота следобед. Отиваше към гарата. Каза, че искал да говори с мен за Дългата дупка — за онова, което се е случило в действителност.

— Това ли каза? Точно с тези думи?

— Точно така. Каза, че от известно време мислел за това и че искал да сподели нещо, за да му олекне. Разбрахме се да се срещнем тук, точно в тази кръчма, в понеделник вечерта. В седем часа.

— Но така и не се прибрал.

— Паднал под влака и всичко свършило.

Внезапно ме връхлетя едно прозрение, точно както водата трябва да е нахлувала стремглаво през Дългата дупка. Изведнъж всичко ми се стори съвсем очевидно. Грегъри Тейлър е знаел нещо, което не е било известно на никой друг. Точно преди фаталния инцидент се е случило нещо. Той е искал да го разкаже на Дейв Галиван. Но някой го беше убил, преди да успее да се прибере у дома.

Някой го беше убил. И това беше причината.

* * *

По-късно същата вечер, след като Галиван си тръгна, споделих мислите си с Хоторн, но той изглежда не беше толкова убеден, нещо типично за досадния му характер.

— Нещо не ми пасва, приятел. Ако се е обадил по телефона на път за гарата и някой го е чул, този някой е трябвало да бъде с него, а по думите на жена му той е бил сам.

— Може да се е срещнал с някого в Лондон.

Замислих се за времевата последователност.

— Може да е била Давина Ричардсън. Знаем, че е бил в близост до дома й.

— И какво? Мислиш, че го е проследила до гара „Кингс Крос“ и го е бутнала под влака?

— Защо не? Ако е обвинявала Ричард Прайс и Грегъри Тейлър за смъртта на съпруга си, може да е убила и двамата.

— Но тя не ги е обвинявала. Тя е простила на Прайс и не е била виждала Тейлър от шест години. Дори не знаем дали се е срещала с него в деня на смъртта му.

— Предполага се, че ти ще я попиташ.

Хоторн ме дари с най-премерената си усмивка.

— Разбира се, че ще я попитам. Тя ти допадна, нали?

— Стори ми се доста мила.

— Освен това синът й чете книгите ти!

— За разлика от твоя син. Да!

Същата вечер се случи още едно странно нещо. Бяхме приключили рано, тъй като на следващата сутрин трябваше да тръгнем обратно още в седем часа, и тъкмо щяхме да се качваме в стаите си, когато в кръчмата влезе един мъж. Забелязах как стои до вратата и ни гледа слисан. Наближаваше четирийсетте, имаше гъста коса, беше нисък и доста слаб, облечен с блуза с качулка и дънки. Той се поколеба, после се приближи към нас и аз предположих, че ме е разпознал и ще заговори за книгите ми.

Но всъщност мъжът мислеше, че познава Хоторн.

— Били!

Тази единствена дума прозвуча като нещо средно между твърдение и въпрос. Хоторн вдигна поглед, но не даде никакви признаци, че го познава, и мъжът започна да се колебае.

— Аз съм, Майк — каза той. — Майк Карлайл.

— Съжалявам, приятел — каза Хоторн и поклати глава. — Името ми не е Били. И не познавам никакъв Майк Карлайл.

Мъжът беше напълно озадачен. Беше разпознал лицето, а вече мислеше, че е разпознал и гласа му.

— Не беше ли ти в Рийт?

— Не. Не знам за какво говорите. Тъкмо пристигнах от Лондон. Никога не съм бил на място, което се казва Рийт.

— Но…

На мъжа му се искаше да продължи, но Хоторн се беше държал непреклонно. Почти враждебно.

— Съжалявам — заекна мъжът.

Продължаваше да гледа втренчено Хоторн. Не можеше да събере сили да си тръгне.

Хоторн взе в ръка чашата си с вода.

— Няма проблем — каза той.

Долавях студенината в гласа му. Както и в погледа му.

— Съжалявам.

Мъжът разбра намека. Той не просто се отдръпна. Ако беше дошъл да изпие една бира, явно вече беше размислил. Както беше влязъл, така и излезе.

— Аз си лягам — каза Хоторн.

Исках да го попитам какво се беше случило току-що. Дали някога се беше казвал Уилям или Били, или просто онзи човек се беше припознал? Случва се. Но кой знае защо бях сигурен, че това не е обяснението и че по някакъв начин този Майк Карлайл имаше нещо общо с особеното настроение, в което беше Хоторн през целия ден.

Хоторн си тръгна, без да каже нито дума повече, и не спомена нищо по този въпрос нито по време на закуска на следващата сутрин, нито във влака през целия път обратно до Лондон.

По-късно на същия ден, още щом влязох в продукционната на „Войната на Фойл“, веднага забелязах, че нещата все така не вървят. Дрънчащи телефони, принтери, които бълваха нови и нови листа, счетоводители, вперили отчаяно поглед в екраните на компютрите си, тичащи наоколо асистенти, които сякаш преследваха самите себе си, едно усещане за строго контролирана паника… Всичко това беше нормално. Разтревожиха ме тишината и начинът, по който всички избягваха погледа ми, докато си проправях път към кабинета на Джил.

— Какво се е случило? — попитах аз.

Тя стоеше до бюрото си (Джил никога не седи) и тъкмо приключваше някакъв разговор по телефона, докато си проверяваше електронната поща и диктуваше нещо на асистентката си, всичко това едновременно. Както сама често ми беше казвала, само жените умеят да вършат няколко неща едновременно.

— Нищо, за което си струва да се тревожиш — каза тя.

— Не, кажи ми!

— Изгубихме една локация — каза тя.

— Коя?