Антъни Хоровиц
Присъдата е смърт (16)

16.
Литературният клуб

Слязохме заедно с асансьора — странно преживяване, защото докато пристигнем, Хоторн се беше върнал към обичайното си поведение. Сякаш плъзгащите се врати на асансьора бяха послужили като преход към следващата сцена, като във филмите от едно време; бяхме прескочили сцената с враждебността помежду ни и в новия кадър отново бяхме приятели. Несъмнено, когато пристигнахме на третия етаж, спорът беше напълно забравен. Хоторн беше наперен, наежен, леко тревожен. Знаех колко ревностно прикрива личния си живот. Не той беше пожелал да го придружа на сбирката на литературния му клуб — вероятно го бяха придумали останалите членове. От друга страна, хората, с които щях да се запозная, не бяха негови близки приятели. Веднъж ми беше казал, че са се запознали чрез местната библиотека. Дали това беше вярно? Поне един от тях живееше в същата сграда като него. Може би всички живееха тук.

Докато крачехме надолу по коридора, долових аромата на индийска кухня. Някъде по средата на коридора имаше една отворена врата и ние спряхме пред нея. Хоторн разкопча единственото копче на сакото си; не беше склонен на никаква друга отстъпка пред етикета.

— Кой живее тук? — попитах аз.

— Името й е Лиса Чакраборти.

— Последния път, когато бях в тази сграда, се запознах с едно младо момче в инвалидна количка…

Хоторн ме изгледа натъжено. Вече знаех повече, отколкото му се искаше.

— Това е синът й.

Кевин Чакраборти. Момчето, болно от мускулна дистрофия, което се беше пошегувало, че не може да достигне най-горното копче в асансьора.

Влязохме вътре.

Изненадах се как два апартамента в една и съща сграда, почти еднакви по форма и размер, можеха да се различават толкова много един от друг. Разпределението на дома на Лиса Чакраборти в никакъв случай не можеше да бъде наречено „отворен план“. Коридорът завиваше под прав ъгъл и почти неохотно водеше към дневна, която беше доста мрачна и претрупана, с масивни мебели, тапети и полилеи. Диваните бяха плътни, затрупани с възглавници, застанали един срещу друг като врагове, от двете страни на ниска, натруфена масичка за кафе. Шарката на килима беше на спирали — нещо, което не бях виждал от доста време. Навсякъде имаше украшения: порцеланови фигурки, вази, стъклени преспапиета, лампи „Тифани“, различни сребърни статуетки. Всичко беше наблъскано толкова произволно, че помещението приличаше на антикварен магазин.

Нещо в интериора ми се стори доста странно, но ми отне няколко секунди да разбера какво точно беше то. Въпреки претрупаната дневна, до входа на стаята беше оставено празно едно широко пространство. Вратите и коридорите бяха с около една трета по-широки от обичайното. Дадох си сметка, че бяха изработени по този начин, за да може Кевин да маневрира свободно с количката си.

Него го нямаше, но беше пълно с хора, които стояха с напитка в ръка и се оглеждаха с неудобство по онзи начин, типичен за гостите, които вместо да седнат на многобройните свободни места, избират да стоят прави и скупчени заедно. Първоначалното ми впечатление, вероятно несправедливо, беше за доста странни хора — предимно защото бяха толкова различни един от друг. Имаше една много висока жена с много нисък мъж. Две близначки. Една закръглена дама, облечена със сари. Един мъж с посивяла коса, изискан на вид, може би южноамериканец. Мъж с шотландска поличка и екстравагантна брада и друг, нисък и дребен мъж с кръгли очила, облечен в костюм от туид. На брой бяха около дузина. Ако не знаех, че общото между тях са книгите, щеше да ми е много трудно да измисля причина, поради която да се намират в една и съща стая.

Жената, облечена в сари, пристъпи напред с грейнало лице. Имаше черна коса с посивели кичури и широко отворени, любопитни очи. Никога не бях виждал човек с толкова много сребърни бижута по себе си: три гердана, пръстени на всеки пръст и халка на носа, брошка за сари във формата на паун и обици, които стигаха до раменете й. Беше на около петдесет години, но нямаше нито една бръчица по кожата си, а от нея направо струеше топлота и добро настроение.

— Господин Хоторн! — възкликна тя. — Може ли да сте толкова лош! Започвахме да си мислим, че няма да дойдете. Това ли е вашият приятел?

Аз се представих.

— Очаровани сме, че успяхте да се присъедините към нас. Влезте, влезте. Аз съм Лиса Чакраборти, но настоявам да ме наричате Лиса, а аз ще ви наричам Тони.

— Е, всъщност…

— Боя се, че тази вечер ще бъда само аз. Съпругът ми никога не идва на нашите малки сбирки. Всъщност той изобщо не се интересува от книги. Отиде на кино.

Тя говореше, сякаш бързаше за някъде, а думите й се сипеха една през друга в ентусиазма си да излязат от устата й.

— Ще започнем с чашка вино и нещо за хапване, а после ще се заловим за работа. При това не с друг, а с Шерлок Холмс! И то в компанията на един истински следовател и един автор, сам който е писал за великия детектив — какво удоволствие само! Господин Браниган! Има ли чаша вино за нашия гост?

Господин Браниган беше ниският съпруг на високата съпруга. Когато влязох, той се усмихваше и усмивката си беше останала на лицето му, придавайки му леко налудничав вид. Беше почти напълно оплешивял, с кръгло въодушевено лице и мустаци, които потрепваха над горната му устна.

— Здравей! — излая той и пъхна в ръката ми чаша възтопло бяло вино. — Кенет Браниган. Много ми е приятно да се запознаем, Тони. Много мило от твоя страна, че дойде. Позволи ми да те запозная с моята по-добра половинка. Това е Анджела.

Съпругата му — властна и надменна на вид — застана до него.

— Приятно ми е да се запознаем — каза тя. Гласът й звучеше остро, без да се усмихва. — Вие ли пишете книгите за Ерик Райдър?

— Алекс Райдър, да.

Тя ме изгледа тъжно.

— Опасявам се, че нашите деца вероятно никога не са ги чели.

— Хами ги четеше — възрази й Кенет. Той ме погледна и примигна. — Хами прочете няколко от тях, като беше на дванайсет години. „Артемис Фоул“. Тя му беше любимата.

— Всъщност тя е на Оуин Колфър — казах аз.

— Интересно ми е да чуя какво мислите за Шерлок Холмс — каза Анджела и избърза, преди да успея да отговоря. — Лично аз го намирам за много труден. Не знам защо го избраха.

— Далеч не е нашата бира — съгласи се Кенет. — Но всички сме гледали Бенедикт Къмбърбач в сериала „Шерлок“ по телевизията. Вероятно ще е любопитно да разберем как е започнало всичко.

Постепенно обиколих всички хора в стаята. Запознах се с един ветеринарен хирург, един психиатър и един оттеглил се от сцената концертиращ пианист. Хоторн не дойде с мен. Той стоеше сам отстрани и ме наблюдаваше внимателно. Но ако се опасяваше, че може да узная нещо повече за личния му живот, нямаше нужда да се тревожи. Аз наистина се опитах да поразпитам някои от хората за него, но сякаш никой не знаеше почти нищо, или може би просто нямаха желание да споделят. Той беше просто Хоторн — човекът, който живееше сам на горния етаж и който някога беше работил като детектив. Останах с впечатление, че за тях той беше не по-малко загадъчен, отколкото за мен. Единствено мъжът с шотландската поличка (търговец на месо, който работеше на пазара „Смитфийлд“, както се оказа) ми разказа нещо повече. Той сниши глас и се оплака, че Хоторн бил единственият член на клуба, който не позволявал да се срещат в апартамента му.

— Не знам какво крие — промърмори той с рязък тон. — Но не мисля, че това е редно.

Междувременно Лиса Чакраборти се суетеше наоколо с чинии, пълни с храна, която включваше самоси^[1], крокети и други леки индийски закуски, които всъщност се състояха предимно от тесто. Браниган чинно я следваше с виното. Не изпитвах желание нито да пия, нито да се храня, и ми олекна, когато Лиса обяви, че дискусията ще започне след пет минути. Докато членовете на клуба заемаха местата си, аз взех няколко мръсни чинии и я последвах в кухнята.

— Тони, много си мил. Благодаря ти. Остави ги до миялната, моля те.

— Как организирахте литературния клуб? — попитах я аз, докато носех чиниите през кухнята.

— Идеята беше моя. Сложих обява в местната библиотека. Събираме се вече почти пет години.

— Хоторн винаги ли е бил член?

— О, да. Абсолютно! От самото начало. Запознахме се в асансьора, знаеш как е. Той живее сам, няколко етажа по-нагоре.

Прекъсна ни тих механичен шум и когато се огледах, видях Кевин, който се появи на прага със своята инвалидна количка. Стори ми се по-скоро приятно изненадан, отколкото озадачен, че ме вижда да стоя там и да си говоря с майка му, но все пак тъкмо той беше отговорен за моята покана да присъствам. Той не просто ме беше разпознал в асансьора, но също така беше разбрал кого посещавам — което означаваше, че Хоторн му беше разказал за мен. Чудех се какво ли си беше помислил, когато ме беше видял да се возя нагоре-надолу в асансьора. Почти веднага разбрах отговора.

— Здравей — каза той.

Веднага ме беше познал и ми се усмихна многозначително.

— Как е животът нагоре-надолу по асансьорите?

— Радвам се да те видя отново, Кевин — казах аз. — Как си?

— Просто ужасно. Не бива да се оплаквам.

Лиса го прекъсна.

— Миличък, сбирката скоро ще започне. Имаш ли нужда от нещо?

— Останаха ли самоси?

— Разбира се.

— Може ли и една „Кока-Кола“?

Тя отиде до хладилника, извади една кутийка и му я отвори. Пъхна вътре една сламка и я сложи в страничната поставка на количката му. После сложи три самоси в една чиния и я остави в скута му.

Кевин весело вдигна поглед към мен.

— Мятам си ги в устата — каза той в отговор на въпроса, който не бях задал. — Като топчета.

— Не е вярно! — нахока го майка му. — И не бива да се шегуваш с тези неща! Кевин е болен от мускулна дистрофия — обясни ми тя, едва поела си дъх. — Но все още може да движи до известна степен и двете си ръце. Достатъчно, за да се храни.

Тя размаха пръст срещу него.

— И яде твърде много.

— Ти си виновна. Не трябва да готвиш толкова вкусно.

— Ще станеш твърде тежък за тази количка и после какво ще правим?

— Чао, Антъни! — ухили се Кевин и завъртя количката си.

Кухнята беше проектирана точно както останалата част от апартамента, така че той да разполага с достатъчно място. И двамата го проследихме с поглед, когато се отдалечи обратно по коридора, бръмчейки с електрическия двигател на количката. В другия край имаше една отворена врата, но не успях да видя нищо от неговата стая. Той изчезна вътре.

— Ръцете му отслабват — каза Лиса, по-тихо. — И ще дойде момент, когато изобщо няма да е способен да се храни. След това ще може да приема само течна храна. И двамата го знаем, но се опитваме да не говорим за това. Това му е лошото на Дюшен. Всичко просто се случва едно след друго.

— Много съжалявам — промълвих аз.

Бях смутен. Не знаех какво точно да кажа.

— Недей. Той е прекрасно момче. Красиво, като баща си. Истинска късметлийка съм, че ми е дете.

Тя се усмихваше насреща ми.

— Разбира се, понякога изпада в депресия и се питаме как ще се справим. Имаме си и добри, и лоши дни. Но твоят приятел Хоторн е истински дар Божи. Забележителен човек. От мига, в който стана част от живота ни, всичко така се промени, че не знам как да го опиша. Двамата с Кевин са най-добри приятели. Прекарват часове наред заедно.

Тя заговори по-тихо.

— Понякога си мисля, че ако не беше той, Кевин може би вече щеше да се е предал.

Аз погледнах към дневната. Хоторн се беше заговорил с южноамериканеца и беше забравил за мен.

— Но и Кевин помага на Хоторн — казах аз.

— О, да. Господин Хоторн постоянно го търси.

— С какво точно се занимава Кевин?

Мисля, че Лиса Чакраборти беше на път да ми каже, но в същия миг през вратата се показа главата на Кенет Браниган.

— Всичко е готово! — обяви той.

— Само да донеса кафето.

Вече беше приготвено. Лиса мина покрай мен с кафето в ръце. Аз я последвах с ясната мисъл, че току-що бях пропуснал една възможност да надникна тайничко в живота на Хоторн. От друга страна, вече знаех къде можех да открия стаята на Кевин и мислено съставях план. Вечерта все още не беше приключила.

Всички бяха насядали горе-долу в кръг около масичката за кафе, вече отрупана с екземпляри на „Етюд в червено“, появили се незнайно откъде. Местата не бяха достатъчно, затова някои от гостите се бяха натъпкали на диваните, а близначките седяха на пода със скръстени крака, в идентични пози. За мен беше оставен един стол с висока облегалка, точно до Хоторн. Приближих се и седнах.

— Къде беше? — попита ме той.

— Бях в кухнята. С Лиса. Поговорих си с Кевин.

Докато го казвах, наблюдавах очите му, но той сякаш не прояви интерес.

— Не говори за случая — измърмори мрачно той.

— Да не би да имаш предвид убийството на Инок Дребър в Лористън Гардънс? — попитах аз.

— Знаеш какво имам предвид.

— Ще направя каквото мога.

Лиса Чакраборти даде начало на дискусията, преди Хоторн да успее да каже още нещо.

— Добър вечер на всички. Много се радвам да ви посрещна тази вечер в дома си, за да обсъдим „Етюд в червено“, написана през 1886 година от сър Артър Игнейшъс Конан Дойл. Преди да започнем нашата дискусия, нека отбележа колко се радваме, че сред нас има известен писател. Тони е работил по сериалите „Поаро“, „Убийства в Мидсъмър“ и „Войната на Фойл“. Също така е написал много собствени детективски романи, за деца и за възрастни. Сигурна съм, че Тони има много и интересни гледни точки, които може да сподели с нас, и се надявам да имаме време да ги чуем. Но нека започнем, като го посрещнем с добре дошъл в литературен клуб „Ривър Корт“!

Последваха ръкопляскания, които поради малкия брой хора в стаята бяха леко смущаващи, но аз се усмихнах енергично. Хоторн не взе участие в аплодисментите.

— И така, нека веднага започнем с приключението, което ни е събрало днес…

Към този момент вече си бях дал сметка, че изобщо не ме интересува какво мисли някой от присъстващите за „Етюд в червено“ и в известен смисъл не останах изненадан да науча, че въпреки казаното от Лиса и всеобщата симпатия към телевизионния сериал по Би Би Си, оригиналното произведение не беше допаднало на никого от тях.

— Бях разочарован… написана е толкова непохватно!

Това беше Кенет Браниган, който поведе дискусията.

— Предполага се, че историята разказва доктор Уотсън. Той е разказвачът, но по средата изведнъж се озоваваш в Сиера Бланка в Северна Америка и докато се усетиш, си се върнал трийсет години назад, още преди историята да е започнала, появява се и някаква смехотворна шайка мормони…

— Дойл май никак не обича мормоните, нали? Бих казал, че ги е описал с голяма доза расизъм.

— Книгата беше много кратка. Поне това беше плюс.

— Изобщо не разбрах края. Защо последните две изречения са написани на латински?

— Не повярвах на нито една дума…

„Етюд в червено“ е книга, която винаги съм обичал, и слушах едва с половин ухо, докато всички в групата един през друг споделяха мнението си. Любопитно беше как след като ме бяха поканили да се присъединя към клуба, сякаш никой не забелязваше присъствието ми — но това напълно ме устройваше. Мислите ми бяха другаде.

Кевин и Хоторн. Разговорът, който бях дочул на дванайсетия етаж: „Нямаше да се справя без теб.“ С кое нямаше да се справи? Защо изобщо Кевин беше отишъл в апартамента на Хоторн? Трябваше да разбера.

След като от началото на разговора бяха минали около четирийсет минути, а аз все още не бях допринесъл за него по никакъв начин, се наведох към Хоторн и прошепнах:

— Къде е тоалетната?

Лиса Чакраборти ме чу.

— Надолу по коридора, втората врата вляво — съобщи на висок глас тя, така че да я чуят всички присъстващи.

Настъпи мълчание, докато станах и излязох от стаята. Усещах как всички ме наблюдаваха.

— Онази улика на стената — дочух да казва някой. — Думата RACHE^[2], написана с кръв. Това е просто глупаво. Подобно нещо никога няма да се случи в реалния живот…

Аз продължих надолу по коридора и гласовете заглъхнаха, погълнати от плътните стени, килимите и прекомерния брой мебели. Не отивах до тоалетната. Малко се срамувах от себе си, задето се натрапвах по този начин — но вече бях решил. Почти беше сигурно, че нямаше отново да ме поканят в апартамента на Лиса, така че нямаше да ми се удаде повторна възможност като тази. Подминах тоалетната, на път за стаята, в която бях видял да влиза Кевин от кухнята. Постоях няколко секунди отпред, опрял ухо в дървената врата. Отвътре не се чуваше нищо. Леко натиснах дръжката. Някъде в ума ми един глас ми казваше, че постъпката ми е ужасна. Но друг глас вече репетираше извинението ми. „Толкова съжалявам. Обърках вратата.“

Надникнах вътре.

Щеше да бъде типична тийнейджърска стая, ако не беше болничното легло с лебедката до него, твърде широката врата на банята и странният мирис на лекарства и дезинфектант. Беше разхвърляна. Осветлението беше приглушено. Може би щях да забележа по стените плакати от „Междузвездни войни“ и „Матрицата“, купчините книги и списания, но вместо това погледът ми беше прикован първо от Кевин, който седеше на една маса с гръб към мен и който не ме беше чул да влизам, а след това от екрана на компютъра с индустриални размери, който стоеше пред него. Компютърът не беше „Епъл“ или някоя друга позната ми марка. Намираше се на около пет или шест метра от мен и ако на екрана имаше текст, нямаше да успея да го прочета. Дори снимка щеше да ми е трудно да разпозная. Но онова, което се виждаше на екрана, беше толкова очевидно за мен и толкова неочаквано, толкова озадачаващо, че за миг забравих всичко станало.

Насреща ми имаше моя снимка.

Всъщност на снимката бяхме аз и по-малкият ми син, Касиан. Той беше на двайсет и две години и тъкмо завършваше курс по журналистика към „Сити Юнивърсити“. Спомних си, че снимката беше направена два дни по-рано; бяхме седнали в „Джерусалем Тавърн“, кръчма недалеч от дома ни, за да пием по нещо. Но шокиращото беше, че снимката никога не беше публикувана. Не я бях изпращал на никого. Как тогава беше възможно да се намира на екрана на Кевин?

— Кевин…?

Не успях да се сдържа. Не бях влязъл в стаята. Заговорих от прага.

Той погледна през рамо и осъзна кой съм. Разпознах паниката в очите му. В същия момент ръката му затърси пипнешком мишката и миг по-късно екранът почерня.

— Какво правиш тук? — попита настоятелно той.

Кевин обичаше шегите, но в този момент беше напълно сериозен.

— Откъде имаш тази снимка? — попитах аз.

— Какво правиш тук? Това е моята стая!

— Търсех тоалетната.

— Може ли да излезеш?

— Няма да изляза, докато не ми кажеш откъде имаш тази снимка.

Вече си давах сметка, че поведението ми беше неприемливо и не биваше да му говоря по този начин. Допустимо ли е изобщо да си изпуснеш нервите пред човек в инвалидна количка? Но аз бях истински шокиран от видяното. Кевин беше шпионирал не просто мен, но и сина ми.

— Хакнал си компютъра ми! — възкликнах аз.

Нямаше как да се е сдобил с нея по друг начин.

— Не! — каза той и неспокойно се размърда в стола си.

— Да!

Погледнах зад него и видях, че цялото му бюро беше отрупано със сложно електронно оборудване: странни черни кутии с антени и клавиатури, свързани с лабиринт от жици.

— Това беше синът ми! Това бях аз!

Той се опита да измисли някакво обяснение, но не успя и безславно се предаде.

— Не беше компютъра ти. А телефона ти.

Дори не се опитах да възразя.

— Как успя да го направиш? — попитах настойчиво аз. — Защо го направи?

И след това ми хрумна още нещо.

— Хоторн знае ли?

Разбира се, че знаеше. Така му беше помагал Кевин. Изведнъж всичко ми стана ясно като бял ден. Автоматичното разпознаване на регистрационни номера, което беше доказало, че Акира изобщо не беше минавала през Хампшър. Записите от охранителните камери, направени на бензиностанцията „Уелкъм Брейк“ във Флийт. Бях се питал защо Кара Гръншоу ги беше показала на Хоторн, но тя изобщо не го беше правила! Той просто ги беше откраднал — беше хакнал компютрите на полицията с помощта на своя гениален млад приятел от третия етаж.

Кевин ме гледаше право в очите, втрещен. Сякаш цялото му тяло беше по-сгърчено и неконтролируемо.

— Не трябва да казваш на господин Хоторн, че знаеш — каза той.

— Защо се ровеше в личните ми данни? — настоях аз.

— Защото те харесвам.

— Показваш го по доста странен начин.

— Интересен си ми. Чета книгите ти.

Е, това доста ме ласкаеше. Но не означаваше, че ми допада идеята Кевин да ме наблюдава през камерата на компютъра ми, или пък да ме подслушва през айфона ми, докато съм в банята. Щях да се разгневя, но имайки предвид състоянието му, се насилих да запазя спокойствие.

— Каква точно работа вършиш за Хоторн? — попитах аз.

— Никаква. Ако разбере за това, ще ме убие!

— Кевин, не ме лъжи…

— Не мога да ти кажа. Не мога да говоря за него. Моля те…

Не знам дали се преструваше, но очите му внезапно се насълзиха и това просто ме накара да се почувствам като най-ужасния грубиян на света. Освен това бях отсъствал доста дълго време от сбирката на клуба и не ми се искаше майката на Кевин или дори самият Хоторн да дойде и да ме завари тук. Не знам кое от двете щеше да бъде по-лошо.

Поех си дъх и се опитах да говоря разумно.

— Няма да кажа нищо на Хоторн — отвърнах аз. — Но, Кевин, нещата няма да приключат така. Ще се наложи отново да поговорим.

— Не може.

— Да, може. И не се опитвай да ме отбягваш.

— Никъде няма да избягам.

Въпреки всичко не се беше отказал от черното си чувство за хумор.

— И искам да стоиш настрана от телефона ми! Всъщност дори ще си купя нов телефон.

— Е, това няма да помогне особено много.

— За Бога! — казах аз.

Но в същия миг ми се стори, че чувам някой да идва. Размахах пръст срещу Кевин.

— Просто стой настрана от айфона ми, от компютъра ми, айпада ми… дори от домофона ми. Обещай ми!

— Обещавам.

Не изглеждаше никак добре. Не можех да го притискам повече.

— Ще поговорим за това друг път. Ясен ли съм? Не сме приключили!

Отстъпих назад и затворих вратата след себе си.

— Дори за миг не мога да повярвам на Шерлок Холмс. Искам да кажа, на трийсет и втора страница той заявява, че е направил специално проучване върху пепелта от пури и че може да познае марката на една пура, само като погледне пепелта от нея.

Когато влязох в стаята, чух гласа на Хоторн. Разбира се, цялата група слушаше внимателно какво казваше той. Седнах на мястото си и се престорих, че го слушам, докато той продължи да говори.

— Мога да ви кажа, че съвсем наскоро в Америка се опитаха да направят същото. Разтварят пепелта в смес от азотна и хидрохлоридна киселина и след това анализират резултата посредством плазмена спектрометрия.

Той поклати глава.

— Дори тогава успяват да постигнат едва шейсет процента точност, така че не знам какво точно е искал да каже Холмс.

Хоторн замълча за миг, после започна да говори за съотношението между височината на един заподозрян и дължината на разкрача му, и съответно разбули още една от измислените теории на детектива. Но аз не го слушах. Думите му просто се носеха във въздуха. Мислех си за Кевин, който някак беше успял да проникне в телефона ми, без дори да го докосне, и се чудех как беше възможно Хоторн да работи като частен детектив към Скотланд Ярд — след като методите му най-вероятно бяха напълно незаконни. Това несъмнено ме накара да го видя в изцяло нова светлина.

Остатъкът от вечерта премина като в мъгла. Някой спомена за „Домът на коприната“ и макар да се оказа, че само двама души бяха чели книгата — близначките, — ме помолиха да поговоря за стила на Конан Дойл. Успях да кажа няколко неща, преди Лиса Чакраборти да ме прекъсне.

— Е, много ти благодаря за споделеното, Антъни — каза тя. — Беше много интересно допълнение и прекрасен завършек на днешната дискусия. А сега на мен се пада да дам думата на Кристин, която е избрала следващата книга за сбирката на клуба на Нова година. Нека тя да я представи.

Кристин — с очила, сива коса, широка жилетка — се изправи от мястото си.

— Избрах една съвременна творба — каза тя. — И според мен един истински шедьовър. „Многобройни богове“, първият роман на Акира Ано.

Е, много ясно, нали? Веднага долових топлината и въодушевлението, които изпълниха стаята.

— Прекрасно!

— Тя е невероятно добра писателка.

— Прочетох „Кладенецът Темизу“ три пъти. Дори ме разплака.

— Прекрасен избор, Кристин!

Последваха ръкопляскания.

Нямах търпение да си тръгна. Хоторн дойде с мен, но желанието ми да се отърва от него беше не по-малко силно. Докато крачехме надолу по коридора, почти не разговаряхме, а докато го гледах как влиза в асансьора, се зачудих дали трябва да изпитвам към него възхита или презрение, задето използва един младеж с увреждания да му помага да престъпва закона.

Едно ми беше ясно. Колкото повече научавах за него, толкова по-малко знаех всъщност.