Антъни Хоровиц
Присъдата е смърт (1)

1.
Сцена 27

На снимачната площадка обикновено ми е приятно. Обичам вълнението, което изпитвам при вида на толкова много професионалисти, погълнати от съвместен труд — на цената на десетки хиляди лири, — за да превърнат в действителност нещо, което се е зародило в главата ми преди около девет или десет месеца. Обичам да се чувствам част от всичко това.

Но този път беше различно. Успах се и излязох от вкъщи набързо. Не успях да си намеря телефона. Започваше да ме боли глава. Още щом излязох от колата през онази влажна октомврийска сутрин, аз разбрах, че съм сгрешил и че като цяло е трябвало да си остана в леглото.

Беше важен ден. Снимахме една от началните сцени от седмия сезон на „Войната на Фойл“ — онази, в която за първи път виждаме Сам Стюарт, шофьорката на Фойл. Ролята на Сам се изпълняваше от Хънисъкъл Уийкс — беше се превърнала в незаменима част от сериала и беше една от любимите ми актриси. Когато пишех репликите й, винаги си представях как ги изговаря. В новия сезон тя щеше да е омъжена, напуснала полицейската служба, и вече да работи като учен в ядрена лаборатория. Бях решил да я въведа подобаващо и исках да бъда на снимките, за да я подкрепя.

Бях написал следното:

27. ЕКСТЕРИОР. ЛОНДОНСКА УЛИЦА (1947) — ДЕН.

САМ слиза от един автобус, носи пазарски торби. Току-що е научила нещо неприятно, спира за малко и обмисля последиците от новината. Изненадва се, когато вижда АДАМ, който я очаква.

САМ

Адам! Какво правиш тук?

АДАМ

Чакам те.

Двамата се целуват.

АДАМ

Нека ти помогна.

ТОЙ взема торбите и заедно тръгват към вкъщи.

На хартия може и да не изглежда кой знае какво, но от самото начало си знаех, че ще създаде ужасни главоболия. Съпругата ми, Джил Грийн, беше продуцентът на сериала. А тези две думи — ЛОНДОНСКА УЛИЦА — сигурно са били достатъчни, за да я накарат да ахне от ужас. Снимките в Лондон винаги са ужасно проблематични, стряскащо скъпи и съпроводени с трудности и предизвикателства. Често изглежда така, сякаш целият град умишлено прави всичко по силите си, за да накара камерите да спрат да се въртят. В небето прелитат самолети. Пневматични бормашини и автомобилни аларми бясно се обаждат от всички страни.

Полицейски коли и линейки профучават с ревнали сирени. Колкото и табели да поставиш, за да предупредиш хората за присъствието си, все някой ще забрави да си премести колата или още по-зле, ще я остави нарочно там, с надеждата да получи някакви пари. Хората естествено си мислят, че телевизионните и филмовите продуценти са фрашкани с пари, но за съжаление реалността далеч не е такава. Том Круз може и да е способен да затвори моста „Блекфрайърс“ или половината „Пикадили“, без да му мигне окото, но с повечето британски телевизии нещата стоят по-различно и дори една кратичка сцена като онази, която бях написал, може да се окаже почти невъзможна за заснемане.

Когато слязох от колата, се озовах в друго времево измерение. Годината беше 1947. Продукцията беше успяла да ангажира две улици с къщи във викториански стил и беше направила всичко по силите си, за да ги превърне в идеална репродукция на следвоенен Лондон. Антените и сателитните чинии бяха покрити с бръшлян или пластмасови керемиди. Съвременните врати и прозорци бяха скрити зад рамки, оразмерени и изработени цели седмици по-рано. Уличните знаци и осветителните стълбове бяха замаскирани, а жълтата пътна маркировка беше покрита с огромно количество от онова вещество, известно като „праха на Фулър“^[1].

Бяхме си донесли декори: една яркочервена телефонна кабина, една автобусна спирка и достатъчно развалини, които да пресъздадат разрушенията от бомбардировките, сред които са живеели лондончани години след войната. Ако не обръщате внимание на пухенките, осветлението, операторските колички и безкрайните кабели, плъзнали навсякъде, всичко изглеждаше съвсем като истинско.

Наоколо имаше множество хора, които търпеливо очакваха началото на снимките. Освен екипа, имаше около трийсет актьори, всички с костюми и прически, характерни за епохата. Разгледах филмовите превозни средства, които вторият асистент-режисьор подреждаше по местата им. Имаше един „Астън Принсес“, един „Морган 4–4“, кон с каруца и главното действащо лице — двуетажен автобус „Ай И Си Риджънт II“, от който щеше да се появи Сам Стюарт. Хънисъкъл стоеше от другата страна на пътя заедно със своя сценичен съпруг, и когато ме видя, вдигна ръка за поздрав. Но не се усмихна. Това беше мигът, в който разбрах, че нещата не вървяха добре.

Потърсих с поглед камерата и видях Джил, която задълбочено обсъждаше нещо с режисьора Стюарт Орм и операторите. Всички те също не изглеждаха доволни. Вече започвах да се чувствам гузен. Сценарият, който бях написал за този епизод — „Пръстенът на вечността“ — започваше в Ню Мексико с тест на атомна бомба. (Стюарт беше успял да го заснеме на зазоряване на някакъв плаж, в двата часа преди настъпването на прилива.) Оттам се бяха преместили в посолството на Русия в Лондон, на доковете в Ливърпул, а после в правителствения комплекс в Уайтхол и в сградата на външното разузнаване. Всичко това не беше никак малко и със сцена 27 може би леко бях прекалил. Сам можеше да се прибере вкъщи пеша. Можеше просто да я видим пред вратата на дома й.

Стюарт ме видя и се приближи. Беше само с една година по-възрастен от мен, но заради бялата коса и бялата му брада винаги се чувствах респектиран от него. Но вече бяхме работили заедно по един епизод и аз се радвах, че се е върнал за втори.

— Не можем да заснемем сцената — каза той.

— Какъв е проблемът? — попитах аз.

Вътрешно вече се борех с ирационалното чувство, че каквото и да се беше случило, вината щеше да се окаже моя.

— Проблемите са много. Наложи се да преместим две коли. Имахме затруднения с времето.

Тъкмо беше спряло да вали.

— Така или иначе, от полицията не ни позволиха да започнем снимки преди десет часа. И автобусът се развали.

Огледах се наоколо. Откарваха нанякъде двуетажния „Риджънт“. На негово място се беше появил друг автобус.

— Това е „Рутмастър“ — казах аз.

— Знам. Знам.

Стюарт изглеждаше измъчен. И двамата знаехме, че първият „Рутмастър“ се беше появил в Лондон едва в средата на петдесетте.

— Но това ни изпратиха от агенцията — продължи той. — Не се тревожи. Можем да го оправим на постпродукция.

Компютърно генериране на образи. Беше много скъпо, но понякога можеше да бъде невероятно полезно. Позволяваше ни да създадем пейзажа на бомбардирания Лондон. Позволяваше ни да минем покрай катедралата „Сейнт Поле“, без изобщо да се намираме там.

— Има ли нещо друго?

— Виж, разполагам само с двайсет минути, за да заснема сцената. До дванайсет трябва да се махнем оттук и към момента ни трябват четири кадъра. Няма как да го направя. Така че, ако нямаш нищо против, искам да пропуснем диалога. Просто ще снимаме как Сам слиза от автобуса, а след това ще покажем как се среща с Адам, когато стигне до вкъщи.

Донякъде се чувствах поласкан. Както съм споменавал по-рано, сценаристът е единственият на снимачната площадка, който няма никаква работа там, и по тази причина обикновено гледам да стоя настрана. Имам лошия навик винаги да се озовавам на грешното място. Ако нечий телефон започне да звъни, докато камерите снимат, почти е сигурно, че ще се окаже моят. Но точно сега режисьорът всъщност ме молеше за помощ — и аз веднага си дадох сметка, че неговото предложение нямаше да се отрази съществено на историята в този епизод.

— Няма проблем — казах аз.

— Чудесно. Надявах се, че няма да възразиш.

Той се обърна и се отдалечи, а у мен остана усещането, че всъщност беше взел решението много преди да пристигна.

Въпреки това, дори без диалога, цялата сцена висеше на косъм. Стюарт щеше да направи една репетиция, преди да се опита да я заснеме, но кадърът беше сложен. Бяха построили двайсетметрова релса, по която щеше да се плъзне камерата покрай първата улица, докато автобусът с бръмчене се приближаваше към нея от дясната й страна по втората улица. Автобусът щеше да свие зад ъгъла и да спре. Камерата щеше да продължи по пътя си и да стигне до спирката, точно когато двама или трима пътници слизат от автобуса, последвани от Сам. Междувременно в двете посоки щяха да се движат и други превозни средства, включително конят с каруцата. На тротоара щяха да играят деца. Отстрани щяха да преминават многобройни пешеходци: една жена, която буташе детска количка, двама полицаи, мъж с колело и така нататък. Щеше да е необходим изключителен синхрон във времето, за да бъде заснето всичко това в един-единствен продължителен кадър.

— Всички по места, моля!

Актьорът, който играеше съпругът на Сам, беше изпратен в караваната си, доста недоволен. Сигурно беше станал още призори, за да го подготвят за снимките. На шофьора на автобуса „Рутмастър“ бяха дадени инструкции. Статистите заеха местата си. Аз се приближих до камерата и застанах зад нея, като внимавах да не преча. Първият асистент-режисьор погледна Стюарт и той кимна.

— Начало!

Репетицията беше истинска катастрофа.

Автобусът се появи твърде рано, а камерата — твърде късно. Сам се изгуби в тълпата. Някакъв облак реши да закрие слънцето точно в този момент. Конят отказа да помръдне. Видях как Стюарт размени няколко думи с оператора и после рязко поклати глава. Не бяха готови да снимат. Все пак щеше да е необходима втора репетиция.

Вече беше единайсет и десет. На снимачните площадки е така. Има дълги периоди от време, през които сякаш никой не прави нищо, последвани от кратки промеждутъци, наситени с изключително съсредоточена дейност — именно в тях се случва същинското заснемане. Но часовникът никога не спира да тиктака. Лично за мен този стрес е почти непоносим. Когато Стюарт каза, че трябва да приключи до дванайсет часа, той имаше предвид точно дванайсет часа. Двама съвсем истински полицаи спираха движението на ъгъла в отсрещния край на улицата. Те щяха да искат да си тръгнат. Собствениците на къщите ни бяха дали позволение да снимаме за точно определен период от време. Отговорникът за снимачната площадка също беше там и изглеждаше разтревожен. Вече ми се искаше да не бях идвал.

Асистент-режисьорът взе мегафона си и разгласи новите нареждания.

— Всички на начални позиции!

Бавно, неохотно, пътниците се качиха обратно в автобуса и шофьорът даде назад. Децата бяха отведени по местата им. На коня беше дадена бучка захар. За щастие втората репетиция премина малко по-добре. Автобусът и камерата се срещнаха на ъгъла, точно по план. Сам слезе и се отдалечи. Конят тръгна съвсем навреме, макар че след това малко се обърка и се качи на тротоара. Добре че никой не пострада. Стюарт и операторът тихо си размениха няколко думи и решиха, че са готови за снимка. Джил си гледаше часовника. Вече беше единайсет и трийсет и пет.

Сцената беше толкова мащабна, че на площадката имахме собствен фотограф, както и няколко журналисти, които щяха да вземат интервюта от Хънисъкъл и мен. От телевизия „Ай Ти Ви“ бяха изпратили две високопоставени служителки, които тревожно наблюдаваха цялата дейност, имаше отговорници по здравето и безопасността, както и двама парамедици от националната служба за първа помощ „Сейнт Джон Амбюлънс“. Освен тях присъстваше и обичайната армия от техничари, осветители, първи, втори и трети асистент-режисьори, гримьори, отговорници по декорите… и всички те стояха в очакване на сцената, за чието заснемане разполагахме вече с по-малко от трийсет минути.

Последваха няколко последни проверки, гафове и една тишина, която сякаш се проточи до безкрай. Дланите ми се потяха. Но най-сетне чух обичайния ритуал, който предхожда всяко начало на снимки.

— Звук?

— Работи.

— Камера?

— Работи.

— Сцена двайсет и седем. Първи дубъл.

Тракването на киноклапата.

— Начало!

Камерата започна да се плъзга към нас. Автобусът забръмча напред. Децата си играеха. Конят послушно и енергично закрачи напред и задърпа каруцата.

И тогава, незнайно откъде, се появи един автомобил — съвременно такси от двайсет и първи век. Не беше дори черно такси, което можеше да бъде променено на постпродукция, заедно с автобуса. Беше боядисано в бяло и жълто, с яркочервени букви се четеше реклама на някакво ново мобилно приложение, а на страничните врати беше изписан слоганът: „СПЕСТИ 5 ЛИРИ ПРИ СЛЕДВАЩОТО СИ ПЪТУВАНЕ“. И за да разведри допълнително обстановката, шофьорът беше надул Джъстин Тимбърлейк по радиото. Таксито спря точно по средата на снимачната площадка.

— Стоп!

Стюарт Орм обикновено беше приятен, хрисим човек. Но когато вдигна поглед от монитора си, за да види какво става, изражението му беше яростно. Разбира се, не беше невъзможно това да се случва. Полицията трябваше да е блокирала движението изцяло. И в двата края на улицата имахме хора, които държаха пешеходците настрана. Нямаше как да премине каквото и да било превозно средство.

Вече започваше да ми се повдига. Имах лошо предчувствие за онова, което щеше да последва.

И се оказах прав.

Вратата на таксито се отвори и отвътре излезе един мъж. Изглеждаше напълно незаинтересован от факта, че е заобиколен от многолюдна тълпа, в която има много хора, облечени в старовремски костюми. Излъчваше някакво ведро самочувствие, всъщност доста студено и съсредоточено единствено върху собствените му потребности за сметка на тези на всички околни. Не беше нито висок, нито добре сложен, но даваше вид на човек, който никога не би се предал, каквото и да му струва това. Косата му, нещо средно между кестенява и сива, беше подстригана съвсем късо, особено покрай ушите. Очите му, в малко по-тъмнокафяв цвят, невинно се взираха във всичко наоколо от бледото му, леко нездраво на вид лице. Това не беше човек, който прекарва много време на слънце. Беше облечен с тъмен костюм, бяла риза и тясна вратовръзка — дрехи, които сякаш бяха умишлено подбрани с цел да не издават нищо за личността му. Обувките му бяха лъснати до блясък. Докато крачеше напред, той вече се оглеждаше за мен и нямаше как да не си задам въпроса откъде изобщо беше узнал, че съм тук?

Преди да успея да се сниша зад един монитор, той ме откри и извика:

— Тони!

Гласът му беше дружелюбен — и достатъчно силен, за да го чуят всички на снимачната площадка.

Стюарт се обърна към мен и ме изгледа доста гневно.

— Познаваш ли този човек? — попита той.

— Да — признах си аз. — Казва се Даниъл Хоторн. Детектив е.

Целият снимачен екип ме зяпаше. Двете жени от „Ай Ти Ви“ мърмореха недоумяващо. Джил отиде при тях, за да се опита да им обясни. Всички на улицата бяха застинали по местата си, сякаш внезапно се бяха превърнали в една от онези пощенски картички за историята на Лондон. Дори конят изглеждаше възмутен.

Все пак успяха да заснемат сцената още веднъж, преди времето да изтече, и в крайна сметка разполагаха с точно толкова заснет материал, колкото им трябваше. Ако някога гледате тази сцена, ще видите телефонната кабина, коня с каруцата, двамата полицаи (в далечината) и Сам, която се отдалечава. За съжаление, камерата не показва по-голямата част от статистите, включително жената с детската количка и мъжа с колелото. Сам носи пазарска торбичка, но това също не се вижда.

Но бюджетът не стигна за постпродукция, така че не можахме да направим нищо по въпроса с проклетия автобус.