Ангел Балашев
Свищов преди 60 и повече години (8)

Театър и читалище „Еленка и Кирил Д.‍ Аврамови“

Не зная дали Свищовското, Ломското и Шуменското читалище спорят още за първенство, но според учредителния протокол, поместен в книгата на протойерей Стефан Ганчев „Свищов — принос за историята му“, Свищовското читалище, основано на 30 януари 1856 г.‍ е първото основано в България. Преди Освобождението Свищовското читалище (по-късно две читалища — едно в Горната махала и едно в Долната) е играло много успешно ролята на градски отдел за култура и образование: читалня, театър, театрална и певческа група, музей, грижи за училищата, избор на учители, ревизии на училища и учители, участие в годишните изпити на учениците, награди за отлични ученици, стипендии за довършване на образованието в България и на Запад, откриване на училища в свищовските села и пр. Цялата тази, огромна за времето, дейност безспорно се е осъществявала благодарение на ентусиазма и високата за времето култура на читалищните настоятели и големите помощи от богатите свищовски търговци. След Освобождението двете читалища ползват за театрални представления голямата сграда в Градската градина, построена за свиканото през 1881 г.‍ в Свищов Велико народно събрание. На 22 март 1904 г.‍ Кирил Д.‍ Аврамов подарява на Свищовската община 200 000 златни лева за построяване на сегашната сграда за театър и читалище, на мястото на сградата за Великото народно събрание. Новата сграда е завършена през 1908 г.‍ и носи името „Театър и читалище Еленка и Кирил Д.‍ Аврамови“. Тогава двете читалища на Горната и Долната махала — „Св.св. Кирил и Методий“ и „Просвещение“, се сливат в едно под названието „Ученолюбиво и просветително (читалище) Еленка и Кирил Д.‍ Аврамови“.

Както е известно Кирил Д.‍ Аврамов е бил богат търговец на сол. Съпругата му Еленка е била също от богато свищовско семейство — Караначеви. Чест прави на свищовските управи, че и двамата, тя починала през 1901 г.‍, а той през 1904 г.‍, са погребани в двора на черквата „Св.св. Петър и Павел“ и на гробовете им са издигнати големи мраморни паметници.

Задавал съм си въпроса „След като дарителите не са имали деца, дали имат живи сродници“? Говорил съм с г-жа Елена Бърнева, живуща в София, която е внучка на търговеца Мишо Аврамов. Къщата на дядо й е срещу Районния съд в Свищов, която сега е кафе-сладкарница, а някога беше Пионерски дом. Г-жа Бърнева ми каза, че вероятно имат далечни братовчедски връзки с Кирил Д.‍ Аврамов. Говорил съм и с г-жа Малта Караначева-Цуцуманова, която живее в Горна Оряховица. Тя ми беше казала, че Еленка Караначева — Аврамова е сестра на баща й — Александър Караначев, чиято голяма къща е до студентските общежития на Калето, бивш детски дом, а сега ресторант-сладкарница.

Защо Кирил Д.‍ Аврамов е кръстил читалището и на името на съпругата си? Първо, защото много я е обичал, и второ, защото на времето при женитба съпругата донасяше зестра на съпруга си. Еленка, от богатото семейство Караначеви, вероятно е донесла на съпруга си голяма зестра, така че в сградата на читалището има вложени пари и от сем. Караначеви.

По наше време, ние наричахме сградата на читалището и театъра само Театъра. Как беше устроен той?

Читалнята с библиотеката беше в един неголям салон над входното антре на сградата. Всички книги, които се даваха за прочит, бяха изложени в този салон и читателите си ги избираха направо, без да ползват картотека. Детските и юношеските книги бяха отделени и на нас ни беше забранено да пипаме книгите за възрастни, а камо ли да ги вземаме за прочит. Библиотекарят Нако Тодоров Иванов, син на капелмайстора на военната музика на 33-ти пехотен полк, беше много строг и винаги намръщен. Той просто отблъскваше децата от библиотеката. Не си спомням в читалнята да е имало и много възрастни читатели. Освен за библиотеката Нако Иванов отговаряше и за театралния салон. Той даваше салона за различни мероприятия и събираше таксите за ползването му, както и командваше разсилния бай Христо, който с жена си се грижеше за салона и библиотеката.

Второто по големина помещение беше Казиното. Сега там е библиотеката. В сградата, която е била предназначена за Велико народно събрание, също е имало казино. Казиното беше съединено с театралния салон чрез три големи двойни врати, които по време на вечеринки и балове се отваряха и танцуващите и нетанцуващите ползваха казиното през цялото време. Старите кореняци свищовлии бяха много сърдити на читалищния деец и бивш главен учител на училище „Сакеларевич“ г-н Иван Гунев, който даде идеята да се закрие Казиното и в него да се прехвърли библиотеката. С него са свързани много приятни спомени на свищовлии, както писах и преди. То беше най-голямото заведение в града. Зимно време беше добре отоплено и в него вечер свиреше оркестър. Вътре не се танцуваше, но лятно време пред него се изваждаха много маси и на дансинга, под големия вековен дъб, се танцуваше. Лятно време скарата беше навън, така че пушекът от нея привличаше клиенти и гонеше комарите. Оркестърът, в първите години, беше от влашки цигани, на които основният инструмент беше цимбалът.

Третото помещение, най-голямото, беше театърът с балкон, сцена и зад сцената две стаи — едната за артистите, а другата за артистките. Салонът беше с хубав паркет, който разсилният бай Христо (винаги сърдит като началника си Нако Иванов) с жена си лъскаха преди всеки бал и върху него много добре се танцуваше — особено валс. Столовете в салона бяха тип „виенски“, от кръгли извити летви с плетени от специална слама седалки и облегалки. Те бяха подвижни и по време на бала се нареждаха в две редици край стените на залата, където сядаха посетителите, когато не се танцуваше, а и тези, които въобще не танцуваха.

Сцената разполагаше с два декора — единият представляваше салон, а другият гора. Всички пиеси и други представления се играеха с тези два декора. Декорите се нареждаха от бай Христо. Завесата се вдигаше и спускаше също от него. Така да се каже, на съвременен език, той беше главният инспициент на театъра. Звънецът за започване на представлението се биеше от жена му. Тя беше и гардеробиерка, а той късаше контролите на билетите на входните врати. Никой не можеше да се промъкне без билет през неговите ръце. В негова памет, трябва да кажа въпреки неприятните ми спомени, че работата на това семейство в театъра беше твърде много. По това време младежите, а и много възрастни, обичаха да ядат семки в театъра и люспите трябваше да се метат. Разредените след представление подвижни столове трябваше да се нареждат пак и на седалките им да се поставят номера. Парното отопление също се поддържаше от бай Христо. Пролет и есен с по една биволска кола върбови дърва, а зиме, особено на баловете, които свършваха призори и дамите бяха с тънки копринени рокли, салонът се отопляваше с много коли дърва.

Моите първи спомени от участието ми като „артист“ на сцената са от юнашките вечеринки на спортното дружество „Юнак“. Те започваха с гимнастически игри, изпълнявани от малките „юначета“ с трикольорни байрачета, под звуците на военната музика, разположена в салона пред сцената. Следваха гимнастически упражнения от юношите, след тях игри на лост и успоредка от големите и накрая игрите завършваха с казачок, изпълняван дълги години от учителката по гимнастика Здравка Колева в партньорство с някоя от големите ученички. Ние, учениците, си отивахме към 19 ч.‍ Публиката влизаше в казиното да се подкрепи, а през това време бай Христо и жена му нареждаха столовете край стените. Музиката се качваше на балкона и втората част на вечеринката — балът, започваше с народни хора, следвани от валсове, танга и фокстрот. По средата на бала отново се играеха хора и накрая балът приключваше пак с хора. Така в бала, чрез хора̀та, вземаха участие и тези, които не знаеха да танцуват.

Искам да разкажа нещо и за останалите балове — Новогодишният, Търговският, Чиновническият, Офицерският и др. Тези балове започваха към 20–21 ч.‍, за да имат време дамите да се подготвят добре за бала. Пристигналите се събличаха на гардероба. т.‍нар.‍ „паркетни кавалери“ хващаха дамите под ръка и ги завеждаха на определените им места. Съпругът вървеше след тях. Паркетни кавалери бяха младите офицери от 33-ти пехотен полк, облечени в парадни униформи. Те заедно с останалите офицери откриваха бала с валс, като поканваха госпожици и дами. Офицерският бал обаче се откриваше от командира на полка със съпругата му, след това от старшите офицери със съпругите им и накрая от младшите офицери със свищовските госпожици. Младшите офицери не бяха женени. Женитба им се разрешаваше като старши поручици, и то със съгласие на командира на полка. Момата трябваше да бъде от уважавано и заможно семейство. Офицерите бяха много добри танцьори. Аз съм завършил Кадетската гимназия към Военното училище и си спомням, че в последния клас фелдфебел — портупей-юнкерите (юнкер, носещ сабя; от фр. porter — „нося“ и epee — „сабя“) имаха задължителен час по танци. Той се водеше от ръководителя и педагога на Софийската опера Анастас Петров. Повечето от юнкерите знаеха да танцуват, но Анастас Петров ги учеше не само на танцовите стъпки, а на всички останали ритуали на танцуването — поканване, отвеждане до танцовата площадка под ръка, приключване с благодарност и целуване на ръка, отвеждане до стола пак под ръка, изказване на благодарност на родителите или съпруга. На госпожиците не се целуваше ръка — само на дамите. Госпожиците не ходеха на бал или вечеринка сами или с приятелки, а само с родители, възрастни роднини или възрастни приятели на родителите.

В по-големите гарнизони, където имаше военни клубове с големи салони, в неделя или в празник, офицерите организираха „чай с танци“, на който бяха канени желаещи граждани и гражданки. На тях госпожиците можеха да отидат с приятелки. В Свищов Военният клуб не беше завършен изцяло по проекта и от северната му страна не беше построен големият салон, в който можеха да се организират балове и чай с танци.

През времето, което описвам, в Свищов нямаше театрална трупа. Но такива често гостуваха: от София — от Народния театър, Операта и Оперетата, както и трупи от някои големи градове. Гостуваше и Царският симфоничен оркестър, с ръководител проф. Саша Попов. Всички те даваха по едно-две представления за възрастни и едно дневно за ученици. Царският оркестър изнасяше един концерт в театъра и един безплатен пред казиното в Градската градина. Това не значи обаче, че в Свищов нямаше самодейни артисти, които от време на време се събираха и правеха няколко представления или участваха с малки роли в представления на гостуващи трупи. Такъв един „известен артист“ беше Стефан Русев (Епата). Той беше син на железаря от Велешана бай Руси. Викаха му Епата, защото въпреки че беше артист, той заекваше и преди да каже нещо се запъваше и казваше „е-па“. Той ходеше с обувки с доста високи токове, за да изглежда по-висок, райе панталони, черно сако и много дълга коса, като артистите. Не работеше нищо.

В театралния салон изнасяха представления и различните ученически дружества: Червен кръст, Въздържателното дружество, Туристическото дружество и др. Към 1939 г.‍ нашата Реална гимназия под ръководството на учителя по музика Павел Николов постави в театъра две-три оперети. След това ръководителят на духовата музика на Търговската гимназия Ананиевски постави също една оперета с певци и музиканти от целия град. С оперети и други постановки гостуваха и състави от гимназиите от Ловеч и Русе. Военната музика зимно време правеше дневни концерти в салона на Читалището с минимален вход.

На първия ред в театралния салон бяха безплатните запазени места за семействата на кмета, околийския управител и командира на полка.

След 9.ІХ.1944 г.‍ в Свищов беше основана Общинска театрална трупа с ръководител стария провинциален артист Донев. В тази трупа играеха той, съпругата му, дъщеря му и нейният съпруг — бъдещият голям артист на Народния театър в София Спас Джонев. Те бяха на заплата към общината и ползваха за малки роли и свищовските самодейни артисти. Тази трупа просъществува няколко години, но дейността й се запомни от свищовлии, защото участниците, особено Донев и Джонев, бяха добри артисти.