Ангел Балашев
Свищов преди 60 и повече години (18)

Пързалките през зимата

Разположението на Свищов е такова, че дава чудесни възможности за практикуване на много видове зимни спортове. Преди 60 години зимите бяха по-студени, по-дълги и падаха големи снегове. Движението на конски и биволски коли и сании не беше интензивно. Така че в самия град беше много удобно за пързаляне с шейни и кънки. По стръмния Пощенски баир (улицата от МВР до Скелята) и Шишковия баир (стръмната улица между хотел „Дунав“ и големия жилищен блок) като деца се пързаляхме с малки шейни, наречени кутурки — демирлийки (от тур. демир — „желязо“), които много лесно се управляваха с крака и при опасност бързо се спираха.

Като ученици и студенти се пързаляхме с големи спортни шейни с кормило (кормилачки). Те бяха за 4–6 души. Представляваха дълга шейна, към която отпред шарнирно беше прикрепена малка шейна с желязно кормило, предназначена да води дългата шейна. Освен кормило тези шейни имаха един или два чифта здрави спирачки — железни лостове, прикрепени с болтове към плазовете (страничните дъски), които при натискане се забиваха в леда. Спирачките, освен за спиране, служеха и за подпомагане на управлението. Ако се завива наляво се спира с лявата спирачка и обратно. Тези шейни бяха много тежки. Моята шейна за 6 души, заедно с пързалящите се, тежеше над 400 кг. Тези шейни вземаха голяма инерция и пързалянето с тях изискваше опитен водач на кормилото — обикновено собственика, който най-добре познаваше особеностите на пързалката и на шейната. Когато трябваше бързо да се спре, се задействаха спирачките и всички си пускаха краката и натискаха върху леда. С тези шейни ставаха понякога аварии и имаше счупени крака. С тях се пързаляхме по Табана баир (от Студентските общежития до пристанището) и при добро заледяване стигахме към гарата. В края на зимата, когато денем слънцето стопяваше повърхностния сняг, а нощем се заледяваше, в неделя сутрин се пързаляхме по Плевенското шосе — от Неновата шатра до гробището и оттам покрай чешмата Каптец до мелницата на братя Златанови. Това беше маршрут от няколко километра, с малък наклон и в началото изискваше засилване на шейната от последния возещ се, но беше много приятно и продължително удоволствие.

На баира Сър пазар (южно от стадиона по пътя за с. Царевец) се пързаляхме със ски и с високи шейни за дълбок сняг. По това време в Свищов нямаше много ски, но имаше много дъски от големи бъчви, които се прикрепваха за краката с каишки и почти заместваха ските.

Най-приятното и много посещавано пързаляне беше с кънки на ледената пързалка — катока (от рус. — „пързалка“). Катокът беше там, където Гърлото се влива в Дунава (северно от гарата). Не зная дали сега съществува това така наречено Гърло, но то беше един канал, по който водата от огромното Свищовско блато се вливаше в Дунава. Дунав, даже и да замръзнеше, не беше удобен за пързаляне с кънки, защото ледените блокове (кържите), които се образуваха преди цялостното сковаване на реката, се блъскаха и образуваха много неравности. Даже и да имаше някои равни и гладки площи, пързалянето по Дунава беше опасно, защото по леда оставаха незаледени „комини“, където беше и дълбоко. Блатото замръзваше спонтанно за една нощ, ледът по него беше гладък и дълбочината под него малка. Най-голямо удоволствие беше, когато Блатото не е пресъхнало и замръзне. Тогава катокът, ако не е паднал сняг да го затрупа, беше с площ от километри, а дъното не беше на повече от 0,5 до 1 м. Даже и да потънеше някой кънкьор нямаше опасност от удавяне, а само от ледено изстудяване. Това понякога се случваше с неразумни пързалящи се. Започвахме да се пързаляме на блатото още при тънък лед, който се огъваше под краката ни и затова не се събирахме по много на едно место. Когато сняг затрупваше катока, ние с лопати и метли, разравяхме площадка за пързаляне. Обикновено това го правеше един ентусиаст — германец, на който не си спомням точно името, но ще го нарека Херман. Как беше попаднал в Свищов и се оженил за свищовлийка не зная? Той се грижеше много за катока. Когато повърхността на леда се надереше от кънките, той го преместваше на друго място или вечер го заливаше с вода, която през нощта замръзваше и на другия ден ледът пак беше гладък. За тези грижи Херман вземаше известна входна такса. При студени зими Херман правеше изкуствен каток на пазара. Тогава пазарът се правеше на мястото на сегашната градинка пред Академията до Градския часовник. Там Херман изриваше известна площ, която заграждаше със сняг и я заливаше с вода от резервоара на Калето, водопроводът на който минаваше под пазарната площ за към банята. Това място беше много удобно за каток, защото беше в центъра на града, а и там дунавският вятър не духаше така силно, както на Блатото.

Какви бяха кънките, с които се пързаляхме? Аз започнах като малък с едни английски кънки система „Счупен Галифак“. Вероятно това „Галифак“ е било „Халифакс“ (англ.), но порусчено от Халифакс на Галифак и така е станало известно в България. „Счупен“, защото кънките се затягаха към подметките на обувките чрез лостова система. Втората система кънки, с които се пързалях бяха „Галифак-бурмалии“. Те бяха смесена система — задната част се затягаше в тока чрез лостова система, а предната към подметките чрез винтове. Третата система, най-съвършената, беше „Бурмалии“. Те бяха немски, никелирани и ушите, затягащи кънките към тока и подметките, се предвижваха чрез винтове с ключ. Сегашната система кънки, заковани към подметките на специални обувки, имаха само един ученик и една ученичка, и то закупени от София. Обувките, на които затягахме кънките „Бурмалии“, бяха спортни — чепици от дебел юфт с двойни подметки. В началото на зимата ги намазвахме с глицерин или гъша мас, за да не пропускат вода. Тези спортни чепици използвахме и за пързаляне със ски. Вместо панталоните, който имаше възможност се екипираше с английски голф — три четвърти дебели панталони, които се стягаха под коленете. Тогава нямаше спортни клинове и якета. Учениците обикновено се пързаляха с униформите си, момичетата с т.‍нар.‍ пола-панталон. На катока много често се падаше и обикновените поли не бяха удобни за пързаляне.

В Свищов нямаше учител по пързаляне с кънки. Херман помагаше на начинаещите, но и той като нас знаеше само елементарните фигури: пързаляне в кръг, пързаляне назад, заден кръг, тройка, шестица, осморка и най-сложната фигура единичен скок „Ритбергер“ — обръщане от предно в задно движение чрез скок. Сега световните фигуристи правят троен „Ритбергер“. Гледахме на кино филми с известната олимпийска фигуристка Соня Хени и се мъчехме да й подражаваме. Някои фигури научихме от инж. Боян Николов, който следваше строително инженерство в Бърно и когато си идваше в Свищов през Коледната ваканция, ни показваше фигури, които беше научил в Чехословакия.

В тези години не беше прието, а и училищните власти забраняваха, ученички и ученици да се движат в града, хванати за ръце. На катока това не важеше. Учениците, като по-напреднали, учеха ученичките да се пързалят, а то изискваше да ги хванат за една или две ръце. След като ги научеха, следваше т.‍нар.‍ сега „пързаляне на смесени двойки“, което се осъществяваше чрез хващане за ръце. Мъчехме се и да танцуваме на леда, без музика, но с тактуване. Това съвместно пързаляне, хванати за ръце, привличаше девойките и младежите на катока.