Ангел Балашев
Свищов преди 60 и повече години (16)

Файтоните — градският транспорт

Още преди Освобождението свищовските младежи, следващи в европейски университети, както и търговците, пътуващи до Виена, Лайпциг, Прага и други търговски центрове, от чиито гари са вземали файтони до хотелите си, вероятно са били инициатори и в родния град да се създаде подобен „градски транспорт“. Обстоятелството, че центърът на Свищов е доста отдалечен от гарата и пристанището и стои по-високо от тях, принуждавало дотогава пътниците да ползват за пренасяне на багажите си хамали или каруци. Още се спомням, че на гарата освен файтоните, чакаха и по няколко каручки, които изкарваха до града багажа, а понякога и самия пътник, който не можеше да си позволи файтон. Вероятно някои от пътуващите до Европа са дали идеята на по-заможен каруцар да си продаде каруцата и да си купи файтон. Поради липса на железница до Свищов файтоните са били нужни за пътуване до близки села и градове. За това споменава протойерей Стефан Ганчев в книгата си „Свищов. Принос за историята му“ (1929 г.‍):

„В началото на 1879 г.‍, временно управляващият България, императорският руски княз Дондуков — Корсаков, със седалище Велико Търново, научил, че в Свищов има църковен певчески хор и го поканил официално да отиде в Търново да пее през Страстната седмица и по Великден на богослуженето.

Така приготвен хорът, с по четири души от най-отличните певци от всяка партия (дисканти, тенори, алти и баси), с четири файтона и петият за регента (от лат. regens, regentis — «управляващ», по-късно — «диригент») г-н Мустаков и семейството му, рано сутринта във вторник от Страстната седмица се отправили за Търново.“

Файтони по това време в България са се произвеждали в известна работилница в град Враца, а свищовските вероятно са били купувани от Румъния.

През 1935–1945 г.‍ в Свищов имаше шест градски файтона. Пет от тях бяха на турци, а шестият — на българин, бай Коста Файтонджията. Стоянката на файтоните беше в южната част на площада, на ул. „Александровска“, пред аптеката на г-н Михаил Колчев. Там имаше и кафене, където зимно време файтонджиите се постопляха. От сутрин до късна вечер те се нареждаха, по реда на пристигането си, на стоянката и чакаха клиенти. Ако клиентът нямаше предпочитание към някой файтон — вземаше този, който е пръв на редицата. Нашето семейство рядко ползваше файтон, но предпочитаният файтонджия беше бай Мастън, а по-късно — бай Коста.

Основните курсове на файтоните бяха до гарата и пристанището. Таксата им за един курс беше 5 лева, не малко пари за онова време. Освен до гарата и пристанището файтоните се ползваха за сватби и погребения, за семейно отиване на лозе от по-заможните, за празнична разходка до Разсадника или Манастира, и за тържеството на Паметниците по случай годишнината от Освобождението на града. Възрастните лекари д-р Константинов и д-р Андреев също ползваха файтони за домашни визити. Понякога весели компании, след мохабет в някой ресторант, се разхождаха пийнали с файтон из града. Традиция беше преди сватба женихът да събере приятелите си на последен гуляй и след това всички да обикалят града с файтони, пеейки: „Ерген, ерген, че пак ерген, женен човек, мамо, съдран чувал…“. На последния файтон женихът слагаше бастуна и шапката си.

През първите години файтоните бяха с железни шини на колелата и при движение шумът, който се допълваше и от тракането на подкованите конски копита, беше достатъчен, за да се пазят гражданите. Файтонджиите не викаха: „Варда-а-а-а!“, както каруцарите. Те имаха тромба, с която свиреха на невнимателните пешеходци. Тромбата беше конусна фуния с трептяща пластина в нея, която се предвижваше в трептене чрез натискане на гумена топка, закрепена от едната й страна. Тромбата беше поставена от дясно на капрата. След време металните шини на колелата бяха заменени с дебели гумени шини, които намалиха шума и допълниха мекотата на ресорите (яйовете). Тогава някои файтонджии поставиха на вратовете на конете по един звънец.

Файтоните бяха с мека и удобна, тапицирана със сукно седалка в задната част и с една двуместна подвижна седалка (дъска) срещу нея, на която се сядаше с гръб към движението. Тази седалка беше обикновено за децата на семейството. Файтонджията стоеше на капрата (предната част на файтона), върху удобна кожена седалка, полуизправен и опрял здраво крака в предницата на капрата, за да има сила да спира конете чрез дърпане на дизгините (от тур. — „поводите“). До него можеше да седне още един пътник. Ние децата обичахме много да сядаме на капрата до файтонджията и при по-дълго, извънградско пътуване, ако не е опасно, да подържим дизгините на конете.

Файтонджийските коне бяха едри и със загладен косъм. Не бяха преуморени като кираджийските, тъй като повече почиваха и бяха добре хранени. Всяка сутрин файтонджията ги почистваше с чесалото, а за красота сплиташе гривите и опашките им и вплиташе в тях червени панделки. На врата им окачваше многореден гердан от сини мъниста.

Атрибутите на файтонджията бяха тромбата и камшика. В Свищов имаше тротоари само по главната улица, но и те много не се използваха. Гражданите обичаха да ходят по средата на улицата и файтонджиите ги предупреждаваха с тромбата да се пазят от файтона. Камшикът винаги стоеше в дясната ръка, а в лявата — дизгините. Камшикът представляваше дълга 1,5 до 2 метра пръчка, състояща се от навита спирална пружина, чийто диаметър към върха намалява, увита в кожа. На края на пръчката бяха завързани три сплетени ивици от волска кожа с дължина около 1–1,5 метра. Файтонджията много рядко използваше камшика, за да шиба конете. Той ги обичаше като децата си. Те помагаха за прехраната на семейството. Както е известно, конете са най-интелигентните домашни животни. Те изпълняваха послушно командите: хайде, дий, стой, тупур-р-р и др. Файтонджията понякога плющеше с камшик над главите им по-скоро за авторитет и за удоволствие. В града конете обикновено се движеха тръст. В редки случаи галоп — при спешни случаи (за лекар, за закарване на болен в болницата, закъснял пътник за гарата и други подобни). При галоп конете ставаха понякога трудно управляеми, увличаха се и можеха да ударят някой пешеходец. От гарата и пристанището, разбира се, изкачването до града ставаше ходом — баирите бяха стръмни и когато към 1938–1939 г.‍ ги павираха, подковите на конете се плъзгаха по паветата. Старият свищовски калдъръм задържаше по-добре подковите.

Файтонджиите нямаха униформи. Обикновено бяха облечени в черни дрехи. На главата носеха задължително черната файтонджийска фуражка. В дъжд обличаха дълги черни мушами с качулки, а зимно време — „габин“ — голям балтон, подплатен с овчи кожи. Свищовските файтонджии нямаха възможностите на виенските, които и сега се обличат с фрак и цилиндър на главата. В България сега файтони могат да се видят, като атракция, само в курортите „Слънчев бряг“ и „Златни пясъци“.

Когато в Свищов паднеше големият сняг, файтонджиите впрягаха саниите (от рум. — „конска шейна“) и тогава започваше зимната фиеста. Шейните бяха метални, тапицирани със син или червен плюш, по краищата с много пискюли. За пътниците имаше дебело одеяло, което покриваше краката им. Тъй като саниите и конете се движеха безшумно по снега, на всеки кон от външната страна се закрепваше, от шията до опашката, дълъг ремък, на който бяха закачени много сферични звънчета, издаващи специфичен звън и отдалеч се разбираше, че идва шейна. Оборотът на файтонджиите се увеличаваше. Децата, а и възрастните, обичаха при хубав зимен ден да се разхождат със сания, било из града, било по шосетата извън града. На визитите също се ходеше с шейна, защото не навсякъде снегът беше изринат, а и за престиж. На зимните балове също се ходеше с шейна, по горните причини, а и за да не се влачат по снега дългите рокли на госпожите и да не се изцапат лачените им обувки. Файтонджиите, загърнати в дългите си габини, и конете покрити с „попоните“ (конски одеяла) или чулове, чакаха пред театъра да завърши балът. Когато конете замръзнеха, файтонджиите правеха по една обиколка на Градската градина, за да ги стоплят. След бала пътниците бяха много щедри.

Когато на 30 декември 1941 г.‍ сутринта пристигнах на Свищовската гара за първата си коледна отпуска и се насочих към града, бай Коста слезе от капрата, взе ми куфарчето, метна го до себе си и каза: „Хайде, качвай се на шейната! Кадетите не трябва да ходят пеша от гарата до града!“ Не можах да откажа на тази покана. Вместо да мине по прекия път — Пощенския баир, той мина по заобиколния Табана баир и ме прекара през центъра на града, като каза: „Нека да те видят ученичките!“ Бай Коста обичаше да се шегува. После разбрах, че Пощенският баир е много заледен от пързалящите се по него младежи и конете трудно го изкачват, затова е минал по по-полегатия Табана баир.

Времето на файтоните и саниите отдавна мина. Недостигът на храна за конете в края на Втората световна война намали техния брой. След 9.ІХ.1944 г.‍ обедняха и гражданите, които ползваха файтоните. Единствен файтонджия остана бай Коста, но и той накрая беше принуден да остави файтона и да впрегне пак каруцата.

Заедно с файтоните се забрави и лекарството, наречено на шега „файтонджийски прах“ (английска сол). Понеже файтонджиите водеха заседнал живот, те често употребяваха английска сол, която някой шегаджия беше нарекъл „файтонджийски прах“.

Тъй като споменах за пътуването с файтони на свищовския църковен хор през 1879 г.‍ до Търново, искам да разкажа и една смешна семейна история за дълго пътуване с файтон. Прадядо ми, по майчина линия, след като през Габровско-търновското въстание през 1861 г.‍ турците убили баща му пред очите му, той 12–13-годишен младеж забягнал от Габрово в Румъния. Там скитал немил-недраг, работил каквото могъл до Освободителната война, в която участвал като опълченец. След войната, като всеки находчив и трудолюбив габровец, забогатял. Купил си файтон с хубави коне, необходими за търговията му. След като „си надвил на харча“, решил да заведе прабаба ми до новата столица София. Пътували няколко дни, спали в ханове и накрая всички пътуващи за София се събрали в Орхание (Ботевград) и рано сутринта тръгнали заедно през Арабаконашкия проход, за да се пазят от върлуващите по Балкана банди. Разгледали София. Какво ли е имало тогава за разглеждане и какво ли е направило впечатление на живелия в Букурещ опълченец? Накрая ханджията им казал, че трябва да разгледат „пепиниерата“ (от фр. — „разсадник“), по-късно наречена Борисова градина, която била извън града. Впрегнали файтона и отишли в градината, която по това време е била основно гора и в нея не било забранено да се влиза с файтон. Обикаляли известно време, докато прабаба ми, практична къщовница, потупала чирака по гърба и му казала: „Момче, я обръщай конете и карай в хана!“ „Защо бе, Марийке, чакай да разгледаме градината!“ „Абе, Георге, ние имаме гори, в които не ми е стъпил кракът, а ти си ме довел да гледам хорските гори. Я да си тръгваме, че кой знай какво са ни изпокрали къщата?“