Ангел Балашев
Свищов преди 60 и повече години (3)

Индустрия и търговия

През ХІХ в., при население около 20 000–22 000 жители, в град Свищов е имало 25 водни и няколко парни мелници, 6 работилници за гемии и лодки, кожарски работилници, работилници за памучни и ленени тъкани, бъчварски работилници и други. Към 1865 г.‍ в града е имало 957 магазина и 720 магазии (складове). По това време градът притежава и споменатите 150 дунавски гемии.

В края на Втората световна война жителите на града бяха около 12 000. По това време индустрията се представляваше от мелницата на братя Златанови, консервната фабрика на софийската фирма „Ка-Бо“, с участник свищовския аптекар Иван Иванов, фабриката за трикотаж „Лебед“ на Иван Киранов и маслобойната фабрика на Никола Киров и синове. До гарата се намираше бившата фабрика „Олио“, реконструирана във фабрика за преработване на ориз (по това време поради намален внос на ориз от Азия, оризари от Пловдивско сееха ориз в Блатото). Беше останала и едва креташе една работилница за гемии и лодки. Едва креташе и Бонбонената фабрика на Георги Ценов.

Търговията, макар и не в мащабите на ХІХ в., изобразена на паното на Александър Божинов във фоайето на Търговската академия, след кризата през 1928–1930 г.‍, се беше закрепила и се разви значително през Втората световна война. Тогава пристанищата във Варна и Бургас бяха затворени и стокообменът с Европа, предимно с Германия, минаваше по Дунава. Вносът и износът на Свищов се осъществяваше чрез железопътния транспорт и по Дунава. Сточната ж.п. гара тогава се наричаше „влагалището“ и чрез нея се внасяха предимно индустриални стоки от София, Габрово, Плевен, Ловеч, Сливен и др. Износът по ж.п. транспорта беше от зърнени храни, коноп от фабриката в село Вардим, грозде, вино, дини, домати, чушки, свинско месо, риба, пилета, яйца и др. Външният внос и износ ставаше чрез дунавските параходни дружества. По Дунава пристигаха желязо, ламарина, цимент, различни машини, каменна сол, дървени материали, стъклария и др. Малка част от стоките, пристигнали от чужбина, оставаха в Свищов. Основният износ по време на войната по Дунава беше: зърнени храни, кожи, руда и пулп. Пулпът се състоеше от консервирани плодове и зеленчуци в разтвор от сярна киселина и вода, в бурета от по 250 кг. Немците извличаха сярната киселина чрез вакуум и от него правеха консерви, компоти, мармалади, сладка и др. Всичко що е плод и зеленчук заминаваше за Германия.

Вътрешната търговия по Дунава беше основно с град Русе. Всяка вечер към 24 ч.‍ корабът пристигаше от Русе със захар от Русенската захарна фабрика, гвоздеи и тел от фабрика „Жити“, сапун от Сапунената фабрика, малко текстил и транзитни стоки от Варна и Варненското пристанище, като рибни консерви, солена риба, маслини, портокали, мандарини и др.

Корабите и шлеповете се товареха и разтоварваха от свищовските хамали, които тогава още не се наричаха „докери“. Те бяха 30–40 души, предимно турци, снабдени със специални самари от зебло, пълни плътно със слама (нещо като пълни раници), върху които много удобно се поставяха чували или сандъци, без да има нужда да се държат с ръце. Параходът спираше на понтона и хамалите с бързи стъпки, почти тичешком в редица, пренасяха товарите. Товарите, за магазините в Скелята и града или за сточната гара, се извозваха с конски и биволски коли, предимно собственост на турци.

Търговците на едро, които продаваха и на дребно, се намираха в Скелята, в по една или две-три магазии, в които от външната страна имаше преградена „кантора“ за собственика и счетоводителя, ако имаше счетоводител. Магазиите, от които в Скелята има още няколко запазени, се затваряха с големи двойни врати, обковани с ламарина от външната страна и се заключваха с големи брави и катинари. Те се пазеха нощем от пазвантин (охранител с пушка), който вечер проверяваше всички магазии дали са заключени и ако някоя не беше заключена, пазвантинът се качваше в града да съобщи на търговеца, че магазията му не е заключена. Пазвантинът обикаляше цяла нощ Скелята.

Към 1940–1944 г.‍ в Свищов имаше около 120 магазии в Скелята и още толкова магазини в града.

По-големите и известни фирми в Скелята бяха:

Житари: Братя Златанови, Николай Високов, Георги Кодов, Христо Цанков и др.

Железария: „Ферум“ ООД-во, с представител в Свищов Коста Цвятков, фирма „Цанев и Самоковлиеви“, „Досю Вълев и С-ве“, Цветан Ганев и др.

Колониални стоки: Димитър Минков, братя Кирови и Иван Панов (Бухала). Димитър Минков внасяше захар с шлепове от Чехия, затова го наричаха „Захарния цар“.

Тютюн и цигари: Георги Якимов.

Каменна сол: Атанас Самоковлиев.

Дървен и строителен материал: Коста Бояджиев и Пеню Станков.

Търговия с риба: В Свищов имаше една специфична търговска дейност на едро и дребно. Това беше търговията с риба. В Скелята — там, където свършва пътят от Велешана към гарата „Цапарица“, на една малка улица бяха разположени около 10 рибарски дюкяна. Най-големите бяха на братя Иванови и кооперация „Моруна“. Дървени магазии с голяма стряха и отпред плочник и кладенец. Рибата, донесена сутрин от рибарите, се нареждаше на плочите пред дюкяните и се поливаше непрекъснато със студена вода от кладенеца, докато се продаде. Изкупуваше се от търговци на дребно, които я разнасяха из града в дървени копанки (малки дървени корита, издълбани от цяло дърво) и от граждани, които слизаха в Скелята да си изберат риба от магазините. Част от рибата, уловена през деня, вечер заминаваше с влака за София, Габрово, Плевен и др. Опакована в рибарски върбови кошове — един ред зелени листа, един ред натрошен лед и един ред риба. Така рибата се запазваше през нощта във влака и сутринта беше на магазините в съответните градове. Интересно, че габровци бяха големи консуматори на свищовска риба! Ние си обяснявахме този факт с това, че много синове на габровските търговци и фабриканти бяха завършили Търговската гимназия в Свищов, а и много свищовлии работеха в Габрово като счетоводители.

Търговията с течни горива на едро и дребно се извършваше от д-во „Редевенца“. То, с неговите резервоари, беше разположено на източния край на пристанището под Табана баир. Редевенца доставяха течни горива от Плоещ в Румъния през Гюргево с дунавски танкери, които акостираха на най-източната част на кея и там с помпа и тръби горивото се преточваше от танкера в резервоарите. Горивото се транспортираше из България чрез ж.п. цистерни или ж.п. вагони, пълни с тенекии с гориво. До Редевенца имаше ж.п. клон от гарата. По време на газените лампи всеки дом си купуваше по една тенекия или сандък с две тенекии течна газ за лампите и за подпалване на печките. Редевенца продаваше газ във варели или тенекии на бакалите, които я продаваха на по-бедните граждани на дребно в стъклени бутилки по литър.

В града бяха и следните магазини за обслужване на гражданите и селяните от околията.

Колониали: от Горната към Долната махала (по течението на Дунава) — на Велешана три колониални магазина, от които най-големият на Димитър Керембов; в Средната махала на Трифон Райков и Пело Пеловски (под старата поща), в Долната махала — на руснака Шесторкин, Георги Пеловски и Илия Личев, в Ат пазар — на Иван Г.‍ Денев, на Пената и на Коста Паунов.

Манифактура и галантерия: Велешана — Симеон Иванов, Средната махала — Братя Слави и Георги Бозаджиеви, Иван Пенчев, Васил Кунев, Борислав Алексиев (магазин „О-бон-гу“) и Тодор Ангелов (бай Тодор Свраката), който имаше и плетачна работилница за жилетки и пуловери, ръководена от съпругата му. Бай Тодор беше забележителна личност — дългогодишен и несменяем председател на Колоездачното дружество в града. Той винаги се движеше с велосипед — бегач. Когато му прекратиха търговията, той стана лозар и продължи да ходи на лозе с велосипеда. В Долната махала бяха манифактурните магазини на Вахак Айданян и Сийка Григорова, на Боян Ангелов, Агоп Кюрдиан, Лазар Бояджиев и Николай Ачев.

Книжари: Борис Парашкевов (книжарница „Лотос“), Атанас Дюлгеров (агенция „Стрела“), Тодор Бабаров, Владимир Янакиев, Петър Славков, Димитър Дамянов, Владимир Парашкевов — книжарница „Лира“, и книжарница „Ученик“ на бай Илия. Янакиев, Славков и Дамянов имаха към книжарниците и печатници.

Магазини за обувки: Иван Матев, Никола Бъчваров, Йордан и Михаил Бояджиеви и Стилиан Кънев. Последният доставяше от София и Габрово много хубави обувки, шушони и галоши — български и вносни. Същият имаше и работилница и вземаше мярка за обувки в дебелия тефтер. За него казваха, че е най-добрият познавач на дамските крака в Свищов, защото жените се събуваха пред него, за да им вземе мярка за обувки.

Единственият магазин за порцелан и стъклария беше на г-н Копринков, който продаваше майсенски порцелан, китайски сервизи и чешки кристал.

Аптеки: В Горната махала аптеката на Владимир Динков, в Средната махала на Михаил Колчев и в Долната — на Димитър Иванов. В града имаше и една дрогерия на Любен Дорчев. Той беше любимецът на свищовските дами, защото ги снабдяваше с пудри, червила, кремове и одеколони, и то не какви да е, а от най-реномираните европейски марки, които се рекламираха от известното по това време списание „Икономия и домакинство“.

Търговията в Свищов се обслужваше от Популярната банка и Банка „Български кредит“, които имаха по няколко много опитни и експедитивни чиновници.

Търговците в Свищов бяха обединени в Търговско дружество, което имаше клуб на ул. „Александровска“. Празникът им беше на Никулден — сутрин всички бяха на църква, следобед — на събрание, а вечер — на бала на търговците. Имам запазена една снимка на свищовските търговци на този ден през 1936 г.‍, фотографирани на стълбите на Лятното кино, след събранието, на която снимка се наброяват над 60 души търговци.

Голяма част от търговците бяха завършили Търговската гимназия. Някои бяха наследили търговията от бащите си, а други сами бяха започнали. С много малки изключения бяха инициативни и честни хора, които изпитваха удовлетворение от своята професия. Печалбите им не бяха големи. За съдебни дела между тях не си спомням. Всички спорове се уреждаха „на честна търговска дума“.

Може би, някой ще се запита откъде познавам така добре свищовските търговци? Баща ми имаше транспортно-спедиторска кантора, в която, както беше редът в Свищов, помагах от малък. В събота след обяд тръгвах с чантата от Горната до Долната махала на „инкасо“, т.‍е.‍ събирах вземанията за спедиторските услуги, направени през седмицата. В тази си дейност се запознах не само персонално с всички търговци, но опознах техните характери и възможности. Обикновено всички се издължаваха редовно и с благодарност за извършените услуги. Бай Коста Паунов — най-отдалеченият от центъра бакалин, на края на Ат пазар, никога не забравяше да ме почерпи с едно шоколадче, че съм отишъл толкова далеч да инкасирам дължимата сума.

Първият полъх на социалистическата търговия в Свищов лъхна през 1939 г.‍, когато кооперацията на Българската социалдемократическа партия, наречена „Напред“, откри два колониални магазина в Свищов. Тази партия по това време беше забранена, но нейната кооперация работеше. Нейният директор в Свищов г-н Луканов беше симпатичен и много контактен млад човек. Магазините бяха добре обзаведени и подредени. Срещу всяка покупка клиентът получаваше бонове за сумата, която е дал. Срещу тези бонове в началото на следващата година кооперацията даваше дивиденти — известен процент от печалбата на кооперацията.

Няколко години след 9. ІХ.1944 г.‍ търговците бяха принудени да прекратят дейността си. Някои от тях станаха лозари, но едва свързваха двата края. Повечето прекараха старините си в немотия.

Вероятно съм забравил да спомена някои от търговците и моля техните наследници да ме извинят!