Ангел Балашев
Свищов преди 60 и повече години (28)

Свищовският княз

Вероятно, старите свищовлии се спомнят, че в Свищов от 1922 г.‍ до смъртта си — ок. 1950 г.‍, живя един частен учител по френски, немски и руски език, който беше украински княз на име Феодор Евгениевич княз Зноско — Боровский. Към фамилното име Зноско, руският император е прибавил допълнително „Боровский“ за заслуги на дядо му в битка при полския град Боров.

В Свищов, за времето, от което датират моите спомени, имаше малко белоемигранти, но всички бяха интелектуалци: учителите по математика Бочарников и Ермоленко, учителят по религия Митрофанов, учителите по руски език Мушански и Кузнецов, диригентът на духовия оркестър на Търговската гимназия Василий Ананиевски и по-късно преподавателят по руски език в Академията Валерий Трегубов.

В нашия град чуждите езици се изучаваха усилено, което се дължеше от една страна на интелектуалното ниво на жителите, а от друга на факта, че градът даваше образование на търговци, счетоводители и банкови чиновници, които трябваше да знаят добре чужди езици. Интересен факт е, че докъм 1905 г.‍ в Търговската гимназия се е изучавал и турски език.

Приятно ми е тук да направя едно отклонение и да спомена няколко думи за свищовските учители по чужди езици. В Реалната гимназия се пазеше споменът за строгата и отлична учителка по френски език г-жа Мара Цонкова, завършила Роберт колеж в Цариград, която като пенсионерка е преподавала уроци и по английски език. Моя учителка по френски беше г-ца Пенка Арнаудова, следвала във Франция. В Търговската гимназия по френски преподаваше г-н Иван Пелтеков, също завършил във Франция. Той се представяше на учениците на френски като Жан Пелтеков и затова те му бяха сложили прякор Жан Пиер Омон — на името на тогавашния известен френски киноартист. По немски в Търговската гимназия преподаваше д-р Иван Стамов, завършил с докторат във Виена Световна търговия. На него учениците бяха поставили прякора „Загена“, защото много често повтарял на немски „Заген зи мир“ (кажете ми). В Търговската академия, ректорът проф. Бъров, както отбелязах вече беше назначил за преподаватели по немски език трима филолози от Мюнхенския университет — д-р Готфрид Граал, д-р Хайнрих Щамлер и д-р Фридрих Заупе. По френски — лисансието Жорж Ру.

Цялата тази езикова дейност се подпомагаше от г-н Зноско Боровский. Той пристигнал в Свищов през 1922 г.‍, на 43-годишна възраст от Цариград, където е била евакуирана разбитата бяла руска армия, включително Лейб-гвардейският измаилски полк, в който е служил щабскапитан Зноско Боровский. Той пристигнал заедно с ординареца си (вестовоя) Иван. Не си спомням защо са дошли в Свищов? Отседнали в 33-ти Свищовски пехотен полк. Хранили ги и спали известно време в полка, но впоследствие им казали, че храната и квартирата трябва да се заработват. Вестовоят Иван, як украински селянин, лесно се справил — станал резач на дърва за полка. След години режеше и цепеше дърва в целия град. По-тежко било положението на княза. Възложили му да пасе свинете на полка. Един ден обаче той се зачел в някаква философска книга, свинете се разпилели и едва ги събрали. От свинарските си години той казваше: „Свинята е много нежно животно и не може да живее при какви да е условия, докато човекът издържа на всичко. Пример за това е моят живот“. След като видял, че князът не е годен да пасе свине, командирът на полка го назначил за учител на офицерите по френски език и така започнала дейността му като учител по езици в казармата и после в града.

Френски език Зноско знаеше от семейството си, в което се говорело само на френски. От гувернантката французойка научил не само литературен език и граматика, но изучил френските класици и въобще френското културно наследство, което се беше наслоило върху руското му културно наследство. Немски език научил като студент по политически науки в Хайделберг, където завършил с докторат. Завършил и юридически науки в Киев. През една лятна ваканция в Германия д-р Граал специално посетил Хайделберг и установил, че името на Зноско Боровский е написано на мраморна плоча пред университета сред завършилите политически науки с докторат.

Зноско Боровский беше не само учител по езици, той беше учител и по култура. След като завършил в Хайделберг, обиколил Европа, завърнал се в Русия и го назначили във Върховния съд в Киев. Децата му и жена му след революцията останали в Киев. До 1936 г.‍ си пишел с жена си, но след това тя му забранила да й пише. Оттогава не знаеше нищо за семейството си. Когато в България към 1942 г.‍ започнаха да се получават съветски вестници, той беше прочел във в-к „Известия“, че синът му Евгени е написал музиката към една оперета, която се играела с успех в Киевската оперета. Беше залепил тази дописка на стената и с умиление и гордост я показваше на учениците си.

Зноско Боровский живееше до Велешана в къщата на баба Хаджийка Абаджиева, майката на учителката Пенка Абаджиева. Вземаше по 15 лева на урок с предплата за 10 урока (тогава 1 хляб струваше 5 лева). Основно наблягаше на граматиката. Беше много добър педагог по сравнителна граматика — руска, българска, френска и немска. Казваше, че най-добрите граматики в света са написани от немски автори, дължащо се на методичността на немеца. Особено добър беше г-н Зноско по падежните форми в руски и немски, където ние българите сме слаби. Той казваше, че българският език е много напреднал в развитието си и е загубил падежните си форми, както английският и френският. Всеки урок започваше с преговор на последния и преговор на основните части от предшестващите уроци. Ако ученикът не знаеше нещо, урокът се прекъсваше и се повтаряше, докато се научи.

През 1940 г.‍ учих при него френски език. След като минахме основите на френската граматика и фонетика, той ми каза, че не е нужно повече да вземам уроци при него по френски език, тъй като имам добра учителка в гимназията, с която ще продължа обучението си. Предложи ми да вземам уроци при него по немски език, тъй като може би ще следвам във Виена както повечето младежи от добрите семейства в Свищов.

Зноско Боровский беше интересна фигура за града. Той ходеше винаги облечен в черна офицерска куртка, чер брич и гамаши. Лятно време беше с рубашка. Зимно време с астраганен калпак и препасан с широк офицерски колан. В празник слагаше ордените си. Винаги носеше тънък железен бастун, защото децата и кучетата го закачаха много.

Уроците му бяха подредени така, че заплащането ставаше петък или събота. В събота вечер князът и вестовоят му се срещаха в кръчмата на Иван Червеното на Велешана, пийваха и често се случваше да поплачат за „Матушка Рус“. Пиеха само червено вино. Тогава в България нямаше водка, а те не обичаха гроздова и сливова ракия. Виното при Иван Червеното беше много хубаво — собствено производство и се пиеше в юзчета, малки шишенца по 250 грама с висока шийка.

Зноско ми разказваше, че след 9.ІХ.1944 г.‍ се явил при началника на милицията — бивш негов частен ученик, за да го попита какво ще правят с него като белоемигрант? Началникът го попитал: „Ти преподаваше ли уроци на студенти и ученици ремсисти?“ „Преподавах на много“ — отговорил той. „Говорил ли си с тях на политически теми?“ „Издаде ли някой от тях на полицията?“ „Не съм издал никого“. „Толкова, казал началникът на милицията, ако не приказваш против народната власт, никой нищо няма да ти направи“. Зноско обещал да не говори по политически въпроси и действително той си преживя спокойно старините в Свищов, само че много му се увеличиха уроците по руски език, за сметка на уроците по немски език.

Баща ми беше скептик и когато му казвах, че Зноско е руски княз, той се усмихваше и ми казваше: „Те всички руснаци разправят, че са князе и графове“. Аз, въпреки уважението ми към голямата култура и знания на Зноско, също си имах едно на ум относно неговото княжество. Към 1990 г.‍ обаче прочетох в една преведена от руски статия за поетесата Анна Ахматова, в която пишеше, че княз Зноско Боровский е бил секундант при един дуел на нейния съпруг професора по руска литература Николай Гумильов. Трябваше да минат повече от 40 години от смъртта на моя учител, за да получа от руски източник потвърждение, че той действително е бил княз.

Питал съм Зноско Боровский защо е останал да живее в Свищов, след като с неговото европейско образование е могъл да бъде адвокат в Германия или във Франция. Той ми отговаряше: „В Германия кой немец ще даде съдебните си дела на руски емигрант? Във Франция, може би, можех да стана адвокат на руските емигранти, но те по това време нито имаха дела, нито пари да плащат. Аз много обикнах този красив град на Дунава с неговите интелигентни хора. Той е малкият Хайделберг на България и моите езици бяха полезни. В Свищов ме уважават и обичат“.

Когато остаря, уроците му намаляха. Иван вестовоят, който се беше оженил за българка с къщичка, прибра княза да живее при него. Даде му една слънчева стая с прозорец към градинката, в която стая князът е починал.

П.‍П. Благодаря на дългогодишния библиотекар и преподавател в Свищовската академия г-н Любен Н.‍ Гаврилов, бивш ученик по немски език на Зноско Боровский, за допълненията към биографията му, които ми изпрати през 1996 г.‍