Ангел Балашев
Свищов преди 60 и повече години (5)

Обществени заведения

Обществените заведения в града започваха от запад с кръчмата на Начоолу на площад „Мегдана“ и свършваха на изток с хан „Бъчва“ на Атанас Пенев — там, където започваше Търновското шосе. И двамата собственици бяха добри лозари и се надпреварваха с хубави вина.

В източната част на Градската градина, в сградата на читалището, се намираше Градското казино. Сега там е библиотеката. Казиното зимно време се посещаваше по-слабо, освен когато в театралния салон имаше балове. Лятно време това беше най-посещаваното заведение в Свищов. Навън, в градината под стария дъб, се поставяха масите. Градината надвечер беше обилно поливана от дежурния по поливане пожарникар. Водата за поливане беше от Дунава и не се пестеше. Край казиното беше прохладно, свиреше оркестър и на дансинга се танцуваше. Когато оркестърът почиваше, включваха радиоапарат с високоговорител, който хващаше само радио „Букурещ“ и за мен в младите години радиото беше олицетворение само на „радио Румъния ши радио Букурещ“.

Друго атрактивно заведение беше ресторант „Роял“. Комплексът кино, хотел и ресторант „Роял“, се намираше на мястото на сегашната община. Ресторантът минаваше за най-изискания в града. Той дълги години се наемаше от най-добрия свищовски „ресторантьор“ Мирю Николов. Към него имаше малка „лятна градина“, под сянката на две-три големи дървета. Преди откриване на Академията, когато посетителите на лятното кино „Роял“ (по-късно кино „Киранов“) бяха малко, последното беше кино-ресторант — вместо редове със столове в него имаше ресторантски маси със столове. Това съм описал по-нататък в раздела Кино „Киранов“.

След ресторант „Роял“, по посока на Градския часовник, бяха ресторантите на г-н Мушмов (Мушмола), а след него, на ъгъла срещу Часовника, беше хотел-ресторант „Вагона“. В ресторанта на г-н Мушмов се хранеха чиновниците, които не бяха свищовлии, а по-късно и много студенти. Кухнята беше много добра и се ръководеше от г-жа Мушмова, а виното подбрано от свищовските лозя. Защо хотел-ресторантът се казваше „Вагона“ никога не съм се запитвал? Той имаше малка лятна градина, хубава скара и вино. Към 1942 г.‍ срещу ресторанта, на същата улица, бе открит и дансинг. Това беше второто заведение в града, в което вечер се танцуваше. Запомнил съм го с това, че през лятото на 1945 г.‍ на дансинга между танцуващите са промъкваше един милиционер, който арестуваше тези, които танцуваха модерни танци. Забравил съм вече кои тогава бяха модерните танци, но те бяха всички танци, освен валс, танго и румба.

На бюфета на новата пристанищна сграда по едно време също засвири оркестър и започнаха танци. Там лятно време беше хладно от Дунава, а въздушното течение гонеше комарите.

Оркестрите на дансингите бяха духови. В града имаше три духови музики, така че музиканти за оркестрите не липсваха.

В началото на Пощенския баир беше фабриката за сода и лимонада на Цани Марков. Той правеше много хубави кебапчета с гарнитура от нарязан лук и ги поднасяше върху дървени чинии (талури). Така те запазваха топлината си. На възрастните се предлагаше студена търновска бира, а на децата лимонада в бутилки, затворени със стъклено топче.

През годините, които описвам, на Калето, където е най-подходящото място за дансинг, нямаше такъв. Едва към 1952 г.‍ общинският архитект г-ца Ахинора Христова проектира и беше построено едно скромно заведение с дансинг на Калето.

В празник свищовлии излизаха извън града „на гювеч“ край манастира „Св. Богородица“ или на Разсадника. На Разсадника имаше едно дървено заведение, което работеше само на празник и цялата околност миришеше на кебапчета. Там, на земята под боровете, бяха монтирани дървени маси и пейки. За по-младите имаше и боулинг — игра, която по това време не беше популярна в България. Това заведение се държеше от веселяка Кръстю Бакърджиев, който сервираше кебапчета и шприц (бяло вино разредено с газирана вода) и пиеше заедно с посетителите.

Свищовлии се подслаждаха в двете сладкарници край Градската градина: на Митко Сладкарина и на Велю Сладкарина. Сладкарницата на Митко беше срещу южната страна на Градската градина на ул. „Цар Освободител“. На южния тротоар на Градската градина се разхождаха госпожиците, ергените и младите семейства на града. Те посещаваха и сладкарницата на Митко, която беше и първата сладкарница в града. Митко беше възрастен, висок и авторитетен мъж. Сладкарницата беше дълбока и хладна. Пред нея, на тротоара, се поставяха маси. Митко беше единственият производител на торти и пасти в града. Клиентите му бяха хора „от по-първа ръка“. На масите, отгоре с бели мраморни плочи, се сервираха големи чинии с по десет вида пасти, от които клиентите си избираха. Пастите бяха: еклери, пънчета, маршали, гъбички, добуши, монт-блани и др. Обикновените пасти струваха два лева, пънчетата — три лева, а маршалите (добуш, залят обилно с шоколад) — четири лева. Сладоледът беше млечен с много яйца или от замразен розов сироп. Той се сервираше в специални чаши, подобни на чашите за шампанско, но по-дебели и се ядеше със специални лъжички с квадратна форма. Митко произвеждаше четири вида боза: сладка, майфошлия (шупнала и малко кисела от предния ден — тур.), с шоколад и със сифон (газирана вода). В тази сладкарница се продаваха и много хубави виенски шоколади.

Когато беше открита Академията и се увеличиха клиентите на сладкиши, от северната страна на градината на ул. „Димитър Хадживасилев“ беше открита още една сладкарница — тази на Велю Сладкарина. Преди да стане сладкар, Велю имаше малко магазинче на главната улица, в което продаваше пищови — тапалии и капзалии, бомбички, бенгалски огън и други подобни. Ние малчуганите му бяхме постоянни клиенти и след като откри сладкарница, продължихме да му бъдем клиенти. Неговата сладкарница се посещаваше предимно от студенти и ученици, които се разхождаха по ул. „Димитър Хадживасилев“. Клиентите на Велю бяха много, докато сирената на Търговската гимназия известяваше към 19 ч.‍, че е време да се прибират вкъщи. Двете сладкарници започнаха конкуренция и това повиши асортимента и качеството. Отворена беше и трета сладкарница на улицата между Площада и Часовника, на Марин Сладкаря, който правеше най-хубавия сладолед в града.

В Свищов имаше и много бозаджийници: на Велешана, в Скелята и в Долната махала. Запомнил съм, някъде към 1938 г.‍ един турчин, който сам произвеждаше и разнасяше боза из града. Той тръгваше от Велешана и докато стигнеше до центъра, разпродаваше бозата си. Носеше я в голям месингов цилиндър, окачен на рамото с широк колан. Този съд съдържаше около 30 л боза, която през чучур се наливаше в стъклени чаши. През кръста му беше препасан, като войнишки паласки, месингов съд, в който в гнезда бяха поставени чашите. В ръка носеше метален съд (бардук) с вода, с която измиваше чашите.

Заведенията за пенсионерите и старите мъже в Свищов по това време бяха кафенетата. Младите хора не пиеха кафе. Много известни бяха двете кафенета в Турската махала, на площада, наречен „Чифте кафене“. Сега не съществува никое от тях. В Скелята също имаше две турски кафенета. Изобщо в града кафето се правеше по турска технология и всички кафеджии бяха турци. Търговците в Скелята не ходеха да пият кафе в кафенетата. Там ходеха търговските помощници каруцари, хамали и други подобни. Търговците си поръчваха кафето чрез чираците. То се разнасяше от кафеджиите в специални съдове, приличащи на кафез за птици, остъклени от всички страни, за да не се прашат кафетата. Кафето се правеше единично в бакърени кафеници на огнище с дървени въглища, докато се появи каймакът. То биваше сладко, горчиво, каймаклия, според вкуса на клиента, но винаги турско и се наливаше във „филджани“ — кафени чашки без дръжки. Кафето се придружаваше с чаша вода. Освен кафе, кафеджиите произвеждаха и предлагаха бяло сладко. То се произвеждаше от захар на бучки, която се стопяваше на сироп. В сиропа се поставяше съответно количество кремотартар, който превръщаше захарта от кристална в аморфна бяла каша. Към тази каша, която се бърка до изстиване, се прибавя някаква есенция — обикновено бергамонова. По една препълнена кафена лъжичка от това сладко се поставя в чаша със студена вода с резенче лимон. Това беше почерпката за деца, младежи и възрастни, които не пият кафе.

На главната улица, под къщата на семейство Кодови, където сега е Пощенска банка, имаше едно голямо кафене, което се посещаваше от младежи и студенти, но не заради кафето, а защото в него имаше билярд, моникс и игрални машини — ротативки. Учениците нямаха работа в това кафене, но често се изкушаваха да пуснат двулевка в ротативните машини.