Ангел Балашев
Свищов преди 60 и повече години (25)

Димитър Ценович — банкерът на хъшовете

Сред дейците на Българското националноосвободително движение в Букурещ безспорно след Любен Каравелов е Димитър Минков Ценович, родом от Свищов.

През 1861 г.‍ Ценович е избран за председател на читалището „Братска любов“ в Букурещ, което според неговите думи е издъ̀ржал лично. Пет години по-късно той става член на Тайния централен български комитет (ТЦБК). През 1868 г.‍ в дома му е учредено „Българското общество“ (организацията на младите), на което той е касиер. През 1872 г.‍ е избран също за касиер на Българския революционен централен комитет (БРЦК) с председател Любен Каравелов и подпредседател свищовлията Киряк Цанков — племенник на Драган Цанков.

Братята Димитър и Никола Ценович съвсем млади напускат Свищов и се преселват в Румъния. Отначало в Зимнич, на другия бряг на Дунава срещу Свищов, а после Димитър отива в Букурещ, а Никола — в Плоещ. Братята Ценович — умни, работливи и инициативни момчета, започват от нищо и достигат завидно финансово и обществено положение. Двамата участват активно в Националноосвободителното движение.

За Димитър Ценович е писано много. Сам той е оставил спомени в Историческия архив на Народната библиотека, озаглавени: „Бележки по действията на Революционния комитет в Букурещ за Освобождението“ (НБКМ — БИА ІІ папка 55 №7372). Има спомени и от неговата доведена дъщеря Люба. Ценович е бил много богат търговец и банкер, уважаван от румънските власти. В спомените си той пише, че е разполагал с капитал от 30 000 жълтици. Тези пари той не пести за народното дело и особено за въоръжаването на четите на Филип Тотю, на Хаджи Димитър и Стефан Караджата и на Христо Ботев. Баща ми разказваше, че Ценович, както той го наричаше „вуйчо Димитър“, е споделил с него, че е дал много средства за въоръжаването и екипирането на Ботевата чета. Това е била една от причините за окончателното му обедняване.

Особено голяма е била неговата привързаност към Христо Ботев. Той е усещал още в първите години гения на поета. В „Опит за биография на Христо Ботев“, изд. 1876 г.‍, Захари Стоянов пише: „Някои от букурещките българи патриоти пък не искали да го оставят, при все че той строго скривал своето просяшко положение и квартирата си — воденицата. Мнозина му предлагали парични и други помощи, но той ги отхвърлял с ботьовска гордост. А Димитър Ценович, познат деятел на българските патриотични движения в Румъния, излязъл по-практичен. Скритом от всекиго, той се приближавал до нашия герой и му пускал в джоба, тайно от него по няколко жълтици. Ботйов, след като ги намирал, събирал същия ден всички голтаци около себе си и ги угощавал за своя сметка“. Когато през 1872 г.‍ Ботев е арестуван в град Фокшан, Димитър Ценович и Любен Каравелов поръчителстват пред румънските власти да бъде освободен.

Не по-малка е била привързаността на Ценович и към Васил Левски. През 1868 г.‍ Левски е в Румъния. Той заедно с другите емигранти отсяда най-често в читалище „Братска любов“ на улица „Куза вода“, създадено от Димитър Ценович. Тук той се сближава с Ценович, както съобщава Кирил Тулешков в биографията на Христо Ботев: „Дим. Ценович казал на В.‍ Левски, че дето той ще стои да си губи времето така напразно в читалището, по-добре ще стори, ако може да мине в България и да проповядва и разпространява революционни идеи между българския народ. Разумява се Левски приел всичко това на драго сърце, но казал хладнокръвно на Ценович, че той се нуждае от пътни разноски. Ценович на другия ден му дал 30 турски лири и го насърчил. Левски се впуска в тая своя работа и дадените пари на г-на Ценовича не пропаднаха така напусто, а заловиха дълбок корен, щото е невъзможно да се изкорени това посято семе така лесно. Който от читателите не ни повярва, че господин Ценович е дал тия пари на Левски, то той свободно може да се отнесе до него и да му поиска записката, която Левски я дал сам със своята ръка на тогова господин“.

Спори се дали тези пари са били лични на Ценович или на касата на „Българското общество“, на което той е бил по това време касиер. Проф. Ал. Бурмов не допуска, че са били лични пари на Ценович. Той пише: „Те са били доста голяма сума за времето си“. Ценович обаче казва на Левски при разговора им: „Тридесет лири! Какво ще правиш с толкова малко пари?“ Явно, че за банкера това не е била голяма сума. Както и да я възприемем — голяма или малка сума, един касиер на обществени пари надали може без разрешение на „Българското общество“ да обещае днес и да даде утре толкова пари. Логично е да се смята, че сумата е била лична на Ценович. Това не била нито първата, нито последната сума, която той дава за освободителното движение.

Васил Левски също е бил много привързан към Ценович и това личи от думите му, отправени към Любен Каравелов на събранието през май 1872 г.‍ в Букурещ, на което Ценович не е поканен от Л.‍ Каравелов, тъй като отношенията им по това време не се били добри: „Слушай, бай Любене, да ти кажа. Аз не искам приятелите, които са се събрали тук, да разберат, че ние оставаме в нещо несъгласни с тебе. Щом между двама ни се появи несъгласие, то ще се отрази на всички други, а пък такова нещо не е желателно, защото следствията му не могат да бъдат добри. Ценович трябва да дойде тука, ако ли не искаш да го повикаш, аз ще си взема хората и ще намеря място, де да се събираме и да вършим онова, за което сме дошли. Мисля, че се разбрахме“.

В литературните източници се спори дали Ценович е дал идеята за изграждане на Вътрешната организация в България, или това е идея на Левски, или и двамата са стигнали едновременно до тази идея.

Пред турския съд Левски казва (Иван Унджиев):

„- … Отначало в Букурещ ме извика един търговец на име Ценович. Тоя човек се намери в букурещкия комитет, той ме назначи на тая работа. Маскираните хора бяха от различни краища и затова, когато отивах в комитета, лицето ми беше открито, те ме виждаха и затова ме познаваха.

— След разпространяването на тия книжа, пишеше ли на комитета в Букурещ?

— Аз сам отивах. Ценович имаше един човек. В Букурещ го намирах в кафенето «Габровени» и му казвах.

— Как се срещна най-напред с Ценович?

— Когато той виждаше някой чужденец, запитваше го (кой е той), по този начин се срещнах с него.

— Колко години преди да влезеш в тая работа беше първоначалната ти среща (с него)?

— Срещнах се (с него) три години преди да постъпя в тази работа.

— Как прие назначението си за тази работа от хора из една непозната среда, чиито лица не си виждал?

— Постъпих изключително по подбудата на видния букурещки гражданин Димитраки Ценович от Свищов и с дадените му от него уверения.“

През 1894 г.‍ Захари Стоянов пише биографичната си книга за Васил Левски и изпраща ръкописа си на Христо Иванов — Големия, с молба за бележки. Последният прави обстойни поправки, които се намират в Народната библиотека „Св.св. Кирил и Методий“ — Български исторически архив ІІ А 8712. Към страница 55-та на ръкописа на Захари Стоянов той дава следната бележка:

„Казваш чие бил Л.‍ Каравелов не е Ценович и каквото са вършеши в Букореш то известяваши Ценович тайно на В.‍Л., а от България В.‍Л. явяваши на Ценовича и Ценович е бил за В.‍Л. най-верния в Букореш, щото по часни каприции вършеха се много работи, както пичати(?) едно касчи от Л.‍ Каравелова. Чи Каравелов го гонело влашкото правителство Васил да дигне въстание в Българско, а днес Ценавич — е исфарлин и нищат да знаят за нето, както и синца, А ТОЙ Е — ПЪРВИЯ КОЙТО НИ КАЗА ЧИ В БЪЛГАРИЯ ТРЕБА ДА СЕ РАБОТИ“. (Правописът е запазен. Курсивът е на автора.)

Ценович подпомага и развитието на книжовната дейност. Дава на Л.‍ Каравелов пари, за да организира вестниците „Свобода“ (1869–1872 г.‍) и „Тъпан“ (1869–1870 г.‍). През 1869 г.‍ при основаването на Българското книжовно дружество (дн. Българска академия на науките), Ценович подкрепя дружеството с 400 франка.

В Националноосвободителното движение взема активно участие и съпругата на Ценович — Екатерина. Тя основава Българско женско благотворително дружество в Букурещ. Тогава в Букурещ са живели хиляди български семейства. Подготвя и изпраща на Гладстон благодарствено писмо за положителното му отношение към българския въпрос.

Тъй като споменах за любовта на Ценович към Христо Ботев, искам да изясня и отношението на Ценович към вуйчовците на Ботев — Христо и Евлоги Георгиеви. Известно е от литературата, че Ботев е правил опити да вземе пари от вуйчовците си за Народното дело. Те обаче са били привърженици на „старите — нотабилите“, както ги нарича Ценович, членове на „Добродетелната дружина“ и са отказвали каквито и да са помощи. Ценович ги обвинява, че парите, които са получавали от Руското правителство за съставяне на Легията, както и суми, изпращани от български патриоти от вътрешността на страната за подпомагане на Освобождението, те са ги въртели в търговията си и не са ги давали за покупка на оръжие, за издаване на вестници и други нужди на Освободителното движение. Наистина Христо и Евлоги Георгиеви завещават парите си за построяването на Софийския университет, но четите и въстаниците са въоръжени със старо и бракувано оръжие от сръбската и румънската армия. Кое е било полезно за България тогава? Прав ли е Ценович в обвиненията си към „старите“? Ако Ценович не беше подпомагал освободителното движение, а пестил парите си може би сега в Свищов щеше да има училище или друга обществена сграда, кръстена на негово име, а то няма и една улица, няма барелеф или паметна плоча на мястото на съборената му къща на ул. „Цар Крум“ (бивша „Дар Сокак“), които да напомнят за неговите големи заслуги.

След Освобождението Ценович се завръща в Свищов 43-годишен. Той живее при семейството на дядо ми Ангел Балашев, в къщата му на ул. „Александровска“ №22 (сега там е ДСК). Ценович е близък родственик на баба ми Екатерина и всички в къщата са го наричали вуйчо Димитър. Той е изгубил богатството си, но не и любовта си към освободената родина, ентусиазма и енергията си. Съгражданите му го посрещат с любов и уважение и той веднага се включва в обществения живот. Организира Българското опълченско дружество и бива избран за негов пожизнен председател. Представител е на Свищовски окръг, връчил е на император Александър ІІ в Сан Стефано благодарствен адрес от името на българския народ. Инициатор е и председател на Комитета за издигане на паметник на свищовските поборници за свободата на България (12 май 1889 г.‍), завършен едва през 1934 г.‍, когато моят баща беше кмет на града.

След няколко години престой в Свищов Ценович, със семейството си, се премества в Русе. Там е Любен Каравелов и много от неговите съидейници от Букурещ. В Русе той държи изпит за адвокат и практикува в същия град тази професия до смъртта си. Материалното му положение не е добро. Подтикван от приятели да направи постъпки за държавна пенсия, той дълго отказва. Най-после се съгласява, но Народното събрание му я отпуска чак след години. „Това е закъснялата разплата на консерваторите (старите) с либерала — председател на младите“ — пише Георги Гавазов в статията си в списание „Родна реч“, кн. 3 /1988 г.‍

Димитър Ценович умира в Русе на 31.Х.1915 г.‍, изпратен от хиляди почитатели. Погребан е в Русенския парк на възрожденците, близо до гроба на Македонски, а в Пантеона на възрожденците от град Русе е поставена паметната му плоча.