Ангел Балашев
Свищов преди 60 и повече години (29)

Тримата свищовски генерали

Към 1942 г.‍ в Свищов имаше трима запасни генерали. Те бяха генерал Георги Манов, генерал Александър Дамянов и генерал Николай Стайчев. Мисля, че генерал Манов и генерал Дамянов бяха свищовлии, а генерал Стайчев беше от Търговище. Ползваха се с голямо уважение от страна на свищовското гражданство и на офицерите от 33-ти Свищовски пехотен полк. На военни паради и тримата бяха на трибуната с официалните лица.

По това време аз бях кадет във Военното училище в София. През време на отпуски в Свищов надвечер се разхождахме с моя съвипускник — кадет от Морското училище във Варна Любомир Сапунджиев, който беше оставен на служба във флота и се пенсионира като полковник — командир на Българския подводен флот. Ние не бяхме задължени да поздравяваме запасните офицери, които не познаваме, но трябваше да поздравяваме тези, които познаваме. Тримата свищовски генерали ние добре познавахме и с удоволствие им козирувахме, когато ги срещнем, а чувствахме, че и на тях им е приятно да приемат поздравите ни.

Генерал Манов, дядо на бившия зам.-кмет на Свищовската община — инженер Манов, живееше в Средната махала, зад училище „Сакелариевич“. Лятно време, надвечер, излизаха със съпругата си, движейки се бавно към Градската градина. Бяха много любезни и винаги отговаряха с усмивка на поздравяващите ги граждани и офицери, като генералът високо си вдигаше шапката. Той, доколкото си спомням, беше офицер от кавалерията и като най-старши от тримата генерали, беше председател на Съюза на запасните офицери в Свищов. Баща ми, запасен поручик, и той беше член на Съюза на запасните офицери. Една година семейството на генерала и моето семейство летуваха заедно в почивната станция на запасните офицери в Овча купел край София. Майка ми след това разказваше, че генералът и баща ми следобед сядали в градината на станцията и си говорели за Първата световна война. Генералът разказвал за победите на българската конница в Добруджа и Румъния, която победила и изгонила от Румъния прочутите донски казаци. Баща ми разказвал за боевете на Свищовския полк край Дойранското езеро в Македония. Генерал Манов имаше един син — Пачо, който беше няколко години по-възрастен от мене. Той като баща си, а вероятно и по негов съвет, изкара военната си служба като школник в кавалерията. Заедно със своя приятел и съученик от Свищов Георги (Гошо) Високов служеха като фелдфебел-школници в кавалерийския полк в град Шумен. През този период — лятото на 1944 г.‍, нашата кадетска дружина от Военното училище беше евакуирана от София в Шумен.

Виждахме се често с Пачо и Гошо. Високи, стройни, стегнати в школническите си униформи и с кавалерийски саби, те правеха впечатление на шуменци, а и на свищовлии, когато си идваха в отпуск в Свищов. Генерал Манов, горд и почти просълзен се движеше из града със сина си, който беше наследил службата му на офицер кавалерист.

Генерал Дамянов беше офицер от пехотата. Това личеше и от походката му. Движеше се изправен и с маршова стъпка. Живееше в Долната махала. Всяка вечер бе на среща за аперитив с приятели в ресторант „Роял“. По това време ние — свищовските кадети бяхме вече 5–6 души и се събирахме пред ресторант „Роял“, за да направим разходката си по „движението“. Зададеше ли се генералът, заставахме мирно и козирувахме. Той също ни козируваше, спираше се пред всеки от нас, както когато офицерите правят преглед на подчиненото им военно поделение, и накрая ни поздравяваше със „Здравейте, господа кадети!“, а ние му отговаряхме със „Здраве желаем, господин генерал!“ Задаваше ни традиционните си въпроси: „Как мина учебният срок, какви учения правихте, имаше ли наказания и пр.?“ Отговаряхме на въпросите му с усмивки. Той понякога разказваше спомени от юнкерските си години във Военното училище, след това казваше, че ще закъснее за срещата с приятелите си, и се забързваше към ресторанта.

Генерал Дамянов имаше един син Георги (Гого), завършил Търговската академия, който през военните години, за да не го мобилизират непрекъснато като запасен офицер, остана на военна служба „до края на войната“ или както се казваше тогава „офицер ДКВ“. Той участва във Втората световна война и се завърна жив и здрав. Генералът имаше и една дъщеря — госпожица Вера Дамянова, за която вече споменах — най-дългогодишната и най-компетентната чиновничка в Общината.

Генерал Стайчев беше третият запасен генерал в Свищов. Той също беше офицер от пехотата. Като млад офицер служил в Свищов и се оженил за свищовлийка. Пенсионирал се като командир на Плевенската пехотна дивизия. Живееше в Долната махала до площад „Свобода“. Срещахме го със съпругата му привечер по тротоара край Градската градина откъм ул. „Цар Освободител“. Беше много въздържан. Отговаряше на поздрава ни сериозно, със сваляне на шапка, но никога не се спираше с нас, кадетите, въпреки че бяхме съученици с дъщеря му Бинка, която учеше в Немското училище в София и през ваканциите ни канеше на журове у тях. Синът на генерала, Иван, беше завършил Военното училище и по това време беше поручик от пехотата. Той също като баща си беше въздържан. След 9.IX.1944 г.‍ и двамата бяха осъдени и лежаха в Плевенския затвор — генералът до смъртта си, няколко години след присъдата, а синът му — 15 години.