Ангел Балашев
Свищов преди 60 и повече години (32)

Историята на едно свищовско търговско семейство — Балашеви

Прадядо ми Иван Ангелов от Свищов, преди Руско-турската война от 1810 г.‍ е бил търговец на зърнени храни, както и много други свищовски търговци. Свищов, като най-южния български град на река Дунав, е бил център на търговия със зърнени храни, докарвани до реката от централната част на Северна България и от Тракия. Зърнените храни, събрани в големите магазии, са били откарвани по горното и долното течение на Дунава с огромната флота от 150 гемии, притежавани от свищовлии. По това време жителите на града са били около 20 000.

Командването на Руската армия, при отстъпването си от Североизточна България през 1810 г.‍, по стратегически причини решава да запали и изгори цветущия град Свищов, който по това време е бил и турска крепост. Доколко това решение на руското командване е било правилно, военните историци могат да спорят, но то е унищожило хубавия град и прогонило жителите му. След Руско-турската война през 1828–1829 г.‍, също нова мощна вълна от свищовлии напускат града. Чак към 1960–1970 г.‍ жителите на града достигнаха отново 20 000.

Свищовлии, поставени пред угрозата да останат без жилища и магазии, избират различни начини на спасение:

• Една част от по-заможните тръгват за Русия с руските войски, включително и семейството на прадядо ми Иван Ангелов. То се заселва в подмосковския град „Балашов“.

• Най-богатите свищовлии купуват, на 50–60 км на север от Дунава, няколко съседни мушии (чифлици) и заедно с приближени техни семейства и ратаите си основават селището Нов Свищов, по-късно и сега град Александрия, кръстен на тогавашния влашки княз Александър Гика, за да бъдат благосклонни към тях румънските власти. До Първата световна война град Александрия е населен само с българи — предимно свищовлии и се управлява от българи. Само полицейският началник е бил румънец.

• По-бедните свищовлии се преселват в отсрещния на река Дунав румънски град Зимнич, като част от тях след войните, се връщат в Свищов, но и мнозина остават в Зимнич. Според някои историци град Зимнич е бил основан от българи при периодичните им бягства от турците и то предимно от свищовлии. Освен в Александрия и Зимнич по това време в Букурещ е имало 5–6 български махали също от преселници.

• Най-бедните се изселили в околните села и след пожара се върнали в Свищов, където прекарали зимата в мазетата на изгорелите къщи. Те се прехранвали с царевица и грозде — нивите и лозята не били обрани, а през тази зима паднал голям сняг, който затрупал царевицата и гроздето свежи.

След Руско-турските войни през 1810 г.‍ и 1828–1829 г.‍, Североизточна България била почти обезлюдена — нямало кой да обработва плодородните земи. Хазната търпяла големи загуби, поради което турските власти изпратили емисари българи в Русия и Румъния да убеждават българите да се върнат по родните си места. Много се върнали, но и много останали. При едно мое посещение в град Одеса през 1978 г.‍, българката, която ни развеждаше, ни каза, че само в Одеска област живеят над 100 000 български преселници. През 1982 г.‍ бях на конгрес в град Запорожие. Шофьорът, който ни вози от летището до хотела, се оказа българин от едно съседно на Запорожие село — Троян, където брат му бил председател на колхоза. В околността на Запорожие имало още села, населени с българи, на едно от които съм запомнил името — село Преслав. Явно, че тези села са от преселници от град Троян и град Преслав. Шофьорът с голяма радост прие бутилката „Троянска сливовица“, която му подарихме и ни покани в събота и неделя да ни закара в родното му село Троян, в което никога не били стъпвали българи от сегашна България. Не можахме да отидем, защото командировката ни свършваше в събота, а и по това време в СССР нямахме право да посещаваме други селища, освен тези, в които сме командировани.

По-нататък прадядо ми Иван Ангелов се връща със семейството си в Свищов и успява да възстанови търговията, но тя много запада, защото в Северна България са останали много малко земеделци. Върнали се и други семейства свищовлии от Русия, които започнали да назовават прадядо ми „Иван от Балашов“, и така името му станало Иван Ангелов Балашов. Синът му — моят дядо Ангел Иванов Балашов, продължил търговията на баща си и се замогнал.

Един интересен факт за времето си е, че след пожара в Скелята през 1870 г.‍, когато изгорели стотици магазии, а турците, които по това време много завиждали на богатите българи търговци, не взели никакво участие в гасенето на пожара (някои историци считат, че те са запалили Скелята), Ангел Балашов си взел за ортак в търговията един добър турчин, който нищо не работел. По цял ден стоял пред магазията и си пушел чибука, но фактът, че е ортак във фирмата, предпазвал дядо ми от зулумите на турците.

Ангел Балашов се оженил за свищовлийката Екатерина Расимова Досева от Долната махала. Къщата на баща й Расим Досев още съществува на улица „Никола Петков“ №14 (бивша ул. „Толбухин“). Това е улицата, която започва от западния край на площад „Свобода“ и свършва до болницата. Расим Досев имал един син Васил и три дъщери — Екатерина, женена за Ангел Балашов, Теодора, женена за възрожденеца Никола Живков, за когото писах подробно, а за третата дъщеря — най-хубавата от трите, в семейството не се е говорило и нейното име не е достигнало до мен. Била е, вероятно с нейното мълчаливо съгласие, открадната от един турски големец в Свищов. Първата дъщеря на Расим Досев Екатерина е живяла със съпруга си Ангел Иванов Балашов в голямата му къща на главната улица „Александровска“ №22 („Цар Освободител“ №6), където сега е банка ДСК. Те имали 4 деца: Владимир, Богдан, Найда и Мара. Те побългаряват фамилията си от Балашови на Балашеви. Синовете на дядо ми Ангел Балашев завършват Търговската гимназия в Свищов, като най-големият Владимир става чиновник в Народната банка в София и след това търговец в София. Богдан — баща ми, също става чиновник в Народната банка в Свищов, след това търговец. Владимир има две дъщери — Екатерина и Бистра, които живеят в София, а Богдан — син Ангел, който живее в София, и дъщеря Анна, която живее в Бургас. Голямата му дъщеря Найда е женена за Димитър Минков, родом от Търново, търговец на едро на колониални стоки в Свищов. Синовете му са: Стоян, завършил световна търговия във Виена, който беше водач на Скаутската организация в Свищов и почина много млад, и по-малкият син — Владислав, завършил Търговската академия, който беше Околийски водач на Съюза на българските национални легиони (СБНЛ) в Свищов и беше убит през октомври 1944 г.‍ По-малката дъщеря на Ангел Балашев — Мара, не се ожени и живееше при племенника си Владислав.

Семейство Балашеви оставиха името си на една местност (възвишение) — БАЛАША, южно от града. В тази местност е имало лозе, гора и лятна къща на семейство Балашеви. Там сега е построено училището по сградостроителство, трансформаторната подстанция и един жилищен квартал. (Местността Балаша се споменава като южната граница на Свищов в книгата „Свищов в миналото и днес“. София, 1980, с. 9.)