Дейвид Лорн
Звукът на злото (9)

Осма глава

— В никакъв случай, Яновски — остро реагира тя.

Докато дъвчеше френския кроасан, Дебра Серафикос усети такъв прилив на гняв, че й идеше да му удари едно яко кроше. Дясната й ръка се сви в юмрук под издраскания плот на бара в кафенето, но реши, че е по-добре да се овладее. Той беше едър мъж, към сто и десет килограма, плюс някогашни мускули, които сега се бяха превърнали в тлъстина — жив пример за това какво прави заседналият живот с физиката на един бивш атлет. При все това, огромните му крайници и едри длани все още криеха сила. В участъка всички знаеха, че е опасно да го ядосват. Дори при собствената й добра физическа форма в резултат на две години силни тренировки, тя едва ли щеше да свърши нещо повече от това да му разклати някой и друг зъб. След което Яновски щеше бързо да разсее мъглата пред себе си, да потърка якото си долно чене и да я запита с искрено учудване: „Защо, по дяволите, го направи?“. Затова тя потисна гнева си, макар и да го усещаше как бушува в гърдите й.

Край нея Яновски, както си беше с шапка на главата, се въртеше ту наляво, ту надясно на високото столче пред бара, готов да хукне, ако пейджърът му дадеше сигнал. Той си седеше, сърбайки кафето си, като топлеше студените си ръце о стените на чашката и чакаше отговора й. Това я вбеси още повече.

— Нямаш никакво право, шефе, да излагаш момиченцето на риск.

За да преодолее възбудата си, зарови из чантичката си, намери пакета „Кемъл“, извади една цигара и я захапа. Яновски щракна клечка кибрит и рече:

— Тя и без това е изложена на риск. Никой не я е виждал вече два дни. Никой, включително вълшебникът Спайк Халек.

Дебра му предложи цигара, но той поклати глава отрицателно:

— Отказах ги.

— От кога? — запита тя, притвори очи и всмукна дълбоко, после издиша дима.

— От тази сутрин, да речем.

Трябваше да се усмихне, затова отвори очи и ги впери в него:

— Нещо ново за зеления автомобил?

Яновски въздъхна и рече:

— Колко зелени автомобила с регистрация от Илинойс мислиш, че има в Чикаго?

— Говоря за зоните, от които се интересуваме.

— Кой ти е казал, че тя е непременно там?

— Ти можеш да го докажеш.

— Халек е лек като перушинка, Деб, мисля, че си го разбрала вече.

— Затова ли ме помоли да му помогна, защото мислиш, че е лек като перушинка? Или защото имаш ниско мнение за мен като професионалист? И че не ценя времето си?

— Ти се справяш добре с подобни ситуации.

— Дай дефиниция на „подобни ситуации“.

— Разните му там идеи за подхода. От теб исках само да седиш до него, да му се водиш по акъла, докато си изстреля барута и после да го накараш да се вразуми. Ако Халек застане на наша страна, тогава и родителите — семейство Гранвил, също ще се съгласят, така че ще организираме предаването на парите както ние си знаем. Но ето ти изведнъж на Халек му идва шантавата мисъл да ги подведе.

— Какво точно мислиш, Яно?

— Заради него ще убият детето, Деб.

— Така ли смяташ?

— Възможно е. Не знам. Почвам да мисля, че си играе с огъня.

— Ами ти, шефе? Никога ли не си си играл с огъня?

Яновски се изхили.

— Слушай, сержант. Халек очаква ново обаждане и аз му обещах да съм там. Така че ако няма какво друго да ми казваш… Все пак имаме реален шанс, ако захапят с петте хилядарки. Остави Халек да действа, Яно.

— Той е аматьор. Освен това е и емоционално ангажиран. Той е неуравновесен.

— Не, не е вярно. Изпрати ли хора на трите гари?

— На път са, макар че не знам от каква полза ще е.

— Още колко време ще ти трябва? — подразни го тя. — Цял един ден. Както и да се развият нещата, още един ден. Това да не би да те притеснява, а?

— Можем да пришием опашка към контрабандиста — отвърна той.

— Охо, това май съм го виждала вече някъде. Четеш ли по устните ми: „Не!“.

— Значи просто така ще ги оставите да си отидат с петте хиляди?

— Не съм се обаждала аз, нито пък тези пет хиляди са мои.

— А ние оставаме със зяпнали уста.

— Печелим време, а те лапват въдицата.

— Ами ако се изпарят яко дим, а, Деб?

Тя сви рамене.

— Какво от това? И в двата случая ти имаш гръб. Нека Халек действа както е решил. Ако спечели, ще похвалят теб. Ако загуби, на него са се обадили, не на теб. Ти просто си тръгваш. Да те е грижа за нещо?

— Губя контрол. Аз водя разследването, а не контролирам нещата. Това е нещо като да използваш екстрасенси.

— Сравнено с нищо друго, предпочитам екстрасенсите.

— Може пък да имаме нещо повече от нищо?

— Като например?

Яновски пое дълбоко дъх, задържа го и издиша, като повдигна многозначително вежди.

— Като например Лу Сканън. Той постоянно ме бомбардира с въпроси като познавам ли този и този, чул ли съм за еди-кой си или какво мисля за японската червена армия.

— И какво мислиш за японската червена армия, Яно?

— Виж какво ще ти кажа: Сканън може и да ни проверява и да се опитва да надуши до какво сме се добрали, да събере две и две с това, което той има — и като разбере, че сме наникъде да ни удари в земята. При тези обстоятелства това доста ме изнервя.

— А знаеш ли какво мисля аз? Мисля, че вие със Сканън си играете на котка и мишка и никой от вас няма и сламка по случая — ето това мисля.

— Слушай, Деб. Ако ни помогнеш, можем и да използваме тия трикове следващия път.

В съзнанието й изскочи споменът за подставеното лице, бързо потъващо в тълпата народ, преследването, обезобразеното тяло на малкото момиче.

— Не — отвърна тя. — През следващите двайсет и четири часа Халек или ще е свършил всичко, или не. Тогава ти поемаш всичко.

Тогава, помисли си тя, няма да имаме избор. Тогава вече ще трябва да играем по свирката на престъпниците.

— Халек се прави на голям мъж, а с цялата тази работа! Сам ще предаде парите, така ли?

— Откъде да знам? Мислиш, че ми казва всичко?

Яновски сви рамене.

— Тогава кой?

Неин ред беше да свие рамене.

— И той си има приятели, да не мислиш. Това че е сляп, не значи, че няма приятели.

— Ти приятелка ли си му, Деб?

— Боже мой, та аз съм ченге, Яновски. Да не мислиш, че съм толкова отчаяна, та за една нощ да се обвържа с един сляп човек?

Както го каза с убеждение, тя се замисли дали беше вярно. Откакто тялото й бе станало мускулесто, все по-малко мъже я намираха за привлекателна. Повечето виждаха заплаха в това. Колко време бе минало, откакто някой се бе докосвал до нея, освен самата тя? Опита се да не мисли за това и продължи:

— И така, както казах, един ден. Дай ни още един ден, Яно. Не прави от мухата слон.

— Искам ти да се опиташ да обърнеш Халек на наша страна.

— Ако видя, че работата по тази карта се разкапва, може и да стане.

— И искам да ми съобщаваш всичко важно, до което той се добере, всичко, което смяташ за конкретно и полезно — първо на мен, а не на някой друг.

— Даже на бащата?

— Най-вече на бащата.

— Не каза ли само преди минута, че Халек си играе с огъня? А сега твърдиш, че Халек може да се добере до нещо конкретно и полезно, както сам се изрази. Как стоят нещата, Яно? В безизходица ли си? Или си просто любопитен? Или пък ревнуваш?

По месестото лице на Яновски изби червенина.

— Аз просто държа да имам поглед върху нещата от всяка гледна точка, ясно? Не съм толкова тъп, че да се дърпам назад като муле, ако от тези електронни шашарми на Халек изскочи нещо полезно. А пък ако сама не си се досетила, и аз си имам виждане за някои неща. И точно сега може би моето виждане е далеч по-ясно и по-добро от това на Халек. С две думи, не мисли, че през цялото време съм седял със скръстени ръце.

— Тогава сигурно си проследил гласовете? И си ги проверил?

— По дяволите гласовете! — възкликна той спонтанно.

Дебра искрено се изненада.

— Знам със сигурност, че имаме двама пънкове, които са отвлекли хлапето. Така че се свързах с главния надзирател в затвора Джолиет и го попитах има ли някаква представа кои може да са те. Отговори ми, че ще поразпита и в затвора в Южен Мичиган дали не са се натъкнали на някой — да речем помилван от губернатора за добро държание или нещо такова. Той сам ми каза, че има опит с отвличанията и знае какви типове се занимават с това. Според него това е престъпление-мечта — правиш удара и изчезваш с плячката. Затова по-закоравелите престъпници обичат да подмамват някои от пънковете, като ги карат да се мислят за много важни. В края на краищата не става дума да нахлуват в банка с всичките му скрити камери, които се задействат още в момента, в който прекосят входа, а после, докато тичат до сейфовете да се натъкват на въоръжена охрана и в цялата сграда да запищи алармата преди още да са си извадили оръжието. Не! Тук най-много да зашеметят с един удар някоя учителка или шофьор на автобус, а може и просто да грабнат хлапето от улицата. За това не се иска кой знае каква смелост! След което се обаждат и си казват цената. Според случая и сумата, нали?

Яновски мълча доста време, докато си допиваше кафето, а после продължи:

— Така че всеки пънк или някой, който е бил на топло за кратко време, щом излезе си казва: „Хей, това е само за мен работа!“. Набелязват си някого като този Гранвил, важна клечка в банка. По дяволите, та името му е в годишните доклади, а адресът му е в Обществения регистър. Колко му е да разбере в кое училище учи детето? Поразпитват, попрочитат тук-там и научават къде и кога точно се движи хлапето. Хора като семейство Гранвил водят организиран живот — под час, Деб. Редът е най-важното за тях. Всичко при тях върви по мед и масло, идеалният живот, докато не се случи нещо като това сега и изведнъж разбират, че не могат да контролират събитията. Забравяш за ядрената война, забравяш за торнадата или мълниите и се концентрираш просто върху това как да пресечеш улицата. Ако не ми вярваш, питай Спайк Халек.

— Той е наясно за всичко.

— Ти го харесваш, нали?

— Умен е.

— Сигурен съм, че се мисли за такъв. Само дето не знае кои стоят насреща му.

— Може и така да е — въздъхна тя. — Може и да е зелен в тези неща. И може да дойде моментът, когато ще ти кажа: „Яно, Спайк Халек направи каквото можа с разчитането на шумовете и не стигна доникъде“. Сега обаче имаме още един ден.

— Дали?

В тезата на Яновски се съдържаше зърно истина. Всичко, което правеше Халек, се основаваше на предположението, че престъпниците ще се върнат да получат цялата сума, че алчността им ще надделее над страха. Тя го погледна в очите — очи като на старец, изпълнени със скептицизъм, и рече:

— Нека кафето да е от мен, сержант?

— Не, аз имам — отвърна той и бръкна дълбоко в джобовете си, търсейки пари.

— Забрави за това, че Халек се прави на мъж — чиста глупост. Уморих се вече. Просто ме остави да ти платя кафето. Колко му е едно кафе.

Той сви рамене.

Дебра остави на бара два долара и подхвърли:

— Трудно ли понасяш да те черпи жена, Яно?

— Ух!

— Да не би пък да си мислиш, че не мога да си позволя да те почерпя едно кафе.

— Не, не.

— Или пък че ще гладувам на обяд, защото съм те почерпила една чашка рядко кафе.

— Какво, по… — Тя забеляза как по лицето на Яновски се изписва все по-голямо удивление.

— И нещо друго. Знаеш ли, ако имаме късмет с този случай, нали няма да го сметнеш за крайно неуместно да те заведа на вечеря — само двамата, да отпразнуваме. Искам да кажа… ще мога да разчитам, нали?

— Да… защо не?

— Тогава защо не си кажеш, че тия типове могат да повярват на версията, че щом Гранвил им дава пет хиляди единия ден, което е нищо за него, защо да не даде и двестате хиляди, тъй като неговото единствено желание е да си получи обратно задържаното дете.

Погледът му се проясни за миг, после пак угасна. Преди още да отговори, пак бе станал изцяло роб на скептицизма си.

— Да, да, възможно е. Но надзирателят в Джолиет вече е открил имената на двама освободени, единият е бил при тях, другият от Южен Мичиган — само преди три седмици и за които знаем, че са се свързали за някаква обща работа в Чикаго.

— Малко ялова версия, не мислиш ли?

— Изслушай ме, както аз изслушах всичко, което ти ми наговори за Халек.

Неин ред беше да свие рамене.

Той продължи:

— Двама са — единият е някакъв голтак на име Ник Спирос.

— Хубаво гръцко момче — подхвърли тя с усмивка.

— Другият се казва Дани Валитано.

— Е, и?

— Израсли заедно без надзор. Според клюките преди няколко години живели нелегално, криели се в огромен контейнер в една къща в провинция Уейн и правели малки удари тук-там, но пазачът на къщата ги надушил — разчуло се и за малко местните хора да им изиграят номер и да ги предадат, та избягали чак в Бразилия.

— Бразилия ли? Защо, по дяволите, в Бразилия? Говорят ли португалски?

— Те не говорят дори английски — отвърна Яновски. — Но не това им е била грижата. Харесали законите за екстрадиция в тази страна, а и валутния курс. Един удар — много голям, а след него дълга ваканция, като се възползват от слабостта на местната икономика и се наслаждават на хубави задничета и цици по плажовете на Рио — типичният сценарий на романтичните мечти — просто да ти се доплаче от умиление.

— И ти смяташ, че това са те.

Яновски поразмърда раменете си, а главата му се наклони на една страна. Информацията не беше достатъчна, за да е сигурен, и той го знаеше.

— Да погледнем така на нещата. Тъй като са ги видели и чули във ветровитата част на града, всъщност източен Чикаго, на отсрещната страна на линията преди около две седмици, никой досега не е успял да установи къде са отседнали.

— Може и да са се преместили надалече — настоя тя.

— А може и да не са.

— Е, и какво общо има всичко това с Халек?

— Накарай го да побърза, Деб. Ако това са точно тия двамата, Ник е садист и перверзен тип…

— Както казах, хубаво гръцко момче.

— А Дани пък се мисли за бог.

— И как може полицията да не спипа такъв един екип?

Яновски се изправи на крака.

— Дръж ме в течение, чу ли. Искам да знам какво става и то, както казах, без никакво забавяне. Всичко, което си струва да се знае. Всъщност всичко.

Тя изгаси цигарата си в пепелника на барплота.

— И ти също, включително и онова, което научиш от Сканън. И не забравяй за цивилните агенти на жп гарите.

— Мога ли да забравя? След трийсет минути ще подскачат на студа там.

— Има за какво.

От външната страна на дрънкащите прозорци на кафенето вятърът помиташе парчета хартия и боклуци по Мичиган авеню и удряше в лицето пешеходците с вдигнати яки. Как ли издържаше детето в такова време? — зачуди се тя. Дали са й дали да изяде поне една кифла? Дали беше още жива?

Като излизаше през тежката врата, Деб погледна часовника си и видя, че е закъсняла. Блъсна я вятърът.

— По дяволите! — възкликна на глас и махна на едно такси.

Докато тя чакаше на бордюра, Яновски остана сгушен в топлата сладкарница, наблюдаваше Дебра и мислеше за свои си неща, неща, които не беше споделил с нея или с когото и да било. Той вече си представяше най-подробно какво можеше наистина да се случи след около два дни, когато картите се обърнеха така, че детето да изчезне или да го намерят мъртво, каква бурна реакция щеше да предизвика цялата тази каша — възмущението на родителите, разгневеният кмет на града, шефът на Яновски, бесен като куче, и на кого щеше да се стовари всичко това? На Халек? Разбира се, не. Този гений щеше да се оправдае, че е направил възможно най-доброто, на което е бил способен. Вината винаги се стоварваше върху офицера, отговорен за случая. А той знаеше кой е той. И Брайън Гранвил знаеше. И никак нямаше да си помогне, ако започне да обяснява, че Гранвил му е попречил да мобилизира хората на Сканън. И така ФБР щяха да седят и да чакат, чувствайки се абсолютно невинни, готови да поемат случая, след като Яновски се бе провалил. А той щеше да се провали. Нямаше и капка съмнение във връзките на Гранвил в републиканската партия и му беше ясно какъв провал в кариерата му щеше да означава това за него — Яновски. Гранвил не беше пестил думи, когато го заплашваше. Но ако му беше писано той да е провалилият се, не искаше това да стане само защото един аматьор като Халек бе сгафил. Яновски работеше в полицията от дълги години и си знаеше урока. При това знаеше, че в ръкава му са скрити доста добри карти и беше в състояние да хвърли силна ръка, когато му дойде времето. В никой случай нямаше да стои пасивно и да остави стечението на обстоятелствата да надделее и предреши бъдещето му. Той можеше да направи нещо, което Халек не можеше, напук на Сканън и неговата крайна предпазливост. Той, Яновски, можеше да огледа терена. На кого щеше да навреди с това?