Дейвид Лорн
Звукът на злото (24)

Двайсет и трета глава

Халек чу, че тълпата изрева, наведе се напред на дивана, обърна се наляво към Дебра и я попита:

— Какво стана?

— Уокър изпусна топката. „Мечките“ му я върнаха.

— Кой от „Мечките“? — от онова, което чуваше, той се мъчеше да си представи какво става на терена. Неотдавна бе открил, че да използва ума си по този начин, бе почти толкова добро, колкото и способността да вижда, и несравнимо по-добро, отколкото само да седи умислен в тъмнината.

— Не мога да ти кажа — каза тя и се облегна на бедрото му, за да вижда по-добре. — Всички се струпаха на едно място.

Халек успя да го види във въображението си и се засмя. Три дни бяха минали откакто измъкнаха Джейни от снежното поле на остров Нордърли. От тях почти два проспа, тъй като амфетамините го бяха довели до изтощение. Все още малко замаян, той се присъедини към останалите „герои“, както сестра му Ели нарече служителите на ФБР и полицаите, за да отпразнуват благополучното избавление на Джейни, като наблюдаваха как „Мечките“ разгромяват „Каубоите“ от Далас на замразения терен на „Солджърс Фийлд“. Представяше си ги всички като гладиатори — екипите им с подплънки, за да издържат на силни удари, отдолу облечени с топло бельо, дъхът им излиза във вид на бели облаци подобно на драконите, които бълват огън. Защото всичко това бе виждал някога, почти го виждаше и сега.

— Беше Фридж — каза Дебра.

— Не — възрази Ковалски. — Беше Дент. Дебелият му я открадна, докато беше най-отдолу на купчината.

— Откъде знаеш? — Дебра се засмя, учудена от предположението му.

Ковалски сигурно сви рамене. Халек почти го усети. След известна пауза, която бе достатъчно дълга, за да направи точно това, той каза:

— Струва ми се, че би го направил, за да завърти главата на Дитка.

Халек се разсмя на въображението си, почти че го бе видял с очите си, представи си блъсканица, пухтене, планина от виещи се тела и всеки гледа само да се докопа до топката.

— Как е рамото? — попита Ковалски.

— Още боли — отговори Халек и потърка превръзката, която придържаше лявата ръка към тялото му. — Пулсираща болка, но не е много силна.

— Обещавам ти, че той никога повече няма да стреля по теб.

Както и никога няма да се опита да открадне друго дете от родителите му, помисли си той. По причини, които не можеше да разбере, но вероятно нямаше достатъчно вяра в съда, каза:

— Благодаря.

— Моля. Какво ти сложиха — болкоуспокоителни ли?

— Не. — Халек се опита да изимитира Ковалски. — Искам да изпитам радостта от болката.

— Аз също. Опитвал ли си да сложиш дезинфектант?

— Я иди да седнеш отпред — викна Яновски на едрия полицай, седна до Халек и му прошепна: — Никога по-рано не бях идвал в Лейк Форест, Халек. Искам да ти кажа, че си заслужава. Семейство Гранвил трябва здравата да се е изръсило за тези приготовления. Та тук има всичко! Пиене на корем, деликатеси, ордьоври, малки сандвичи с хляб без кората, набодени с пръчици.

— Не яж пръчиците, Яно — обади се Дебра.

— Знам!

— Не се безпокойте, сержант — успокои го Халек и отговори със същия шепот, с който Яновски изрази учудването си: — Луксозните фантазии се смятат за нещо тривиално в този квартал.

— Три… какво? — запъна се Яновски.

— За нещо обикновено — засмя се Халек. — Не за кой знае какво.

— Идват федералните. Не бива дребен полицай да им се меша в краката. Ще си сипя още нещо за пиене — каза Яновски.

Халек си представи как едрият сержант клати глава полуучуден, полупобъркан.

Халек чу как на мястото на Яновски се настани Сканън, който коленичи задъхан, тъй като за него и това бе усилие.

— Разбирате ли нещо от играта?

— Доколкото мога — отвърна Халек като не знаеше накъде ще потече разговора. За разлика от Яновски, който просто искаше да се забавлява, по гласа на Сканън долови, че е намислил нещо.

— Тук за „Мечките“ ли сте?

Всички присъстващи отговориха хорово.

— А вие, инспекторе? — попита Дебра.

— Искам да видя как Далас губи — отговори той. — И аз съм за „Мечките“, но само в случаите, когато не играят с „Червенокожите“. Тогава е друга работа.

Мина миг, в който Халек чу как Сканън отпи от питието си, ледът в чашата му издрънча, той преглътна, от устата му се носеха алкохолни изпарения. Обонянието му подсказваше нещо, което другите не виждаха или не можеха да разберат. Той усети миризмата и стигна до заключението, че инспекторът се е спрял на „Чивъс Ригъл“, смятайки, че тази възможност няма скоро да му се удаде отново.

След малко Сканън каза:

— Трябва да се гордеете, Халек.

— Защо?

— Вие свършихте нещо, което аз смятах за невъзможно. Като използвахте звуци, които се чуват като фон, и пуснахте в действие ума и познанията си за града, вие открихте къде държат момичето.

— Оказа се твърде късно — изрече с равен тон Халек.

— Не е така — възрази Сканън. — Освен това, да ви кажа истината, но само между нас да си остане, до известна степен грешката беше наша. Ние просто не вярвахме, че това може да се направи, затова се забавихме. Ако бяхме ви повярвали, може би случаят щеше да приключи по-рано. Човек никога не знае.

— Човек никога не знае — повтори Халек.

Гласът на Брайън Гранвил звучеше като на най-щастливия човек на земята. Той се приближи към тях и се наведе.

— Спайк, Спайк! Искаш ли бира?

— Да, може.

Брайън се обърна, събра още няколко поръчки, викна на Ели, а тя му направи забележка да мълчи. Сканън се опита да каже нещо, но от телевизора отново се чуха радостни възгласи, които накараха Халек пак да се обърне към Дебра и да попита:

— Сега какво става?

— Макмеън подаде на Голт, тъчдаун. Голт накара Далас да се хване на въдицата, изби корнера, после стигна до отсрещния пост. Изплъзна се и не успяха да го контузят.

— Колко бих искал да видя физиономията на Ландри — каза Халек и се засмя.

— Той е както винаги, мисли за инвестициите си или за нещо подобно, седи със скръстени на гърдите ръце и пак е с онази малка шапчица на голата си глава.

— Ей, внимавай какво говориш за голи глави — провикна се Яновски от бара.

Всички се засмяха с изключение на Сканън, който отново се върна на въпроса и попита Халек:

— Прочетохте ли статията в „Трибюн“?

— Не — отвърна искрено Халек.

Брайън Гранвил се появи и обяви:

— Бира — и я сложи в протегнатата ръка на Халек. Той я вдигна към устните си и първо се наслади на мириса й.

— Ами в статията не се казва почти нищо, освен че момичето е намерено, че единият похитител е мъртъв, а другият — арестуван. Не се споменават подробности.

— Това е хубаво. Семейството одобрява тази въздържаност — каза Халек.

— Въздържаност ли? — изсумтя Сканън и почти се задави от парчетата лед. — Пресата щеше да раздуха цялата история само ако бяхме им подали макар и малко. Ако бяхме им съобщили подробности, щяха да ви покрият със серпентини и да ви изкарат на парад по Мичиган авеню, Халек. Ясно ли ви е?

— Не — отвърна той.

— Но тук става дума за нещо много повече от успокоението, че Джейни е спасена — каза Сканън.

— За мен е само толкова — отговори Халек и отпи от бирата.

— Халек — прошепна Сканън. — Вие открихте цяло ново измерение в съдебното разследване. Доведохте до съвършенство начина на използване на телефона, за да се установи местонахождението на престъпници. Помислете си какви възможности се откриват! Тук вече не говорим за отвличания, става дума за тероризъм, изнудване, за установяване местонахождението на колаборационисти, на наркокрале въз основа на анализи от разговори, записани при законно подслушване. Няма граници на онова, което можем да направим!

— Свободни сте да действате както искате — каза Халек, негов ред бе да свие рамене.

— Но вие сте специалист — възрази Сканън и едва не изстена.

— Много хора могат да правят звукови ефекти на предна скорост, на задна скорост. Например Стан Блек, който ми помогна да се устроя тук.

— Разговарях с господин Блек, той ми каза, че вие сте най-добрият. Той твърди, че вие, както сте сляп, сте откривали най-странни звуци на партита.

— Вярно е.

— Тогава какво мислите?

— Интересите ми ме задържат тук — в Чикаго — пресегна се и стисна Дебра по бедрото.

— Не лъже, инспекторе — каза Дебра.

— Не е нужно да напускате Чикаго. Мога да ви използвам като консултант, експерт.

Халек поклати глава.

— Стан Блек става за тази работа.

— Искате ли да знаете какво каза Блек? Каза, че той е просто като всички останали зрящи, които не могат да се откъснат от всичко, което ги заобикаля, и се съсредоточат до степен само да слушат. Предавам ви думите му: „Може да ви се стори иронично, че само сляп човек е в състояние да се абстрахира от всичко, което го разсейва, и да се съсредоточи само върху доказателствата“.

Халек се изсмя.

— Стан просто не иска да се откъсне от филмите. Те са голямата му слабост. — „Едно време бяха и моя“, помисли си, но каза само: — С това се занимава той. Така е полезен.

— А вие, Халек?

Джейни се втурна към тях и седна в скута на Халек.

— Вуйчо Спайк?

— Тиквичке!

— Ето го Чомбо — обясни тя на Дебра.

— Хубав е — каза тя.

— Пипни го — настоя детето.

— Много е мекичък.

— Обича да го гушкам.

— Сигурно — съгласи се Дебра.

— Спайк, пипни Чомбо.

— Хубав е — каза той.

— Спайк познава нещата като ги пипа, но не вижда нищо — обясни тя на Дебра.

— Той вижда нещата с ушите си — каза Дебра.

— Как можеш да виждаш нещата с ушите си, глупаво е — каза Джейни, кикотейки се.

— Нали можеш да кажеш какво има пред теб когато го виждаш?

— Разбира се — отговори детето.

— Ако Спайк може да каже къде е онова, което търсиш, само като напрегне ушите си, това различно ли е от виждането?

Халек почти усети как лицето на Джейни се сви от объркване.

— Той може да каже къде са нещата, но не може да ги види — настоя детето. — Не може да види колко си хубава, независимо какви звуци издаваш.

Джейни скочи от скута на Халек и поиска вуйчо й да я защити.

— Не съм ли права?

— Добър е онзи, който постъпва добре.

— Какво?

— Ще разбереш, когато пораснеш — каза й той.

— Татко го повтаря много често и аз винаги му отговарям, че никога няма да стана толкова голяма, че да разбирам всичко това.

— Тогава никога няма да си самотна — каза й той.

— Вуйчо Спайк, ако не престанеш да ми говориш със загадки, ще накарам Чомбо да открадне бастуна ти!

— Аз ще го намеря — отвърна й Халек.

— Няма да го намериш!

— Ще го намери — намеси се Дебра. — Как те намери теб.

— Обичам те, вуйчо Спайк — възкликна тя и пак скочи в скута му.

— О-ох! — изохка той. — Рамото ми!

— Извинявай — каза тя.

— Ела тук — викна я Дебра, — за да свикнеш с мен.

— Ще се ожениш ли за нея, Спайк?

— Не знам — отговориха хорово Халек и Дебра, после се разсмяха, след това Халек каза: — Зависи дали имам късмет.

Сканън, който стоически понесе последвалото мълчание, откри възможността, която чакаше, за да наруши тишината с думите:

— Джейни последното малко момиченце ли е, което ще бъде спасено по този начин?

— Не непременно.

— Това значи ли да?

— Значи може би. Колко дълго смятате, че бихте могли да опазите тайната? Колко време мислите, че ще мине, докато похитителите започнат да използват изолирани стаи и тогава да не можем да чуем нищо друго?

— Не знам — отвърна Сканън. — Дори и да го правят. Блек ми каза, че можем да научим какво ли не за човека, който се обажда, дори да няма фонов шум. Бихме могли да кажем къде е израсъл, къде се е преместил като младеж, дали има синузит или заешка уста, дали фъфли, дали страда от астма, дали пуши, много неща и то само от гласа му. Бихме могли да използваме записа на гласа му в съда, ако е записан от законно подслушван телефон. С други думи, Халек, бихме могли да знаем какъв човек да търсим, винаги или почти винаги тези неща да са ни известни, макар и да не знаем къде се намира.

— Приблизително вярно — призна Халек, оставяйки си отворена вратичка.

— Значи отговорът ви е да? — попита Сканън.

— Не. Ще си помисля по този въпрос — отговори Халек, — докато намерим работа на Дебра.

— Яновски каза, че ще я вземе обратно и че ще направи каквото зависи от него повече да не напуска — каза Сканън и изпука кокалчетата на пръстите си.

— Не — каза Дебра. — Няма да стане.

— Тогава елате да работите при нас, в бюрото. В чикагското бюро.

— Наистина? — каза Дебра, изведнъж заинтересувана.

— Да.

— Какво ще правя?

— Ще бъдете очите на Халек, когато го пращаме и в други бюра да ги научи как да боравят с тази техника. Що се отнася до останалото, можете сама да си измислите с какво ще се занимавате.

— Можете ли да го направите?

— Както Халек ми доказа, госпожице Серафикос, човек е в състояние да направи всичко, след като повярва, че може. Вярвате ли, че можете да го правите?

— Това е риторичен въпрос, нали?

— Ами вие, Халек?

— Да. — Той се усмихна широко. — Ами аз?