Дейвид Лорн
Звукът на злото (2)

Първа глава

Двамата мъже наблюдаваха от перилата на стълбите рояка ученици, които минаваха долу под тях. Очите им зорко пресяваха тълпата от блъскащи се и викащи в един глас деца, които не обръщаха никакво внимание на последните думи на уредника:

— Надявам се да ви видя отново тук скоро. Доведете и родителите си, за да им покажете колко много сте научили.

Не ги интересуваха учителите, загрижени да съберат децата и да ги изведат. Не ги интересуваха момчетата — никое от тях. Бяха нащрек само за едно малко момиченце.

Единият, който приличаше на прислужник в умивалните и тоалетните загаси цигарата си, от която оставаха цели два-три сантиметра неизтръскана пепел, обърна се и окачи надпис „временно затворено“ на женската тоалетна зад гърба си, като препречи пътя на едно около деветгодишно хлапе, което приплака умолително:

— Господине, не мога да се стискам повече.

— Използвай тоалетната на долния етаж — рече той, като избягваше да я погледне в очите. Неговите и на партньора му бяха прикрити зад очила марка „Рей-Бан“. И двамата продължиха да оглеждат нарастващата детска тълпа, търсейки единственото лице, което се бе врязало в паметта им.

— Може би вече я няма тук — рече прислужникът.

Другият, щръкнал пред мъжката тоалетна, гледаше така, сякаш не се познават и процеди в отговор:

— Тук е. Нали я видяхме да влиза, а?

— Аха — и след няколко секунди добави: — Носиш ли марлята?

Той кимна, продължи да оглежда и изведнъж погледът му се закова на едно лице.

— Ето я учителката й. Нейният клас излиза. Готов ли си?

— Ами ако тя не…

Другият мъж го прекъсна като обърна глава, така че партньорът му неочаквано видя собствения си образ в огледалните стъкла, и изрече с равен глас като учител, който наставлява дете:

— Имай търпение. Скоро ще е в ръцете ни. — После прошепна: — Ето я!

Облечен с безлично бежово-бяло скиорско яке, шушляков голф и евтини кецове, той проточи врат, но се задоволи само да добави:

— Виждам я. Запази спокойствие.

— Тя е много…

— Гледай напред!

— Ами ако…

Блясъкът на огледалните стъкла отново го накара да млъкне.

* * *

Джейни Гранвил оправи презрамките на плисираната си ученическа престилка, обърна се нетърпеливо, сложи ръцете си на хълбоците, за да покаже, че е вбесена, и се провикна:

— Тод Аткинсън, вечно се губиш. Хайде, ставай и идвай тук!

Тод погледна назад през рамото си и се захили — нямаше да се остави да го командва някакво си момиче — и отново насочи цялото си внимание към потъмнялата бронзова фигура на гола жена, всъщност нимфа в цял ръст от неокласическия италиански Ренесанс. Възмутена от тази демонстрация, Джейни се върна с решителна крачка, сграбчи го за ръката и извика:

— Престани да я гледаш и тръгвай веднага с класа.

Трудно й беше да разбере защо Тод Аткинсън винаги се държеше така вироглаво.

— Не мога — отвърна той, а очите му продължиха да шарят по статуята.

— Но ние всички си тръгваме, Тод.

— Изгубих си шала — отвърна й той и се прозя.

Джейни Гранвил поклати глава, все така възмутена, чудейки се какво е сложил господ в главите на момчетата вместо мозък.

— Къде? — въздъхна тя.

Той посочи с пръст към изхода на музейната галерия и продължи да опипва с поглед статуята.

— Не мърдай оттук, докато не намеря шала ти — изкомандва го тя. — След това ще настигнем мисис Бланшар. Разбра ли?

Тод кимна и издаде някакъв странен дрезгав звук, но не отлепи очи от металните зърна на гърдите на статуята.

Тя стисна раменете му и го разтърси.

— Престани да зяпаш циците й, Тод! И ми обещай, че няма да мръднеш оттук. Всеки път се губиш.

Тод откъсна очи от магическите топчета и бавно ги премести към Джейни, като се стараеше да вложи колкото се може повече презрение в погледа си, после й се изплези.

Джейни поклати глава, изпуфтя и замарширува към изхода да търси шала. Знаеше, че ще го открие лесно, дори и в навалицата, защото това бе най-грозното нещо, което бе виждала в живота си — широка плетена лента на бледозелени и яркочервени фосфоресциращи райета, която можеше да спре дори падащ метеорит. За какво ли го бяха купили родителите му, освен за да могат да открият Тод при всякакви обстоятелства, та дори и сред бунт на гладни китайци.

Къде можеше да е този шал? Очите й се стрелкаха наоколо и го съзряха в най-отдалечения ъгъл срещу изхода на галерията точно в момента, когато във фоайето на чикагския Институт по изкуствата се изсипа цял клас ученици. Докато си пробиваше път през тълпата, тя се обърна да провери дали Тод е на мястото си, поклати укорително глава, наведе се и грабна шала от земята.

Завъртя се на пети и съзря високия мъж в сив комбинезон. Стори й се доста подозрителен, а и не отделяше очи от нея. Отначало си помисли, че е от онези перверзни типове, за които ги бяха предупредили, докато той не я запита:

— Това твоят шал ли е, момиченце?

— Не, той е на…

— А, не е твой, значи трябва да го занесем в стаята за загубени вещи.

— Той е на Тод — изхленчи тя и го изгледа навъсено. — На Тод Аткинсън. Разбирате ли, той все се губи…

— Ела с мен, момиченце.

— Трябва да кажа на мисис Бланшар.

— Донеси шала…

Джейни извърна глава и видя как тълпата я отделя от Тод, от мисис Бланшар, от автобуса, после пак се обърна към мъжа и срещна студените му сиви очи, които я пронизваха, а на тънките му устни заигра злобна усмивчица. За миг понечи да побегне, направи крачка, но огромната ръка я придърпа, после запуши устата й, за да не се чуе писъкът й — запуши я с нещо меко и влажно, с гаден сладникав вкус. Със сетни усилия се помъчи да се бори и да рита, докато прислужникът я отдалечаваше от Тод, от мисис Бланшар и автобуса. Опита се да премаже пръстите му с токчетата на обувките си, да се изтръгне и да избяга, но той не й позволи да мръдне и постепенно чертите на лицето му се размазаха пред погледа й и целият свят потъна.

* * *

Тълпата се спря, гледайки с любопитство как малкото момиче се свлече на земята. Докато я подкрепяше с ръка, прислужникът каза на мъжа до себе си:

— Не се безпокойте, сър, докторът идва.

— Малкото ми момиченце — изхлипа мъжът със скиорското яке.

— Да я заведем в някой кабинет, господине.

И те я отведоха, а всички наоколо се успокоиха, че ще й бъде оказана помощ.

* * *

Мисис Бланшар се озърташе нагоре-надолу до момента, в който Тод Аткинсън се шмугна покрай нея и влезе в автобуса. Тя зацъка с език, поклати глава, после въздъхна и се обърна към шофьора на автобуса:

— Е, щом Тод е тук, можем да сме сигурни, че никой не липсва. Всеки път изтръпвам при мисълта, че ще се загуби.

* * *

Неочаквано през последните дни, когато тъкмо всичко бе започнало да изглежда нормално, Спайк Халек почувства, че го обзема едно отчаяние, поради което не можеше да се спаси от тежката мисъл за собствената си незначителност и че няма нищо на света заради което си заслужаваше да продължава да живее. Нуждаеше се от мисия, от някаква цел. Ако не ги намереше, не беше сигурен дали не е готов да захапе дулото на своя револвер 44 Магнум. Затова все спеше, бягайки в съня от демоните, които обитаваха часовете му на бодърстване. В съня намираше убежище, понякога дори душевен покой, и то главно заради онзи сън.

Макар сам да не го съзнаваше, лицето му се озаряваше от усмивка, когато заспиваше. Сънят започваше да се разгръща бавно на екрана на подсъзнанието му. В него той бе седнал в малка лодка, прехвърлил се в нея от нагорещения до бяло плаж, а тя го отнасяше към една недокосната от времето лагуна. Сякаш в действителност стъпваше по блестящите зрънца на пясъка, който струеше през пръстите на краката му, докато се шляеше и кой знае защо без да бърза искаше да настигне дългокосото момиче, а то го очакваше, хванало греблата. Малко по-навътре от мястото, където вълните се застигаха разпенени и се разбиваха с плясък на брега, се чуваше как веслата се потапят и разцепват водата, после се надигат и отцеждат и отново се повтаряха едни и същи нежни звуци. Девойката го изчакваше да се приближи до лодката след като той прегазваше плитките води и се прехвърляше през кърмата, точно там, където с избелели от слънцето букви бе изписано името „Френска ваканция“.

Сънят бе все един и същ и все пак винаги различен. Когато започна да му се явява преди две години, пастелните образи на полюшващите се палми, надигащите се вълни и порозовялото небе бяха невъзможно ярки и остри като лазер, но с времето цветовете избледняха, а предметите се размазаха. Въпреки това звуците, ароматите и материите, които отначало бяха само фон, сега вземаха първенство и бяха така неоспорвано реални, че той бе почти сигурен, че това въобще не е сън.

В тази илюзия на падащия здрач той сядаше в лодката, а от навитите ръкави на ризата му се цедеше солена вода, грабваше планшира и усещаше всяка грапавина, всеки възел, всяка тресчица и дори се олюляваше в ритъм с поклащането на корпуса на лодката под краката му. Щом се настанеше и отпуснеше назад тялото си, оставяйки вятърът да роши косата му, усмихнатата тъмноока жена прибираше полите на износената си рокля, при което се мяркаше тънко, загоряло от слънцето бедро, и се залавяше за греблата. Тя се навеждаше, стискаше здраво веслата докато загребваше, леко простенваше, изправяше се отново, вдигнала и подпряла здраво босите си нозе на отсрещната седалка, която я делеше от него, а краката й бяха леко разкрачени, гърдите й се надигаха и сякаш щяха да пръснат блузата с дълбоко изрязано деколте и оттам да се покажат щедрите зърна. Това беше мястото, когато винаги започваше да става хубаво.

И изведнъж, сякаш не насън, отекваше неприятният остър звук.

Какво?

Екранът се разфокусираше, старата равномерно люлееща се лодка, ленивото тюркоазено море и вездесъщото коралово небе постепенно избледняваха, първо посивяваха, а после съвсем потъмняваха, после…

После той се събуди. Без да открехва клепачи, посегна с ръка и безпогрешно, още първия път, хвана слушалката. Никакво опипване, никаква несигурност. Тя си беше там, където трябваше да е.

Долепяйки я до устните си, той изговори пресипнало:

— Спайк Халек.

Гласът на Ели, разтреперан и хълцащ, го изтръгна от вцепенението.

— Спайк… Джейни. Отвлекли са я. О, божичко!

Халек се изправи в леглото и отговори дишайки тежко:

— Сигурна ли си?

— Оставили са съобщение на телефонния секретар. Аз…

— Обади ли се на полицията?

— Не зная, Спайк, онези казаха, че…

— Брайън знае ли?

— Току-що звънях. Ще пристигне от Сиатъл със следващия полет. И все пак няма да е тук докато…

— Идвам веднага — отвърна той, посегна и взе белия бастун, опрян край леглото му. — Стой там, Ели. Ще съм при теб възможно най-скоро. Не мърдай оттам.

* * *

Преди петнайсет месеца, а всъщност преди цял един човешки живот, Джак Халек, известен на приятелите и сътрудниците си като Спайк, стоеше долу и гледаше широкия от единия до другия край на сцената екран за озвучаването на филма, който трябваше да бъде озаглавен „Мираж“. Това бе последното нещо, което очите му щяха да видят. И той щеше да си спомня тези последни образи, незабравимо ясни и отчетливи. За разлика от сънищата, където цветовете сякаш изтичаха от кървяща рана — топящи се форми, предмет на въображението му, този последен спомен от времето, когато още имаше зрение, го преследваше с невероятната си яснота.

Приемайки случилото се, той не можеше да се впусне в разсъждения като например че това беше просто нещастна случайност, че е бил не където трябва, не когато трябва, когато се случи това, което не трябваше да се случва. Не. Той е бил там, защото е искал да бъде и защото обичаше това, което правеше. Никога не стоеше без работа, но и никога не работеше нещо, което не предизвикваше интереса му.

Той отговаряше за звуковите ефекти.

Звуковите ефекти са най-невидимата част от холивудската магия. И те бяха невидими, Халек го знаеше, поради примамливата и много удобна причина, че публиката никога не можеше да ги види. Но ако звуковите ефекти, придружаващи картината, не бяха перфектни, магията се разваляше, а оттам и целият филм. Затова Халек трябваше да е там, да види онова, което бе предназначено да се гледа от публиката, да слуша оригиналния звук и да направи звуковите ефекти още по-реални, по-грабващи, по-разтърсващи, по-ужасяващи или по-приятни, отколкото можеха да уловят микрофоните и техните усилватели. Нищо, което се записваше на лента по време на филмирането, не се чуваше в кинотеатрите. Всеки звук трябваше да се пресъздаде от самото начало, като се използват трикове, често непознати дори на жреците на това изкуство. Халек бе най-добрият.

И така, той стоеше със скръстени ръце, държеше в едната сценария и гледаше нагоре. Сцената представляваше хотелско фоайе с виещи се стълби и балкони, подпрени на конзоли и ефирни коридори, етаж над етаж се виждаха остъклените бутици, застанали сякаш на ръба на пропаст, като че ли земното притегляне не съществуваше и гостите на хотела се движеха по въздуха.

Сценарият предвиждаше като последна сцена тотално разрушение. Точното време и последователността на кадрите бяха дискутирани и отработвани, действието бе планирано с по-голяма прецизност от нападението на Антеб — нищо трудно нямаше, тъй като се знаеше какво ще направят лошите във филма.

Лошите щяха да убият президентите на Съединените щати и на Съветския съюз, които бяха подмамени да присъстват на дискусия по разоръжаването в Хелзинки. Предхождащата сцена, в която бандата щеше да изнасили двете първи дами, доказваше, че терористите възнамеряваха да ликвидират и двамата държавни глави на суперсилите и че те заслужаваха участта, която ги очакваше.

Така на снимачната площадка се стигна до последната сцена, целяща да ескалира кинематографичното изкуство до катаклизъм. Влизат добрите хора, дегизирани като йезуитски свещеници, които плъзват из папския апартамент, където Негова Светлост бе отседнал на път за Ватикана.

Такава бе ситуацията.

Халек се радваше, че няма да се наложи да се изправя пред критиците. Това не беше негова работа. Неговата задача бе да направи всичко да изглежда по-реално, като създаде шумови ефекти, по-истински от истинските. Беше му минавало през ума, че много хора са разочаровани от живота, защото киното бе развило у тях нереалистични очаквания от действителността. Реалността ни се вижда неприемлива само защото целулоидната лента чрез измама я прави така невероятно лъскава.

Но и за това не беше отговорен той.

Този ден неговата задача бе да направи всичко възможно, та стъкленият апокалипсис да бучи и звънти, да вие и крещи като роговете при ексхумирането на мъртвите в деня на Страшния съд.

Акустичната реалност никога не е така велика. Единствено връх Сейнт Хелънс го надскачаше по звуци, а в уменията си той бе твърде близо дори до него. Затова го и наемаха.

Затова и беше на снимачната площадка вместо да чака филмът да мине през монтажистите и едва тогава да се мисли за озвучаването. Той искаше да почувства как ще звучи, а това можеше да направи само като изгледа цялата панорамна лента, не да се задоволи с онова, което операторът ще избере.

Първо трябваше да имат кадри на хотелско фоайе, като снимат истинско стъкло, което е най-добрият материал, за да изглеждат филмовите изображения остри, чисти и искрящи. После, след като това бе вече свършено вчера, идваха работниците, които подменяха всички стъклени панели със захарен заместител, така че когато се възпламеняха експлозивите, звукът от разхвърчалите се парчета щеше да бъде точно като от маджунирано стъкло, но отломките, които удряха каскадьорите, нямаше да ги наранят.

Това нещо се правеше в Холивуд от четирийсет години.

И така, Спайк Халек стоеше близо до декорите, скръстил ръце, и наблюдаваше последния кадър, който щеше да види в живота си.

— По местата — извика режисьорът.

Актьори и каскадьори се разбързаха нагоре-надолу, готови за следващата команда.

— Действие.

Настъпи моментна тишина, докато камерите започнаха да бръмчат — още една причина, поради която сценичният звукозапис не струваше.

После главният герой — известен актьор, но неподходящ за настоящата роля, с пронизващи сини очи, изплю репликата си по телефона: „По дяволите КГБ! Ако ние не предприемем нещо още сега, и двамата ги пиши мъртви“.

Халек трябваше да контролира силата и модулацията на звука при телефонния отговор: „Тогава действайте!“.

Актьорът погледна нагоре, махна с ръка, чу режисьорът да казва „Стоп кадър“, след което освободи снимачната площадка от присъствието на скъпоценната си особа.

— По местата — отново заповяда режисьорът. — Всички да следят каунт-дауна — това бе един от любимите му театрални прийоми. — Четири, три, две, сега.

Никога едно, нула. Халек се усмихна. Винаги „сега“.

И ето че сега четирима каскадьори, висящи на подсилени катерачески въжета, разбиха с телата си прозорците и се приземиха едновременно на една от тесните платформи с цел да се доберат до най-близкия балкон. Като чуха шума, „лошите“ си помислиха — нещо, което и зрителите щяха да очакват да си помислят: „Какво по дяволите става?“ и се появиха със стреснати и сърдити изражения на лицата, като размахваха оръжие, заредено с невъзможно голям брой халосни патрони. Пукотевицата от изстрелите, която щеше да се чуе в киносалона, щеше да бъде изработена от Спайк Халек.

Лошите пуснаха залп от халосни патрони, за да се измъкнат.

Изстрелите, които щяха да се огласят чрез специалните ефекти, пръснаха захарното стъкло.

Добрите момчета отговориха с огън, като покосяваха терористите, които падаха на земята с викове като да си бяха навехнали коленете. Нямаше значение. Единственото, от което се нуждаеше Спайк Халек, беше формата на устните им. Той щеше да намери идеалния предсмъртен вик на умиращите мъже и всичко щеше да е наред.

Един особено зловещо изглеждащ терорист хвърли на балкона ръчна граната и удари с нея централния полилей. Никой от авторите на сценария не разбра защо трябваше да прави това, макар че след инцидента той повдигна рамене и се оправда, че се бил опитвал да убие героя, който викал помощ по телефона. Но защо не беше запратил гранатата право надолу както си му е редът?

Пак повдигане на рамене. „По дяволите, Халек. Какъв по-добър визуален ефект, направо грандиозен.“

Няма що. Полилеят започна да пада, а Спайк Халек беше най-близо, дори по-близо и от каскадьорите. Той наблюдаваше как полилеят, с диаметър почти шест метра, опъна с тежестта си държащите го подпори, откъсна се и може би поради размерите си полетя надолу с въртеливи движения някак си не много бързо, и набирайки скорост, образува въздушна спирала около себе си. Доста кристална захар ще трябва да се чисти после, помисли си Спайк. Мястото ще лепне с месеци.

Само че не беше кристална захар.

Той позна по звука, а в това беше безпогрешен. Но вече беше твърде късно. Разбиващото се на хиляди парченца стъкло издава влудяващ, дори вцепеняващ съскащ звън от най-високите октави, звън на безбройните дрънкулки, които се разбиваха на пух и прах. Преди да успее да се дръпне, ударната вълна наби в лицето му хиляди миниатюрни отломки. Когато го измъкнаха, човекът, който правеше звуците по-реални, не издаваше никакъв звук. Замаян, кървящ, неспособен да вижда, той бе изпаднал в шок.

Къде бяха сгрешили?

В една индустрия, която се гордееше, че предвижда всяка подробност, някой бе пропуснал нещо. Проста работа.

Спайк Халек не заведе дело.

Спайк Халек не се оплака.

Спайк Халек не обвини никого.

Той дори не напусна.

Довърши си работата така, както я очакваха от него. С помощта на асистент разработи техники за звукооформлението като например използването на записващ оптически микроденситометър, за да вмъкне шумовете от огнестрелните откоси, като синхронизираше всеки изстрел на саундтрака с момента на максимален интензитет на светлината, избухваща от дулото на оръжието. Но това бе последната му работа. Той бе ослепял.

От студиото му дадоха щедра пенсия и го забравиха.

Беше злополука.

А такива неща се случват.

Много жалко наистина, че пострада така лошо, но какво можеше да се направи.

Спайк Халек бе на тридесет и четири години. Ако се вярваше на статистиката за смъртността, оставаха му още над четирийсет години слепота. А кому, по дяволите, е нужен слепец, питаше се непрестанно той. Слепият човек не може дори да си измъкне приспивателни от рафта на някоя аптека, за да се самоубие.

Но ето че изведнъж обаждането на Ели промени всичко. Обзе го ясното съзнание — ясно колкото всички онези образи, които бе виждал с още зрящите си очи, че той е може би най-добрият, а вероятно и единственият шанс на Джейни да оцелее. А Джейни заслужаваше да бъде спасена, Спайк знаеше това. Джейни беше…

* * *

Джейни беше нещо повече от сладичко лице, а и нещо по-малко. Той вярваше единствено на сестра си Ели, че е сладичка и умна. Спайк бе виждал само нейни снимки. Но това нямаше значение, тъй като Джейни бе показала присъствие, маниери, с които една личност, дори мъничка личност, е в състояние да направи няколко решителни крачки от тъмнината и да блесне. Само преди седмица той беше играл шах с нея.

Седеше си на мястото и си представяше шахматната дъска, концентрираше се и я чуваше да казва:

— Преместих коня си с две напред и едно встрани.

— На коя страна? — попита Халек като си преразглеждаше въображаемата картина. — Надясно или наляво?

Последва моментна тишина, после въпросът:

— Не зная кое е ляво и кое дясно.

— Накъде премести кавалера, тоест коня — към страната на дъската, която е по-близо до ръката, с която местиш ли?

Пак тишина. Той почти чуваше как мозъчето й щрака.

— Не — въздъхна тя — на другата страна.

— Тогава е правилно. Ръката, с която местиш, е лявата ти.

— Как така?

— Как така какво?

— Как така наричат ръката, с която местя, лява?

— Защото си е лявата.

— Но това е същата ръка, с която пиша. Тогава защо не я наричат дясната ми ръка?

— Защото не е.

— Твой ред е, Спайк.

— Знам.

— Как помниш къде са всички фигури като не можеш да ги видиш?

— Представям си наум картинката.

— Значи тогава, всеки път когато местя, си пренареждаш картинката?

— Аха.

— Е-е-е-й!

— Не е чак толкова за чудене. И ти можеш да го направиш.

— Н-е-е-е, не мога.

— Разбира се, че можеш. По същия начин нощем като отиваш в банята знаеш къде е Чомбо и не се спъваш в него.

— Н-е-е-е. Никога не ставам нощем. Научила съм се да издържам до сутринта.

— Хайде де!

— Истина ти казвам. Така правят изисканите дами.

— А, виждам какво искаш да кажеш.

— Нищо не виждаш. Ти си сляп!

— Това е просто израз.

— Можел си да виждаш преди злополуката.

— Така е.

Тишина. Халек сякаш чуваше как скоростите се сменят и почти усещаше усмивката, придружаваща следващия въпрос:

— Какво ще стане ако взема че сложа коня на друго място и разбъркам играта?

— Ще те хвана.

Джейни се закикоти.

— Как?

— Ще те хвана. Ще те гъделичкам докато изплезиш език.

— Аз ще избягам.

— А аз ще те хвана.

— Не, няма да ме хванеш. Ти не можеш да ме видиш.

— Но мога да те чувам. А ти се кикотиш. Дори и да не го правиш, аз чувам всичко — стъпките ти, дишането ти и винаги знам точно къде си.

Спайк си спомняше всичко това толкова ясно, по-ясно дори отколкото ако го беше видял с очите си. А той не беше го видял, но бе в състояние, след като е виждал дадени предмети, да си ги представя в пространството, като се ръководи от проекционните точки на шумовете, а напоследък, от отраженията и ехото им. Това беше талант като този на красиво цвете, което разцъфва само в тъмнината. Но след като бе преживял десет години, в които животът му зависеше от това да знае точно какъв шум издава всеки предмет и до каква степен те имаха подобно един на друг звучене, бе станал може би най-наблюдателният от всички слепци на света.

А и да не беше такъв, чувстваше, че притежава способността да определи къде точно е Джейни. Какво казваше тя? „Нищо не виждаш.“ Да, права беше. Но в момента никой от близките й не знаеше къде е. Така че единственият начин да разберем къде са те скрили сега, е да се вслушваме много внимателно в едничката диря, по която можем да тръгнем — случайните телефонни обаждания.

* * *

Онзи, който беше планирал отвличането, погледна през открехнатата врата да провери как е хлапето. Тя бе още в несвяст, хлороформът я държеше. Преди да завърже устата й с кърпа, се беше уверил, че дишането й се е нормализирало, да не би да се задуши. Но ето че все още китките и очите й бяха вързани. Нито можеше да мръдне, нито пък да види нещо.

А родителите щяха да искат да говорят с нея. Той бе предвидил това.

Затвори вратата и се върна в междинната стая, където партньорът му зяпаше телевизия като прехвърляше ту на един, ту на друг канал.

— Все боклуци — възмути се той. — Ще ида да взема касета.

— Имаш ли кредитна карта?

— Фран ми даде.

— Не използвай своята.

— За глупак ли ме мислиш?

Не последва отговор.

Другият вдигна ципа на якето си и се отправи към вратата. После се обърна и подхвърли ухилено:

— Хей, не искаш ли да опиташ с малката?

— Какво?

— Да й спукаш черешката.

— Върви за касета.

— Един мой чичо ми разправяше… имал виетнамско момиче, нейна възраст — такива едни мънички им били, та ти го вдигали веднага.

— Плати в брой.

— Ясно. Хей, нямам нищо против, стига да искаш.

— Тръгвай.

Другият излезе. Не беше нужно да се кара с него и да издава гнева си, че от мисълта да насили шестгодишно хлапе му се повдигаше. Той нямаше да позволи това, ако ще да й оставаше да живее само още три дни.

* * *

Спайк прекоси пъргаво хотелското фоайе. От шума на мотора позна, че чистят с прахосмукачка. Портиерът Харолд го поздрави:

— Добър вечер, мистър Халек.

Поздравът му прозвуча достатъчно ясно за Халек да познае, че е поляк на средна възраст, отдавна скъсал с илюзиите, почти неграмотен и най-вероятно с жена, която мразеше, и няколко деца, към които изпитваше смесени чувства. Работеше повече отколкото е нужно, защото не му се прибираше вкъщи, а и заради бакшишите, които неговата благоверна не можеше да контролира като заплатата му.

— Да ви спра такси, мистър Халек?

Спайк бе достатъчно близо, за да усети мириса на евтино уиски.

— А защо да не се опитам сам да си го наема?

— Трудничко ще ви е. Подминават под носа на човек, кой знае защо.

С това Харолд искаше да каже, че щом подминават под носа ти, едва ли един слепец може въобще да ги забележи, не е ли така? Е, защо тогава да не ми дадеш една петачка и да си спестиш главоболието да ставаш за смях, и без това си половин човек.

— Защо пък да не се опитам сам? — повтори Халек.

— Всякакви типове има — гледат те, че изглеждаш малко не като другите, разбираш, нали, и може да си рекат, че им правиш, как да кажа, гаден номер, а? Да речем, че ще се качиш, ще свалиш очилата, ще измъкнеш патлак и ще го опреш в тила му, разбираш, и после ще му пръснеш мозъка или нещо такова. К’во да им придирям дето не спират? Виж, друго е като им махне някой, дето го знаят и така нататък.

С което искаше да каже аз, Харолд.

— Ако се забъркам в някоя каша, ще извикам теб и никой друг да ми помогнеш. Какво ще кажеш, а?

— Ясно. О, мистър Халек, я да ви отворя да минете през страничната врата. Въртящата нещо е заяла.

Спайк кривна малко вдясно, намери въртящата се врата, бутна едно от крилата й и то се завъртя. И като погледна точно натам, където знаеше, че стои Харолд, подхвърли:

— Май се е оправила от само себе си.

— А, знае ли човек. Днеска сте късметлия.

Спайк слезе от бордюра, вдигна бастуна си и погледна наляво. Вятърът духаше откъм езерото и помиташе всичко по бетонените улици и булеварди, като застилаше тротоарите с разпокъсани вестници, а платненият фестониран навес пред парадния вход на хотела се тресеше. От всички звуци, които чуваше, Спайк щателно реконструираше съответната триизмерна реалност. Трябваше да се ориентира отново, затова възстанови гледката, която му се бе изплъзнала поради разговора. За да оцелее и да бъде винаги независим, той във всеки момент си представяше кадъра, който принадлежеше към съответните звукови ефекти около него. Вместо да работи като преди, тоест да прибавя звук към картината, постъпваше по обратния начин. В началото му бе трудно и унизително. Но както винаги, с практиката нещата се подобриха.

Чу как таксито спира, шофьорът слезе и предложи:

— Да ви помогна да се качите.

— Няма нужда — отвърна Халек и сам отвори вратата на автомобила.

— Това е предната седалка — рече шофьорът.

— Знам, но тук ще ме лашка по-малко насам-натам.

— Както желаете.

— Оуквейл, номер 1435, Лейк форест.

— Ясно.

* * *

Когато таксито спря пред къщата на сестра му, Халек попита:

— Колко дължа?

— Седемнайсет долара и трийсет и пет цента.

Той посегна към портфейла си и извади банкноти.

Шофьорът се прокашля и рече:

— Не е ли по-добре да извикаме някой отвътре, та да сме сигурни, че всичко е наред.

Халек извади четири новички петачки, разтворени като ветрило и насочи слепите си очи точно към мястото, където знаеше, че седи човекът.

— Как ти е името, приятелю?

— Малоун, както е написано тук на разрешителното.

— Малоун чий?

— Джери Малоун. На теб за какво ти е името ми?

— Чудесно, Джери. Ето ти двайсет — и Халек бутна банкнотите право под носа на шофьора. — Задръж рестото.

— Как знаеш, че не грешиш. Можеха да са по един долар, не е ли така?

— Четири по пет — двайсет.

— Слушай, приятелче, ти няма как да знаеш, че са двайсет.

— Двайсет са.

— Дай да извикаме някой да ти помогне.

— Когато имам нужда от помощ, сам си я искам. Когато не ми трябва, не викам за помощ. В момента не ми трябва. Така че дай да се разберем като големи хора. — И Халек пъхна обратно четирите банкноти в портфейла си, после го прибра внимателно в джоба на сакото си и заповяда на шофьора: — Протегни си ръката!

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

Халек хвана китката му и я стисна като в белезници. Мъжът се опита да я изтръгне, но ръката му не помръдна.

— Сега разтвори дланта си.

Халек усети по жилите на китката, че пръстите се разтвориха. Тогава той бръкна в джоба си и извади монета от 25 цента. Със свободната си ръка я сложи в протегнатата длан на шофьора с известен натиск.

— Да започнем с това, че и двамата сме съгласни, че това са 25 цента.

— Така е.

— Стисни пак дланта си. Силно. Дръж здраво монетата.

Шофьорът изпълняваше.

Халек сложи ръката си върху тази на шофьора и започна да я извива.

— Хей! — изпъшка онзи. — Пусни ръката ми.

— Знаеш ли защо наричам четвъртдоларовките чекиджийски пари?

— Не знам — изстена мъжът, тъй като Халек стискаше все по-силно. — Защо?

— Защото като разбера, че някой иска да ме преметне, защото си мисли, че не познавам банкнотите, аз му плащам в четвъртдоларовки. Работата стои така: ти не харесваш моите петачки — добре. Малко по-надолу има автомат за разваляне на пари — само на две пресечки оттук. Ще отидем там. Аз ще пъхна банкнотата. Ако е един долар както казваш, ще изпадат четири по двайсет и пет цента. Но ако съм прав, че е петачка, ще изпадат двайсет такива монети. Както и да е. Ще застанем пред автомата и ще подаваме банкнотите, докато си получиш таксата — но без бакшиш, и то все по 25 цента. И тъй като и двамата се съгласихме за двайсет и пет центовите монети, спор няма да има. Компренде? Но ако излезе, че ти си се опитал да надуеш таксата, ще ме върнеш обратно тук гратис.

Халек чуваше тежкото дишане на шофьора от болката на извитата ръка.

— Спазарихме ли се?

— Добре. Само ме пусни, приятел. Парите ти са точно колкото трябва.

— Извини се.

— Какво?

— Извини се. Кажи „съжалявам“.

— Съжалявам, за бога. Хайде, пускай.

Халек пусна ръката му.

— И повече никога не се опитвай да се възползваш от един слепец.

— Господи, ти май си откачен.

— Помни ми думите.

Халек слезе от таксито и тръгна по настланата с плочки пътека към къщата.

* * *

Само секунда след като позвъни, чу вратата да се отваря и усети вълна топъл въздух, а после Ели го прегърна и възкликна, едновременно с облекчение и отчаяние:

— О, колко се радвам, че си тук. Чувствам, че полудявам.

Тялото й трепереше, а гласът й бе напрегнат.

Той обгърна с ръка раменете й и я отдалечи малко от себе си.

— Кога се връща Брайън?

— В девет и трийсет, на летище О’Хеър.

— Обади се на авиокомпанията и остави съобщение на изхода за пристигащи да вземе такси до вкъщи. Знам, че не би искала да шофира с тази мисъл в главата си. Обади ли се вече в полицията?

— Брайън искаше да се обадя, но аз му казах, че първо трябва да изслуша записа.

— Къде е лентата?

— В телефонния секретар.

— Сложи нова касета и дай да прослушаме записа на стереоуредбата.

Той познаваше къщата и последва Ели до мястото, където беше телефонът. Тя извади касетата и му я подаде:

— Ето.

— Сега да я прослушаме.

— Спайк, не мога повече да го слушам. Просто не мога. Ужасно ме разстройва.

— Тогава остави на мен да го прослушам. Ще трябва и да си го презапиша.

— Но това е веществено доказателство, Спайк.

— След това можеш да дадеш оригинала на полицията.

— Но защо?

Наложи се Халек да обяснява нещо съвсем очевидно.

— Слушай, Ели. Ти навярно ще извикаш полицията. Надявам се да го сториш. Ще ни трябва тяхната помощ. Но има някои неща, които те не могат, или не искат да направят, а аз мога, може би мога да направя.

— За бога, Спайк. Джейн е отвлечена. Ти си сляп. За какво, по дяволите, ти е притрябвало да правиш копие на записа. Ако не успеем да си я върнем…

— Точно това се опитвам да направя.

— Какво?

— Във всеки запис има много информация, която остава незабелязана за всички. Ти, полицаите, ще слушате думите, може би те ще анализират гласа на похитителя, може би ще изготвят план как да го заловят, когато разберат къде е. В най-добрия случай ще са заловили похитителя. А това, което ти искаш, е Джейни, не съм ли прав?

— Разбира се. — Гласът на Ели все още потреперваше от отчаяние.

— Това означава, че ще трябва да се установи нейното местонахождение, не на похитителите, и то преди да е минало твърде много време.

— Не разбирам с какво ще ти помогне записа в цялата тази работа.

— Защото на тази лента в момента се намира всеки един звук в честотния обхват и отразителната чувствителност на телефона. Всеки звук — на леки коли, автобуси, влакове, самолети. И всички те си имат разписания. А ако знаем точно в колко часа е било обаждането…

— Не, Спайк, не си бях у дома. Не знам часа.

— Поне отрязъкът от време да знаем, ще можем да установим с почти абсолютна точност мястото като идентифицираме източника според звука, който издава.

— Мислиш ли? — Слаб глас, с мъничко надежда.

— Какво друго имаме?

— Не, зная, Спайк. Струва ми се… — Чуваше дишането й, поклащането на главата й. — В град като Чикаго има десетки видове звуци от този род. Искам да кажа…

— Но има едно-единствено място, над което може да се намира хеликоптер със специфичния шум на мотора във въздуха в този час на деня.

Той я чу как поставя касетата в стереоуредбата, натиска бутона и пак повтори:

— Не мога да го слушам повече. Поне докато се прибере Брайън, не мога.

После чу хлопването на вратата на верандата към задния двор.

Халек се заслуша с цялото си внимание в текста на предварително записаното от семейството послание:

Ако сте набрали правилно номера и искате да говорите с нас, ние сме семейство Гранвил, Ели и Брайън, а разбира се, и Джейни. Оставете името си, телефонния номер и времето, когато сте се обадили, както и кратко съобщение и ние ще ви се обадим при първа възможност. Изчакайте сигнала.

След сигнала започна другото съобщение. Гласът бе дълбок, сипкав, прекъсван от тежко дишане, а акцентът носов, на човек от Средния Запад.

При нас е детенцето ви, драги. Не можеше да не ви кажем, та да не се безпокоите.

Тук следваше покашляне, после още едно и:

Значи не сте си вкъщи и не можем да ви обадим нищо за това кога ни трябват мангизите, освен че ги искаме в дребни банкноти и да няма никакви глупости като например да вземете да ги маркирате или нещо такова. Да са нещо около двеста хиляди, евтино за такъв голям банкер, така ли е? За времето и мястото после. Не искам детето да пострада, тя е сладурана, така че не бъдете глупаци да викате ченгетата. Гледайте на тази работа като на бизнес сделка. Може да изтеглите парите за ученето й в колеж или нещо такова — не знам — ако не си я върнете, за какво, по дяволите, ще са ви?

Чу се прищракване, телефонният сигнал, после нищо. Записът свършваше със съобщение, че Джейни е в ръцете им, обещание да се обадят по-късно за доуговаряне и заплаха да не намесват полицията. Вече бяха допуснали една грешка, помисли си Халек. Похитителите не бяха оставили достатъчно информация за родителите, за да се съсредоточат върху времето и датата на връщането на детето им, и така бяха създали достатъчно неяснота, което можеше да накара родителите да повикат полицията. Паниката щеше да тласне Ели и Брайън в тази посока. И той не можеше да им каже, че грешат, независимо от собственото си мнение. Детето не беше негово, значи и решението да се обадят щеше да си е тяхно. И все пак, полицията, а след нея и ФБР не можеха да направят едно нещо, което той можеше. Те никога не биха могли да кажат със сигурност как звучи мястото, където държат Джейни. А имаше само едно място в Чикаго, стига те още да бяха в Чикаго, което имаше такова звучене. Халек би заложил живота си, а и този на Джейни, че ще може да каже с точност къде е това място. Единственият въпрос бе с колко време разполага.

Той излезе през засенчената с щори веранда, надолу по три стъпала в задния двор, тръгна по пътечката, застлана с тухли и спря като чу Ели да ридае тихо. Сърцето му се сви от болка, но знаеше, че не бива да си позволява такова нещо и че трябва да е пълен господар на мислите си. Като сложи ръка точно там, където знаеше, че е рамото й, той се обърна към нея с възможно най-спокоен глас:

— Не отговаряй повече на телефона. Нека секретарската уредба да запише всичко, докато било аз, било полицията успеем да сложим подслушвателно устройство. А кой ще го направи пръв — за това можем да хвърляме ези-тура. Мисля, че е време да им се обадим, също и на ФБР.

— Обади им се — рече тя.

— Ти ще го направиш. Аз не съм човекът, който трябва да им съобщи това, само ти, Ели, или Брайън. Хайде, направи го веднага.

— Добре — отвърна тя и стана. Колкото по-твърда беше, толкова по-добре. Вече нямаше само да чака, вече не беше просто жертва.

— След това освободи телефона.

— Мислиш, че похитителите ще разберат.

— Няма начин. Точно сега те не ме интересуват. Трябва да проведа един свой разговор.

Усещаше, че тя го гледа странно — от практика бе разбрал, че в такива случаи словесната тишина сякаш дава на слепия очи. И също така знаеше, че тя го мисли за смахнат, докато не й обясни:

— Трябва да се обадя на „Мидуей Електроникс“, за да науча нещо, което ми е нужно. Те са единствените, които правят такива доставки. Мога ли да използвам кредитната ти карта „Американ Експрес“?

— Нека ти продиктувам номера й — предложи сестра му.

— Няма нужда. Просто се обади, а после ми дай картата. Аз опипвам номерата с пръсти.

Всъщност той можеше много повече от това. След като веднъж бе чул гласа на похитителя, той вече можеше да усети много неща за него от начина, по който говореше, от казаното можеше да си извлече заключение за това как мисли похитителят. И дори още повече. Но без да чуе нищо, той знаеше, че времето работи срещу него.