Дейвид Лорн
Звукът на злото (7)

Шеста глава

Сержант Ед Яновски слезе от таксито, подаде на шофьора десетдоларова банкнота с думите „задръж рестото“ и се отправи към входната врата на семейство Гранвил. Докато чукаше с лъскавото месингово чукче, той продължаваше да си мисли за Спайк Халек, като не можеше да реши дали бе гений, или идиот. Познаваше този тип хора, знаеше, че ако тактиката им се окажеше правилна и си достатъчно хитър да се възползваш от това, може да те провъзгласят за съвременен месия. От друга страна, ако пък нещата тръгнеха на лошо, такава дузпа можеха да ти забият шефовете, че да не видиш повече ни работа, ни пенсия. Затова в повечето случаи такива експерименти не си струваха труда. Ето това бе дошъл да каже на семейство Гранвил.

Вратата отвори г-жа Гранвил и като го видя, замръзна на мястото си, после се втурна да го кани да влезе и му предложи да съблече палтото си.

Той я остави да вземе палтото, което тя окачи в един стенен гардероб във фоайе, голямо колкото офиса му, заведе го в дневната, където съпругът й крачеше нервно и търкаше ръце една в друга. Щом видя Яновски, той седна на едно канапе. Жена му се приближи и седна до него, прегърна го, но така и не можа да го накара да съсредоточи погледа си в каквото и да било.

Ед Яновски се прокашля, нагласи вратовръзката си — стар навик, който предхождаше всяка негова реч и започна:

— Господин и госпожо Гранвил, знам, че сте прекарали тежка нощ. И за мен, а и за моите хора, не беше лека. На първо място открихме двеста трийсет и седем вятърни дрънкалки, а това може и да не са всичките. Дори и да са толкова, нямаме нищо, което да ни помогне да ги пресеем, та да намалим броя им.

— Говорихте ли със Спайк днес? — попита майката на момиченцето.

— Ами не, защото искам да говоря първо с вас.

Съпругът го погледна настръхнал:

— Да не би… да нямате да ни казвате нещо — за Джейни?

Яновски вдигна едната си ръка като притвори очи, поклати глава успокоително и отвърна:

— Не, не. Засега нищо. Точно това искам да обсъдим, защото…

— Не са ли се обаждали пак онези типове?

Яновски въздъхна тежко, при което цялото му тяло се разтресе и отново поклати отрицателно глава:

— Говорих с полицай Серафикос и тя ми докладва, че няма нищо ново. Така че чакаме. Трябва да ви призная, че не ми харесва тази идея на Халек за петте хиляди долара. Ако питате мен, струва ми се, че вони.

Родителите едновременно насочиха към него погледи, в които се четеше нещо средно между смайване и отчаяние и попитаха:

— Но какво има?

— Може да даде обратен резултат — отвърна Яновски. — Искам да кажа следното: имаме си работа с двама скапаняци, както ми мирише, и за тях пет бона са повече, отколкото някога въобще са се надявали да държат в ръцете си. А сега най-неочаквано им казвате ето ви пет хиляди, а следващия път елате за още… Според мен не им е и минавало през ум такова нещо. Те смятат, че ще се пазарите с тях за сваляне на сумата, тоест да им кажете, че не можете да им доставите двеста хиляди. Разбирате какво искам да кажа, нали? И ето ви ги двамката с петте хиляди в джоба, получени без никакви трудности, така че единственото, което остава, за да се измъкнат ни лук яли, ни лук мирисали, е… как да кажа?

— Да убият Джейни? — промълви майката с тон, сякаш искаше той да отрече думите й, да я увери, че такова нещо няма да направят никога.

— Точно така — заключи Яновски, при което и двамата родители изохкаха.

Пръв, след доста дълга пауза, излезе от вцепенението си бащата и запита с прегракнал глас:

— Но какво, по дяволите, смята да прави полицията?

— Ами, ако питате мен…

— Кой друг ако не вас мога да питам, дявол го взел! — изпусна съвсем нервите си бащата.

— Недей, Брайън… — промърмори жена му.

— Ако питате мен — продължи Яновски, като си играеше с възела на вратовръзката си и се опитваше да го измести от издутата си адамова ябълка, — аз бих казал да изчакаме исканията им като печелим време, да ги оставим те да определят правилата, а после, след като им занесем парите, да ги окошарим.

— Ами Джейни?

— Замяната е част от условията. Те ще ни кажат къде ще я оставят, а ние ще изпратим някой да наглежда.

— А ако тя не е там? — запита майката. — Можем ли да се доверим на тези хора, които сам нарекохте скапаняци.

— Когато сме работили по този начин, сме постигали добър резултат — отвърна Яновски.

— А провали имали ли сте?

Сега говореше съпругът бизнесмен. Иска да знае какви са доводите за и против. Става дума за неговото дете, а той иска да знае какви са шансовете.

— Слушайте, хора, това е единственият начин, по който съм успявал да върна отвлечено хлапе.

— Може пък да има и нещо друго, което да се направи — предложи майката.

— Какво?

— Просто… — тя погледна тревожно съпруга си — всъщност това може да не е нищо особено.

— Кажете за какво става дума, госпожо Гранвил. Някой се е навъртал около къщата ви или нещо подобно? Искам да кажа, ако сте видели някой… тогава… да ви заведем в града, да ви покажем снимки. Кажете нещо?

— Една… лека кола — отвърна тя заеквайки.

— Лека кола?

— Доста необичайна за този квартал.

— Слушам, госпожо.

Яновски знаеше, че ако някой се появеше в богаташкия квартал Лейк Форест с десетгодишна трошка шевролет, реакцията щеше да бъде същата, като да бъде забелязана летяща чиния над военновъздушната база в Райт Патерсън.

— Зелена на цвят — добави тя.

— Каква зелена кола по-точно, госпожо?

— Стара.

— Да?

— С голяма решетка и…

— С голяма решетка?

— О, божичко! — избухна тя. — Не разбирам нищо от коли!

Така си е, помисли си Яновски, тя едва ли разбираше от други коли освен „Мерцедес-Бенц“, „БМВ“, „Ролс-Ройс“ и може би малко по-евтиното „Волво“. Но сега важното бе, че някаква стара кола е пресичала квартала и вероятно е минала покрай къщата им. Можеше ли да й обясни, че няма право да арестува някой само по тази причина? Опита се да го стори, но тя го прекъсна с думите:

— И двата пъти намали скоростта пред нас, сякаш…

— И двата пъти?

Тя кимна утвърдително.

— Вие забелязахте ли я? — попита той бащата.

— Вторият път, да.

— Какъв беше автомобилът, господин Гранвил?

— Не зная. Не мога да помня марките на много стари автомобили, сержант Яновски. Може да е бил крайслер или плимут, поне доколкото си спомням. Нямате ли каталог за тези неща?

— Естествено, че имаме. А регистрацията?

— От Илинойс — намеси се тя. — Опитах се да прочета номера, но се криех…

— Криехте се?

Тя направо изкрещя:

— Криех се, защото ако бяха те, не исках да си помислят, че при нас има полиция, че имаме записи, че следите за автомобили — всичко, заради което биха могли да убият Джейни. Не можете ли да разберете как се чувствам?

Най-сетне се отприщи, помисли си Яновски и рече:

— Да, да, госпожо Гранвил. Но ако искате ние да проследим цялата работа, ще трябва господин Гранвил, а може би и вие, да дойдете до участъка за разпит…

Тя размаха ръце в знак на протест, после ги скръсти.

— Не, никакви посещения в полицията. Никаква полиция. Вече им обещахме и ако разберат… Казахме им, Спайк им каза, че няма да има полиция. Те самите предупредиха, че ако съобщим на полицията… — не беше нужно да довършва думите си.

— Госпожо Гранвил, това е първата важна следа, на която попадаме.

— Точно там е работата — обади се съпругът й и стана от мястото си. — Това е първата важна следа, която имате и знаете ли какво? Тази сутрин разговарях със Спайк и той успя да ме убеди — а това не беше никак лесно — че е стеснил обхвата на диренето до около пет на три километра сектор около северната част на крайбрежния булевард. Затова сега искам само едно от вас, Яновски — повече да не стъпвате тук, за да не изложите на опасност живота на Джейни, тоест да сътрудничите максимално на Спайк Халек и ако не го сторите, приятел, мога да ви обещая, че, бог да ми е на помощ, но ще използвам всичките си високопоставени връзки така да ви понижат в йерархията, че ще газите в лайна всеки път, когато надигате задника си от стола. Ясно ли е?

Яновски знаеше, че заплахата не бе на шега. Той разбра моментално, че ако дъщерята на този човек умре, дори за това да не е виновен той, Яновски, и дори никой да не би могъл да я спаси, именно той щеше да опере пешкира. Затова забрави за всякакви официални инструкции и правила. А налице нямаше нищо. Разполагаше с по-малко от два дни, а нямаше никаква следа. Може би Халек имаше нещо. Той бе единствената му надежда.

— Ясно — отвърна той овчедушно. — Разбирам.

— Тогава аз предлагам — продължи бащата със същата неприкрита ярост в гласа — да занесете данните с местоположението на тези вятърни дрънкалки на Спайк още сега. И повече никакви разговори с мен, дори по телефона, докато нямате някаква добра новина.

— Да, сър. Разбира се.

— И не си помисляйте дори да попречите на днешното предаване на сумата.

Яновски се питаше дали не би могъл да го проточи, да успокои бащата с някаква лъжа и да продължи със собственото си разследване като назначи наблюдение. Нямаше начин Гранвил да разбере. Дори и да станеше гаф, как би могъл той да открие? Кой можеше да докаже каквото и да било? И не беше ли това едничката възможност да се окажат толкова близко до престъпниците? Как щеше да се защити пред шефа си, че е пропуснал такъв шанс? И нямаше ли най-сетне такъв един обрат да докаже веднъж завинаги, че местните власти са най-добри в разследванията. Копнееше да накара Лу Сканън и ФБР да си застанат по местата.

Но той заклати почтително глава, после потупа окуражително бащата по рамото и каза:

— Естествено, вие сте прав. Ще стоим настрана.