Дейвид Лорн
Звукът на злото (23)

Двайсет и втора глава

Той видя Халек да пада, погълнат от облак сняг, сигурен, че го е убил. Веднага обърна окуляра към момичето, видя, че главата му се надига изпод одеялото и стреля, забеляза как куршумът се отклони от вятъра и като че подскочи, вместо да се забие. Възможно ли е траекторията да е толкова голяма?

Защо момичето не скочи на крака и не отиде да помогне на чичо си?

Освен ако го е предупредил да лежи на земята.

Освен ако е останал жив, и макар ранен, го уверил, че е добре. И ако малкото момиче послушно му е повярвало. Тогава единственият начин да го накара да стане, ако се е надигнало, за да гледа, бе да застреля Халек в корема, да потече много кръв по снега, тогава то би се втурнало без да мисли, както би постъпило, ако прегазят кученце на улицата и то се затича към него, независимо от опасното движение.

Колко още ще продължи всичко?

Би трябвало да използва още само два куршума, за да убие двамата. Не можеше да си позволи да проявява нетърпение.

Отмести окуляра от момичето, видя, че Халек лежи на земята — трудна мишена, но все пак щеше да свърши работа. Нагласи разграфения окуляр на челото му, пое дъх, започна да го изпуска бавно и се приготви да натисне спусъка.

 

 

Халек — замаян, но още в съзнание, се мъчеше да мисли. Разбира се, че не би могъл да избяга от куршумите. Но нима няма какво да направи? Прехвърли тежестта на едната си страна, за да облекчи болката в рамото си и усети как пухкавият сняг се пилее и изчезва между пръстите му.

Докато се обръщаше усети как нещо профуча покрай главата му, облизвайки кожата му. Прелетя с много голяма скорост, последвано след по-малко от секунда от гърма на пушката. Свръхзвуков откос, стигна до целта, преди да прозвучи изстрела. Чувал го бе и по-рано. Ако не си залегнал, когато се чуе звукът, значи вече си мъртъв.

Вдигна ръка и с пръсти докосна главата си отстрани, усети топлата кръв и разбра, че ако не направи нещо, при следващия куршум щеше да умре. Дори и да имаше късмет, известно му бе, че сам трябва да намери изход. Яновски, Ковалски и цялата полиция на света никога не биха могли да поправят ужасната загуба от добре прицелена мощна пушка.

— Спайк — извика отново Джейни.

— Не се вдигай, Джейни!

Тогава изведнъж нещо му хрумна, сякаш куршум го порази.

Копай.

Зарови се в снега, Халек.

Лежиш върху петдесет сантиметра сняг, достатъчен да покрие легнало тяло, достатъчен да отклони или да забави съвършено прицелени куршуми и достатъчен, повече от достатъчен, за да скрие тъмен предмет, за да не може да се забележи, особено при падащия мрак, докато вятърът носеше и въртеше снега.

Заработи яростно с ръце, започна да се зарива като луд в снега, принуди и ранената си ръка да помага, да отхвърля снега, докато другата работеше усърдно — изхвърляше купчини сняг във въздуха. След секунди успя да направи плитък окоп, изпъна се в него и продължи да изхвърля снега, потъвайки все по-дълбоко, потъна под повърхността му и изчезна от погледа.

 

 

Още една завеса от сняг се вдигна и улегна докато видимостта пред окуляра на мощната пушка се изчисти и тогава… вече не се виждаше нищо.

Мястото, където преди беше Халек, сега бе покрито със сняг.

Огледа наоколо, помисли, че той се е изправил и побягнал, за да избяга от следващите куршуми, но отново не забеляза нищо.

Къде ли бе той?

Взря се, видя петната кръв от първия изстрел, които бяха оцветили снега, но нищо повече.

Какво, по дяволите, става?

Не можеше да разбере. Реши да не мисли за него и пак насочи поглед към момичето.

В този миг чу воя на сирени.

Спокойно, спокойно. Прицели се точно.

Бойният снайперист спря разграфеното око на нощния окуляр върху одеялото, видя, че момичето се бе понадигнало, сякаш гледаше към нещо, като че ли то също бе помислило, че Халек направо бе изчезнал. Търпение.

Още една секунда, после още една и русата коса и смачканата панделка се появиха, устните му се движеха, може би викаше. Няма значение. Това бе изстрелът, единственият, от който се нуждаеше. Вятърът замря, видимостта се проясни.

Идеално.

Бавно пое дъх и издиша, полека натисна спусъка, напълно фокусиран в целта си, насили се да се абстрахира от бавно стихващия шум от дясната му страна.

Чертичките на окуляра бяха заковани точно на тила на момичето, в задната част на черепа му, когато ударникът изстреля куршума и той напусна гнездото. Бинго! — помисли си.

Без да знае какво се е случило, острият шум от счупено стъкло го закова на място.

Вдигна очи от окуляра, чу шофьора на пикапа да ругае.

— Какво, по дяволите, правиш бе, тъпак? — натисна спирачките, рязко отвори вратата и връхлетя към него.

Излизай, каза си наум.

Отвори вратата на континентала, хвърли се назад, падна на тротоара, заплете се с ремъка на пушката, обърна се, за да насочи цевта, видя как мъжът вдигна ръце нагоре и изрече „По дяволите!“, понечи да се обърне и не успя да види куршума, който изби основата на черепа му и го просна на пътя.

Никакви свидетели, каза си успокоително, но не успя да успокои ударите на сърцето си и разбра, че смъртоносният куршум, предназначен за момичето, се бе забил във фара на пикапа, после си помисли, че ако момичето се бе изправило, бе се втурнало през снега, за да спаси чичо си, никак нямаше да му е трудно да го убие.

Използва покрива на континентала, за да подпре дългата цев, без да обръща внимание на приближаващите сирени, той се нагласи да стреля, целта му изпълни нощния окуляр, видя, че момичето наполовина се бе открило, после вниманието му бе привлечено от някой, който приближаваше. Не беше Халек. Но кой? Жена? Коя ли бе тя?

Няма значение, стреляй. Убий момичето.

Вече отново се фокусираше върху обекта, когато първата полицейска кола занесе на пресечката на „Калъмет“ и „Кълъртън“ на две пресечки отдясно. Револвери стърчаха през отворените стъкла, двама униформени стреляха.

Куршумите рикошираха от леда, профучаха покрай покрива на континентала, принудиха го да обърне оръжието си към полицаите и да стреля, като пръсна предното стъкло на патрулната кола. Шофьорът очевидно бе заслепен, колата се понесе с пълна скорост към него и се заби в противопожарен кран на петнайсетина метра.

Полицаят, въоръжен с пушка, се изтърколи от килнатата кола, стискайки оръжието си, и бе повален, хвана се с ръце за гърлото, където го бе пронизал куршумът.

Преди да успее отново да се прицели в момичето, пристигна втора полицейска кола, този път отляво. От воя на сирените разбра, че я следват и други.

Прицели се, пръсна предното й стъкло и се затича, мислейки вече само за бягството си, страхуваше се да пусне пушката, както преди смяташе, убеждението надделя над страха му, че тя щеше да му бъде нужна при отстъплението. На бегом се втурна на запад по Двайсет и първа улица и към жп гарата.

 

 

Ковалски координираше преследването, застанал на стъпалата на най-близката гара, приемаше и предаваше информация до Яновски, който също бе тръгнал натам.

— Две коли поразени, двама полицаи ранени, един явно мъртъв, друг изваден от строя. Други двама полицаи са на мястото, оставиха колата и го преследват. Заподозреният е въоръжен и опасен, за последен път е видян да бяга на запад. Районът е обграден с коли, Яно. На север до Осемнайсета и на юг до Двайсет и първа улица. Оставихме само един изход отворен и аз съм тук.

Като погледна на изток, Ковалски измърмори:

— Ела на тате — и хвана пистолета в джоба на балтона си.

 

 

Халек чу как Дебра Серафикос успя да надвика вятъра.

— Спайк!

Той се надигна в снега и й нареди:

— Залегни!

— Свърши, вече го преследват — каза тя и се строполи до него. — Как е рамото ти?

— Ужасно боли — отговори той. — Къде е Джейни?

— Спайк! — обади се малкото момиче.

— Идвам — отвърна Халек и се обърна към Дебра: — Можеш ли да ми помогнеш?

— Май да — усмихна му се, макар да знаеше, че той няма да види усмивката й, но го познаваше достатъчно добре, за да разбере, че той усети усмивката по гласа й. — Докога ще трябва да ти помагам?

Той я прегърна със здравата си ръка и двамата тръгнаха през снега.

— За колко време важи предложението ти? — попита.

— За един ден, Спайк.

— Струва ми се честно — отговори той.

След две минути стигнаха до Джейни, която се подаде изпод одеялото и попита:

— Коя е тази дама, Спайк?

— Приятелка — обясни й той.

— Приятелка, която ти носи одеяло, мила. Обзалагам се, че си измръзнала — каза Дебра.

— Нямам търпение да разкажа всичко на Чомбо. Той няма да повярва.

Халек си помисли, че и той не би повярвал. Но го забрави, прегърна Дебра още по-здраво и двамата образуваха преграда срещу вятъра.

— Никой не може да те обвини, че не знаеш да се грижиш за дете — извика тя, свела глава надолу, борейки се с вятъра, бавно се обърна настрани и се усмихна. — Някога мислил ли си да имаш деца?

— Досега не — отвърна той и почувства как ръката й се стегна около кръста му.

Той чу, че Джейни, застанала между двамата, трепери и изрече, като зъбите й тракаха:

— О-обичам те, Спайк. Винаги изпълняваш обещанията си. Винаги.

 

 

— Не бързайте — каза Ковалски. — Дайте му малко свобода на действие. Тук има цивилни.

— Ако той започне да стреля, да го заловим ли? — гласът на един полицай изпращя по радиостанцията.

— Той е специално обучен. Вече двама от нашите са мъртви. Не насилвайте нещата. Нека да го подведем да помисли, че е успял да избяга, оставете го да стигне до гарата. Искам да го заловя тук.

— Имаш ли нужда от подкрепа?

— Искам поделението да е в пълна готовност в случай че нещата тук се объркат — каза Ковалски. — Но първо да видим какво мога да направя сам.

— Твоя работа.

Ковалски, който нямаше навика да чете, извади брой на „Трибюн“, за да се пази от вятъра, надничаше над страниците, за да дебне престъпника. Знаеше описанието от първия си контакт с него и по дяволите, дори японски актьор Кабуки не би могъл да смени дрехите си толкова бързо докато го гонят.

— Ела на тате — прошепна отново и погледна часовника си. Бяха минали само няколко минути. Започна да слиза по железните решетъчни стъпала, тъй като искаше да проследи лисицата до перона, към който щеше да отиде.

На нивото на улицата вдигна яката си срещу връхлитащия вятър, носещ дребни парченца лед, които се забиваха в лицето му, присви очи така, че едва виждаше. След миг запалиха лампите на улицата, огрявайки кръстовището със силна светложълта светлина, обляха „Кълъртън“ с блясък и осветиха една приближаваща фигура.

Не му бе трудно да го познае.

Навън нямаше никой освен една жена, леко облечена по домашен халат, която държеше малко кученце на дълга каишка, а то лаеше и виеше с пълна сила, нетърпеливо да оцвети в жълто пресния сняг, дърпаше стопанката си и едва не я събори по хлъзгавите стъпала.

Приближаващият мъж, над метър и осемдесет, свит в дебело яке, дръпнал подплатената качулка на главата си, се обърна изненадан, ръката му започна да излиза от джоба и показа само за миг нещо, за което Ковалски бе готов да се обзаложи на живота си, че бе дръжка на военен автоматичен пистолет. Но когато видя нещастната жена и лаещото куче, което вече пикаеше, той се отпусна, наведе глава, сви рамене и продължи да върви на запад по „Кълъртън“ към жп гарата, там вдигна очи и ги присви, за да огледа дали е чисто.

Ковалски не искаше да го плаши, но трябваше да реши каква роля да играе. Бързо реши да се престори на нервиран съпруг, роля, която му бе много позната, чакащ нетърпеливо в лошо време жена си, която вероятно безнадеждно е закъсала в дълбокия сняг и въобще няма да пристигне. Вдигна глава и огледа улица „Арчър“ нагоре и надолу, после се върна на Деветнайсета, клатеше глава ядосан, крачеше нервно напред-назад, потупваше се отстрани, за да се постопли. С ъгълчето на окото си следеше приближаващия мъж.

Нямаше и следа от пушката, за която Ковалски бе готов да се обзаложи, че лежи някъде изоставена, вероятно набързо я е скрил в дълбокия сняг или я е захвърлил надалеч в някоя тясна уличка някъде на изток от мястото, където се намираше в момента. Така че бяха един срещу друг, пистолет срещу пистолет, изчакваха удобния момент. Ковалски нямаше представа дали този човек ще се предаде. Трябваше да бъде готов да приеме, че няма да стане и да се подготви за онова, което трябваше да се извърши.

Оставаше му да измине един квартал.

Заподозреният приближаваше.

Ковалски пъхна лявата си ръка в дълбокия джоб, където бе радиостанцията, а дясната му ръка държеше оръжието — голямо почти колкото играчка, показалецът му бе закрепен на спусъка.

Наближаваше вече, оставаха секунди.

Мъжът наведе глава още по-ниско, наведе и рамене, пребори се със силния вятър, докато пресичаше Стейт, без да обръща внимание на клаксона на минаваща кола, направи маневра, отдръпна се, движеше се право напред, сякаш нямаше време, ама никакво, за губене. Незабавно се отправи към перона, от който влак щеше да потегли на север, бързо направи кръг, за да провери дали някой не го следи.

Ковалски тръгна настрани в същата посока, бавно, непринудено, като че се шляеше безцелно, тихо псуваше, ругаеше съдбата, издаваше и други такива неопределени звуци, каквито могат да се чуят от силно притеснен и гневен човек.

— По дяволите, къде може да е тя? — изрече на глас така, че да го чуе минаващият човек.

Той забави крачки, обърна се, както направи и Ковалски, и тръгна в другата посока.

„Никой полицай няма да обърне гръб на своята цел, той да не би да се е смахнал?“ — мислеше Ковалски.

Когато кракът на заподозрения тракна на първото желязно стъпало, за да се качи на перона, Ковалски се обърна да го последва, но бавно, предпазливо, искаше да го остави спокоен. От южната страна се чу влак, пристигащ от юг, който бръмчеше, тракаше, трещеше.

Сега бе моментът.

На десет крачки зад него, пристъпяйки тихо, Ковалски си мислеше къде да го залови. На перона над него имаше около двайсет и пет души, може би и повече, всички обърнали глави с нетърпение към идващия влак, очите им бяха приковани към приближаващите му фарове, дъхът им излизаше като пара. Там бе твърде рисковано. Оттук нататък, където и да се намираха — във влака или извън него, винаги щеше да има повече хора. Сега на стъпалата бяха само той и похитителят.

Сега беше моментът.

Ковалски пое дълбоко дъх, стисна здраво пистолета и започна да го вади. Гърбът на мъжа бе пред него. Според изчисленията му това бе точният момент и скоро, много скоро трябваше да го извърши.

Но не можа да стане така.

Изведнъж гласът на Яновски гръмна в джоба му:

— Ей, Ковалски, залови ли го?

Достатъчно силно бе заподозреният да го чуе.

Като че времето започна да тече бавно, да се точи. Ковалски чуваше собствените си думи, сякаш умът му изпреварваше събитията, погледна назад към онова, което се бе случило, и чу гласа си да вика:

— Полиция! Пусни оръжието! — в този момент мъжът се обърна, бръкна в джоба си, извади ръката си, в която държеше пистолет.

 

 

Почти на място! — Умът му препускаше, докато се обръщаше.

Не се предавай.

Никакво предаване!

Нали тъкмо това му бяха наливали в главата? Нали така — ранен, кръвта ти да изтича, да те мъчат и да си почти сразен, но винаги трябва да следваш убежденията си? Защо сега изведнъж всичко да бъде различно?

Те да не би да очакват, че той просто ще хвърли оръжието си и ще седне на електрическия стол? Или ако се окажат „милостиви“, да гние до края на живота си в някоя смрадлива килия и всеки ден педерасти да си услужват със задника му? Наистина ли смятат така?

Нали той винаги, ама винаги е успявал?

Какво бе различното сега?

Защо?

Просто свий мишената на противника си и стреляй.

Един изстрел.

Само един изстрел.

Не повече.

Всичко щеше да свърши само за секунда.

Какво е една секунда?

Умът му, бърз, както се тълпяха мислите в главата му, все още следваше обръщащото се тяло, ръката му се изтегляше напред, дулото на автоматичния пистолет бе неразделна смъртоносна част от ума, тялото, ръката, всичко това представляваше рефлекторна машина за убиване, която действаше без колебание, без да се обърква, безмилостно.

Мерникът на пистолета мина бързо през дясното рамо на мишената и започна да се придвижва към средата на гърдите, а в същото време пръстът му притискаше спусъка.

Ковалски чу изстрела и с ръката си почувства куршума, който излетя от пистолета му. Не знаеше защо този мъж се опита да превъзмогне неравностойното положение, не знаеше какво си мисли. Докато заподозреният започна да се обръща, полицаят, хванал пистолета с двете си ръце, се прицели в средата на врата, точно под главата му.

Не можеше да пропусне, дори докато онзи се обръщаше.

Беше толкова близо.

На два метра и половина, може би и по-малко.

Какво значение имаха няколко сантиметра?

Никакво.

Беше съвсем близо.

Когато куршумът удари гърчещото се тяло, плисна кръв по якето, нагоре по врата, под брадичката. Сякаш беше някакъв жив организъм със свой собствен живот, перонът избухна в писъци, а след секунди към бъркотията се прибави и пронизителното изскърцване на спирачките на влака, същият звук, съвсем същият, който Халек бе записал на лентата.

Задъхан, животът му се струваше някак си по-отчетлив и несравнимо по-ценен отколкото секунда по-рано, Ковалски изведнъж установи, че в този момент чува по-добре, струваше му се, че чува снежинките, които падаха върху металния парапет от лявата му страна, докато тялото на похитителя се свлече, претърколи се три стъпала надолу и спря до краката му с отворени очи, безжизнени, изненадани в смъртта от безвъзвратната реалност на фаталната грешка, изпълнени с истински ужас и в същото време с такъв копнеж, че мъжът или това, което допреди секунди представляваше мъж, изглеждаше мъчително прочувствен. Този поглед явно бе предназначен за Ковалски да се засрами от постъпката си, от самозащитната си реакция, от професията си, от самия себе си. Тези очи, широко отворени, невярващи, красноречиво пледираха, че имаше, или е могло да има живот, който си заслужаваше да се живее.

Дълбоко пое дъх, издиша го като пара, прибра в джоба си пистолета, погледна надолу в умоляващите очи и каза:

— Вече е твърде късно — после отстъпи, а тялото се търкулна надолу по стъпалата.

Ушите му, чувствителността им се бе изострила след като за малко не умря той, долавяха всякакви звуци — пищящите, ревящи, виещи сирени, които прииждаха от всички страни, крясъците на пътниците на перона, дрезгавия лай на гласа на Яновски, който излизаше от джоба му:

— Хайде, Ковалски, да не си се зачел?

Той бавно извади радиостанцията от джоба си и отговори:

— Чета. Ковалски е. Заподозреният оказа съпротива при ареста. Мъртъв е.

— Ти добре ли си?

Ковалски се усмихна, отпусна ръката с пистолета отстрани на тялото си, огледа се, докато силните светлини се насочваха към него, вдигна очи и видя как двама от охраната на гарата заграждаха достъпа към стълбата, а зад тях — любопитните, ужасени очи, които гледаха безжизненото тяло, проснато в основата на стълбата. Натисна копчето, за да се включи и каза:

— Ще се оправя. Как е момичето?

— Измръзнало, но иначе нищо му няма. То също ще се оправи.

— Но той е ранил Халек?

— Халек е ранен, но ще се оправи.

— Яно?

— Да?

— Това значи ли, че в събота ще гледаме мача на „Мечките“?