Дейвид Лорн
Звукът на злото (11)

Десета глава

След седемдесет минути Дебра Серафикос нахлу в апартамента на Халек, приключила с пазаруването. Останала без дъх, тя каза:

— Ужасен студ е навън.

Халек се опита да не мисли за това, особено като знаеше, че Джейни е там някъде.

Дебра продължи:

— Локвите са заледени не само с коричка лед отгоре. Ледът е твърд.

— Не искате да кажете, че е твърде студено за излизане, нали? — обади се Брайън.

Трябва да е поклатила глава. Халек чу звука от отъркването на косите й в яката на найлоновото яке и гласът й:

— Реката. И тя замръзва.

Халек веднага разбра.

— Исусе, бурканът ще се счупи веднага, ако…

— Няма нищо, което повече да привлича вниманието от пет хиляди долара в стотачки, разпръснати върху леда. А ние нямаме как да се обадим на онези, за да се измисли нещо друго. Така че ако не ги пуснем, става лошо.

— Какво? — Паниката прозираше в гласа на Брайън Гранвил.

— Колко е лошо положението? — попита Халек.

— В момента ли? Лед по брега, може би и по самия мост. Но реката все още тече. Проверих, преди да се върна.

— Значи все пак можем да го направим — отдъхна си Брайън.

— Ще трябва да го пуснете от моста така, че да не се удари в леда около подпорите, но даже и положението да стане по-лошо, пак ще успеем. Или пък можем да вземем пластмасов буркан. Затова попитах за часа. Пластмасата не се чупи.

— Казаха стъклен, може би защото ще потъне — напомни им Халек, желаейки в момента да не го беше предлагал изобщо. — Не искам да има нищо, което ще предизвика подозрението им, например да мислят, че в пластмасата има някаква молекула, която флуоресцира под светлина от натриева пара.

— Ето това се казва мисъл, Спайк — каза Дебра, потупвайки го по рамото. — Може би е трябвало да станеш ченге.

— Не назначават хора с моя недъг — отвърна високо Халек, като се надяваше да звучи като факт, а не мрачно, ядосано, отбранително — никое от нещата, които се предполагаше, че изпитва и превъзмогва, според неговия психотерапевт.

Вместо тишината, която обикновено следваше след такива изявления, той с изненада чу твърд отговор:

— Както вече казах, предпочитам да имам силен ум, отколкото силни очи, Халек. Човек може да си купи чифт отлични очи с едно куче, нали?

— Предполагам — сви рамене той.

— А колко полезен може да бъде Баркли в случай като този?

Като че ли самата тишина бе отговорът на въпроса.

— Точно това си и мислех — каза тя.

Той чуваше, че е започнала да разопакова нещата, и как Брайън попита:

— От „Джуъл“ ли ги купи?

— Оттам взех торбата, за да има в какво да носите буркана — отвърна тя, като продължаваше да разопакова. Ясно се различи звука от отварянето на буркана. Халек чу шума от пускането на рибарските плувки, стъпките й в кухнята, пускането на вода, напълването, плътното завинтване на капака, дори и тънкото поскръцване на гумата на капачката около гърлото на буркана.

Следващият звук беше гласът на Дебра:

— Давате ли го?

— Но това е моето куфарче! — протестира Брайън.

— Изглежда италианско. Сигурно струва четири стотачки?

— Пет. Петстотин.

— Добре, точно това ми трябва.

— Но…

— Купете си ново — отряза го тя. — Излизам оттук с това малко съкровище и ще повлека след себе си всички хора на Яновски десет мили на юг, като им танцувам по целия път. Ако ме изгубят по пътя, добре. Ако не, пак той ще е минат. Ще изчакаме да остане половин час до времето за пускане на буркана, така че да няма време за връщане. Когато оставя куфарчето и си тръгна, той ще започне да го оглежда и да се чуди кой ли идиот смята, че Дядо Коледа е дошъл по-рано.

— И ще се върнеш тук? — попита Брайън.

— Не, след това ще се отправя десет мили на запад. Още не знам къде. Може би до О’Хеър. Няма значение. Това само ще ги разпръсне, ще ги накара да мислят, че куфарчето е за отвличане на вниманието, че тръгвам, за да направя истинското предаване на парите, като отивам да взема нещо, което Брайън, в паниката си, е изпратил през нощта от Милуоки. Въпросът е, че те не знаят какво всъщност правим и ние ще използваме това. Докато се досетят какво става, вече ще е късно да предприемат каквото и да било.

— А почти по същото време аз наистина ще хвърля буркана — додаде Брайън.

— Според графика. Сега Брайън и аз показахме с какво можем да бъдем полезни. А при теб как е, Халек?

— Какво стана с часовете на влаковете по жп гарите? — попита той.

— Почти бях забравила — отговори Дебра и измъкна бързо няколко листа от джоба си.

— Забравила? Исусе! Дай ми ги.

— Ето ги. Готов ли си?

— Ще трябва да ги съпоставим с дигиталните маркери от втория запис днес. Сега ще пренавия.

Халек постави последния запис и започна да пренавива.

— Това ли е? — попита Дебра.

— Гледай цифрите — каза й Халек.

Силният рязък звук от влакови спирачки изпълни стаята, един пронизващ звук, толкова истински, че тримата помислиха, че през колоните в апартамента на Халек е влязъл влак. Синхронизиран със звуците, хронометърът показваше съответното време по часовника върху монитора на компютъра.

— Ето го — каза тя. — Единайсет часа и петдесет минути.

— Взема пътници — прошепна той. — Върни маркерите. Това е.

Дебра въздъхна. Тичането и часовете я бяха поуморили.

— Нека да видим какво има в плика на „Прайс Уотърхаус“. Можем да гледаме по картата на стената — Халек я чуваше как обяснява на Брайън, — че всички тези жп гари са по един коридор, ориентиран на север-северозапад, извън града, минаващ през „Ниър Норт Сайд“ и отиващ в предградията. Три гари една след друга, заобиколени с кръгчета. Сега, когато тези влакове са минали, не е бил пиковият час. И още не е. Значи те минават на всеки десет минути, точно на толкова. В онзи разговор, последния с похитителите — пак шумолене на хартия, — който продължи по-малко от три минути, имаме само един влак. А при пробега от две или повече минути от една гара до друга, няма да чуете влак, който в действителност навлиза в най-близката гара. Права ли съм, Спайк?

— Достатъчно близо си. — Той обърна глава през рамо, към мястото, където според шума от стъпките трябваше да е Брайън Гранвил, крачещ от единия до другия край на стаята, пред картата, и каза: — Спирането на влаковете се чува ясно първоначално, което означава на ниво, съвместимо с интензитета на гласа на обаждащия се. Това никога не се чува от отдалечена гара. Което не означава, че го няма, означава само, че ще трябва да се поровим, за да го чуем, като използваме модели за разпознаване и усилване, както направихме с шума от бурята при обаждането от Солджър Фийлд, или като измъкнем нечуваемите звуци от фона, изолираме ги от шума, пречистим ги, прехвърлим ги и ги пуснем отново, както направихме с онази двойка мъж и жена. Между другото като казах това, се сетих, че все още не знаем кой е Джаред…

— Джаред? — Гласът на Брайън беше озадачен, но и любопитен.

— Двойката, която говори и се смее наблизо, ясно споменава името Джаред, след това отново се смее — обясни Халек.

— Невъзможно! — възкликна Брайън.

— Кое е невъзможно? — нетърпеливо се обади Дебра.

— Майк Джаред? Канадски комик, в момента играе в театър „Вторият град“ — после към Дебра, не в посоката на Халек. — Може да сте го гледали в „Събота вечер на живо“ или в шоуто на Дейвид Летърман. Той е онзи, който прави пародии — качва се на леглото, за да смени крушката, увисва на лампата, а панталоните му падат до глезените, опитва се да ги вдигне точно когато някой чука на вратата…

— Не гледам много телевизия — обади се Дебра.

— Ами, съвсем случайно той сега е във „Вторият град“, две представления на вечер. Трябва да се обадим в „Триб“ да разберем в колко часа ги дават.

Халек измърмори, чудейки се как или дали това ще пасне, и до каква степен всичко, което правеха, беше ловене за сламка. Най-добрият им шанс засега беше да се придържат към това, което онзи беше поискал. Борейки се с нетърпението и умората, той се опита да се съсредоточи отново.

— Почукванията по перона — за какво говорят?

— Тук има насочване на юг. Минава през най-северната гара — Адамс ме осведоми — в единайсет и четирийсет и пет. Не дават секундите. Това е максимумът, обясни ми той, който може да се постигне с Таймекс. И все пак, този влак, според Гоберман, който е на следващата гара на юг, средното кръгче на нашата карта, влиза тук — и за да има някакъв смисъл и връзка — трябва да отива на юг и да пристига в единайсет и четиресет и девет, да кажем дори единайсет и четиресет и девет и трийсет секунди, след това — шумолене, други листове — господи! Защо не карат ченгетата да минават тест по краснопис. Това е докладът на офицер Ковалски, косматия Пол, който работи извънредно за нас тази вечер, Спайк. Сега седи на една висока платформа на гарата, на минус седемнайсет градуса недалеч от езерото… не е чудно, че ръката му трепери… но този път пише, ПЮ — посока юг, ПР — пристига, единайсет и четиресет и четири и четиресет и пет секунди, по часовника на Ковалски. Достатъчно ли е близо по време?

— Бинго! — възкликна Халек, а сърцето му бясно препускаше. Прекалено близо, за да е съвпадение. — Очертай дебела червена ограничителна линия в най-южната част на тези три кръга. Джейни е там.

— Сигурен ли си? — беше гласът на Брайън.

— Къде е „Вторият град“?

— Точно тук. — Дебра Серафикос и Брайън Гранвил се обадиха в един глас.

Халек, незрящ, но представяйки си умствено картините, сякаш виждаше как и двамата забождат пръст върху картата, после очите им се срещат, затова забави забележката си, та да разберат, че му е ясно. Изчаквайки само още една секунда, за да постигне максимален ефект, той прочисти гърлото си и каза, все едно че просто вижда точно къде сочат:

— Вътре в кръга.

— На ръба — отбеляза Брайън, — но достатъчно близо за ходене пеш, дори и от гарата. Тази двойка, дето е казала „Джаред“, може да е отивала към същата гара.

— Възможно е — каза Халек, — но със сигурност вътре в кръга.

— Ще кажем ли на Яновски?

— Не — отвърна той. — Последното нещо, което искам, е Мръсният Хари да поеме нещата и да се затича през този кръг като микроскалпел през меланома. Трябва да държим това под контрол. Имаме да ловим навън двама нервни, които — както смятаме — ще дойдат да приберат това, което пуснем в реката, и то не по графика. Не искам нищо странно да ги подплаши.

— Прав си — каза Дебра, като въздъхна дълбоко. — Яновски мисли, че може да се движи из кръга даже и един от хората му да го няма. И би го направил, така че най-добре е да го държим настрана, поне засега.

— Колко вятърни дрънкалки има в нашия кръг? — запита Халек.

— Пет — отвърна тя.

— Кажи на Ковалски да научи всичко за тези пет. Всичко. Вида на къщите, обитателите, навиците и характерите им. Дали са нервни или ядосани, или безразлични, когато му отговарят, състоянието на улицата, каквито и да било признаци за строителство, пневматични чукове и кучетата в момента. Никой детайл не е безобиден и излишен.

— Той ще се развълнува много от тази задача — изкоментира тя.

— Защо? — попита Халек. — Спестих му единайсет гари.

— А сега за нашата задача — каза Дебра, щраквайки закопчалките на куфарчето на Брайън, след което му нареди: — Дайте ми трийсет минути. После излезте през задната врата. Ще се оправиш ли? — обърна се тя към Халек.

— Да. Но все пак трябва още да поизмъча тези две ленти, последните. Имам чувството, че има нещо много важно в тях, нещо, което сме пропуснали, нещо съществено.

— Ще се върна. — Тя отвори вратата, спря и се обърна. — Халек?

— Да?

— Наистина ли мислиш, че тези клоуни ще тръгнат да вадят буркана от водата?

— Не.

— Какво? — Гласът на Брайън Гранвил, изненадан, ядосан.

— Искахте мнението ми. Най-малкото, което ще направят, е да ни гледат как потопяваме буркана, за да се уверят, че спазваме инструкциите им. Можете да се обзаложите за това. Но няма да тръгнат да правят нищо забележимо и опасно, като да вадят буркана. Ако аз бях на тяхно място и организирах това — хвърляне на чуплив предмет в мътна, ледена вода, който течението ще отнесе, щях да съм в готовност там, потопен три метра под водата и закрепен към дъното, близо до подпорите на моста, в очакване, облечен в непромокаем водолазен сухичък отвътре костюм, ще чакам да чуя плясъка, после ще погледна, доколкото мога да различавам нещо в мътната вода, за да видя трите светлинки на потъващия предмет. Ако го бях намислил по този начин, не бих поверил пет хиляди долара на милостта на течението при нулева видимост от дъното. Ще искам да падне точно в ръцете ми. Така че когато пускаш проклетото нещо, Брайън, гледай за мехури. Не се взирай. Наклони се и го пусни така, че да не се разбие в леда, но следи за мехури. После си тръгни.

— За да завържеш водолаз на дъното, Халек — намеси се Дебра от вратата, — ще ти трябва разрешение от ФБР чрез Яновски.

— Едно по едно — отвърна Халек, неспособен да забрави, че времето им изтичаше много бързо.