Дейвид Лорн
Звукът на злото (3)

Втора глава

Сержант Яновски от чикагската полиция беше огромен мъж с бавен, методичен маниер, който ядеше чесън на обяд и винаги закъсняваше за вечеря. Халек можеше да познае всичко това без да го вижда, по дъха му, по куркането на червата му и по звуците, които издаваше, когато прекрачи прага на къщата на Ели. Слухът му бе силно развит още преди да ослепее. У дома в Палос Вердес той обичаше да седи в кабинета си с гледка към Тихия океан, да притвори очи, за да заличи всичко визуално, което го разсейваше, така че да се концентрира изключително върху звуците, върху това кое му звучеше точно като нещо друго и какво бе това друго или пък какви бяха разликите между двата звука, ако имаше такива. Не че тези му анализи имаха особено значение за филмите. На филм, стига действието да е бързо и звуците да са близки до действителните, желаната илюзия винаги бе на лице. Но самият Халек винаги можеше да посочи разликата. И още в началото на кариерата си бе разбрал, като се пробваше пред приятели, които му завързваха очите, че има талант не само да идентифицира звуците, но и да извлича подробна информация от тях.

Да вземем гласа на сержант Яновски. Това басо профундо означаваше голям ларинкс, а оттам и едър мъж. И не само това. Когато Ели се суетеше около него, за да окачи палтото му, интензитетът на нейния глас спадаше, щом минеше зад него. Яновски беше огромен обект, може би висок, или просто дебел. Така или иначе, едър.

Халек го чуваше как рови в спортното си сако, долови мириса на пот, който изпълни антрето, после чу шумоленето на обръщащи се страници на бележниче. Толкова дълго време се бе занимавал с филмови сценарии, че не се учуди, когато Яновски запита:

— Мисис Гранвил, къде смятате, че е била отвлечена дъщеря ви?

— Бяха отишли с класа в чикагския Институт по изкуствата. Движили са се на група и са се държали за ръце, когато… — Халек чу как Ели изхлипа, а Яновски я потупа по гърба. — … Тя е била последна като най-отговорна, да е сигурна, че всички до един са се върнали до автобуса. Не мога да си представя какво всъщност се е случило. Може би я е притиснала излизащата тълпа, изгубили са я от поглед и после е изчезнала.

— И не са съобщили на полицията?

— Не са знаели, те и сега не знаят. След обаждането по телефона така се изплаших за Джейни, че не се обадих на никой друг освен на баща й и на вуйчо й.

— Значи смятате, че са я отвлекли… кога? Някъде около три и половина?

— Предполагам. Тогава са напуснали института.

— А съобщението? Кога го получихте?

— Когато се прибрах около пет без петнайсет. Трябваше да отида да я прибера в пет.

— А съобщението, кога е направено?

— Не зная. Те не казват кога.

— Значи в класа й не са забелязали, че липсва?

— Не. Предполагам, че мисис Бланшар, класната, е помислила, че съм прибрала Джейни, когато всички са слезли от автобуса.

— Но това е малко необичайно, не мислите ли?

— Някои родители така правят, особено когато бързат.

Яновски си записваше разказа й. Халек чуваше скърцането на молива, вероятно автоматичен молив, по бележника.

— А сега бих желал да чуя обаждането, мисис Гранвил — заключи Яновски, като дишаше тежко през устата.

Алергия или астма, може би усложнени от настинка. Вероятно не беше съвсем във форма. И ако е дебел, логично бе. Нещата винаги имат логика.

— У Спайк е — отвърна Ели.

Той почти усещаше как тя сочи с ръка.

Яновски се обърна към него.

Сержантът стъпи тежко и се затътри по персийския килим, който украсяваше антрето и чиито шарки Халек никога повече нямаше да види. Като чу приближаването на сержанта до един лакът разстояние от себе си, той протегна ръка за здрависване. Полицаят я стисна с огромната си месеста ръка, в сравнение с която ръцете на нормалните хора изглеждаха като на джуджета. Но Халек, както бе открил и шофьорът на таксито, бе много силен и отвърна със същото здраво ръкостискане.

— У вас ли е записът?

Халек кимна.

— Освен това говорих с „Мидуей Електроникс“ да доставят необходимото за записване на разговорите по този телефон.

— Ние имаме наш екип специално за това. Трябва да е тук скоро.

— Бих предложил да оставите моето приспособление.

Гласът на Халек бе твърд, изпълнен с увереност и авторитет, но тонът му си остана като на човек, който подхвърля идея. Думите му бяха посрещнати от продължителна тишина, след което Яновски отвърна:

— На нас ни е нужно да следим нещата.

Халек не знаеше как да изтълкува тези думи. Той знаеше, че телефон можеше да се подслушва дистанционно и автоматично при подадена команда за всяко обаждане отвън, като се използваше отдалечена от дома централа, задвижвана от местния номер. Но ако бе изразил на глас мнението си, можеха да го вземат за всезнайко. Като офицер от полицията, Яновски беше човекът, който трябваше да вземе решение. Можеше да е глупаво, неграмотно решение, или импулсивно и смешно от гледна точка на логиката. Но веднъж взето, то не можеше да се променя. А и Джейни нямаше време да чака Халек да води битка с кметските власти.

Затова той предложи друго:

— Защо да не следите разговорите от телефонния дериват на горния етаж?

Той чу шумоленето на спортното сако от туид на Яновски, който се поразмърда и сви рамене, после запита:

— Защо?

— Защото ще можем да получим повече информация за това къде държат Джейни като използваме инсталираното вече оборудване.

— За какво говорите?

Тъй като познаваше съвсем отблизо плана на къщата и цялата мебелировка, Халек стана, прекоси бързо хола и се озова в дневната, с което вероятно озадачи Яновски, свикнал да вижда как слепите се движат само като потропват с белите си бастуни. Халек коленичи, намери майката-телефон, пренави една трета лента, която беше изготвил, редактирайки копието, натисна бутона „Плей“ и я остави да се върти, като обясняваше на Яновски:

— Всеки запис на лента съдържа много повече информация, отколкото хората могат да си представят. Аз го зная, защото дълги години работата ми беше да сглобявам саундтрака на филмите.

— Като в Холивуд, а?

— „Юнивърсъл студиос“, „Уорнър Брадърс“, „Тристар“, „Орион“. Като пример само.

Халек чу как едрият мъж подсвирна. Дали беше впечатлен? Трудно можеше да се каже. За пръв път много му се дощя да види изражението на лицето на събеседника си.

— При всеки основен запис — продължи Халек — звуците се записват на лентата един по един с подходящия интензитет. Актьорите преповтарят репликите си, като думите се напасват с движенията на екранните образи. А докато се развива действието, аз правех всичко останало — счупени и хвърчащи парчета стъкло — тук Халек поспря и се постара да не си спомня — или пък приближаването на някой от по-заден план на ролкови кънки, разни шумове като клаксони, скърцане на спирачки, шофьори си крещят, всички звуци, свързани с дадено място, които зрителят очаква да чуе във филма, бяха моя работа. А аз трябваше да наглася и нивото на звука, интензитета, нали така. Например имате мотоциклет, който се спуска по алеите на хълм и камерата го показва във все по-едър план. Трябва така да смесиш звука, че да става все по-силен с приближаването на мотора и затова звукът, който използваш, е Доплер, преместен на по-висока от естествената честота, после изведнъж спада на най-ниския регистър, когато моторът са отдалечава, точно както е в живота.

— Тук, господин Халек, нямаме никакъв саундтрак, а имаме един похитител, който заплашва. И аз вземам това съвсем на сериозно. Не знам с вас как е.

На Халек му се прииска да го хване здраво за ревера и да му кресне: „Твоя племенница ли е Джейни?“. Но вместо това преброи до десет. Така… успокой се. Опитай се да го убедиш.

— Знам това. Знам, че записването на звуци на лентата няма да върне Джейни. Но, сержант Яновски, процесът на озвучаване, на синтезиране на саундтрака може да бъде обърнат и обратно. Ние работехме през цялото време по този начин. Ако използвахме даден звук, например на търкаляща се бутилка, която не дрънва като се прекатури, ние връщахме лентата и го изтривахме — не целия саундтрак — само звука на бутилката. И тъй като в случая с телефонните обаждания нямам този вид контрол, аз мога, след като се потрудя, да извлека множество съставни звуци от общия саундтрак.

— Е, и какво?

— Мястото, където сега, в този момент се намира Джейни, има нещо, което ние наричаме акустичен подпис. То е като картина, само че вместо да се състои от линии, цветове и сенки, тя е съставена от звуци. Всъщност мястото, където похитителите държат Джейни, се характеризира — или се състои от звуците около това място, всички онези неща, които се движат, минават, упражняват въздействие или функционират на това място — от реактивни самолети, които прелитат над него, до капеща вода от крановете на чешмите вътре в сградата.

— Е, и все пак какво от това, че мястото се намира на коридора на полети, а водопроводът е скапан — такива места колкото щеш, стотици може би.

— Но има и много места, които не са на коридора на полети и нямат скапан водопровод като например тук, в квартал Лейк Форест. Така че дори да не знаем къде да търсим, поне ще знаем къде да не търсим.

За около минута се издигна стена от мълчание, след което огромният полицай въздъхна и рече:

— Да се концентрираме върху съобщението.

— Искате да кажете исканията за откуп?

— Време, място — да видим къде се намираме.

— Ние не знаем. — Халек измъкна касетата и я прехвърли през рамото си, като знаеше със сигурност, че ще падне точно около кръста на Яновски и той ще я улови. — В момента на тази лента имаме мъжки глас. Прилича малко на вашия, но не сте вие.

— Знам това.

— Но аз мога да го докажа — отвърна Халек, — защото вашият глас, пренесен на графика от звуковия спектрограф, не би съвпаднал с този на похитителя. Но неговият ще съвпадне със собствената му графика. Така че, ако го хванете, вече имате първото научно приемливо веществено доказателство с цел доказване на виновност.

— Мисля, че трябва да слушаме Спайк, сержант — обади се Ели.

— Това е работа на полицията, госпожо Гранвил.

Халек не знаеше какво повече да каже, затова замълча, като се опитваше да не избухне.

Накрая попита:

— Какви са шансовете, статистически, да върнем Джейни, ако постъпим както вие искате?

Яновски изчака да мине около минута, та Ели го подсети:

— Е?

— Не много добри.

— И ФБР ще бъде уведомено, както се изисква?

— Да, ще ги уведомим, след като изготвим тук предварителния доклад.

— И каква е позицията на ФБР при искания за откуп?

Халек знаеше отговора.

— Никакви преговори. Направете им предложение момичето да бъде оставено на някое място в замяна на преустановяване на търсенето. Най-много това ще направят.

— Значи ФБР няма да има никаква представа къде да търси, няма нищо, с което да упражни натиск и при все това ще даде ултиматум да освободят момичето, иначе…?

— Точно така.

— Представете си — Халек контролираше гласа си, — че вие сте убиецът. Как ще реагирате на това?

Яновски въздъхна още по-тежко, като събра в този единствен звук всичката си умора, раздразнение и нетърпение.

— Какво предлагаш ти, Халек? Не мога да препоръчам нещо, без да разбера докъде ще ни доведе.

Халек отново натисна „Плей“.

— Искам да чуете три неща, вариращи от най-висока до най-ниска достоверност — рече той възбудено.

 

 

Само за един час, след като беше получил устройството от „Мидуей Електроникс“, той използва мултиканален анализатор и интегратор на интензитета, за да получи три жизненоважни елемента информация по отношение на източника на звуците във или близо до мястото, откъдето се обаждаше похитителят.

— Чуйте това — прошепна Халек, докато се прослушваше ролката. Тъй като всеки звук бе записан на ниско ниво, фонът представляваше непрестанно засилващо се съскане. — Забравете за статичното електричество — обърна се той към Яновски. — Него ще го извадим, когато пристигне заглушителят от Калифорния.

— От Калифорния?

— Тази вечер пристига по куриер.

— От Калифорния.

— Чуйте.

Първият звук изскочи и беше нещо между звън и удар на цимбал, повтарящ се на редовни интервали, заглъхваше и пак се повтаряше, но вече през неравни отрязъци от време.

— Чувате ли го? — попита той Яновски.

— Разбира се.

— Това нещо не се чуваше в оригиналния запис. Трябваше да го изолирам и да го засиля.

— Какво е то?

— Кой ще се опита да познае? Вятърни дрънкалки.^[1]

— Вятърни дрънкалки?

— Ами да. Днес духаше вятър откъм езерото, прав ли съм? Звукът си е съвсем на мястото, вероятно идва от блъскането на вятъра о прозорец или стреха там, където държат Джейни — нещо, за което можете да помолите всяко ченге в града да търси и да докладва. А то също означава, че тя не е в блок или небостъргач.

Мълчанието на Яновски говореше на Халек, че или е силно заинтересован, или е много скептичен.

— Следващото: улових го като използвах перкусивен филтър с кратки интервали, не е голяма работа, но го настроих на ниско ниво, прослушах го веднъж, после увеличих. Ето го.

Чу се остър, тъничък, но възслаб пулсиращ звук, спря, отново започна, спря, пак се чу, този път по-продължително и спря, точно преди обаждащият се да окачи слушалката.

— Познахте ли го? — подразни го Халек.

— Май не от пръв път — отвърна Яновски.

— Пневматичен чук върху бетон — ясно като бял ден.

Той го пусна още веднъж и чу Яновски да казва:

— Аха.

— Но най-интересен е краят.

Той вдигна ръка да пазят тишина и звукът отново се чу възслабо, като продължителен вой, наподобяващ дори писък, но не на човек. Механичен звук. Продължи около три секунди и спря.

— Проклет да съм, ако това не е около L-образната жп линия на Чикаго. Струва ми се, че чувам натискане на спирачка. Онези я държат някъде близо до тази жп линия.

— Откъде си сигурен, че е Чикаго?

— При следващото им обаждане ще им направим контрапредложение.

— Безопасно ли е?

— По-добре действай, отколкото да противодействаш — отвърна Халек. — Освен това, така печелим време. А това време можем да използваме да търсим вятърни дрънкалки близо до жп платформа, където разбиват бетон с пневматичен чук. Те няма да изчезнат като знаят, че имат шанс да получат парите. Поне докато Ели и Брайън продължават да ги убеждават колко са изплашени и колко много искат да си сътрудничат с тях, можем да сме сигурни, че няма да убият Джейни. Ние пък ще се погрижим, докато дойде времето да им спуснем парите, Ели и Брайън да поискат да говорят с Джейни и то да са сигурни, че говорят директно с нея, а не им пускат запис. Това ми се струва най-добрият план.

— Ами ние какво ще правим? А ФБР?

— Ще имам нужда и от вас, и от тях. Ще са ми нужни очите и ушите ви. Закачил съм този касетофон за дигитален часовник със специална слушалка и гласов синтезатор за мен. Това означава, че каквито и звуци да се появят на лентата, ще бъдат записани заедно с часа и датата, което пък означава, че всичко, което се движи по график и се записва на лентата, ще ни придвижи крачка напред към мястото, където е Джейни.

— Добре, Халек. Но това си е твоята гледна точка. Според правилата аз ще искам да покажат нейна снимка по новините, за да може всеки да я търси.

— Не става!

— Какво?

— Ако снимката на Джейни се появи по вечерните новини, те ще разберат, че Брайън и Ели са се свързали с вас.

— Все пак бих искал да алармирам пристанищата и летищата.

— Тогава прати снимка на директорите им. Ели, имаш ли снимка на детето?

— Да, Спайк.

— Дай я на сержант Яновски.

Тя се втурна към дневната, грабна една снимка от поставката над камината и я подаде на полицая, който вече си вземаше палтото от гардероба в антрето. Той отвори входната врата и вече на прага се обърна и подхвърли:

— Надявам се, че тази твоя идея ще има резултат, Халек.

— Ти да имаш по-добра?

— В момента не.

— И гледайте издирването да не е на радиовълната на полицията. Най-добрият начин да правите съобщенията си е само от предавателя в сградата на полицията. Ако ония типове са умни, ще внимават и за най-малкия знак, че нещо не е наред. Усъмнят ли се, ще предприемат действия.

— Меко казано — додаде Яновски.

* * *

Детето спеше или поне беше в унес. Хлороформът го беше повалил бързо и безпогрешно, както и се бяха надявали. Никакви сцени. Никой наоколо не вдигна тревога, никой не се намеси. Прислужническата униформа на Тим действаше като магия. Те отнесоха момичето до заключената тоалетна, влязоха и го напъхаха в една пластмасова торба, след което Тим спокойно изнесе торбата с „боклук“.

Всичко за три минути — от началото до края.

Като по часовник.

Той тъкмо си правеше кафе, когато Тим бутна вратата, влезе, освободи лицето си от шала, който го закриваше наполовина и постави на разнебитената масичка взетите под наем видеокасети: „Разбити сърца“ с Клинт Истууд, „Военнопленникът“ с Чък Норис и „Хищникът“ с Арнолд Шварценегер. От чантата, която държеше в другата си ръка, извади опаковка от шест кутии бира „Штрохс“, пакет цигари „Слим Джимс“ и пликче солени бисквити. Тим имаше проблем с пиенето, партньорът му знаеше това. После посегна да изключи котлона, защото чайникът свиреше и чу Тим да пита:

— Кога смяташ да се обадиш пак?

— Като се стъмни.

— Скоро значи?

В гласа на Тим прозвуча нервност и безпокойство, затова партньорът му се опита да отговори възможно най-спокойно:

— Скоро.

— Добре че тоя пневматичен чук спря. Побърка ме, да го вземат дяволите.

Отлично, помисли си партньорът. Тим трябваше да заобича съседското куче.

— Момичето събуди ли се? — попита Тим доста припряно, като отваряше кутия бира.

— Съвсем не.

— Да не сме я убили, а?

— Съвсем не.

— Хей, не мога ли да вляза и да си поиграя с нея, докато не се е събудила?

„Тим, помисли си партньорът, какво ще те правя.“ Но отговори все така спокойно, като потискаше надигащия се в гърдите му гняв:

— Дай да погледаме видео, приятел.

— И после ще се обадиш пак, нали?

Утвърдително кимване.

— Ей, мой човек, ще станем дяволски богати, а малката я пиши умряла отсега. Защо тогава не ми даваш да си поиграя малко с нея?