Метаданни
Данни
- Серия
- Спайк Халек (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sight Unseen, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2024 г.)
Издание:
Автор: Дейвид Лорн
Заглавие: Звукът на злото
Преводач: Красимира Владимирова Икономова; Петрушка Любенова Томова
Година на превод: 1998
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Издателство „Мойри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1998
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Редактор: Петя Игнатова
Технически редактор: Цочо Консулов
Художник: Любомир Бориславов Пенов
Коректор: Юлия Цветанова
ISBN: 954-735-003-X
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15627
История
- — Добавяне
Единайсета глава
Часовникът показваше два и двайсет, когато Дебра Серафикос слезе от асансьора с куфарчето и се отправи към въртящата се врата. Вървейки през обширното фоайе, видя очите на Харолд да бляскат като очи на ястреб към мишка, докато се приближаваше, сериозен, с ръце сключени зад гърба, слабата му фигура — обвита в дълъг кафявозеленикав мундир, закопчан с лъскави месингови копчета с везани златни клюпове. Тя прикова очи в него и го измери с поглед. На главата му имаше униформена фуражка, която сигнализираше на околния свят за положението му, с лъскав черен визьор, заобиколен от монограма на Карлтън Лейкшор Норт, същият модел, но в по-малък размер, какъвто Иди Амин беше носил през краткото си, изпълнено с ужаси царуване. Така издокаран и лъснат, Харолд като че ли не ходеше, а се плъзгаше по мраморния под на фоайето, с мазна усмивка на пъпчивото си лице, а ръцете му в бели ръкавици се открояваха ясно. Да се смее ли, или да повърне? Харолд изглеждаше като последната фигура, която дизайнерите бяха изрязали от снимката върху албума на известната песен на Бийтълсите „Оркестърът Самотни сърца на сержант Пепър“, нито достатъчно абсурден, за да бъде интригуващ, нито прекалено светски, за да е достатъчно невидим, Харолд сам бе извадил себе си от контекста, завинаги готов да преиграе няколко роли, които животът му е наложил. Втурвайки се към нея, лъскав и бездиханен, въпросът му „Такси?“ не беше въпрос, а вопъл, угодническото лицемерие на зле подбран Ромео, увъртащ се около резервираната Жулиета.
А Дебра Серафикос не бе Жулиета.
Всички дрехи, които беше облякла, за да се предпази от студа, практичният панталон — нито стилен, нито пък безвкусен, скроен и направен така, че тялото й да изглежда толкова добре, колкото тя го бе обработила — слабо, силно, и все пак, зад мускулите и силата, напълно женствено, като че Навтилус никога не може да разчупи нещо, което богът Рафаело е създал. А тя бе създадена наистина.
Затова го беше направила — натрупаната сила от вдигането на тежести и упражненията по корейско карате, за да показва на мъжете-мъжкари в полицейската работа, че не трябва да се безпокоят, когато са в екип с нея, един член на екипа, който винаги като че ли ги плашеше, ако не можеха да видят в него елемент на сексуалност. Но както казваше тя: „Ти не си ми съпруг и не си ми баща. Ти си ми партньор и ако оплетеш конците, съм загинала“.
А щом можеше да издържи при престрелка — а тя наистина можеше и го бе правила — със сигурност не беше нужно някой като Харолд да й повика такси. Пренебрегвайки го, се промъкна с рамо покрай него и се отправи към вратата, към улицата — нейният свят. Там навън всички цени бяха равни. Ченгетата знаеха, че портиерите не плащат таксито и затова и не даваха бакшиши.
— Такси? — попита Харолд отново, настигайки я с бърза крачка.
— Сама ще си хвана — отвърна му тя.
Тя не знаеше какво очаква той от жена, облечена с панталони и скиорска шуба, маратонки „Найк“ и италианско дипломатическо куфарче за четири, не, даже за петстотин долара. Такава комбинация, където частите не си пасват в едно издържано цяло, обикновено разстройва хора като Харолд, които очакват тяхната клиентела да се държи добре и да е еднакво добре облечена. Но нея не я интересуваше какво мисли Харолд, въпреки че й бе нужна неговата помощ. Кой знае? В някакъв момент може би дори той можеше да им потрябва. Обръщайки се към него, тя се усмихна, както винаги обезоръжаващо, и каза:
— Г-н Брайън Гранвил скоро ще слезе от апартамента на г-н Халек и ще се нуждае от помощ. Той ще се погрижи за вас заради двама ни — дойде й наум едно изречение от приказка за лека нощ: „Трите пресипнали козички на Били“.
— Ще го запомня, мадам — отвърна Харолд, докосвайки шапката си.
И дори след малко, докато минаваше през лъскавата въртяща се месингова врата, Дебра беше сигурна в това. Тя отново погледна часовника си. След двайсет минути Брайън Гранвил щеше да слезе и да се отправи към река Чикаго. Искаше й се дотогава тя да е далеч оттук.
След като излезе, стъпи предпазливо на тротоара, пазейки се от пронизващия вятър, и вдигна ръка, като махаше с пръст. Едно такси, после второ, префучаха, а въздухът от ауспуха беше бял като дъха й в мразовитото време. След това трето натисна спирачки, проби си път през лентите и движението и спря под раираната тента в зелено и бяло. Тя незабавно се пресегна и отвори задната врата.
— Тръгвайте. На юг към Мичиган.
Той погледна към нея през рамо, очите му обходиха тялото й като нетърпеливи ръце.
— Докъде ще пътувате, госпожо?
— Карайте.
— Мога да ви откарам толкова далеч, колкото искате — отвърна той, като търкаляше клечка за зъби в устата си.
Много остроумно.
— Просто карайте — повтори тя.
— Накъде?
— Все едно, десет минути карайте.
— Какво?
— Вие изберете. Хайде, тръгвайте.
Той сви рамене.
— Добре, както кажете.
Гумите изсвириха, колата я отхвърли назад при тръгването и се отправи на юг. След тези десет минути щеше да открие опашката, да реши как да се измъкне, да се върне назад, да завие и да затича, после да спре и да изчака. Всички познати трикове. Но засега й беше нужно само да тръгнат след нея.
Таксито се промъкваше през бавното движение в центъра на града, а мислите й се отправиха към мъжете, които я следваха. Ченгета. Всички толкова разтревожени, че малката Деб не може да се грижи за себе си, всички решени именно те да се погрижат за нея, всички толкова вбесяващо грижовни, че понякога й идеше да закрещи. Защо не можеха да приемат, че това си е нейна работа? Не бяха нито нейни съпрузи, нито бащи. Тя бе загубила и двамата. Съпругът си бе отишъл, както бе намекнала издалеч на Халек, понеже нямаше достатъчно време или пространство за две кариери и прекалено малко вълнение, когато се срещнеха в леглото. Тя не каза това, но беше именно то, или част от него, или поне важна част, въпреки факта, че животът не е нищо друго, освен едно добро чукане. Без добро чукане от време на време, тя можеше да стане прекалено кисела. А беше минало доста време, откакто за последен път го бе правила. Е, все пак можеше да го забрави, разбира се, ако имаше нещо повече от убийствената рутина на бумащината и работата на бюро, които изглежда неизбежно лежаха на прага на всяка по-дълга кариера, сержантския чин, и още много неща. Това сега бе различно. То бе спешно, живо. Халек бе вълнуващ, по-вълнуващ, по-одухотворен, по̀ виждащ въпреки слепотата си от безопасните и вечно извиняващи се, като че ли винаги неуспяващи следователи в отдела. Яновски не бе нито по-добър, нито по-лош от останалите. Сковаващата сигурност на конспирацията на хора със сходно мислене е в това, че всички те действат като клонирани, стават като един и като никой, действат по книга, като че ли самата тя е цел, а не средство към целта, страхуват се да импровизират в рамките на правилника поради страх, че вътрешните дела могат да ги сграбчат за тестисите.
А страхът бе реален. Някои кариери могат да завършат по този начин, така че прилагането на закона не бе толкова строго. Никой вече не беше агресивен поради страх от обвинения в полицейска бруталност, никой не действаше бързо поради страх от обвинение, че не е действал методично и с одобрение при получаването на заповед от съда, при искане на разрешение да пикае по време на засада, така че се бе парализирала цялата полиция — индивидуално и колективно, сякаш се бяха оставили да бъдат погълнати от едно чувство на безпомощна досада.
Високите сгради се плъзгаха от двете страни, докато таксито галопираше нагоре по склона, а твърдите му гуми тропаха по дупките. На предната седалка водачът сложи дясната си ръка на облегалката, обърна се назад и втренчи поглед в нея. Клечката за зъби се въргаляше в устата му напред-назад, докато той казваше:
— Госпожо, хайде, карам вече десет минути. Ще стигнем до Дес Моанес, ако не получа повече, така че…
Съсредоточавайки се отново, като се изтръгна от дълбоките си мисли, тя се огледа, видя къде се намират и кръвта й се смръзна, вкопчи се във вратата, като се държеше за предната седалка, а дъхът й излизаше шумно и на пресекулки.
— Ей, добре ли сте. А? Искате ли да спра? Хей, момиче…
— Обърнете назад, върнете… бързо… изведете ме оттук… — едва промълви, чувствайки като синкоп спадане, издигане, плъзгане, накрая пребледня.
Това беше мястото, да, наближаваха го, мястото, където… се бе случило… — тя затвори очи, докато минаваха покрай него — където почина баща й.
Мъжът, който застреля баща й, след като бе спрял да го гледа как сменя спукана гума на колата си на експресната магистрала „Айзенхауер“, когато тя бе на седем години, почти на възрастта на малката Джейни Гранвил, никога не бе заловен. Виновникът все още бе — ако се използва официалната полицейска терминология — търсен, но не издирван, точно както Джак Изкормвача, и с точно толкова „голяма“ вероятност да бъде заловен.
Смешното, ако думата смешно може да означава абсурдно, в убийството на баща й бе, че мъжете, които го убиха, принадлежаха именно към категорията бедни, социално слаби хора, без привилегии, парализирани от кастовите обстоятелства, които нейният баща бе изучавал, бе им съчувствал, за които бе търсил социални програми, като даваше показания в „Сити Хол“ и на щатско ниво, и то успешно. Той бе решил, че техните ограничения ги подтикват към крайности и че действат поради отчаяние, изпадайки в ярост след като свикнат с насилието, с неговата безполезност и последици за хората, приемайки го като нормално и стандартно, и неспособни да проумеят несправедливостта, като деца на войната, хванати като в капан в играта. В един доклад той ги бе нарекъл „пионки, движени неумолимо към едно и също положение от сили, не по техен избор и извън контрола им, неспособни да повлияят върху собствената си съдба, поради липса на достъпен за всички път за бягство, конспиратори в една чисто и просто наследена панорама на бедността, глада, болестите, наркотиците, насилието и престъпността“. Такъв бе нейният баща, горещ и красноречив привърженик на линията на Либералната партия и поборник за нейното законодателство, човек, вдъхновяван от правотата на това, което прави, надупчен от шест куршума с един „Магнум“ само заради това, че бе дал прекалено малко на двама хулигани, предложили да му сменят спуканата гума. А иронията беше в това, или би била — понеже той дори не бе имал време да почувства или да помисли нещо преди да се строполи на една страна на паважа, а празният му портфейл бе тупнал небрежно пред мъртвите му очи — че смъртта му стана нарицателен пример за каузата на консерваторите, един нагледен урок за безпомощността на почтените люде, изправени лице в лице срещу закоравелите престъпници. Той би мразил такова тълкуване, би го нарекъл зле формулирано и реакционно, но оттогава бе завинаги безмълвен. Беше мъртъв.
Тя никога не мислеше много за това, или поне се опитваше да не го прави. Всички тези думи, всички тези идеи, които той изповядваше, не изглеждаха много валидни, защото излагаха него и хората около него на риск, като обредни агнета, на всяко евентуално клане, удобно на жреците на терора. Понякога тя се срамуваше да признае спомена, че не само бе онемяла от шока, когато видя баща си покосен, но и нещо повече. Само секунда след като той бе повален, те се чувстваха толкова безпомощни пред смеещите се, ревящи чудовища с кожени якета, които стояха над трупа му, изпразниха портфейла му, може би се забавляваха от удобството, което им осигуряваше бавността на полицията, и дали да не изнасилят майка й, а после да убият и двете. И докато майка й продължаваше да говори за тяхната безопасност като „чудо, което доказва в тъжен план, че може би това, което баща ти твърдеше, не е било изцяло погрешно, че все пак има проблясък на вина, на осъзнаване на онова, което са извършили, но те двете не могат да направят нищо, не могат да върнат събитията назад. Всичко, което им остава от този момент нататък, е да се надяват, че злото е било дотук“. Да се надяват, че злото е било дотук? Или може би, в своето развито въображение Дебра Серафикос вярваше, че те са искали парите му, затова са премахнали нещо, което е стояло между парите и тях. Нямаше по-големи съображения, никакви други чувства, никаква дълбока социална философия или морални угризения, нито дори порив на почтеност. Те просто бяха сломени. Ако онези не бяха посегнали да изнасилят майка й или да ги убият и двете, това нямаше нищо общо с космическата доброта, а по-скоро с удобството. И не защото майка й не беше красива, напротив, беше, въпреки огромната пустота, която понякога се загнездваше в очите й, и все още бе привлекателна, не само тя, но бе предала тази красота и на самата Дебра. Те бяха приключили със случая.
Нито пък убийците се безпокояха от арест или присъда. Две жени, без подкрепата на мъж, внезапно останали сами, не биха — поне може би те си мислеха така — свидетелствали срещу тях. Или описанието, засенчено от ужаса и шока, ще е толкова объркано, че никой не би могъл да разбере нещо от него. Това, което Дебра си спомняше, че изпитваше, през цялото време и след това, бе една сигурност, че в този конкретен свят няма рицари на бели коне. Всичко зависеше само от нея и колкото повече растеше, това й се струваше все по-вярно.
Извън всички основания, включително отмъщението, това бе основната причина да започне работа в полицията.
Това беше — тя бе готова да го признае само пред себе си — единственият начин, по който можеше да разполага с всички средства и власт да защитава себе си, както и да намалява преимуществата на всички останали. При самозащита бе извършила три убийства, всяко последвано от рутинния административен отпуск, последван от възстановяване. Тя не бе виновна. Натискането на спусъка бе един вид терапия. Мъжете в стрелковия батальон я наричаха Деби Точния мерник.
Проблемите й бяха свършили.
Тя вече нямаше кошмари, нито необичайни страхове. И все пак се чудеше, отново само насаме със себе си, дали агресивността, която бе изпитвала към съпруга си, Ал, не бе прикрит и погребан гняв от това, което онези двама мъже бяха сторили на баща й преди двайсет и пет години. И тя си отговаряше, стараейки се да бъде пределно честна, че никога няма да разбере. Никой не би могъл да го разбере. И все пак, съмняваше се, че е така, или поне не изцяло, тъй като тя не мразеше мъжете по принцип. Нито пък се страхуваше от тях. Естествено, зависеше от мъжете. Като Спайк Халек, например. Тя харесваше Халек.
Защо?
Очевидната причина? Понеже той беше — или тя можеше да мисли за него така — безпомощен и не представляваше заплаха, така че тя можеше да се отпусне? Или пък понеже бе уязвим и тя можеше да му помогне, наистина можеше да бъде важна за него, да играе съществена роля, за да се стигне до успех в работата му? Колко коренно различен бе от Яновски, който се тревожеше, че дължи пари за едно кафе! В действителност нейните чувства към Халек, каквито и да бяха, се влияеха от съчувствието й към Джейни Гранвил. У Джейни усещаше безмерно усилващия се ужас, който тя като дете бе избегнала. Отвличане, заплаха, страх, ужасът да не знаеш дали ще живееш, или ще умреш. До шест- или седемгодишна възраст повечето от децата научават всичко от телевизията. Всяко е гледало поне няколко филма за отвличания на деца. Те знаеха фактите, до предучилищна възраст или най-много в първи клас вече бяха напълно посветени. Никога да не се доверяват на непознати. Но непознатите, враждебните непознати, бяха всичко, което имаше в момента Джейни Гранвил. Така че на кого да се довери? На господ? Хайде вземи че заспивай спокойно при всички тези ужасии? Гласът на Спайк Халек? Оправният уличен страж Яно Яновски? Постоянно треперещата фигура на Рихард Ковалски, който записва часовете на влаковете на разстояние около три блока от мястото, където я държат? Една жена ченге, която върви през фоайе на хотел с празно куфарче? На кого?
Тя нямаше отговори, а само инстинкта, че номерът на Халек е единственият начин да успеят. И щеше да продължава да го следва.
Таксито пълзеше напред, от двете страни профучаваха други коли, а клаксоните им виеха наоколо. Полуобърнат назад, шофьорът попита:
— Добре ли сте, госпожо? Ей, болна ли сте, или какво?
Тя погледна към него, тръсна глава и отвърна:
— Да, да. Аха. Виж, обърни назад, нали? Намери ми жп гара.
— Госпожо, мога да ви откарам където поискате.
— Прави каквото ти казах.
* * *
— Сигурен ли си, че можеш да ги уловиш, Спайк? — попита Брайън, спускайки отново пердето щом таксито тръгна.
— Какво? — Халек се съсредоточаваше върху търсенето на саундтрака за циклични звуци, като тиктакане на часовник.
— Смятам, че би могло — каза Брайън, като се отдръпна от прозореца. — Ти ли помоли Яновски за хубава жена асистент?
— И да си помисли, че аз съм отхвърлил варианта „косматия Пол“.
Сега бе ред на Брайън да вметне едно изненадано „какво?“.
— Слушай. Тя пожела доброволно. Ако е хубава, как бих могъл аз да знам? — и, запита се Халек, каква е разликата? В Лос Анджелис, след инцидента и преди да се премести в Чикаго, той бе познал всяка чувствена и осезаема наслада, съчетаването на извивките на телата една с друга, различаването на горещите точки от топлите, учуден от собственото си жадно желание. Жените като че ли го търсеха повече сега, когато можеха да се показват само пред себе си, защитени от страстните погледи на неговите мъртви очи, готови, по-готови отколкото той някога е бил, да поемат инициативата, да опитат нещата, които по някаква причина избягваха или отказваха, когато той имаше зрение. Защо? Какво бе различното?
Постепенно това започна да го потиска. Не защото жените не бяха вълнуващи. Може би понеже бяха дори много, прекалено достъпни. А се опитваха, така упорито се опитваха да му доставят удоволствие, бяха толкова старателни поради — какво? жал? — да опитват, или че бяха обречени, по ирония на това, че се стараеха така упорито да се провалят също толкова лошо. В крайна сметка той се отказа напълно и започна да пие.
Без жени и без работата си — работа, която вършеше с такава любов — той се наливаше с алкохол. И нищо не бе така сковаващо, носещо такава забрава, като това да си сляп и пиян. Стаята не се върти. А ти — да. Сигурен си, че леглото се движи в тесни бързи кръгове докато повърнеш, а после започваш да пиеш отново.
Един месец, прекаран така, му бе достатъчен.
След това разбра, че трябва да спре. Постави си го за цел и тя бе достатъчна, за да го върне във форма. Това му даде нещо, към което да се стреми, нещо, което да постигне. И след като успя, се премести.
После, с преместването, се появиха Брайън, Ели и Джейни — нещо като семейство.
Но след онези отдавнашни оргии маратони не бе имал жена. Сега мислеше почти само за Дебра Серафикос. След като Брайън каза, че освен че е забавна, предразполагаща, склонна да помага и с прекрасен аромат, тя и изглежда добре, усети болезнено желание да я докосне. И тъй като не можеше да я види, да я оцени като другите мъже, събличайки я наум, с усмивка, това го караше да я желае дори повече. Но бе различно. Това не бе изблик на страст, не бе тромпетът на зажаднелия фалос. Това бе прекалено лично. Тя вече бе показала държание, различно от другите жени. Тя гледаше на него от неговата гледна точка и, най-малкото, я приемаше. Това бе добро за начало. В един свят, където няма никакви гаранции, засега това бе достатъчно.
Той бе доволен, че нея я няма, за да може да се съсредоточи върху нещата, без да се отвлича. Джейни го заслужаваше, нуждаеше се от това. Това, че Брайън в известен смисъл я върна в стаята, че извика образа й, го доведе до тиха ярост. Спомняйки си какво му бе казал терапевтът му, той успя да си наложи да диша бавно, дълбоко, спокойно.
Неговият психоаналитик Херман Рацмайер му бе казал: „Спайк, докато мъжете са жертва на порнографски филми, те преследват невъзможни фантазии. Приеми го — и всички се чувстват зле. Мислиш ли, че жените не са загрижени за гърдите и ханша си точно толкова, колкото мъжете за своя пенис, и че не се страхуват точно толкова? Че не се страхуват от неадекватност? Мислиш ли, че женският образ, създаден от един автор на порнографски сценарий, в който се явява неуморимата, грациозна нимфоманка, не ги плаши? И все пак всички сме в един и същи капан, нали? Но ние не отиваме на доктор, за да сменим органите си. Спайк, повечето пречки във взаимоотношенията са от мисленето. Искаш някой, който да е безразличен към слепотата, някой, който харесва Спайк Халек, за да можеш да откриеш себе си. Всичко друго идва след това“.
Странно, но преди да ослепее, Халек никога не си бе задавал такъв един глупав въпрос. Харесваш ли се? Кой пита така? Какъв е идеалният отговор? Да, обожавам себе си. Ерго, нарцисизъм. Или, не, мразя себе си? Ерго, психомазохист. Преди, в годините когато виждаше, се радваше на приятелите, обичаше жените за компания. Харесваше немските бели вина, особено мозелското, гмуркането с двоен кислород и плуването в безтегловни кръгове на сто фута дълбочина в Червено море, тъмнината, която виждаше пред очите си, до невъзможност по-тъмна от всеки момент на слепотата му, отблясъците на черното кадифе с прекрасния свод от блестящите като скъпоценни камъни-звезди в безоблачна нощ над Чилийските Анди, тръпнещите ритми и очароващите слова на метафизическата поезия, най-вече „Прощална реч, забраняваща траура“ на Джон Доун, изпълнения на цигулка, камерна музика от осемнадесети век за струнен квартет, и накрая, един добър нощен сън. Когато си припомняше този списък, нещата, които харесваше, му изглеждаха като личен рекламен клип. Но харесваше ли се?
Обичаше живота, притока и потока от чувства и действия между и сред хората, стойността на задълбочената аналитична мисъл, мразеше ограничеността и робуването на предразсъдъци, като смяташе някои от тях за неизбежни, и понякога — по ирония — дори добри. Имаше неща, които не можеше да разбере, да проникне в тях, като квантовата механика и теорията на относителността, великата обща теория, и други, а имаше и неща, за които бе убеден, че никой не ги разбира, или поне засега, неща, за които понякога имаме угризения, съмнения, склонности, които са ирационални, и все пак неизбежни, стрели от инстинкта, които посочват верния път без никакви явни причини да лежат в основата му. Наречете го късмет. Халек не вярваше в бог, въпреки че желаеше да приеме, че да се отрече съществуването на бог е точно толкова трудно, колкото и да се докаже. И имаше желание да издълбае достатъчно дълбока ниша на съмнението в своя собствен скептицизъм за едно по-висше същество, което да желае, дори да се моли, че ако Той беше фактор в окончателното балансиране на прекалено очебийните злодеяния с контрабалансиращия набор от добри дела, ако не по някаква друга причина, то поне за да опрости разгорещеността на спора за неговото собствено съществуване, Той мислеше усилено тук и сега как да направи така, че Джейни да се измъкне жива, цяла-целеничка и в добро състояние от тази ужасна история. И ако този бог, в когото той не вярваше, всъщност, както предполагаха други имаше мисията да помага на хората, които си помагат сами, тогава Той не можеше да има никакви оплаквания, че Халек не е надминал себе си. Но той не разчиташе на никакъв „деус екс махина“ да слезе в този последен кръг на картата само за един миг. Да, чувстваше се щастлив. Почти му премаляваше от този късмет. Толкова близо бе. Но сега бе време за мислене, усърдно мислене, а не за молитви.
Компютърът продължаваше да търси, издаде пиукащ звук, за да покаже, че е намерил нещо. Както бе поискал Халек, това не бе равен, модулиран фонов шум, нещо, което по интензитет бе между гласа на обадилия се, главното записано върху лентата, а нещо много по-ниско, като търкаляне на метална консервена кутия по алея на разстояние не повече от три пресечки.
— Спайк? — Гласът на Брайън дойде изненадващо, като че в съзнанието си бе забравил за него.
— Тук получих нещо.
— Какво?
— Не знам. Да видим какво е намерил компютърът.
Пуснаха го отново и се заслушаха заедно, от началото на записа, един ударен звук, като от барабани, повтарящ се равномерно почти на всяка секунда, внезапно спиращ, после започващ отново, на същия интервал, с точно същия брой удари, осем пъти за една секунда, спиращ за същия интервал, около две секунди, после започващ отново през време на целия разговор.
— Удари по гишето с нокът на ръката, може би — предположи Брайън.
Може би? Халек помисли за това, но го отхвърли.
— Прекалено силен е. Звукът е същият, прав си, но нивото не е. А виждал ли си някога хора, които правят така? Ето така, почти точно един удар в секунда. Така че се обзалагам, че не е това.
— Какво е тогава? — Халек чу шума от ръкава на Брайън, докато той го дръпна, за да погледне часовника си. Скоро трябваше да тръгне за пускането на буркана.
— Не знам.
— Хайде, Спайк.
Халек вдигна ръка и се заслуша отново. Остър, но силен. Чук, чук, чук, чук, чук, чук, чук, чук. Стоп. И после пак. А защо спира? Какво означава това, че броят на ударите е същият? Лимит. Какъв лимит? В едната посока, после в другата? Посока. Обръщане? Обръщане обратно. Спирането е за обръщане?
Може би.
Тогава чукането е, какво? Стъпки? От вървене. Разбира се. Нервно ходене на мъж, сменя посоката, пак върви, и пак. Но защо е толкова остър звукът?
— Има налчета на обувките си — каза на глас Халек.
— Пусни го пак — поиска Брайън.
Халек пусна записа.
Брайън изсвири от изненада.
— Мисля, че си прав.
— Един от тях има налчета.
— Какво още има?
— Равномерно е, значи не е куц. Ако се съди по броя на стъпките, ако е среден на ръст, стаята, в която е, или дължината на телефонния кабел — което от двете го кара да се обръща, е около осем метра.
— Осем метра?
Халек разбра.
— Твърде дълго е за кабел. Но може да има удължение от осем метра. И трябва да смятаме кабела плюс разтягането на навитата част до слушалката.
— Но цели осем метра?
— Може да е безжичен телефон — вметна Халек. — Но той изпраща радиосигнал. А той може лесно да се проследи. Не мисля, че биха искали това да се случи.
— Високоговорител? — предположи Гренвил.
— Няма повишаване и спадане на интензитета на гласа при движението му напред-назад — отвърна Халек.
— Тогава дълъг кабел?
— Дълга стая. Най-малко осем метра по диагонал, и според Питагоровата теорема ще бъде — той направи изчисленията наум — шест метра дълга.
— Много е интересно, но аз трябва да вървя. И за какво, по дяволите, ни е всичко това?
— Много просто — отвърна Халек. — Знаем размерите на стаята или поне на една от стаите. Значи отхвърляме всички по-малки стаи в апартаментите.
— Нямаме планове на апартаментите. — Гранвил нахлузи палтото си и все книжната торба.
— Точно сега не ни трябват. Можем да използваме тригонометрия, за да направим проекции на стаите, като изхождаме от прозорците и стените, гледани отвън. Ератостен е използвал този трик с проектираните сенки при различна географска ширина, за да определи размера на Земята три века преди Новата ера. Не би трябвало да е много сложно да се измери една стая с лазерен уред.
— Необходимо ни е още нещо, Спайк — преди небрежно да наклони шапката си. — Трябва да имаме по-сигурна представа къде е тя.
— Правя всичко възможно. Имаш ли някакви идеи?
Брайън мълча доста дълго, преди да въздъхне:
— Трябва да тръгвам.
Секунда по-късно вратата се отвори, в стаята нахлу студеното течение от коридора.
— Гледай за мехури — каза му Халек.
Когато чу да се затваря вратата, той стана, препъвайки се от пълзящата по него умора, стигна до спалнята си, пипнешком намери горната част на нощното шкафче и взе едно от желатиновите хапчета, за които от зрящите си години си спомняше, че бяха червени. Отиде в банята, сложи го в устата си, напълни пластмасова чаша с вода и го глътна.
Това, което отначало бе бучаща възбуда, преливаща над неестественото вълнение, бе затихнало, първо в състояние на пробуждане, като че умората се стопяване под химическото покритие, а след това, в последните няколко часа, въпреки дисциплината му, се превърна в подобен на транс унес, буден, но не напълно, функциониращ, но не действително съсредоточен. И поради нарастващата необходимост от звуци с намаляващ интензитет, този вид усещане щеше да изчезне. И все пак, допреди няколко минути все още бе достатъчно, въпреки сънливостта, да го държи в активно състояние. Сега се нуждаеше от повече помощ, може би за още двайсет и четири часа. Накрая щеше да се наложи да си плати за това, но цената бе незначителна в сравнение с тази, която Джейни щеше да плати, ако той не издържи.
Така че Халек знаеше, че трябва да остане в играта и под контрол докато най-после успееха да върнат Джейни у дома. Ако трябваше да спи, да се провали, да загуби способността си да твърди, че неговият начин бе не само единственият, но и най-добрият, тогава съвсем скоро Брайън и Ели щяха да се предадат и да действат по начина на Яновски. А и какъв друг избор щяха да имат?
* * *
Загърнат в дългото гладко вълнено плато, с преметнат през лицето шал, с дъх, сгъстяващ се в на облачета, стискайки торбата от „Джуъл“ под мишница, Брайън се измъкна от таксито на „Ийст Уакър Драйв“ и тръгна към тротоара около езерото, по моста на Мичиган авеню над река Чикаго. Реката, неизвестна от филмите, по които бе работил Спайк Халек, и от туристическите справочници с редицата смели, цилиндрични кули, чиито покрити с миди веранди се надвесваха над водата, и последователните мостове, които стояха като грациозни арки, подредени една след друга, почти като огледални образи, а облицованото речно корито си проправяше път между двата бряга. Беше толкова типично за Чикаго. Далеч зад него оставаха шеметно чудовищните сгради, включително най-високият в света небостъргач „Сиърс Тауър“, и неговите съвсем малко по-ниски братовчеди, всеки така внушителен със своята дълговечност и устояване на виещия, свиреп вятър, като че ли само заради самата височина. Наблизо и право назад се намираше „Пруденшъл Билдинг“, още един гигант с офиси, пълни с делови хора също като него, мъже и жени, за които това бе още един работен ден, и с някои от които бе работил, заемал им бе пари, бе посещавал светски събирания — във време, което сега му се струваше преди цяла вечност. На запад от реката, зад извивката, извън полезрението, бяха пълните със стоки „Мърчандайз Март“ и „Ъперъл Център“ — друг ориентир, стоящ на пътя на реката. На изток, преди вливането на реката в езерото Мичиган, движението, плътното движение се насочваше по крайбрежния булевард Лейк Шор Драйв, после покрай Северозападния университет и плажа „Оук Стрийт Бийч“, който сега бе толкова празен, колкото през лятото претъпкан с полуголи тела. Движението преминаваше в посока към дома, мястото, което сега, точно в този момент, той искаше да стане нещо повече от домашно светилище, и където може би никога вече нямаше да отделя задължителните три минути да прочете доклада на учителя, представяйки си, че разполага с всичкото време на света, и да каже на Джейни: „Браво, скъпа, чудесно. Продължавай все така добре“. В обратната посока движението по Лейк Шор Драйв пълзеше на юг, към центъра на града, Института по изкуствата, парка „Грант“, където демонстрантите бяха избегнали сълзотворния газ и полицейските части на майор Дейли по време на Демократичното национално събрание през 1968, към музея по естествена история и стадиона Солджър Фийлд, откъдето похитителят на Джейни се бе обадил. Някъде в този огромен и внезапно станал студен град, двама мъже държаха неговата дъщеря и се движеха свободно в огромната търкаляща се тълпа от неосведомена, безразлична хуманност.
Той направи крачка към моста и едва не се преметна през него, какво е това — купчина отпадъци, събрани от вятъра? Не, жълтоок мъж се бе свил от студа, никаква част от него не се подаваше от палтото и картонения навес, освен една ръка в скъсана ръкавица, стискаща бутилка, малките облачета от дъха му и тези неми и вцепенени очи. Обзет от собствените си тревоги, Брайън го заобиколи и забърза нататък. Това не бе негова грижа, поне в момента.
През моста, на северния бряг на реката, една банка на ъгъла, конкурентна банка, бе сложила светлинно табло, като информацията се сменяше на всеки три секунди и излизаха последователни съобщения, изписани с дигитални светлини. 3:25. Часът. Температурата — минус седемнайсет градуса, скорост на вятъра 22 километра в час; и после: „Давайте, «Мечки».“
„Давайте, «Мечки».“ Животът бе толкова прост, толкова стабилен, така рутинен за толкова много хора, че въпросите на живота и смъртта, заплахата, страхът от студа и загубата на любими хора въобще не занимаваха съзнанието им. Той приближаваше най-високата част на моста, край него се редяха тълпи от хора без лица, със сълзящи от студа, отчаяни очи, втурваха се насам-натам, скупчваха се и се привеждаха под ледените пориви на вятъра, стискайки пакети и чанти, куфарчета; в едно от тях имаше музикален инструмент, поизкривеното му лъскаво месингово звънче и клапите му бяха затворени в твърд черен сандък, тази тълпа се носеше по моста равно и монотонно, точно както калната вода под тях. Това внезапно му се стори отвратително и скверно. През целия си живот, от времето на детството си, от времето на Гейл Сойър и Дик Бъткинс, той бе привърженик на „Мечките“. А кой не беше? Дори и в трудните години, кой не се интересуваше от футбола, който се играеше в Централната дивизия. Нали си купи огромен телевизор „Мицубиши“, четиресет инча диагонал, за да гледа „Мечките“, само за да събира компании, колегите си от офиса и момчетата от квартала, за да могат да видят Суитнес и Фридж, Макмахон и Уили Голт, Дент и Фенчик? И все пак, внезапно надписът „Давайте, Мечки!“ го накара да се почувства зле. Колко по-добре и по-уместно щеше да е, ако можеха да напишат „Намерете Джейни!“ и всички тези верни привърженици тръгнеха да претърсват квартала си, да съобщават за необичайни неща, да се блъскат в разни злодеи, и да я измъкнат от най-лошите. Дори в себе си той започваше да звучи опасно, отвлечено, като че бе излязъл от релсите. Току-що бе дал предложение градът Чикаго да бъде превърнат в огромен комитет за доброволна помощ, като всеки наблюдава и следи другите. Господи!
Пристъпи напред, стискайки здраво торбата под мишница, усещайки абсурдната форма и тежест на съдържанието й, буркан за туршии, пълен със стодоларови банкноти, петдесет броя, които щяха след миг да паднат във водата. След това си спомни какво бяха казали онези и това го накара да почувства по-остро студа, силата на вятъра — вятър, който бе започнал да се промъква през каньона, оформен от високите сгради от двете страни на реката; той удряше като с камшик реката, като сресана и със следи от гребен, постоянен поток, като парад на червеноперки. Някъде в един от прозорците, може би точно на края на коридора, в една от банките може би, или на ъгъла на улицата, един от тях стои и наблюдава, наблюдава го, за да е сигурен, че ще направи всичко правилно. Той погледна нагоре, но не много явно, понеже не искаше очите им да се срещнат и да си разменят общата тайна, фигурата да изчезне и с нея — всякакъв шанс да види Джейни отново. Всичко, което искаше, бе да пусне пакета навреме и да си тръгне. Беше доста скъп начин, както знаеше и Спайк, да се купува време, но сметките, които му изглеждаха толкова важни преди два дни, сега нямаха значение за Брайън Гранвил.
Отново погледна нагоре и видя часовника на банката и отново надписа „Давайте, «Мечки»“, а след това включи на 3:29.
Той бързо стигна най-високото място на арката на моста, между две яки бетонни подпори, всяка с пръстен — както правилно се бе досетила Дебра Серафикос — от тънък лед. Между тях, в средата, където можеше да мине корабче за разходка по прекрасното езеро през лятото, водата течеше равномерно, накъдрена от вятъра, а под вълничките имаше подводно течение, което разбутваше кафеникавата утайка и я връзваше на странни панделки, като оставяше и ивици чиста вода, зелена и тиха, а после, след секунда, я отмиваше.
Той се приближи до парапета. Един порив на вятъра грабна парче вестник и го развя в лицето му. Изненадан, стреснат, неподготвен, той вдигна ръка и го отбутна, обърна се назад да види кой го напада, и усети как парчето отлита, но в този миг кракът му попадна върху парче лед. Изгуби равновесие и започна да пада, без да може да се изправи. Инстинктивно изхвърли пакета от ръцете си, за да възстанови равновесието си, или, ако падне, да се подпре на тях, за да не си счупи нещо.
Надолу, под него, банката отново светеше с надписа „Давайте, «Мечки»“.
Надолу, под него, торбата от „Джуъл“ с буркана изхвръкна във въздуха над същия твърд бетон. Когато рамото му се удари в земята, той обърна очи нагоре и видя през ъгъла на очилата си хартиената торба с буркана за туршия, която започваше да пада тежко надолу, само на метър над него.
„Давайте, «Мечки».“
Като Уили Голт, той скочи силно, смачквайки обувките си от „Гучи“, протегна едната си ръка, като ръката на Бог на тавана в Сикстинската капела, разкъсвайки шева на ръкава на палтото си от „Бълбъри“ и усети как кристалното стъкло на часовника му „Ролекс“ се разбива на парченца върху паважа в момента, в който ръката му сграбчи падащата торба. Вятърът виеше над реката, по-силно, отколкото тълпата на стадиона; въздухът му излезе в момента, в който стисна с крайчеца на ръката си торбата, без бурканът да се отвори, на пет сантиметра над паважа.
Една жена, със закрито от шал лице и очила, се надвеси над него и с пъхтене запита през пресекулки замръзващ въздух:
— Добре ли сте?
Изненадващо за себе си, той изкрещя:
— Махнете се от пътя ми! — после скочи, стискайки буркана, намести очилата си, втурна се през вятъра и сълзите в мига, в който дисплеят на банката показваше 3:30. Наведен над парапета, той отдалечи пакета от себе си, после го върна обратно, спомняйки си за луминесцентните лампи — те не бяха активирани.
Разкъсвайки торбата, той сграбчи първата от трите пластмасови тръби, всяка замръзнала от студа. Изпаднал в паника, я огъна доста силно, което я пречупи и по него потече зеленият разтвор.
— По дяволите! — изрева той.
Жената, която се бе приближила до него след падането, започна бавно да отстъпва, смятайки, че е луд.
Дисплеят на банката показваше минус осемнайсет градуса.
По-лекичко той хвана втората тръба, прегъна я, видя как бавно се смесват разтворите, прекалено бавно! разтърси я, видя зараждащия се вътре слаб пламък, и премина на третата, внимателно, като счупи вътрешната камера, започна да наблюдава смесването. Разтръска и двете тръби. Чантата от „Джуъл“ падна отстрани, понесена от вятъра, после заигра нагоре и надолу в спирала, накрая полетя право към водата, и взе курс към сушата.
Брайън стоеше с буркана за туршия в ръка, тръбичките на лампите светеха; обърна се и хвърли поглед към банката.
„Давайте, «Мечки».“
Точно преди надписът да се смени на 3:31, той хвърли буркана и загледа как пада. На пет метра от моста той плясна отчетливо, без да има признаци за счупване, и бързо започна да потъва. Под повърхността приглушената светлина на луминесцентните тръби бавно изчезваше под калните води, насочили се към езерото Мичиган.
А мехури?
Сега — по-бързо, понеже почти усещаше очите им върху себе си и се боеше; бързо, понеже нямаше повече работа тук, този полудял мъж, който бе извикал „Махайте се от пътя ми!“ на една съвсем почтена жена, а после „По дяволите“ без да има някаква очевидна нужда; бързо, защото не искаше никой да го запита какво прави и защо, понеже не искаше полицията да се мотае наоколо, тъй като беше бизнесмен в командировка, извършващ деликатна сделка, и може би на някакво идиотско ниво от възпитанието му се чувстваше неудобно, един вицепрезидент на банка със смачкани обувки и разкъсано палто, на един миг от това да изостане от точния трафик. След като мина през основната част на моста и най-вече защото се чувстваше зле, но и облекчен, и объркан и уплашен — всичко едновременно, но и тъй като знаеше точно какво трябва да направи, му се прииска да повърне. Затова той се втурна, малко прекалено бързо може би, но това бе единственото, което можеше да направи. Тръгвайки си, усети влага в очите си, но не от вятъра. Главно заради Джейни.
* * *
Обграден от двама други инспектори, Яновски стоеше пред двуетажна тухлена сграда, первазите на която бяха пожълтели от киселинните дъждове, и гледаше нагоре, с изморени очи, към неоновата табела. Ако буквата Л мигаше малко по-силно, червените букви в курсив щяха да образуват думата САЛ’с — името, под което мястото бе известно на местните хора от незапомнени времена. Сега, за някой случайно минаващ, то бе само САЛ’с, но за редовните посетители зад тези неонови светлини се криеха дълги нощи на повтарящ се ритуал със стиковете за билярд и безкрайно повтарящите се поръчки за още едно и още едно питие.
Яновски запали цигара, разтвори пешовете на палтото си, за да може при нужда да достигне своя „Смит & Уесън“ 38 калибър, мушнат с носа надолу на гърба му. Не смяташе, че ще му потрябва. Редовните посетители на места като САЛ’с вече бяха така добре анестезирани от непрекъснатото наливане с бира, че в сравнение с техните рефлекси и костенурката би изглеждала бързоходна.
Преди да влязат — той не бързаше — се огледа наоколо и размисли малко. Деб Серафикос ги бе разигравала през целия град, добре, заведе ги до едно голямо нищо. След като се прекачи от такси на един влак, тя остави едно празно куфарче на пейка в двора на „Кабрини Хаузинг Проджект“. А те наблюдаваха и наблюдаваха. Нямаше много минувачи, защото живакът на термометъра все падаше, нямаше много баскетболисти, нито много деца да се трупат около гетото с брейк танци или стрелба. Бе прекалено студено за всичко това. Не, Яновски бе сметнал, че който и да вземе куфарчето, това е то. Или най-малкото „кукла“. Така че когато черният младеж се приближи, погледна бързо наляво и надясно и без да губи и секунда грабна предмета, те пуснаха опашка след него, проследиха го до дома му, влязоха със заредени пистолети, и — никога не сте виждали по-голяма изненада по лицето на някого. Отвориха куфарчето, а вътре нямаше нищо. Нула. Нищо. Беше празно. Доста остроумно. А Яновски бе прекалено стар и прекалено проницателен, за да сложи всичките яйца в една кошница. Затова бяха продължили да следят Деб, в автобуса, после във влака до О’Хеър, където тя остави чантичката си в една клетка в багажното. И те я наблюдаваха, наблюдаваха. До пет часа — нищо. Но полетите бяха закъснели както обикновено и не изглеждаше подозрително някой да държи под око клетката — един човек в най-обикновени цивилни дрехи, който носи багаж, наблюдаваше мониторите, задаваше въпроси на гишето, но до седем часа отново не достигнаха до нищо и той заподозря, че нещо не е наред. Тъй като всяко добро ченге може да се справи с евтина брава, те отвориха клетката и провериха чантата й. Нищо. Не и откупа. Тогава къде? И дали изобщо са използвали Деб? Ако не, тогава кого? Не и Халек.
Каквото и да се беше случило, Яновски знаеше, че са го заблудили, че някъде двамата престъпници, които дърпаха конците, са успели да вземат парите и сега бяха с пет хиляди долара по-богати. Понеже бяха истински негодници и вероятно доста нахални негодници, може би дори са наели за малко стая, детегледачка на час, която не задава въпроси, и после са тръгнали по живот. Това би било обичайното. Харчене с широка ръка, празненство в заведение вечерта, плащане на големи сметки, черпене, впечатляване на приятелите и преструване, че са голяма работа. Той почти го подушваше и нямаше никакви съмнения. В съзнанието на Яновски въпросът не беше „кой“, а по-скоро „къде и кога“. От един от информаторите си беше разбрал и това.
Също така имаше и юридически проблем. Добре, това е Индиана. Източно Чикаго. Но кого го е грижа? Квартал „Да“ — земя на мелници от ръждясваща стомана и олющени къщи с по три стаи-кутийки с евтин наем, а държавната жп линия бе удобно място за адвокати и боклукчии. За другите категории граждани той не съществуваше. Дори и полицията, обикновено най-загрижена за териториите си, гледаше небрежно на това място. Полицаите внимаваха само някоя отрепка да не тръгне да пресича релсите и пак единствената причина бе да спасят собствените си скъпоценни задници.
— Добре — каза той на двамата си колеги. — Хайде да влизаме.
Двамата мъже махнаха предпазителите на оръжието си и застанаха зад Яновски, който слезе по трите стъпала към приземния вход и се отправи бързо към вратата. Както винаги в места като САЛ’с, лицата на редовните посетители се обърнаха към тях като по команда, блесналите очи огледаха Яновски, цигарите висяха от отпуснатите им устни, в едната ръка на всеки имаше стик за билярд, а в другата — чаша бира.
Барманът се вцепени, ръцете му се скриха зад бара.
Двамата офицери се подадоха през вратата и застанаха от двете страни на Яновски, с оръжие пред гърдите си.
— Спокойно. Полиция — произнесе Яновски. — Искате ли да видите значките ни?
Яновски отгърна палтото си, показа значката и отново го загърна. В основата на гръбнака му започна да се стича пот около револвера му, сърцето му заби малко по-бързо. Спокойно, каза си той.
— Какво искате? — осмели се да проговори барманът.
Яновски се усмихна и отиде до бара.
— Една „Корона“, може ли?
— Малко лимон?
— Добре.
— Нещо за приятелите ви?
Двамата инспектори стояха безучастно до вратата, очите им играеха по масите, готови да отвърнат на всяко странно движение най-малко с два изстрела.
— Те са на работа — отговори Яновски.
— А вие?
— Светско посещение. Търся едни приятели.
— Кои? — Барманът, толкова дебел, че ръцете и краката му стърчаха настрана от тялото му, се стараеше да изглежда спокоен, но лъщеше от напрежение.
Яновски се опита да поведе разговор с него.
— Ники Спирос и Дани Валитано.
Стаята като че въздъхна, температурата сякаш спадна с двайсет градуса.
— За какво са ви?
— Светска среща. Искам да им купя по едно питие „Корона“.
— С лимон?
— Така го пият, нали?
— Вие приятел ли сте им?
Яновски се усмихна и кимна.
— Винаги, ама винаги се грижа за техния интерес.
— Ами какво да им кажа, ако ги видя?
— Да минат насам, да седнат, и че им пращам поздрави.
— Помислих, че ги познавате, май така казахте — по изпъкналото чело на бармана избиха капки пот.
— Да — отвърна Яновски с твърд погледа. — Само искам да разбера дали ти ги познаваш.
— Може ли пак да погледна значката ви?
— Донеси бирите първо.
Бутилки, чаши и парчета лимон на поднос се понесоха през залата. Когато седнаха на пейка до една билярдна маса, всички мъже с изключение на двама по-отракани, се отдръпнаха от Ник Спирос по прякор Смахнатия и Дани Валитано, които запитаха едновременно:
— За к’во ста’а дума, майната ви?
Яновски се обърна и каза с равен глас:
— Изпийте бирите. После може да почерпите вие. Даже цялото заведение.
— Да не ни мислиш за глупаци? А? Пиенето е нарушение за пуснати под гаранцията.
Яновски дръпна от пурата си и изпусна дима на кръгчета.
— Прави сте. Но какво значение има едно малко, когато тук всички си правим компания, все познати, и това ли е нарушение на гаранцията?
През дистанцията от шест-седем метра, двамата смукнаха от бутилките „Корона“, изстискаха парченцата лимон над устата си, оставиха сока да се стече и приковаха очи като насочени пистолети върху Яновски, без да гледат якетата, коланите и долната част на масата.
Яновски продължаваше да се усмихва и да пуши.
— Е, и какво искаш? — обади се накрая Дани Валитано.
— Да поговорим, това е всичко — сви рамене Яновски.
— Ами нали говорим. Ще поговорим, така ли? Добре. Ник? — Валитано побутна приятели си, който кимна, и каза:
— Дадено. Защо не?
— Защо не отидем в центъра на града, там ще ни е по-удобно?
— Тук си е достатъчно удобно, а, Ник?
— Подигравате ми се — каза Яновски с горчивина в гласа, все още усмихнат.
— Е, айде, сега. К’во искаш? Искам да кажа, за к’во е цялата работа?
— Да поговорим.
— Можем да говорим тука. Защо не? — отвърна Ник, леко преплитайки език.
— По трудния начин ли да е? — Яновски слезе от стола пред бара, отправи се бавно към двамата, което отблъсна мълчаливата тълпа още по-назад. Двама мъже, мърморейки, се изнизаха зад гърба му, останалите, подушвайки скандал и различавайки любопитството от глупостта, се оттеглиха към тоалетната. Двете ченгета с пистолетите направиха по една крачка напред, обърнаха се настрана и сложиха пръст на спусъците.
В този момент Валитано с протегнати напред ръце направи успокоителен жест и заговори примирително:
— Добре, само искахме да знаем за к’во става дума.
— Какво е проклетото обвинение? — изплю се Ник, с ръце в джобовете.
Яновски погледна ръцете му, после погледна и двамата все едно че виждаше навита змия.
— Нарушение на гаранцията.
— Гар… — Дани Валитано се засмя още на първата сричка. — Нарушение?… На гаранцията? — Адамовата му ябълка се тресеше от недоверие. — Кой, по дяволите, твърди, че има нарушение на проклетата гаранция, да играем на билярд и да пием бира, на отделна маса, на никого не пречим — майната му?
— Успокой се, Дани — каза Яновски и се приближи, като остави свободна правата линия за изстрел между Дани и своето подкрепление. — При толкова много свидетели не искаш към обвинението да се добави съпротива при арестуването, нали?
— Айде, човече. — Валитано стоеше притеснен, кършеше ръце, а лицето му стана по-червено, жилите на врата му пулсираха.
— Довършете си бирите — каза Яновски, като посочи с дясната ръка, а лицето му се кривеше все едно че имаше болки в гърба, като чакаше търпеливо и напипваше приклада на пистолета си.
Случи се толкова бързо, че Яновски нямаше време да мисли.
Ръката на Ник Спирос експлодира от коженото яке.
— Нож! — изкрещя единият инспектор.
— Хвърли го! — извика другият.
Но Ник Спирос не разбра или не обърна внимание. Приближи се до Яновски със силен замах, бързо и целенасочено. Сержантът падна, като усещаше как цепи въздуха с нос, чу силно изсвирване при преминаването на ножа покрай него, без да разбере дали Спирос не е преценил добре разстоянието, или той самият инстинктивно се е дръпнал назад. Ръката му, заета от заредения револвер, тъкмо се измъкваше от колана му, когато през стаята прогърмя оглушителният изстрел от оръжието.
Яновски гледаше през това, което изглеждаше да е съзнанието му, бавното движение и как след изстрела Спирос се подпря на най-близката стена, а от гърдите и раменете му шуртеше кръв, и продължаваше да се взира като хипнотизиран, когато очите на Спирос се извърнаха, докато той ръмжеше болезнено и се плъзгаше надолу по стената. После зареди.
С периферията на съзнанието си Яновски чу Дани Валитано да скимти:
— Не стреляйте! В името на Богородица, недейте…
С края на ръката си — сякаш тя имаше собствена воля, отделна от неговата — Яновски усети как пръстите му се свиват един по един, после дясното рамо, гърдите, челюстта под ухото, преди да даде втория изстрел, довършвайки Спирос, и оставяйки Валитано да скимти:
— Исусе! Исусе! Откъде знаете?
Като поемаше въздух на бързи и кратки вдишвания, запъхтян и разтреперан от шока, Яновски се обърна бавно към Валитано и го прониза с поглед.
— Откъде сме знаели какво?
— Нищо — отвърна Валитано. — Проклето нищо! — Ръцете му бяха високо над главата, празни, треперещи.
Един от инспекторите каза:
— Тук ще стане голяма каша.
А Яновски отсече:
— Да се махаме. Отведете Валитано.
Докато се изнасяха в ужасния студ, Яновски се радваше, че постъпи по този начин, доволен, че това бе най-ефективният, ако не най-законният начин да намерят Джейни Гранвил, и уверен — сега, когато вече бяха хванали Дани Валитано, че скоро ще научат къде е неговата жертва. Пресконференцията можеше да почака до утре, но Дебра Серафикос вече можеше да си отиде у дома. Планът на Халек никога нямаше да свърши работа. Единствената причина, поради която тръгна по него, бе да успокои семейство Гранвил и да предпази собствената си персона от проблеми. Сега нямаше причина да се безпокои за това. До няколко часа щяха да вземат дъщерята, а после идваха само хубави неща, куп похвали за сержант Ед Яновски.
Той беше длъжен пред себе си да установи безспорния факт, че докато Лу Сканън и неговите технократи от ФБР стояха неподвижно като Халек, играейки си с бази данни и компютърни симулации, той бе обобщил всичко точно там, където му бе мястото — именно на улицата. Чувстваше се добре, даже чудесно, и се чудеше на кого да се обади най-напред. На вестник „Трибюн“? На някоя радиостанция? На кого? Някой трябваше да научи. Какво би навредило, ако само веднъж се заобиколеше Отделът за връзки с обществеността?