Дейвид Лорн
Звукът на злото (10)

Девета глава

Зад гърба на Халек някой влезе в апартамента, затръшна вратата и потрепери от студ. За обикновен човек с вързани очи това можеше да бъде всеки, дори някой натрапник. Но Спайк, който винаги беше използвал максимално слуха си, а другите сетива — в доста голяма степен, не се съмняваше, че е Дебра Серафикос. Това, разбира се, се дължеше не само на сетивата. Беше намесен и разумът, благодарение на който невидимите признаци се натрупват и свързват по начин, водещ само в една посока.

Най-напред езичето на бравата щракна и се завъртя, като се движеше гладко, без насилие. След това вратата се отвори и затвори бързо, както най-често жени, които живеят сами свикват да го правят, когато се прибират. Следващата нишка довърши картината. През стаята се понесе ароматът на парфюм „Репешаж“, който се втурна в ноздрите му, проникна навътре в тялото му по целия път чак до скришното място между краката, което започна да трепти, без той да може да го контролира. А всъщност той и не искаше да го спира. Нямаше представа как изглежда тя. Беше си изградил свой образ — набор от звуци, поредица от действия, интимна смесица от миризми — от цигарите до парфюма й, отпечатъкът, оставен от нея върху леглото, незабравимото описание на майка й като дребна жена, но с голям бюст, и накрая, тази странна, възбуждаща смесица от сила и мекота в така човечния и успокояващ жест към човек като Халек, потопен във вечна сивота, жест, който говори само едно: „Аз съм тук“. Той се обърна така, сякаш я виждаше — нещо, което го бяха научили да прави, за да се държи като зрящите, и каза:

— Ето че се върна.

— Навън е по-студено от вчера, когато ти казах, че задникът ти замръзва през дрехите. — За потвърждение вятърът заблъска в прозореца, гледащ към улицата. — Как е възможно, за бога, като грее слънце.

Халек повдигна лицето си към прозореца и усети топлината точно както можеше да почувства и студа, проникващ през стъклото.

— Яновски постави ли хора по жп гарите?

— Или вече са там, или са на път. Още кафе?

— И малката помощничка на мама — отвърна той, прозявайки се. — Би трябвало да се обадят. Няма време за спане.

— Можеш ли да издържаш така?

— Остава само още един ден. Така правех и през сесиите в колежа.

— Аз учих две години в „Норт Парк“.

— И?

— Загубих интерес. Нищо там не изглеждаше като в реалния свят, който познавах. Така или иначе…

— Когато се обадят — прекъсна я Халек, — искам да стоиш до мен. Сложи си една слушалка на ухото, но не прави нищо, защото не искаме да разберат, че има още някой, освен мен и семейството. Гледай колко време е минало по зелената лампичка на таймера. Сега трябва да показва нула. Виждаш ли я? Точно под часовника.

— Да, виждам.

Халек й каза колкото можеше най-твърдо:

— Като започне разговорът, искам да ме потупваш по рамото след изтичането на всяка минута, и доста силно, направо ме стисни, когато изтече третата. По това ще разбера, че трябва да затварям. Не искам да заподозрат, че ги следят. В наше време тия момчета са много оправни в живота, ако са се интересували от въпросите за измерване на времето и са слушали приказки за лека нощ, веднага ще го разберат. Така че ще е по-добре да се държа като ужасно наивен, почтен бизнесмен, който знае, че всички козове са в техни ръце, но се опитва да сключи малко по-добра сделка, та да завърши играта с минимални загуби.

— Надявам се да си прав — отвърна тя.

— Яновски другояче ли мисли?

— Да, и двамата го знаем.

— Опита ли се да те убеди?

— Естествено. Какво очакваш, да ми каже колко му харесва да изпълнява твоите поръчки ли?

— Но той наистина постави хората по пероните на жп гарите.

— Така каза.

Замълчаха.

— Да, ще го направи. Въпросът е кога.

— Най-добре е веднага. Нужни са ни сега.

— Може би се опитва да подели задачите между един малко тъп новодошъл и останалия персонал. Не знам.

И двамата подскочиха, когато телефонът на линия Гранвил иззвъня.

— Гледай таймера.

Тя се стрелна към слушалката за ухо и изшептя силно:

— Вдигни проклетия телефон, Халек.

Той го вдигна и се обади с гладък, добре модулиран глас:

— Дом Гранвил.

Бавно дишане, запушен нос, сумтене. Хъркащ звук, преглъщане, после тежкият глас и ускореното дишане на първия, който се беше обаждал.

— Знаете ли кой е?

— Предполагам, че е човекът от второто обаждане.

— М-м, да, както и да е, правилно. — Някъде зад него Халек чуваше пак пневматичния чук и си наложи да се успокои. Не я бяха преместили. Като че ли за потвърждение зазвуча и подрънкването на вятърните дрънкалки. И все пак, той имаше само три минути.

— Аз пък съм човекът от първото обаждане. Все още се интересуваме от вашата оферта, но се надяваме, че стоката не е повредена.

— Чакай.

Ценното време се изнизваше. Колко ли? Дебра, с ръце леко положени на раменете му, още не го бе стиснала, за да отбележи първата минута. Отпусни се, каза си той. Спокойно.

Гласът на Джейни се извиси, тя дишаше тежко, подсмърчаше. Дали е настинала? Или какво? Нямаше време за анализи. По-късно.

— Спайк, искам мама.

— Мама не може да дойде точно сега, миличко — започна да мисли. — Отиде да вземе костюма ти за Коледната пиеса. Ще се върне скоро.

Изведнъж осъзна, че думите й можеше да са на запис, пуснат върху лента с голяма разделителна способност. Халек каза:

— Как се казва твоята малка пухена горила, Джейни?

— Какво?

— Ти знаеш.

— Чомбо?

— Добре.

Значи говореше на живо. Нямаше начин да са предвидили този въпрос. Дебра стисна рамото му за първи път. Една минута, остават още две.

— Дай ми пак да говоря с мъжа, Джейни. Ще те вземем след още един ден. Ще се върнеш у дома.

— Още един ден! — За едно дете това означава цяла вечност. За Халек същата тази вечност можеше да се окаже недостатъчна.

— Е, какво? — Тонът, с който бе зададен въпроса, означаваше: „Доволен ли си, Халек?“.

— Много добре. Както знаете, не можем да имаме цялата необходима сума по-рано от утре. Въпреки това, в знак на добра воля, и като признание за вашите изключителни грижи за стоката, бихме желали да ви предложим премия от пет хиляди долара, които ще ви бъдат предадени на което и да било място в града, във време и при условия, определени от вас.

— Какво?

— Пет хиляди долара сега.

— Казахме двеста хиляди. Или искате момичето да ви бъде доставено в кутия за храна за вкъщи?

Ледена бучка раздра вътрешностите на Халек при мисълта за това. Много бързо, все още контролирайки се, той ги увери:

— Имаме сериозното намерение да ви платим двеста хиляди, повтарям, това е премия.

— Аз пък мисля, че е номер.

— Как би могло да е, след като оставяме на вас да определите условията?

— Опивате се да хванете следа ли?

Второ стискане по рамото.

— Никое от обажданията ви, както знаете, не е било достатъчно дълго, за да се хване следа. — Халек чуваше нещо зад аденоидното дрънкане на мъжа, нещо като — какво? — писък на дете? Джейни! Той едва не изкрещя да спрат, преди да осъзнае, че звуците всъщност бяха радостните викове на играещи навън деца.

— Пет хиляди доларчета?

— Когато пожелаете, днес. И както ги искате. Останалото после. Ако ви е нужно време, помислете си. Обадете ни се пак. Това е офертата. Това е всичко в брой, което г-н Гранвил можа да събере днес. — Халек усети колко му се искаше да им изкрещи, ако щат да ги вземат, ако не — не, но си помисли, че ще е по-добре да изчака.

Последва сумтене, една ръка покри слушалката, приглушеният звук от викането на единия мъж, заслушване, после ръката се махна и се чу:

— Ще ги вземем, Халек. Стой край телефона.

После затвори.

След пет секунди Дебра стисна рамото му така силно, че го заболя.

— Ох!

— Три минути — отбеляза тя.

— Затвори той. Сигурно има пясъчен часовник, или нещо друго, може би дигитален часовник с брояч. Мисля, че контролира интервала от време.

— Няма ти доверие.

— Те нямат доверие на никого. Търгуват със собствения си живот, както и с този на Джейни. А това може да причини леко напрежение у всекиго. — Тя не вдигна ръце от раменете му, потъркваше ги леко, нагоре към врата.

— Като каза леко напрежение — каза тя и продължи потъркването.

— Доста приятно е.

— Това е наградата ти, че се държиш като добър вуйчо.

— Наградата ми ще бъде, когато ни върнат Джейни.

Мълчание, не последва потвърждение.

— Мислиш ли, че ще се обадят пак?

— На бас?

— Не се хващам на бас срещу детето — отвърна тя.

— Не съм си мислил това. Просто се хващаме на бас, че ще клъвнат на голямата стръв от пет хилядарки. Така или иначе, ще се обадят. А точно това е важното, нали?

— Има и друго, Халек. Това е като всеки хазарт. Когато залозите са прекалено високи, а шансовете са лоши, човек става от игралната маса. Не могат да си купят друг живот, дори и с двеста хиляди.

За Халек това не беше успокоение. Той имаше само уликите, които бе извлякъл от записите, способността си да ги поставя по местата им и таланта на своите агенти — полицията, шофьорите на таксита, банкерите и Дебра Серафикос да разглеждат възможностите, да стесняват територията за търсене. По дяволите, ако успееха да я намалят достатъчно — до един или два квартала — преди да изтече времето, той би разрешил на Яновски да разпръсне кордон около тази територия и да претърсва къща по къща. Но все пак си мислеше, че има и по-добър начин. В следващите два записа, между фоновите шумове и това, което вече имаха, бе готов да се обзаложи, че можеха да я стеснят до площ от две пресечки. Всъщност, необходимо му бе да постигне известен напредък, за да защити пред Яновски своите методи и да го накара да използва тях. Каквото и извинение да намереше Яновски, можеше да е достатъчно за него да го елиминира. А Халек не можеше да позволи това да се случи. Не и сега.

Зад него се чу почукване.

— Това трябва да е Брайън с парите.

Тя отвори вратата и го пусна вътре.

— Да не сте луд? — възкликна тя. — Да се разхождате из центъра на Чикаго с пет хилядарки?

— Кой знае, че са пет хиляди долара? Това е само едно куфарче. И е нищо в сравнение със залога. С какво разполагаме, Спайк?

— Още едно обаждане, точно преди да дойдеш — отвърна той.

— Говори ли с Джейни? Добре ли е?

— Все още е уплашена, Брайън. Но се е успокоила. Наистина е тя. И все още е добре.

— А колко сме напреднали след последния запис? — Неспокоен, нервен, напрегнат. И как да не е?

— Тъкмо щяхме да го прослушваме. Но преди това, защо не проверим картата. Шестнайсетте знаменца, които Дебра постави върху трите жп гари, са местата, където мислим — заради звука от вятърните дрънкалки — че може би държат Джейни. Точно сега Яновски бе достатъчно отзивчив да постави постове на всяка гара, за да отбелязват времето на пристигащите и тръгващите влакове. За наше нещастие не чух никакви спирачки на влак при последното обаждане. А ти, Дебра?

— Не, мисля, че не.

— И все пак, можем да накараме компютъра да потърси ниски шумове от релсите. Ако резултатът е положителен, ще можем да имаме потвърждение за влак, който пристига от няколко мили разстояние — той създава вибрации по релсите и ги кара да издават специфично тракане. Ако отсеем всички останали шумове, то ще се чуе.

— Но няма маркер, Спайк — каза тя, бързо проумяла за какво говори. — Няма звук от спирачки при това обаждане, няма специфичен шум, по който да разберем, че Джейни е близо до някоя от тези жп гари.

— Това ще свършат хората на Яновски — отвърна Халек.

— И какво? Как могат да ни помогнат, след като не се чува никакъв звук от спирачки?

— Необходими са ми часовете през времето на записа, в които наистина са пристигали влакове на всички три гари. Ако през време на обаждането е пристигнал влак, и ние не сме го чули, значи мястото, където държат Джейни не може да е близо до гара, така че ще можем да елиминираме района около тази гара и да се ограничим до два кръга.

— Ще се обадя на Яновски по твоята линия — каза тя, вдигайки слушалката.

— Чакай, може да се обадят онези типове.

— Някой ще ми каже ли все пак какво става? — настоя Брайън. — Къде да оставя тези пет хиляди?

Халек мълчаливо вдигна ръка в знак да има търпение.

— Яновски? Тук Серафикос. Трябва ни времето на пристигане на влакове на тези три жп гари, през последния половин час… — Мълчание. Силно пращене. — Какво, по дяволите, искаш да кажеш, Яно, с това, че не са пристигали. Струва ми се, че каза, че ще уредиш този въпрос, сержант. Не ми излизай с разни…

Брайън Гранвил й грабна телефона.

— Дявол да го вземе, Яновски… — Пауза… — Знаеш дяволски добре кой е и сигурно си спомняш какво ти казах — че лично ще те предам с як ритник на комисарите, ако се противопоставяш на това разследване. А сега си вдигай дебелия задник и направи каквото трябва, та хората ти да застанат на гарите, ясно? Очакваме друго обаждане тук, Яновски. Много е важно! Ако трябва, лично ги закарай. Но да са там!

Дебра пое обратно слушалката.

— Чу какво ти казаха, сержант. Слушай, не ми обяснявай. Мисля, че той е прав. Ти се изложи. Всъщност, това може да ти излезе солено, освен ако не направиш нещо. О, да, само едно мнение. Аха, да, разбира се, сержант, и на теб. Не забравяй да ми пишеш. — По сменения тон на гласа й Халек разбра, че е затворила. — Този го закъса, здравата го закъса.

Каква ни е ползата от това, каза си наум Халек. Забрави!

— Нека да видим какво можем да извлечем от нищото.

— Какво искаш да кажеш? — запита Брайън, все още разгорещен.

— Шумовете на улицата, стъпки, свирене на гуми, ръмжене на двигатели, звук от дизелови автомобили, този род неща. Нищо не може да се сравни с тях. А сега и този пневматичен чук, чийто звук е по-силен от всички останали, но само с около двайсет и пет децибела. Трябва да успеем да чуем нещо, обаче ако — само ако — наоколо има активно градско движение. Ако не — ще бъде каквото каза той, т.е. нищо. Така че търсим някакво място без голямо движение. Малка, тясна, отдалечена уличка, някакво място, което може да е отрязано заради ремонт — това се връзва с пневматичния чук.

— Господи, Спайк, всичко това са догадки — отвърна му Брайън с отчаяние в гласа.

— Може би, но има три неща, които забравяш. Първо, по пневматичния чук, за който се обзалагам, че ще ни свърши работа, съдим, че тя все още е на същото място. А докато е там, можем да се доближим. Второ, трябва да се вслушваме в тези деца, които играят наблизо — това може да значи парк, или пък че улицата е затворена, преградена, така че родителите разрешават на децата си да играят на нея, понеже няма движение.

— Все още е слаба работа, Спайк — измърмори Брайън.

— Но се връзва със смеха на двойката — хората, за които казах, че може да се връщат от гости, кино или театър и може да са използвали затворената улица за паркиране. Например, ако е поставен знак „Минаването забранено“, много малко коли могат да минат, освен ако не спрат някъде там и избегнат таксата за паркиране. Но само ако е добре осветена улица с населени къщи.

— Възможно е — съгласи се Брайън.

— Доста има да мислим по това — обади се Дебра. — Но можем да елиминираме голяма част по картата. Имаме не малко подробности за идентификация — паркинги, игрални площадки, но трябва да се приближим още, преди да мислим за неща като градинки с люлки. Спомняте ли си вятърните дрънкалки? Колко повече са частните градински люлки от броя на вятърните дрънкалки? Невъзможно е да се изчисли.

— С изключение на това, че не търсим вятърни дрънкалки из целия град Чикаго. Трябват ни само вятърни дрънкалки, или люлки, или каквото и да било, вътре в трите кръга около жп гарите.

Брайън възрази:

— Но децата невинаги търсят люлки, повече използват въображението си в игрите и това, че са заедно. Даже понякога им стига да се измъкнат от полезрението на родителите си, от тези катерушки, люлки и други неща, където майките им ги наблюдават, за да открият свой свят. Така че не си губете времето да търсите съоръжения. Търсете децата, самите деца. Децата винаги се обаждат, за да привлекат вниманието, да бъдат забелязани. Викат се едно друго по име. Обзалагам се, че може би можем да изровим някое име от тази част на последния запис.

— И все пак, не можем да проверим всяко дете в Чикаго — рече Халек.

— Не ни и трябва — отвърна му Брайън — тъй като има много места в тези кръгове, където не е вероятно да играят деца: жп гарите, натоварените кръстовища. Помислете за това.

— Добре.

— И така, защо да не започнем да анализираме веднага? — довърши Брайън.

Времето течеше. Никой не осъзнаваше това по-добре от Халек. Но имаше още едно важно съображение.

— Брайън, не мога да анализирам и да записвам едновременно. Не е възможно. Уредът не е настроен за шунтиране. С това оборудване — а нямаме друго — трябва да записваме, а после да анализираме. Ако се опитаме да анализираме това, което имаме сега, или ще трябва да изключим записването на следващото обаждане, и тогава няма да имаме нищо от него, или пък да записваме върху диска, който анализираме. И в двата случая губим. Трябва да изчакаме следващото обаждане.

— То може да е след часове — възпротиви се Брайън.

— Не мисля — отвърна Спайк.

— Защо? — Бащински гняв и отчаяние.

— Защото са алчни.

— Откъде си толкова сигурен?

— Не съм. Никой не е сигурен. Но за първи път, откакто се започна тази история, се чувствам късметлия.

И тогава телефонът иззвъня отново.

— Ето, започва се — каза Халек, като вдигна слушалката. — Дом Гранвил.

— Да-а. Джен Щайнер търси Ели.

— Съжалявам, Ели не е тук в момента. Ще оставите ли съобщение?

Времето. Халек искаше да направи така, че всичко да изглежда нормално, да поддържа илюзията, че всичко е наред, да запази необходимата поверителност, дори и само за още двайсет и четири часа, че в живота на семейство Гранвил всичко тече както обикновено. Затова не можеше бързо да приключва разговорите с обаждащите се, без да създаде у тях подозрението, че нещо не е както трябва. И все пак, очакваха обаждане и линията трябваше да е свободна. За съжаление, по причини, които той така и не разбираше, Ели никога не бе такова устройство на телефонната линия, че разговорите да се изчакват.

— Да. Кажете й, че тази вечер няма да има аеробика. Треньорът е болен, мисля.

— Ще й предам. — Хайде, госпожо, приключвай!

— И й кажете, че съжалявам за Джейни.

— Какво? — Прекалено силно! Исусе, тя го свари неподготвен. Но какво искаше да каже тя?

— Кажете й, че се надявам Джейни да е добре.

— Ще й кажа. — Какво бе това? Халек все още не знаеше за какво, по дяволите, говореше тя, можеше само да се досеща, че тя и Брайън самостоятелно са измислили някаква история.

— Ако има нещо, с което мога да помогна, обадете ми се.

— Да, ще й предам.

— Нали знаете, лекарства, или каквото и да било, мога да донеса. Тя има ли температура?

— Последния път, когато я мерихме, нямаше — импровизира той.

— О, това е добре, защото аз си мислех, нали знаете, че като не дойде на училище тази сутрин, може би се чувства зле.

— Вече е по-добре. Ще кажа на Ели, че сте се обаждали. — Ох, тази жена няма ли да спре!

— И я попитайте дали все още е в сила, че тя и Брайън ще бъдат у нас за Нова година. Тя изглеждаше въодушевена от тази идея.

— Разбира се, ще я попитам.

— Мислех си и още нещо, но го забравих. Ами нищо, сигурно ще се сетя.

— Може ли тя да ви се обади като се върне?

— Да, разбира се, така й предайте.

— Добре. — Докато оставяше слушалката, Халек потъна в пот, ръцете му трепереха, дъхът му излизаше на пресекулки.

— О, господи! — възкликна. — Не можах да накарам тази жена да бъде по-кратка.

— Добре се справи, Спайк — каза Дебра.

— Може да сме пропуснали обаждането. Но няма как да разберем.

Той почти чу как Дебра потрепери.

— Ако са алчни, както казваш, ще се обадят.

— Не за това ме е грижа, или по-точно не само за това. Проблемът е, че ако се обадят и линията е заета, ще се чудят на кого звъним. На полицията? на ФБР? На частен детектив? Тия хора, обзалагам се, се боят и от сянката си. Искам да не се страхуват никак. Трябва да направим така, че да са спокойни.

— Няма начин да попречим на другите обаждания, Спайк — каза му Брайън. — Ели има много приятели и приятелки, активистка е в благотворителната организация, а по това време на годината, както знаеш, всеки мисли за намаляване на данъците, за купуване на играчки и т.н. Изненадан съм даже, че няма повече обаждания.

Телефонът отново иззвъня. Брайън продължи:

— Ето, нали ви казах.

Халек отново вдигна слушалката.

— Дом Гранвил.

— Халек? — Същият глас, твърд, малко приглушен. От алкохол? Надяваше се да не е от това.

— Потвърждавам. Това е първият, който се обади. Давай. — Дебра веднага подаде на Брайън втората слушалка с бутоните, като посочваше своята, за да му покаже как работи, и се плъзна зад Халек, с ръка на рамото му, готова да го стисне при изтичането на всяка минута.

— Приготвили сте ни пет хиляди долара? В какви банкноти?

— По сто. Петдесет стотачки.

— Окей. Ето какво искам да направите, слушайте — зад него долетя шумът на влак, който изскърца при спирането. Обаче нямаше шум от пневматичен чук. Вятърните дрънкалки, както винаги, също се чуваха. И лаеше куче, джафкаше, ръмжеше. Нещо ново. Какво означаваше всичко това? Халек слушаше, добре, щеше да чуе всичко, да се заслушва във всичко, което би му дало и най-малка представа, дори и най-дребното указание.

— Слушам. Само да взема лист и молив. — Той не просто позираше, а купуваше ценно време. Сигурно можеше да изслуша условията им за по-малко от минута, но това би го лишило от ценни улики, които щяха да посочат, и може би дори да докажат къде е скрита Джени. — Готов съм — каза най-после. — Давай.

— Вземаш парите и ги поставяш в буркан, средна големина, като тези дето се използват за консерви. Пъхаш вътре три-четири рибарски плувки — оловни…

— Момент, записвам. — Докато говореше, нямаше никакви признаци, че разговорът се записва, никакви сигнали, бибипкания, прищраквания. И все пак каква чувствителност! Стен Блек веднъж каза, че тази система може да улови, ако пръдне бълха на петдесет метра. Халек не се нуждаеше да пише нищо, просто играеше играта. И го правеше прекрасно. — Продължавайте.

— След това напълваш буркана с вода.

— Моля? — Дебра стисна рамото му. Една минута.

— Каквото чу. Направи го. Напълваш буркана с вода.

— Напълвам буркана с вода. — Халек говореше бавно, сякаш записваше думите. — Продължавай.

— После ще трябва нашийник за буркана. Може да използваш кучешки, ако искаш, само че може да се изплъзне. По-добре да вземеш истинска плътна гумена лента като тези за завързване на промишлени стоки.

— Да, гумена лента. Връзка. Добре, по-нататък.

Съвсем близо до говорещия се чу зън-зън-зън, не като от вятърна дрънкалка, а като че лъжица разбъркваше гореща напитка. Пауза, отливане, звукът…

— Така… — и след малко — после вземаш три зелени луминесцентни лампички, като тези за гмуркане през нощта — купуваш ги от „Мори Магис“ в центъра, знаеш къде е — и ги завързваш на лентата така, че да не могат да се изплъзнат. Това е много важно, направи го както трябва. Дръпни ги няколко пъти, за да провериш. Трябва да са здраво закрепени.

— Продължаваме.

Сега нещо гръмко изпука някъде зад говорещия, мъже си крещяха един на друг, звук от експлозия, свирене на гилзи, толкова истинско и все пак съвсем нереално. Халек познаваше тези звуци, беше си изкарвал прехраната от тях. Филмов саундтрак, но не във филмово студио, нито в театър. Значи телевизия. Телевизор или видео. Проверка. Трябва да се проверят разписанията.

На другия край на линията мъжът закри слушалката и извика приглушено, но разбираемо: „Загаси това нещо!“, после пак се обади, като звукът зад него бе намален.

— Сега занасяш това нещо на моста на Мичиган авеню на река Чикаго, знаеш ли го?

— Да — отговори Халек.

— Близо до „Пруденшъл Билдинг“.

— Да, знам.

— В три часа заставаш в средата, Халек. Откъм страната на езерото. Следиш ли?

— Да.

— Счупваш пломбите на лампите така, че да започнат да мъждеят. Това е важно.

— Разбрах.

— След това пускаш буркана с петте хиляди и всичко останало в реката.

— Какво? — Дебра стисна рамото му за втори път, но той беше толкова смаян от чутото, че едва ли усети.

— След това си тръгваш. Не се обръщаш, не се оглеждаш, не питаш никого колко е часът и т.н. Това беше ваша идея. Никога не сме молили за тези пет хиляди. Те може да си останат там завинаги, ако ние решим. Само искаме да видим дали можете да следвате инструкции. Ако можете, ще продължим да говорим. Ако не, е, досещате се.

— Разбрано.

— Ще ви наблюдаваме.

— Ще бъда там.

— По-добре наистина да бъдеш — след това затвори телефона, чуваше се само сигнал свободно.

След десет секунди Дебра Серафикос стисна рамото му за трети път, прекара ръка през косата си, след като махна слушалката от главата си и я остави шумно на конзолата. Само секунда след нея слушалката на Брайън изтрака до първата.

— Всичко само за три минути — констатира той, почти на себе си. — Все още не ни вярват.

Дебра се обади:

— Спайк, скъпи, не познаваш тези хора. Те са чудовища, не се доверяват на никого. Дори и на собствените си майки.

— Е, имаме да подготвяме доставка.

— Предложение! — вметна Дебра. — Нека аз да отида. Аз съм човек, който пазарува. И съм ченге. Зная всяка пряка тайна пътека в града. Така че само друго ченге, ако знае какво правя, ще може да ме проследи. Разбирате ли?

— Яновски например — каза Халек.

— Този кучи син — изръмжа Брайън Гренвил.

— Слушайте, момчета, някои неща са като прогнозата за дъжд в Сиатъл. Яновски е един от тях. Само ми дайте възможност да го направя. После ще докладвам и ще видим дали ще има проблем. Дайте ми четирийсет минути, най-много един час. Сега е точно дванайсет и половина. Ще се върна в един и половина. Ще приготвим пакета тук.

— И после? — попита бащата.

— После, ако са ме проследили, ще импровизираме.

— Как? — Брайън Гранвил бе объркан.

— Вижте. Зная процедурите на полицията. И зная, че те очакват аз да съм очите и краката на Спайк. Разбрах го тази сутрин в сладкарницата. Затова когато изляза оттук и тръгна на юг с пакета, каквото и да си мислят, че има вътре, ще тръгнат след мен като пубертет за първата си среща. И тогава Брайън, около двайсет минути по-късно, ще се измъкне през задния вход… нали има вход за доставка на продукти…

— Дай на портиера Харолд двайсет долара и той ще изяде и собствените си топки. Ще ти покаже пътя, Брайън, за да излезеш.

— И тръгваш към мястото — довърши тя.

— Но те очакват мен — намеси се Халек.

— Как, по дяволите, ще разберат разликата, Спайк, особено след тоя номер със записването на лист. Те ще очакват някого, който вижда. Виждали ли са ви някога, г-н Гранвил?

— Откъде да знам? Мисля, че не. Може би са виждали снимката ми в търговското списание. Просто не знам.

— Няма значение — каза тя. — Където и да се намират, мостът на Мичиган авеню ще е далеч. Те няма да стоят плътно до вас и да се хвърлят във водата след проклетия буркан. Вдигнете яката на балтона си и увийте шала около устата си. Не искате да ви се напукат устните в този студ, нали? И си сложете тъмни очила. Светлината, отразена от водата, е като в ясен слънчев ден и може да причини мигрена. Също така, пуснете периферията на шапката си, за да ви е топло на главата, г-н Гранвил. Хайде, действайте, и брадичката ви да е наведена надолу — може даже да помислят, че сте Джими Хофа като ви гледат. А ти, Халек, кой си и защо се тревожиш? Да не си международна знаменитост? Те ще очакват Халек, и ще видят Халек, защото изобщо няма да търсят Халек.

— Искате да кажете, че те няма да са там? — възкликна Брайън.

— Искам да кажа, че техните очи ще са в това, което пускате във водата, а не върху вас. Засега не знам как ще го вземат. Това е техен проблем. Но ако аз бях на тяхно място, и някой пуснеше пет хилядарки от моста, щях да съм доволна, ако знаех да плувам, защото декември или не, щях да се опитам да ги хвана, преди да потънат.

— Мислите, че са толкова отчаяни, та да се гмурнат за пет хиляди долара? — рече Брайън задавено.

— Пет хиляди долара? — възкликна тя и гласът й се скъса. — Мислите, че е нищо? Може би в Лейк Форест е нищо, г-н Гранвил, но навън има цял един голям свят, където пет хиляди са повече пари, отколкото някой изобщо би могъл да си представи, че някога ще види. Не подценявайте какво би направил човек за толкова пари. И не говоря само за хулигани и престъпници. Виждали ли сте някога как полудели домакини участват в състезания, в които имат право да си вземат толкова продукти до стойност петстотин долара, колкото могат да съберат за десет минути движение покрай рафтовете в магазина? Всеки би го направил за пет хилядарки. Повярвайте ми, всеки. Те няма да оставят парите на дъното на реката. По никакъв начин! Това са хора, които може да са убили някого за пет хиляди, за да се подсигурят. Те просто се обзалагат, че вие, г-н Гранвил, няма да сметнете, че си струва да скачате във водата, за да си ги вземете. За вас е по-лесно да ги изкарате на стоковата борса в един ден на силна търговия. А за тях… — Тя спря дотук.

— Те или могат да се сдържат дълго време, или се мотаят…

— Прекалено очебийно е… — коментира Дебра.

— Или се гмуркат за парите — опита се да отгатне Брайън.

— И затова им трябват луминесцентните лампи — добави Халек. — Спомнете си, той каза: „Важно е“. Защо ще е важно, ако не смятат да използват гмуркач?

— Трябва да действаме — намеси се Дебра. — Ще се върна след един час. Спайк, имаш ли нужда от нещо?

— Да — отвърна той. — Трябва да взема влак. Вземи разписанието за гарите от Яновски. Ще можем да стесним кръга до един перон.

— Един час — повтори тя и излезе.

След като тя излезе, Брайън Гранвил поседя мълчаливо няколко минути, а после се обади:

— Мислиш ли, че ще видя Джейни жива някога пак?

Халек въздъхна от натрупаното напрежение, потърка болящите го очни ябълки, поклати глава и отвърна:

— Брайън, моето вътрешно чувство е, че нищо няма да й се случи поне докато не пуснеш буркана във водата. Дотогава има цели три часа. И по-малко от един ден, докато окончателно изтече времето. Не е много, но само с толкова разполагаме.