Дейвид Лорн
Звукът на злото (4)

Трета глава

Халек чу как таксито на Брайън спира на виещата се алея пред къщата, после вратата се затръшна и в това време второто позвъняване на похитителите разтресе телефона. Преди да вдигне слушалката, Спайк се обърна, погледна през рамо към тъмното антре, където знаеше, че се намират сержант Яновски и Ели и извика:

— Дръжте го настрана, докато аз се оправя тук.

Ели пошепна с дрезгав глас „Окей“ и се втурна да посрещне съпруга си и да го задържи.

Яновски, който се бе върнал след обедната си почивка, беше наясно със следващата фаза — критичното второ обаждане. Трябваше да се говори с тях. Ако оставеха на телефонния секретар, за да печелят време, онези можеха да се паникьосат. А всичко, което би изнервило похитителите на Джейни, можеше да приближи смъртта й. Но Халек си бе съставил собствен сценарий и щеше да го играе, като се опитва да остане равнодушен, все едно че това бе някаква илюзия. Или, както сам онзи, който се бе обадил първия път го нарече — бизнессделка.

Брайън Гранвил беше банкер, един от най-висшестоящите в Първа чикагска национална банка, чиято нова лъскава сграда от хром и стъкло се врязваше в небето и променяше облика на града точно на мястото, където крайбрежният булевард Лейк Шор Драйв се срещаше с Голд Коуст. Брайън бе вещ в бизнеса, знаеше как се правят сделки. Сделка означаваше и двете страни да получат онова, което искат. И Халек щеше да настоява бащата да се придържа към исканията си. Джейни срещу пари. Но в никой случай компромис с една взаимноизгодна размяна.

Той вдигна слушалката при второто позвъняване.

Усети как адреналинът му се покачва, а по лицето му избива пот, но гласът му отекна с нисък тембър, твърдо и спокойно:

— Дом Гранвил.

— Господин Гранвил ли е?

— Не. Аз съм господин Халек, неговият шурей.

Последва продължително мълчание. „Не затваряй“, помоли се мислено той.

— Упълномощен съм от господин Гранвил по всички финансови въпроси.

— Значи знаеш кой съм?

— Струва ми се, да.

— И не си съобщил на ченгетата?

— Обаждането ви от днес следобед ни предупреждава да не съобщаваме и ние считаме това част от сделката.

— Умно. Да говорим тогава.

— Моля.

Дори Халек не чуваше електронното устройство, което бе задействано така, че високоразделителната лента да улавя всеки детайл от шумовия фон, а дигиталният часовник маркираше точно всяка минута. А щом той не го чуваше, значи и онзи отсреща не би могъл да чуе.

— Двеста хиляди, както вече казахме.

„Казахме.“ Значи не е сам. Допълнителна информация ли бе това, или просто форма на изразяване? Не, не можеше да е сам. Този глас бе по-различен от първия, леко съскащ и по-ритмичен и бавен в интонацията, а говорещият като че ли имаше запушен нос.

— Ние знаем сумата.

— Утре.

— Невъзможно.

— Искаш малката да умре? Сладко детенце. Не знам защо толкова искате да умре.

— Съвсем не искаме. Но даже и вицепрезидентът на банка не може да отиде на гишето и ей така да изтегли двеста хиляди долара, дори и при извънредни обстоятелства. Има си закони, които управляват такива операции — федерални закони. А и кой ли президент на банка ще рискува да влезе в затвора за пет години, само за да спаси едно дете, което може вече да не е живо.

— Живо и здраво си е.

— А как да сме сигурни?

Чу се някакво шумолене, после:

— Мамо!

— Тук е Спайк, Джейни. Как си?

— Страх ме е, Спайк. Ужасно ме е страх.

— Да не са те наранили?

— Не. Но съм гладна.

— Стига толкова — отново се чу мъжкият глас.

— Не така — отвърна Халек. — Ако ще е сделка, да е сделка. Това е бизнес между вас и мен. Аз представлявам семейство Гранвил. Ти представляваш себе си и партньора си. След два дни можем да имаме парите — един ден е малко. Интересува ли ви размяна?

— Ами… да, разбира се.

— Тогава трябва да уточним три условия.

— Хей, почакай мм…

— Първо, трябва да сме сигурни, че сте на територията на Чикаго и не телефонирате някъде от далечно място. Затова, след като приключи този разговор, ще отидеш някъде, където има обществен телефон. Ще се обадиш тук и ще се идентифицираш като човекът от втория разговор. Повтори!

— Човекът от втория разговор?

— Точно така. Някъде на фона на разговора зад теб ще се чуват звуци на живо, по които мога да разбера, че наистина се намирате в Чикаго.

— Това трик ли е?

— Никакъв трик. Не определям къде да отидеш. Сам избери. Просто искаме да сме сигурни, че чуваме истински звуци от Чикаго.

— Като к’во например?

— Ами например плясъка на вълните по крайбрежния булевард.

— Караш ме да ходя на крайбрежния булевард?

— Не! Карам те да отидеш където си поискаш, само да се чува шум от Чикаго.

— Майната ти!

Халек затаи дъх, а сърцето му заби ускорено.

— Готов си да изгубиш двеста хиляди долара, затова че ще се поразмърдаш малко. Какво са два дни?

— Ще се обадя пак.

— Чакай! Второ: всеки път, когато се обаждаш, искам да говорим с Джейни. И като казвам да говорим, значи наистина да говорим, а не да чуем нещо като: „Добре съм“ или „Отнасят се добре с мен“, защото това може да бъде записано на лента, преди да я убиете. Искам да й задавам въпроси, но не да я питам къде е, защото това не ме интересува. За мен е важно да знам как е тя. Отсега нататък, тъй като става дума за сделка, за бизнес сделка, ще говорим само за стоката и плащането, ясно ли е?

— Стоката ли?

Линията внезапно прекъсна и единственото, което Спайк чуваше, бе сигналът. Той се огледа за помощ, движейки главата си така, сякаш наистина можеше да вижда в сивкавата непрогледност, която го заобикаляше.

Откъм ъгъла на стаята Яновски му викна:

— Окачете слушалката, господин Халек.

— Къде сбърках?

— Хайде, окачете я.

Спайк го послуша, после пак запита:

— Къде оплесках нещата?

— Онзи не е глупав, гледа да не остави следа.

— Следа ли?

Халек все едно че видя как Яновски кимна и го чу да изсумтява. Телефонът пак иззвъня. Той вдигна слушалката.

— Вие май сами си го търсите да я намерите мъртва, а — излая гласът.

— Не, не! — отвърна Спайк силно емоционално, после съжали. Запази спокойствие!

— Защо тогава се опитваш да ми закачиш следа?

— Не разбирам за какво говориш.

— Полицията е там, нали?

— Слушай! Полицията не я бива да разрешава въпроси с отвличания. Заложниците винаги ги убиват. Ние тук си искаме стоката. Това е сделка.

— Ще се обадя пак.

Телефонът пак замлъкна.

— А сега какво? — въпросът беше отправен към Яновски.

— Ще чакаме — отговори той.

— Какво ще чакаме?

Халек чу как едрият мъж сви рамене в спортното си сако от туид. После Яновски подхвърли:

— Ами да речем звук от Чикаго? Нали вие това искате, не е ли така?

— Да, да, това поисках.

— Което на нас малко ни върши работа — продължи Яновски, — защото ни отвлича от звуците на мястото, където държат малката.

След известно суетене във фоайето, Брайън Гранвил се втурна в стаята.

— Бога ми, сержант, направихте ли вече нещо? Какви мерки вземате да търсите дъщеря ми? Какво става тук?

— Ето Халек, питайте него.

— Спайк. — Гласът на Брайън бе пренапрегнат, сърдит, но издаваше и уплаха. — За какво говори той?

— Успокой се, Брайън. Мисля, че имам начин да открия Джейни. Смятам, че като използвам звуците при тези обаждания, можем да ограничим местонахождението й до една-две пресечки.

— Луд ли си? — Халек усети дъх на алкохол. Брайън явно беше пил по време на полета.

— Попитай сержант Яновски дали има по-добра идея.

— Е? — Брайън се обърна към полицая.

— Ние обикновено изчакваме, докато определят мястото, където да се оставят парите, след като са ги поискали, проследяваме ги, като се надяваме, че ще можем да си вземем детето или се спазаряваме да ни кажат мястото, където го държат.

— Това звучи по-безопасно, отколкото да им играем трикове. Дайте им парите и си получаваме Джейни.

— А какъв ще е стимулът им?

— Какво? — не разбра Брайън.

— Какъв стимул ще имат да върнат Джейни? Даваш им парите, а те ти отговарят, че са я намерили прегазена от автобус или ще измислят някаква друга история, ако ги хванат. Да я върнат означава сами да предоставят доказателство да ги изправят пред съда, особено ако тя ги е видяла. Ако ги е видяла, ако е видяла лицата им, те ще са принудени да я убият, за да се защитят срещу смъртно наказание. Тяхната основна грижа е първо да си получат парите. Затова единственият начин да държат Джейни жива е, ако ние проточим малко даването на парите и разберем къде е тя преди да е дошъл моментът на предаването.

— Така ли е? — Брайън изстреля въпроса си по посока към Яновски.

— Това е една възможност.

— Не зная — въздъхна Брайън. — Просто не зная.

— Ние вече знаем…

— Знаем? — прекъсна го Яновски.

— … знаем с голяма вероятност, че държат Джейни на място, където има вятърни дрънкалки, които се чуват особено при силен вятър и може би се виждат на прозореца, значи може да са съвсем близо до брега на езерото, че на това място разбиват бетон с пневматичен чук и шумът се чува ясно — ще рече на две, най-много три пресечки от жп платформа. Колко такива места има, а?

— Може би стотици — избухна Брайън.

Халек запази хладнокръвие.

— Но има хиляди места във и около Чикаго, където може да е скрита. Така че ние стеснихме търсенето от хиляди на стотици само за пет часа.

— Игла в купа сено — процеди Брайън.

Халек искаше да попита дали Брайън има по-добра идея, но той изглеждаше съвсем безпомощен, изцяло обзет от емоции и съвсем парализиран, за да може да анализира нещата.

Сега беше моментът за Халек да действа.

— Сержант Яновски, трябва да анализирам най-новия запис.

— Да?

— Знаем вече нещо за това как говорят тези мъже. Те са поне двама и всеки си носи диалекта и известна патология на говора. Възможно ли е да проследим документацията за такова нещо?

— Не, не водим документация за такива неща.

— Значи нищо?

Последва няколкоминутно мълчание, през което Халек почти чуваше как Яновски напъва ума си.

— Може би не е зле да разпитаме охраната и надзирателите в затворите. Те живеят с тези хора и знаят какъв е говорът им.

— Колко ще отнеме?

— Още сега ще се разпоредя, но може би чак утре ще имаме нещо налице.

— Опитайте се да го ускорите.

— Добре. Нещо друго?

— Всички патрулни коли да търсят вятърни дрънкалки по прозорците и пневматични чукове на две-три пресечки разстояние от спирка на железницата. Ако вече не се чуват ударите на чук, да търсят разбити тротоари или нещо подобно, което може да се разбива с пневматичен чук.

Яновски го прекъсна като повиши глас:

— Кой знае колко скрити места има, където вятърът раздвижва дрънкалките — дяволски трудно ще е да ги открием всички.

— Не искам всичко да стане на минутата. Просто нещо да имаме налице — отвърна Халек. — Ще се задоволим с това, което открием, и ще видим какво ще излезе. Може пък да сме късметлии да стане бързо.

Отново чу шумоленето на сакото на полицая, когато той му отговори:

— Отивам да им наредя.

— И само от сградата на полицията. Да помним, че онези могат да имат радио на полицейска вълна. А нашата сделка изрично казва „никаква полиция“. Нека спазваме това при всяка стъпка.

— Някога мислил ли си, че си си сбъркал работата, Халек?

Спайк не можа да усети интонацията. Възхищение ли? Присмех? Или и от двете по малко?

— Да си сляп винаги си е било сбъркана работа, стига да имаш избор.

— Тогава защо виждаш по-добре от всеки друг?

— Питай ме пак след като съм анализирал последните записи.

— Побързай — отвърна Яновски. — Струва ми се, че скоро ще имаш ново обаждане. И мисля, че онези ще ти докажат, нещо, което вече знаеш. Те са тук, в града.

— Знам. Но къде?

* * *

Халек отчаяно се надяваше да извлече нещо от последния разговор, някаква нова и по-съществена диря, която да ги насочи правилно. За пръв път записът беше маркиран и с времеви граници — насложени върху записа бибипкания, които посочваха на всеки петнайсет секунди местното време. Сега вече за пръв път той можеше да свърже в едно издаването на даден звук с някакво разписание. Но в действителност записът беше истинска пустош. Нищо значимо.

Или практически нищо.

Чу се нещо, за което мислеше, че е вятърна дрънкалка, тинк-тинк-тинк, но тембърът и честотата се различаваха от предишния звук. Вместо какофония от такива звуци, тоест шум, отговарящ на всяка една пластинка в общата подредба, се чу само едно бибипкане, и то не като от вятъра, а съвсем ритмично. Той знаеше този звук, знаеше, че не е вятърът. Този звук бе по-силен и по-близко до телефона. Тонът беше по-висок, а звукът ритмичен и монотонен.

Мисли!

Какво можеше да е това, което е било в близост до телефона на обаждащия се и издаваше такъв звук? Защо му бе така познато?

Ели го прекъсна с разтреперан глас:

— Спайк, да ти донеса ли нещо?

— Кафе, черно — отвърна той.

— Идвам веднага.

— Как е Брайън?

— Едва успявам да го успокоя. Знаеш го, иска незабавно действие.

Халек разбра, че тя премълчава, че всъщност искаше да му каже: „Смята, че трябва да помислим дали да не дадем снимката й на медиите. Телевизията. Листовки в супермаркетите, този род неща“.

— А какво казва Яновски?

— Казва, че това е един от подходите.

— Дипломатично — отвърна Халек.

— А ти какво мислиш, Спайк?

— Аз искам да си върнем Джейни жива и здрава. Това е всичко. Ако успеем да спечелим още малко време, може би ще се сдобием с достатъчно информация от тези ленти, за да кажем къде точно е тя. Тогава ще можем по-добре да я защитим. И ще отидем да си я вземем. Но дори това да не стане, Ели, все пак можем да преговаряме за парите, да определим мястото на предаването им и да се надяваме, че те ще я пуснат да си върви според плана.

— Какъв план?

— Този, който ще им изложа. Те прекъснаха разговора преди да заговоря по този въпрос, но следващият път като се обадят, ще го научат.

— Какво искаш да направя аз, Спайк?

— Да го убедиш, Ели. Той ти има доверие.

— Не знам, Спайк.

— Знаеш, Ели.

— Не съм сигурна, Спайк.

— Спомняш ли си, когато дойдох за пръв път у вас след злополуката? Спомняш ли си как той настояваше да поеме цялата отговорност, как искаше да ми даде автомобил с шофьор, който да ме разкарва навсякъде, как едва ли не искаше някой да ми държи оная работа като пикая?

— Да, спомням си — отвърна тя през смях.

— И как не ми вярваше като му казвах, че мога сам да се движа навсякъде. Не искаше да повярва, че мога да бъда хем независим, хем в безопасност. Просто не можеше да спре да се опасява, че ще ме прегази нещо още на първата пресечка. Не даваше и дума да става, че мога да живея своя собствен живот, когато заплаших, че се изнасям, но накрая се съгласи и то, когато ти го убеди.

— Спомням си.

— А сега не знам какво си му казала и как си го казала, но смятам, че му изброих всички възможни разумни аргументи и той пак се опъва. Аз може да съм сляп, но не съм глупак, така че няма да се карам с него, когато се отнася за собствената му дъщеря — негово право е да решава, не мое. Но, за бога, Ели, малко му трябва, за да го убедиш, знам, че е упорит. А в случая греши, защото именно сега ние сме безсилни. Именно сега похитителите държат всички карти и контролират скоростта на играта. Не променим ли това положение, играта ще протече точно както те са я планирали, а ние нямаме представа какво са намислили.

— Да, прав си.

— Тогава накарай и Брайън да мисли същото. Накарай го да види, че ние сме в положение като… като, ами, все едно че вървим по опънато въже с нитроглицерин и в двете ръце и трябва страшно да внимаваме да пазим равновесие, да не се подхлъзнем, дори да не дишаме прекалено учестено, защото единственото, което можем да си позволим, е да се придвижваме само стъпка по стъпка, много, много внимателно.

— Ще направя каквото мога.

— Ти нали не се съмняваш?

— Аз… просто… къде е тя, Спайк?

— Търпение.

— Имаме ли време за много търпение?

— Поне до следващото обаждане.

— Какво ще стане тогава?

— Ще видиш.

— Спайк, ние имаме право да знаем каква игра играеш. Става дума за нашата дъщеря.

— Не съм го забравил.

— Извинявай, но…

— Хей! Какво трябва да направи човек в тази къща, за да му дадат чаша кафе? Да проси на улицата ли?

— О, да.

Халек чу Ели да се отдалечава с бързи стъпки от бърлогата му и да се качва по стълбите, а той продължи да се концентрира върху втория звук от записа, който може би, да, може би, е интересен. Беше някъде на фона на другите шумове, много нисък, почти, но не съвсем несъществуващ. Той даде команда на компютъра да го изолира и засили, за да може слухът му да приеме всички шумове на този отрязък от лентата, като изпусне основните звуци като например човешки гласове и да извлече и най-малкия сигнал за нещо от този шум. Това, което получи като резултат, го накара да проточи врат напред, напрегнат до крайност от възбуда.

Възможно ли беше да е това?

Той върна лентата, прослуша я отново и отново. Все същото — не смееше да се зарадва, толкова хубаво беше. Силното свистене на въздуха, механичен вой, после приглушен тътен. Мили боже! Точно това си беше! Съвсем истинско!

Той вече не се съмняваше, че това е тътенът на товарен реактивен самолет, който е на път да се приземи, летейки почти над мястото на обаждането или поне толкова близо, че да се различи характерното доплерово превключване от високата честота на подхода към пистата до ниската честота на спадащата скорост при кацането.

Сега вече имаше време.

Дигиталното часовниково устройство и синтетичният гласов сигнален номератор фиксираха времето на десет часа, тринайсет минути и трийсет секунди вечерта, тоест 22 ч. 13 мин. и 30 сек. по двадесет и четири часовото отчитане по часовник.

Халек бе в еуфория.

Колко самолета можеха да прелитат толкова ниско, та да бъдат чути от земята при подстъпа към кацането — кое от двете летища бе — О’Хеър или Мидуей? Ще се наложи да провери и двете. Това ще свършат хората на Яновски. Сега поне имаха черно на бяло права въздушна линия, всъщност две, тъй като имаше две летища. Халек знаеше от практиката си да изработва шумове от самолети за филмите, знаеше, че федералните правила изискваха приближаващите се самолети да отстоят един от друг на… Колко? Помъчи се да си спомни — една минута? А колко писти бяха отворени за кацане? Значи още информация е нужна. И все пак… Изведнъж надеждата му угасна. Освен ако Джейни въобще не беше в Чикаго.

Горе телефонът иззвъня.

— Халек! — изкрещя Яновски.

— Нека се обадя аз — възрази Брайън Гранвил.

— Брайън — обади се Ели, — не ги обърквай с нов глас. Нека не си мислят, че сме сменили правилата.

Халек се втурна нагоре по стълбите, завъртя се около колоната на площадката, като вземаше по две стъпала наведнъж, прекоси фоайето и грабна с една ръка слушалката, а другата вдигна високо, за да даде знак на останалите да пазят тишина, после изрече запъхтяно:

— Дом Гранвил.

— Ето, слушай — заповяда му обаждащият се.

Телефонната слушалка се изпълни с шум, който приличаше на силен грохот.

— Какво има? — запита Халек. Той наистина не разбираше нищо.

— Ето ти чикагски шум, кретен такъв. Най-чикагският шум, който можеш да искаш.

— Какво е това?

— Пусни си телевизора. Седми канал. Ей Би Си.

Линията се прекъсна. Халек мислеше трескаво. Какво общо има телевизията? При все това той извика, без да се обръща конкретно към някого:

— Пуснете телевизора. Седми канал.

Брайън избухна:

— Какво общо, дявол да го вземе, има телевизията с връщането на Джейни, освен да покаже снимката й, та да се намери някой, който да ни насочи къде може да са я скрили!

Ели бързо прекоси дневната, която бе в съседство и пусна телевизора на канала на Ей Би Си в Чикаго — Дабълю Ей Би Си. Картината бързо се появи заедно с придружаващия я звук. Чу се гласът на Франк Джифърд:

А „Мечките“ са на Грийн Бей седемнайсет, във втората третина на полето… остават още петдесет секунди до края на първото полувреме тук на терена на „Солджър Фийлд“ и както сами виждате, мачът се играе при студено и типично за Чикаго ветровито време днес, понеделник вечер.

Халек се обади пръв:

— Той се е намирал на „Солджър Фийлд“.

— Е и какво от това? — попита Брайън.

— Значи е в Чикаго — въздъхна Халек. — Досега не бях сигурен.

— Спайк, това не ни води доникъде. — Търпението на Брайън се бе изчерпало.

— Au contraire^[1] — възрази му Халек. — От последните два разговора се приближаваме до истината по-бързо отколкото очаквах.

— В какъв смисъл? — Гласът на Яновски издаваше истинско любопитство.

— Намерете карта на Чикаго. Хубава карта — заповяда Спайк.

— Имам една, в едно от чекмеджетата в кухнята — промълви Ели.

— Донеси я!

Ели се отдалечи и се върна светкавично бързо.

— В колко часът бе последното обаждане? — попита Халек.

— Около десет и четирийсет и четири — отвърна Яновски.

— Точното време е на записа — обясни Халек. — Но за по-бързо пресмятане, да кажем, че е било в десет и четирийсет и четири, а предишният — в десет и тринайсет. Разлика трийсет и една минути. Което означава какво?

Халек изчака някой да направи сметката. Но тъй като никой не се обади, той поясни:

— Ще рече, че похитителят, който е бил загрижен да не го проследят, се е придвижил от мястото, където държат Джейни, до стадиона за трийсет и една минути.

— Откъде знаеш, че е бил на „Солджър Фийлд“? — попита Яновски. — Откъде може да си сигурен, че просто не е доближил слушалката до телевизора?

— Шумът на тълпата беше приглушен — отвърна Халек, — не като при шум на тълпа в телевизионно предаване. А вятърът профуча между устата му и телефонната слушалка. Според мен той е бил на открито, може би на паркинга. Може би още се опасява, че можем да организираме преследване и не е искал да влиза в стадиона, където биха могли да затворят изходите.

— Да затворят изходите? — изсумтя Яновски. — Тоя приятел или гледа много телевизия, или е луд. Как могат да бъдат затворени изходите? И защо? Кого ще търсим, дори да знаем, че той е сред тълпата? Тоя май страда от параноя.

— Може би — отвърна Халек. — А може би просто го е страх. Затова трябва да внимаваме да не го изплашим. Не можем да си позволим лукса да го изнервим. Нашата цел е да го убедим, че действаме с най-голяма експедитивност и че изцяло желаем да си сътрудничим с тях.

— И как ще го постигнем? — обади се отново Брайън, но този път гласът му, макар и все така сърдит, бе по-спокоен и уравновесен.

— Ще разчитаме на алчността му — отговори Халек. — Ще го насърчим да остане в играта.

— Как? — пак попита Яновски.

— Ще постъпим като истински бизнесмени — додаде Халек. — Ще му предложим премия за това, че ни сътрудничи.

— Премия? — възкликна Брайън Гранвил. — Тоя тип иска двеста хиляди долара.

— За които му казахме, че не може да ги има до вдругиден и той ще ги очаква тогава. Но можем да му кажем, че ще получи пет хиляди в брой веднага. Ще го попитаме само къде, кога и при какви условия би желал да му ги доставим.

— Ей така, без нищо? — сопна се Брайън.

— Не, не е без нищо. Ще поискам да говоря с Джейни. Това е едно от нашите условия. Не забравяйте, че това е бизнес. Ние се придържаме към нашите задължения, те си имат своите. Ето така ще играем.

— Значи ще ги хванем, когато отидат за стръвта? — попита Брайън.

— Не. Тогава ще ги оставим да си я вземат. Никакви опашки след тях, никакво наблюдение, никакви подозрения.

— Ще ги оставим да си я вземат?! — възкликна Яновски. — Но ние можем да им сложим наблюдение без те да разберат…

— Отрицателно!

— Откъде знаеш, че няма да се задоволят с петте хиляди, да убият Джейни и да избягат? — изкрещя Брайън.

— Защото ще получат петте хиляди твърде лесно. Никакъв шум, никакво вмешателство или каквато и да било каша, нито следа от полицията. А човек, който може да извади пет хиляди от днес за утре, при това си е спазил обещанието, е безценен, такъв човек, без съмнение ще извади двеста хиляди за два дни.

— Рисковано — въздъхна Яновски.

— Цялата работа е рискована — откликна Халек.

— Няма две мнения — съгласи се ченгето.

Халек взе картата и запита:

— Някой да има флумастер?

— Аз имам нещо като маркер, подходящ за случая — отвърна Яновски.

— А сега, сержант, кажете ми, колко далече може да се стигне от стадиона Солджър Фийлд за трийсет и една минути в понеделник вечер?

Яновски се напъна да налучка:

— Имай предвид, че някои от тези типове карат като бесни, дори в центъра, близо до централната жп линия, но каквото и да правят, трафикът си е трафик, та дори някой, който е достатъчно луд да прескача пътните платна, не може да кара с повече от, да речем трийсет мили в час, средно, като се вземе предвид и времето за престой на светофарите. Та значи, трийсет мили максимум.

— Умножено по трийсет минути — додаде Халек — прави петнайсет мили.

— Е, и? — въпросително го погледна Яновски.

— Начертай кръг с радиус петнайсет мили около Солджър Фийлд. Колко по-голям ще трябва да е кръга, ако вземе влак? Знаем от първото обаждане, че наблизо има гара.

— С влак ще му отнеме повече време заради ходенето пеш до гарата, чакането на първия влак, после спирките и така нататък — въобще не може да стигне до стадиона по-бързо отколкото с автомобил. Така че ако вземе обществен транспорт, кръгът ще е по-малък.

— Тогава те държат Джейни — започна Халек с поверителен тон — някъде в този кръг, близо до жп гара, на място в близост до натрошен тротоар, в къща, където има вятърни дрънкалки.

Ели се появи с кафето.

— Спайк, ти искаше кафе.

Той взе чашката, разбърка кафето и замръзна като чу металното почукване на лъжичката, тъй като в миг разбра какъв е бил звукът при предпоследното обаждане.

— Слушалката е държал някой, който е пиел кафе, чай или горещ шоколад, каквото и да било, и е разбърквал с лъжичка.

— Как по дяволите разбра това? — попита Яновски.

— При последното обаждане от мястото, където държат Джейни, се чу звук на метална лъжичка, звънкаща о чашката за кафе.

— И каква полза, по дяволите, имаме от тази нищожна информация? — попита Брайън.

— Не знам. Но би могло да означава, че са отседнали някъде, където е обзаведено и в шкафовете има чаши за кафе. Това също стеснява периметъра. Може да означава, че не са отседнали в хотелска стая или в опразнена за разрушаване сграда, където ще трябва да си носят кафе в пластмасови чашки. Пластмасата не звънти.

— Може би. — Яновски звучеше скептично. И то не здравословно скептично, което Халек би приел, а по-скоро нервно скептично, нещо като нервността на Брайън. Ако беше така, те губеха доверие в него, което бе лошо.

— Погледнете кръга — извика Халек като разгърна картата, а наум си представяше града. Той познаваше добре Чикаго. Преди много време бяха правили филм от поредицата, посветена на Чикаго: „Обикновени хора“, „Рисковано дело“, „Почивният ден на Ферис Бюлер“ и „Приключенията на гледачката на деца“. Така че знаеше какво ще видят.

— Проумявате ли?

Яновски се обади пръв:

— Половината кръг е в езерото Мичиган, а те не могат да са там.

— Бинго. Значи имаме само полукръг с радиус петнайсет мили, ограничен на изток от брега на езерото с център стадиона. А има и друго важно съображение.

— Какво? — беше Брайън. Тонът му — остър, нетърпелив.

— Мястото, където държат Джейни, е близо, много близо до коридор за полети. Не зная дали летището е Мидуей, или О’Хеър, но кръгът показва, че трябва да е едно от двете. Дигиталният таймер на лентата показва, че е станало в десет и тринайсет. Ще ми трябва някой, който да събере информация за кацащи самолети.

— Е, Яновски? — рече Брайън.

— Някой ще се заеме с това утре рано сутринта.

— Утре рано сутринта ще е твърде късно — възрази Халек. — Трябва ни някой сега. Не е нужно да умее да борави с пистолет. Но ще трябва да е някой, който да разбира от компютри, ако е възможно, и да знае как се събира информация. Може и някой диспечер, който не е на смяна, да свърши работата.

— Ще видя какво мога да направя, но без обещания.

— Това е добре, защото след около двайсет минути ми пристига още оборудване от Лос Анджелис на О’Хеър. Носи го специален куриер, мой приятел, който ще го достави в дома ми, където отсега нататък ще е центърът за издирване. Искам някой да го посрещне на О’Хеър с немаркирана кола, за да съм сигурен, че всичко ще е наред с придвижването му. Служителят от нощната смяна ще го пусне да влезе.

— Ами телефонните обаждания? — запита озадачено Ели.

— Могат да бъдат прехвърляни в дома ми.

— Ще се погрижа приятелят ти да бъде ескортиран — отвърна Яновски и вдигна слушалката.

— Да побързаме — додаде Халек. — Не знаем кога ще дойде следващото обаждане. Ако не се свържат с нас, могат да си помислят, че сме организирали щаб за издирване тук. А това означава, че могат да се паникьосат и… е, останалото го знаете.

Елън грабна слушалката на телефона и включи устройството за прехвърляне на разговори, като помоли Спайк да повтори номера си.

— 827–3756.

Халек слушаше внимателно, за да е сигурен, че тя повтаря правилно последователността на цифрите.

— Не можем да си позволим лукса да оплескаме нещата — обясни й Халек. — И това ще е последният път, в който вие, сержант Яновски, и вашите хора посещават този дом, докато не си върнем Джейни.

— Какво? — извикаха в хор и тримата, като гласът на Яновски експлодира от гняв, Ели бе стресната от учудване, а Брайън бе направо бесен.

— Представете си следното — спокойно им отговори Халек. — Дали сме им уверения, че полицията не е замесена. Това е част от сделката. Ако бях сигурен, че можем да я направим без полицията, нямаше въобще да ви занимавам с всичко това. Не се обиждай, Яновски, но ако загубим Джейни заради нещо, което вие направите, кой ще страда? Не вие, нали? За вас ще е просто още един работен ден. Кой носи отговорност? Ти? Ти казваш, че правиш най-доброто в случая, прикрил си се добре — всичко, както е по инструкциите. Така че дори и да направиш някоя глупост, тя ще е с благословията на началството ти и ние не можем да я предотвратим с нищо. Такава една глупост например може да бъде следната: хвърчат си полицейски коли от сутрин до вечер до и от този адрес. Колко му е някой от бандата да е натоварен да мине с кола, да огледа това място и да види всичко? Може ли някой да спре бандитите да не направят това? Помисли си.

— Не можеш да вършиш цялата работа сам, Халек! — разпени се Яновски.

Халек вдигна ръка и продължи:

— Знам. Аз съм сляп, аз съм сам и не мога да избегна допускането на някоя грешка от моя страна без твоята помощ, Яновски. Без твоята помощ аз не само съм сляп, но съм и нещо, което никога не съм бил още от времето, когато ослепях. Аз съм безпомощен. Мога сам да пресека Мичиган авеню в най-натоварения час без ничия помощ, но не мога да открия едно малко момиченце в този голям град, освен ако не ми помогнеш. Това ли искаш да чуеш?

— Окей, Халек. Харесва ми подходът ти — отвърна Яновски. — Но ще трябва да ме оставиш да се оправя с официалната страна на нещата, защото си има правила за това. Трябва така да организираме работата, че да изглежда, че и ние вършим нещо, да сме готови да дадем обяснение защо правим това, а не онова, и то обяснения, на които шефовете в полицейското да повярват. Не можеш да постъпваш така.

— И дума да не става. — Халек усещаше, че сержантът иска да говори, че беше мълчал твърде дълго и че в собствените си очи се виждаше като човек, който не държи операцията под контрол. А Халек на всяка цена, каквото и да му струваше, трябваше да го спечели. В същото време той съвсем не искаше полицията да държи операцията в свои ръце, защото знаеше, че там цари тромавост и бюрокрация. Това беше чикагската полиция — известна, че взема подкупи, че си затваря очите за превишена скорост, че влиза в домовете на умиращи възрастни хора, за да им прибере парите, преди да са дошли вещите лица, за да установят истината. По всичко личеше, че самият Яновски е свестен и почтен, но той беше в един кюп с хлъзгави мошеници. Колкото и да се мъчеше да забрави всичко това и да се концентрира върху Джейни, Халек и наполовина не вярваше на неговите уверения: „Ще ви доставим информация възможно най-бързо и т.н.“.

— Освен това ще искам на стената ми да виси голяма подробна карта на Чикаго, за предпочитане контурна, за да се виждат размера и формата на сградите в зоната за претърсване. А също жълти маркери и цветни кабарчета.

— Че защо? — попита Яновски. — Ти не виждаш.

— Аз не виждам, но помощникът, който ще ми дадеш, вижда. А като назначиш такъв, той ще държи връзка с теб щом стесним претърсването.

— Нещо друго?

— Кафе. Много черно кафе. И амфетамини.

Тишина. Накрая Яновски рече:

— Това е незаконно. Аз не мога да изписвам наркотици, Халек.

— Добре — отвърна Халек, като се чудеше какво ли се прави законно.

— Какво друго?

— Сега да пренесем оборудването до моя апартамент, за да е готово като почнат да се прехвърлят разговорите. А също и картата. Трябва да започнем незабавно скицирането на жп гарите в зоната на издирването. Това може да бъде завършено дори преди да сме получили информация за пристигащите полети. Всичко, от което се нуждаем, е да се появи помощникът и да започне чертането.

— Да предполагам ли, че го искаш да е на разположение, когато си пристигнеш у дома? — изсумтя Яновски.

— Джейни ще оцени това — бързо реагира Халек. Твърде много ли искаше?

— Е, ще гледам да уредя да е някоя хубава блондинка.

— Какво значение има за мен това, дявол го взел? Един глас в тъмнината, нищо повече. Едно нещо да е сигурно — това лице да борави добре с компютри.

— Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ви, сержант Яновски — обади се Брайън Гранвил. — Не мога да изразя колко…

Халек чу как Яновски рязко разряза въздуха, като вдигна едната си ръка в знак на команда за мълчание:

— Както тук чухте господин Халек да казва, аз просто си гледам работата. Нещо друго?

— Аха — сети се Халек. — Ще ми е нужно още стандартно оборудване. Засега да пренесем всичко, което имам тук. Времето напредва.

* * *

Стан Блак пристигна от летище О’Хеър със специален полицейски ескорт преди Халек и вече беше вързал уникалните свръхчувствителни устройства за записване към телефона на Халек, като остави свободна линията, която телефонната компания току-що бе открила, за да се координира издирването с полицията. Когато Халек прекрачи прага, всичко, от което се нуждаеше, беше готово, включително и допълнителен чифт слушалки за помощника, който Яновски щеше да изпрати. По шума на стъпките заключи, че в апартамента се намират трима души.

— Кой е тук? — попита той. — Ти ли си, Стан?

— Ела насам, Халек. Тъкмо приключвам закачването.

— Благодаря ти, че дойде. Важно е, а също така и секретно.

— Ясно. Запознах се със сержант Яновски, но не…

Яновски издуха носа си, после се намеси в разговора:

— Халек, доведох ти помощник. Офицер Дебра Серафикос не е на смяна и сервираше горещ обяд на бездомните. Успях да я убедя да дойде и да помогне тук.

— Ще й се плати. Искам да кажа, това като задача ли си й го поставил?

— Такова нещо не мога да призная официално, Халек.

— Аз ще ви платя — обърна се Халек право към мястото, където знаеше, че стои тя.

— Ще трябва да получа разрешение за извънслужебна работа — отвърна Дебра Серафикос със спокоен, ясен глас, доста гърлен за жена, но фино модулиран. Малко носов — само хора като Спайк Халек и Стан Блак можеха да го забележат.

— Значи няма да си жертвате времето, без да ви се компенсира. — Халек знаеше, че малко прекалява, но това не беше само въпрос на етика. Той не можеше да приеме някой да работи като доброволец и да си тръгне като такъв.

— Има и други начини на компенсация.

Халек подмина тези думи. Нямаше време за спорове.

— Стан ще ви покаже оборудването и ще ви обясни какво да правите.

— Добре. — Натрапващ се глас, човек би казал прелъстителен, но Халек знаеше, че това не означава нищо. Гласът, който той бе използвал в озвучаването на един свой филм „Развълнувай ме до смърт“, а именно изкусителни телефонни обаждания — бе на една седемдесет и две годишна сто и десет килограмова баба от Пасадина с един ампутиран над коляното крак. Но този глас бе толкова еротичен, че можеше да предизвика сексуални сънища у мъже в реанимационно отделение. Затова той се засмя сам на себе си и реши да си представи Дебра Серафикос като сто и петдесет килограмова, висока метър и осемдесет състезателка по борба, която щеше да спаси Джейни. Единствено това беше от значение.

Халек почти виждаше, а със сигурност си представяше начина, по който Стан Блак отстъпва малко назад от апаратурата, протяга ръка, повдига вежди, въздъхва — дотолкова можеше да чуе — почесва врата си, поразтърква го, после потърква чело, примигва, отново въздъхва — ето на — и тогава започва да въвежда непосветената в сложностите на акустичния синтез и анализ.

Чу се гласът на Блак:

— Тук имаме интерактивен набор от инструменти, всички свързани помежду си, но също така в състояние да работят независимо един от друг. — След което продължи да й показва как работи системата, включително бутоновите слушалки.

След като приключи, я запозна и с обратната страна на медала:

— Факт е, че апаратурата е изключително чувствителна, но тя не тълкува данните. Тя не може да извлича, нито да приписва звуците към техните източници.

Халек чу как Стан се премести една-две крачки встрани, после спря.

— Но… — продължи Блак — това малко нещо тук може. Компютърът IBM PC/X заедно със софтуера за специално интерпретиране, който е вкаран в него, може да прави честотен анализ и съответстващите относителни профили на интензитета въз основа на съществуващи архивни звуци като сравнява неизвестни сигнали с тези, произведени от различни източници и да ви каже какъв е звукът с различна степен на достоверност. Колкото повече звуци има в библиотеката ви, толкова по-добри резултати.

Стан Блак връчи на Дебра списък на операциите.

— Тук съм ги описал всичките. Но, разбира се, Спайк написа програмата и как се работи с нея.

Отново въздишка — вездесъщата въздишка на Стан Блак, след което той добави:

— Помолих Черил утре сутрин да ти изпрати от Лос Анджелис библиотека със звуци.

— Тя, обаче, дава резултат само ако имаш звук, към който да препратиш този, над който работиш.

— Така е — отговори Стан.

Яновски отново се прокашля.

— Това, което иска да каже Спайк — продължи Блак, — е, че не е възможно да имаме в компютъра всеки звук от природата. Ето защо, най-добрите попадения идват от остро и опитно ухо като това на Спайк.

— Обясни на Дебра как става директното сравняване — продължи Спайк. — Това е много важно.

— Директното сравняване е способността да получиш звук директно и да го сравниш с неизвестен източник.

— Да направим демонстрация на запис номер две — подхвърли Халек.

— Като използваме какво?

— Донеси ми чаша с вода, също и лъжичка — от кухнята.

След кратко тръшкане на вратички на шкафчета и скърцане на чекмеджета, Блак се върна и му ги подаде.

— Сега записвай и брой така: три, две, едно…

Халек започна да разбърква с лъжичката, като правеше кръгови движения в наполовина напълнената чаша в продължение на около пет секунди, после спря:

— Сега върни записа и дай команда „Search“ (Търси!).

— Спайк иска компютърът да локализира мястото върху лентата, което е възможно най-сходно с неговия запис. Ето го.

Моментално се чу звънтенето на лъжичката от обаждането на похитителя.

— Натисни „Compare“ (Сравни!) — продължи Спайк.

Чу се някакво шумолене. Той се досети, че Блак настанява Дебра Серафикос пред клавиатурата.

— А сега Спайк и Дебра питат компютъра — обясни Блак, — доколко звукът на записа е сходен с онзи, който току-що записахме. И както виждате, отговорът идва по три начина.

— Виждам го — обади се Дебра докато разчиташе първия отговор. — Деветдесет и пет процента достоверност.

Следващото, както обясни Стан Блак, бе табуларна версия на аналитичната разбивка.

— Направено е сравнение на височината на тона, обертоновете и рефлексиите, и тъй като това е периодичен, тоест пулсиращ звук, също и относителната честота на звънтенето. Ти разбъркваше прекалено бързо, Спайк.

— Извинявам се, но съм развълнуван.

И двамата се разсмяха, едно разтоварване на напрежението, което бе добре дошло.

— Последният отговор, който прилича на група островърхи планински масиви в едно тясно пространство, е визуален дисплей на звука. Колкото по-силно записан е даден звук, толкова по-висок е планинският връх. Колкото по-мек е някой конкретен звук, толкова по-полегат е планинският склон и по-плитка долината. Ние можем да направим разбивка като използваме многоканален анализатор и да покажем на дисплея всеки един компонент, от който се състои комплексния шум, и да го представим, както виждате, с определен цвят.

— Умно — одобри Дебра.

— Разбрахте го, значи? — попита я Блак.

— Мисля, че да.

— Ако имате проблеми, обадете се. Или пък запитайте господин Магьосника тук зад мен.

— Благодаря ти, Стан.

— За нищо. Струва ми се, че ще трябва да премина през един курс за усъвършенстване, докато съм в този град. Приятно ми беше да ви видя, приятели, само да не беше по… такъв… — Блак се измъкна преди да завърши изречението си и остави Халек да изпълнява плана си.

— Може да ми потрябваш довечера — обърна се той към Дебра без да се замисля.

— Кажи за какво?

— Не, не — махна с ръка той, за да заличи неудобството от думите си. — Трябва да направим дистанционно калиброване на записите, като използваме телефонен спикер с интерфейс към портативен касетофон, който да поставим на трийсетина метра от жп гара, после на шейсет метра, докато престане да свети сигналът за запис.

В гласа й прозвуча недоумение, когато го запита:

— Знаеш ли колко е часът?

— Без съмнение — четиридесет и осем часа преди Джейни Гранвил да умре.

Тишина. После Яновски:

— По дяволите, Халек, знаеш ли каква е температурата навън — минус петнайсет градуса.

— Дай ми портативния касетофон — заповяда Халек. — Сам ще го направя.

— Не! — сърдито настоя Дебра Серафикос. — Аз ще го направя.

— Ще се видим тук след малко — отвърна Халек.

После затръшна след себе си вратата, като остави Яновски със зяпнала уста.

— Сам си го търсиш.

В същия момент нещо издрънка върху един от шкафовете на Халек.

— Какво е това? — попита Дебра.

— Едва ли е лекарство за кръвно — отвърна Яновски. — Не ме питай, аз нищо не знам.

Амфетамини. Наркотици. Червенички.

Стари приятели.