Дейвид Лорн
Звукът на злото (14)

Тринайсета глава

Апартаментът на Халек влудяващо се изпълни с нея, с нейния мирис, с бързите й движения, с ритъма на дишането и с кратките докосвания на ръцете й, с нейния смешен, прям коментар, с който понякога се подценяваше, с изостреното й любопитство, с непрекъснатата й нервна суетня, с изкусителната й откровеност. Интересно, че нито едно от тези качества не разсейваше Халек, който вече не се чувстваше самотен. Внезапно и най-неочаквано, също като някакво Богоявление, тя внесе блясък в неговия свят, стопи вътрешния мрак, който се бе натрупал от наслоената тъмнина около него. Той се трудеше интензивно, сега лишеното му от зрение тяло, възбудено от страх, химически процеси и тайнствено вълнение, отстъпи пред ума му, който все повече синтезираше визуални образи, за да предаде анализа на това какво точно се криеше зад звуците, записани в разговора с похитителите.

Щеше да му бъде трудно да убеди Яновски, което времето щеше да го принуди да направи. От време на време вдигаше ръце от объркване и отчаяние. Разсъждаваше върху тези проблеми, а не върху вкусната миризма, която идваше от кухнята, когато телефонът иззвъня. Това го нервира, обърка го, започна да пипа около себе си, докато едва на третия звън установи, че не бе линията Гранвил. Не бе ли твърде рано за Брайън? помисли той, когато каза:

— Халек.

— Името ми е Ковалски — чу се провлачен глас, който сякаш всмукваше слюнката в гърлото си, после додаде: — Дебра Серафикос при вас ли е?

— Да. Ей сега ще се обади — извика към кухнята: — На телефона.

— Ще се обадя оттук, Спайк.

Той постави слушалката върху вилката, върна се на дивана, настани се и се заслуша в разговора.

— Да, добре, чудесно. Почакай. Добре ли разбрах? Чакай… да извадя молив от чантата си. Казвай.

Мълчание, слуша.

— Не, няма смисъл по-надолу от Норт Сайд. Забрави за това.

Кратка пауза.

— Точно отгоре. Всъщност търсим нещо, което се намира може би на седем пресечки от езерото, близо до железопътната линия, която върви на север към предградията, но не чак толкова далече. Не, почакай. Това е много далече. Нека остане за резерва. Добре. Карай.

Още една пауза, скърцащи звуци от писане. Халек имаше автоматичен молив с графити. Звукът, който издава, почти не може да се сбърка.

— Значи само тези две? Не, не ме интересува Трайстейт. Забрави.

Нова пауза, после:

— Значи тези двете.

За какво ли говори тя?

— Какво ще кажеш за предприемачи — нали викат външни предприемачи? Това включва предприемачи. Добре. За тези две в района се разбрахме. Да, имам го. Благодаря, Убиецо.

Убиец ли? По дяволите, какво е това име Убиец?

— Знам, че задникът ти се е смръзнал на железопътната гара. Оценявам го. — Вик. — Хайде, не го оценявам чак толкова високо, Ковалски. — Прекъсващ смях — гърлен, емоционално наситен. — Не те видях на малката ловна акция на Яновски следобед. Разбирам. Прав си, не те бива да следиш. Малко ти е трудно да скриеш двуметровия си ръст, нали? Добре. Защо до осем часа не се прибереш вкъщи и не затоплиш замръзналия си задник до огъня? Тогава ще се видим. Много поздрави на Гладис. Благодаря ти.

Затвори.

— За какво беше всичко това? — попита Халек, опитвайки се гласът му да звучи безучастно.

— Още едно парченце от пъзела — каза тя.

— Какво е то?

— Звук от пневматичен чук — обясни тя.

— Тази следа вече я изстискахме докрай. Сигурен съм, че е същият пневматичен чук, дори знам, че докато записвахме, той режеше асфалт, а не бетон, след като го сравних с образеца от фонотеката. Според мен не е частен строеж, защото се образува ехо от фасадите на околните сгради, тъй като шумът идва от средата или близо до средата на улицата. Това ме кара да смятам при отсъствие на шум от улично движение, че улицата е затворена.

— Как можеш да го докажеш?

Точно същият въпрос би задал и Яновски. Нямаше никакви доказателства. Търсеше слепешката, напипвайки.

— Не знам — отвърна той. — Как бих могъл да го докажа?

— Ковалски се бе заровил в писмена работа, което той мрази, а откакто го изкарахме от железопътната гара, започна да издава заповеди за разкопки, опъват жълтата лента, работят по улици, в канали, за да види дали не може да открие нещо. Вследствие на всичко това той е открил две във или близо до нашия кръг.

— Продължавай — каза Халек, наведе се напред от интерес, сякаш като се приближеше, щеше да чува по-добре. Нямаше. Чуваше я много добре. Просто искаше да се доближи до нея.

— Едната от тях е много близо до „Втория град“, където Брайън каза, че свири онзи Майк Джарид, но заведението излиза на изток извън кръга — откъм страната на езерото. Другата е в кръга на Норт Парк авеню, на около пресечка и половина от „Втория град“ и на изток от гарата, където Ковалски беше около обяд. Когато довечера обхожда района, ще види колко близо е до вятърните дрънкалки.

— Следователно — каза Халек. — Една точка.

— Най-близо е до дрънкалката на Норт Парк авеню 1547. Сега да погледнем по-внимателно към „Втория град“. Ти твърдиш, че жената била обута с високи токчета, така ли?

— Сигурен съм деветдесет процента.

— Всъщност защо тя е на токове? Вероятно има среща, нали? Вечер в града. Може би първо на ресторант, после ще импровизират. Сега да видим как процедират? Представи си, Халек. Когато караше кола, на какво разстояние от театъра я паркираше?

— На две пресечки, най-много на три.

— Ти го каза. Най-много на три. Ако ме питаш мен, никога не бих паркирала чак на три пресечки, вярно че разсъждавам като жена, но пък и той е бил с жена, нали? Така че би предпочел да паркира по-близо до мястото, където ще бъдат, отколкото по-далеч.

— Очевидно — каза Халек.

— Избрали са добър квартал, освен ако не искат да паркират на главна улица, което не е вероятно, поне не тук.

— Това също е вярно.

— Ако провериш на картата, когато тръгнеш от „Втория град“ и вървиш към кръга, който ние сме начертали, най-близката улица — Дебра почука по стената — е Норт Парк авеню. То върви от север на юг, Спайк, така че ако тръгнеш от „Втория град“ и влезеш в кръга, трябва да пресечеш Норт Парк авеню.

— Ами ако са тръгнали към гарата? — попита Халек.

— Тогава пак ще са на три и половина пресечки от „Втория град“, което е възможно, но да стигнеш до гарата от театъра без да пресичаш Норт Парк авеню, значи или да прелетиш, или да направиш огромна обиколка.

— В такъв случай е така — прошепна Халек.

— Искаш ли да провериш?

— Не. Още не.

— Защо? — попита тя.

— Нека от Ковалски научим повече за другите места, преди да стесним кръга. Не желая да прибързвам и да подмина нещо, върху което е трябвало да помислим повече.

Халек бе сигурен, а знаеше и от опит, че главното доказателство, с каквото разполагаха, логично водеше до заключение, без да се изключват и други варианти. В подобни случаи единственото, което би довело до бързо заключение, би била друга разновидност на слепотата, наречена предразсъдък, или пък подтик да се вземе решение вместо да се изчака, гневът — в каквато и да е форма, унищожава нерешителността в името на привидно добро заключение. Един от главните недостатъци на човешкия ум е склонността му да търси и бързо да намира познати образци, независимо дали съществуват, или не. Но причината винаги е била неуморното тиктакане на часовника. Той съзнаваше по-добре от всички, че трябва да действат бързо, но все пак им оставаше някакво време. Последният телефонен разговор все още предстоеше, когато трябваше да преговарят справедливо и разумно и да стигнат до условия, които да удовлетворяват и двете страни. Каквото и да се решеше тогава, от този момент нататък щеше да започне да тече крайният срок. Дотогава единственото, което и двете страни разбираха, бе, че парите трябваше да бъдат готови за следващия ден. Освен ако, хрумна му изведнъж, целият град неочаквано бъде скован от сняг. Тогава какво щеше да стане?

Той реши, че ще се тревожи, когато му дойде времето. Не можеше да предотврати снежна виелица.

— Слушай какво — каза Дебра, — от сутринта нямаме почти никакъв напредък. Имам и друго предположение. Готов ли си да го чуеш?

— Кажи го.

— Казахме две, може би три пресечки от паркинга.

— Съгласен.

— Повярвай ми по този въпрос — каза Дебра, — тази двойка е излязла, за да прекара приятно вечерта. Всичко доказва това, Халек. Свидетелството, както ти казваш. Хайде да сглобим всичко. Вървят по улицата и просто минават покрай мястото, където държат Джейни, жена на високи токове и този, с когото има среща, вероятно съпругът й, смеят се след представлението. Забавлявали са се. Как ти се струва тази версия?

— Не знам. Доста неиздържана ми се струва — каза той.

— Повярвай ми. Аз съм жена. Така стават нещата. Всичко се връзва. Във всеки случай е била с високи токове, дори се обзалагам, че може би е носила къса пола до коленете, не по-дълга, не че модата е такава, но ако има хубави крака, би искала всички да ги видят, защото не всяка жена има хубави крака. Искала е да се изфука, а също и да покаже какъв добър вкус има нейният мъж. Проблемът, Халек, е, че невинаги е удобно да се върви с високи токове в нашия голям град и то не защото трябва да бягаш от крадци — разбира се, би могло да се случи, но не това имам предвид, ала ако си жена, ще знаеш, че не желаеш да вървиш дълго с високите токове. Не че обувките с високи токове са неудобни, напротив, удобни са, но това е цената, която трябва да платиш, ако искаш да покажеш красивите си сексапилни крака в най-добрата им светлина. Всеки го прави, няма как и ти да не го направиш. Освен неудобството обаче, съществува и риск. По улиците има пукнатини и разстояние между бетонните плоскости, може да са начупени, да има мръсотия и кал, има и решетки, където може да пропадне токът ти, преди да преместиш тежестта си напред. Жена на токове не би искала да върви три пресечки. И половин не е малко. Ако харесва мъжа, гледа да му угоди. Е, може би ще повърви няколко пресечки. Но очите й се въртят като на сокол, не защото толкова иска да му помогне да намери свободно място, а защото където и да паркира колата, ще трябва да се мъкне до театъра и обратно с тези обувки, които я инквизират. Но това не е всичко. Нали знаеш каква е температурата навън?

— Излизах — каза Халек.

— Така че тази прекрасна дама излиза при близо минус седемнайсет градуса по къса пола и чувства как арктическият вятър едва не я отнася. Колко дълго смяташ, че ще желае да върви по леда? Ако и това не е достатъчно, вятърът те брули на пориви със скорост почти петдесет километра в час, разваля ти и прическата, за която си дала цели петдесет долара. Така че колкото повече вървиш, толкова по-голяма е възможността да останеш без ток, да изкълчиш глезен, косата ти да се разроши, бедрата ти да измръзнат и да залепнат така, че после и поялник да не може да ги раздели. Това ли е твоята представа за хубаво прекарване?

— В какъв смисъл ни помага това? — настоя Халек.

— Помолих те да ми повярваш. За да определим мястото, позволи ми да очертая кръг около „Втория град“, който ще обхване два квартала и половина в диаметър, защото съм готова да се хванем на бас, че тая мацка не би издържала повече. Обзалагам се и че е подсказала на мъжа, че ако държи да получи полагаемите му се ласки, не бива да позволява тялото й да замръзне толкова. Ако иска да я има за себе си, трябва да паркира наблизо.

— Откъде знаеш? — предизвика я Халек малко ревниво, защото тя разви цяла теория от нещо, което му бе убягнало. — Може жената да е дебела, да има грозни крака, но да се смее сексапилно. Много често сме използвали такива жени при озвучаване. Имаха страхотен дрезгав смях. Иначе бяха като прасета. Особеното при дебелите е, че имат подплата, която им държи топло, обикновено краката им са космати и не са хубави, обличат се с широки дълги поли, които ги топлят още повече. Може би такава жена не би имала нищо против да повърви три пресечки, понеже се радва, че въобще е хванала мъж.

— Слушай, Халек — отвърна тя решително и самоуверено. — Дебелите жени, които познавам, хленчат много повече от жената мечта, понеже се самосъжаляват. Те едва имат сили да държат огромните си туловища докато прекосят фоайето до тоалетната, без да пухтят и да изпитат желание да седнат. Дебелите дами, Халек, изпращат кльощавите си мъже до подземния гараж, така че да извървят само няколко крачки от топлото фоайе на театъра до колата.

— Нямаше да се сетя за това — призна той.

— И още нещо — отнася се за човек, който се предполага, че умее да слуша добре, Спайк — дебела жена не върви с такава походка, както се чува на записа. Заслушай се за колко време токчетата удрят едно след друго. Това е походка. Нито една дебела жена не върви по този начин. Дебела жена на токове стъпва така трак-трак-трак-трак, с дребни стъпчици като че ли я е страх да не би да си разтегне някой мускул. Искам да ти кажа и още нещо, Халек, аз съм се заслушвала, честна дума, слушала съм и съм се учила, и ако ще продължаваме да работим заедно, не може професор Халек непрекъснато да ми се заканва с пръст, защото, Спайк, ти също можеш да научиш едно, а и аз бих могла да допринеса друго и не бих искала да намеря тялото на друго малко момиченце върху някоя забутана замръзнала кофа за боклук надолу по Лууп само защото искаш да докажеш, че си най-страхотният сляп мъж, че в някои отношения си по-добър от нас, зрящите, че си бил достатъчно заслепен, твърде горд и високомерен, за да приемеш помощ, когато ти е била предложена.

— Права си — изрече той тихо и изведнъж му стана отрезвяващо ясно, че е играел роля или поне до известна степен, нещо като блъф на слепеца, като въображаема видеоигра, наречена „Намери изгубеното дете“, в която се използват улики, които те приближават все повече към целта, набирал си все повече точки и си ставал все по-самоуверен, че непременно ще спечелиш и не си изпитвал съмнение, абсолютно никакво при това, но докато си играл, си си създавал фалшиво самочувствие, сякаш когато пропаднеш, когато времето привърши, а ти не си достигнал целта, като че би могъл да пуснеш нова монета и да започнеш да играеш отново.

— Абсолютно права си — изрече той отново тихо.

— По дяволите, разбира се, че съм права. — Тя плачеше, забави се, докато сподави риданието си и после продължи: — Виж какво, казвам ти, повярвай ми, тази жена няма, никога няма да се съгласи да излезе нагласена и затоплена, а после да се нервира, да се разроши и да замръзне, защото някакъв си никаквец се скъпи толкова, че да не плати за паркинг в гаража и е толкова глупав, че да не намери място по-близо от три и половина пресечки.

— Изпускаш гарата — каза Халек.

— Значи да остави колата на две пресечки и половина. Затова ще нарисуваме кръг с този размер, в който център ще бъде „Вторият град“. Той пресича другия кръг около гарата. — Халек чу скърцането на химикалката докато го маркираше.

— Постига се нещо с форма на футболно игрище — каза той, — в което трябва да се намира Джейни. Колко е голямо? Колко дълго? Колкото квартал ли?

— По половин квартал от двете страни на Норт авеню.

— Включва ли Норт Парк авеню? — попита той.

— Почти нищо друго не включва — въздъхна тя. — Единствената вятърна дрънкалка е на номер 1547. Поне единствената, за която знаем, Спайк. Всъщност наблизо има още една, която заслужава да й обърнем внимание. Но до нея има цял полукръг на запад от гарата, което е твърде далеч от „Втория град“, за да се стигне дотам пеша. Другите четири дрънкалки са ето там. Тях ги остави. Те не влизат в играта.

— Съгласен съм — каза той. — Но все пак би трябвало да изчакаме Ковалски. Ако си права, онова, което той открие, ще подкрепи теорията ти. Аз обаче имам своя собствена теория.

— Каква е? — попита тя и започна да крачи край стената.

— За да може всичко това да има някакъв смисъл, кварталът трябва да има известна атмосфера. Ако погледнеш къде се намира, с „Втория град“ близо до езерото, недалеч от центъра, имотите трябва да са скъпи. Ако погледнеш към къщите далеч на север, ще забележиш, че повечето са ниски, на два или на три етажа, понякога и на седем, но все пак не са чудовищата по протежение на Лейк Шор Драйв близо до Лууп. Всъщност какво очаквам аз? Никога не съм виждал това място в кръга и никога няма да го видя. Няма начин да видя снимки в книга и да го позная. Но се обзалагам на сто долара, че когато минаваме с кола през него…

— Което се надявам, че ще бъде скоро — подхвърли тя.

— … ще успеем да открием някой търговски и жилищен квартал някъде нагоре. Предполагам, че ще открием стари кръчми, стари обществени перални, остатъци от стария квартал, както и признаци на доходни инвестиции, обновление и подем, на нови сгради, които заемат местата на старите. Ремонт на фасади, току-що съборени къщи. Появяват се нови комунални услуги за новата клиентела — новобогаташи и парвенюта. Затова ще видиш скъпи деликатесни магазини и лъскави офиси от стъкло и тухла, готови да бъдат отдадени под наем. Засадени дървета по улиците. По това време на годината те са голи, затова не чувам шума на листата, колкото и да се заслушвам, няма и вятър, който да разклаща малките голи клони на фиданките, но съм сигурен, че ти ще ги видиш. В основни линии ще видиш как западналият квартал се обновява. Тук-таме ще забележиш някоя стара сграда на петдесет или повече години, вече съвсем не на място сред онова, което се извършва около нея — собственост на някой хазаин на бордей, който се разкъсва между желанието да скъта последния цент от повишаване на наемите или да продаде къщата на предприемачите. В някоя подобна къща със стени като на кутия за обувки има може би два, три, дори четири апартамента, наети от студенти, скитници, артисти, които едва свързват двата края, келнерки, пенсионери, хора, които не могат да си позволят да си намерят квартира някъде другаде. Точно на такова място е Джейни сега.

— Ще видим — каза Дебра и го докосна леко. Това го подлуди.

— Вечерята скоро ще бъде готова — каза тя. — Имаш ли нещо против, ако пусна новините?

— Радиото е до сухарника — каза той и чу, че тя го включва.

„В местните новини днес можем да ви съобщим само това: Щатската полиция на Индиана бе принудена да открие огън срещу нарушител на обществения ред в бар в Уайтинг, който извадил нож и оказал съпротива при ареста. Ник Спирос…“

— По дяволите — възкликна Дебра.

„… бе застрелян и убит от полицаи, след като му било наредено да пусне оръжието и да се предаде. Полицаите, сред които имало и капитан, били изпратени на рутинно разследване. Спирос, който неотдавна бе освободен от затвора Съдърн Мичиган в Джаксън след излежаване на петгодишна присъда за сексуално насилие, бе търсен във връзка с разследване, водещо се в момента, за което не се дават подробности. Ще продължим да ви осведомяваме за развитието на тази история.

Какво ще бъде времето, Джон?“

Дебра рязко изключи радиото.

— Какво има? — попита Халек.

— Трябваше да ти кажа.

— Какво да ми кажеш?

— Яновски разработва случая от друг ъгъл.

— Какъв?

— Няма значение, не знам — въздъхна тя. — Ако и ти си имал същата цел, представям си, че щеше да се доближиш и да ги заклещиш.

— Добре, кажи, озадачен съм — каза Халек.

— Яновски сондирал надзирателите на местните затвори дали напоследък не са пускани на свобода затворници, за които отвличането би представлявало бърз начин за забогатяване. Те се допитали до своите доносници и след това посочили имената на Ник Спирос, вече покойният Ник Спирос и Дани Валитано. Та Яновски правел разработка за тях. Очевидно е получил заповед за ареста му, може би е имал вероятна причина или пък е искал да го прибере за разпит.

— Почакай малко — каза Халек. — Яновски предполага…

— Единият е мъртъв — припомни тя.

— Къде е другият?

Телефонът иззвъня и двамата подскочиха, после си отдъхнаха, когато разбраха, че звъни личният телефон на Халек. Той вдигна слушалката и попита:

— Брайън?

— Яновски — отговори гласът. — Може ли да говоря с Деб?

— За теб е — подаде й слушалката. — Яновски.

— Серафикос — отговори тя.

— Вече можеш да се прибереш вкъщи — каза й Яновски.

— Какво?

— Залових Дани Валитано в центъра.

— Ник Спирос е мъртъв, чух. Валитано каза ли ти къде е момичето?

— Твърди, че не знае нищо.

— Прочете ли му правата, Яно? Кажи ми, че си му ги прочел.

— Задържан е, бъди спокойна. Отрича.

— Какво?

— Отрича, по дяволите. Не желае адвокат. Нищо. Крещи, че е неправилно арестуван. Твърди, че не знае нищо за нищо.

— Откри ли парите, Яно? Някоя банкнота не се ли появи? Би трябвало да са мокри.

— Никакви пари. Сигурно са ги прибрали.

— Нещо за момичето, Яно? Има ли готовност да се предаде момичето?

Халек, който чуваше само думите на Дебра, разбираше накъде клони и това не му хареса. Облегна се назад и усети как сърцето му бие лудо. Какво ли е направил Яновски?

— Нищо за момичето. Все пак отнася се за живота му, Деб.

— Не можеш ли да се свържеш със стария си приятел Лу Сканън от ФБР и да ги накараш да поискат намаление на обвинението?

— Работят по това. Идеята не им се нрави особено.

Проблемът, на Дебра Серафикос й беше известно, се състоеше в това, че според закона Линдбърг отвличането се смяташе за федерално престъпление. Независимо от законите на отделните щати, федералните можеха да осъдят някого, ако пожелаят. Всяко признаване на вина за по-малко престъпление трябваше да се постигне със съгласието на двете юрисдикции.

— Трябва да намериш момичето, Яно.

— Работим по въпроса.

— Студено е. Дори и да си прав, тези мъже са били нейни пазители. Хранили са я, държали са я на топло, водили са я до банята. Без тях тя ще…

С периферното си зрение забеляза израза на лицето на Халек и не довърши онова, което би се случило. Яновски може да е изпуснал случая. Спирос, ако беше жив, както и Валитано, биха желали да се дистанцират колкото е възможно повече от Джейни, а също и от доказателството. След като Спирос беше мъртъв, Валитано нямаше нужда да се тревожи дали ще има сходна на неговата версия. Можеше да измисли каквото поиска, както и да ги предизвика да докажат, че е виновен. Играта бе в неговите ръце.

— Яно, искаш ли да дойда до града и да ти помогна?

— Прибери се вкъщи, Деб. Всичко свърши. Ще се обадя на Брайън Гранвил.

— Недей.

— Какво?

— Докато момичето не е в безопасност в ръцете ти, не съобщавай на семейство Гранвил нищо. Тях не ги интересуват тези подробности.

— Тогава довечера ще притисна Валитано здравата. Ще каже всичко за момичето.

— Яно, той ли е наистина?

— За какво говориш?

— Сигурен ли си, че той е похитителят? Призна ли?

— Разбира се, че не. Твърди, че Спирос ги е организирал утре да направят удар върху Фърст Нешънъл Тръст в Елкхарт.

— Възможно ли е?

— Деб, той е.

— Яно, говориш за дребни гангстери.

— Деб, прибери се вкъщи — след тези думи той затвори.

Халек каза:

— Яновски смята, че случаят му се е изплъзнал ли?

— Така мисли.

— Но ти не смяташ така — предположи Халек.

— Твърде лесно е.

— За онзи мъж, за когото съобщиха по новините, ли става дума?

— Да и за Дани Валитано, прибрали са го в града, големи приказки, много лъжи. Нищо не може да се разбере.

— Нещо за Джейни?

— Нищо — отвърна тя. — Те… той, Валитано, отрича.

— Страхотно.

— Боя се, че ще прекратят подкрепата, Спайк.

— Значи тръгваш?

— Официално да. Вече съм тръгнала.

— Остани — каза той.

— Това, което имаме, достатъчно ли е? — попита тя.

— Може би.

— Вероятно ще трябва да се справим с това, с което разполагаме, и да не разчитаме на нищо повече.

— Не съвсем.

— Какво?

— Те пазят записите с разпитите, нали?

— Да — отвърна тя.

— Можеш ли да отидеш до града, да вземеш една лента и да ми я донесеш?

— Спайк, това е намеса в разследването, противоречи на закона.

Халек поклати глава.

— Не. Ние не се бъркаме никому, тъй като няма да променим нищо. Не противоречи и на закона, тъй като още не е предявено обвинение, нали?

— Възможно е да ме уволнят… да ме пратят в затвора…

— Добре — каза Халек. — Не биваше да те моля.

— Дяволите да те вземат, Халек — каза тя и облече якето си. — Ще се върна преди да е дошъл Ковалски.

Вратата се хлопна. Тя се ядоса, но разбра. Ако гласът на Валитано не съвпадаше с този на похитителя, тогава Яновски трябваше да се откаже.

Дали щеше да го направи?