Дейвид Лорн
Звукът на злото (8)

Седма глава

След четири часа сън Дебра Серафикос бе леко изненадана, когато телефонът иззвъня. Халек позна по звъненето, а и по локализацията на звука, че това е новата служба, с която се бяха свързали, а не автоматичното прехвърляне от телефона на семейство Гранвил. Може би беше приятелката на Стан Блак, готова да им подаде по модема от Лос Анджелис звуковата библиотека. Той грабна слушалката и извика:

— Халек.

— Спайк, аз съм — Брайън.

— Не са се обаждали досега. Но аз искам да съм готов. Затова може ли да говорим по същество?

— Разбира се. Първо, разчитай на Яновски за всичко, от което се нуждаеш. Имам предвид каквото и да било.

— Добре — отвърна Халек. — Какво става с вятърните дрънкалки, за които исках сведение?

— Да му се обадя ли?

— Не, аз ще го направя. Или Дебра.

— Кой?

— Дебра Серафикос, от хората на Яновски. Тя е тук, за да нанася данните на карта и да прави графики.

— Как върви? — Гласът на Брайън бе така напрегнат, че можеше да пръсне диамант.

— Обзалагам се, че днес, точно в този момент, я държат на около двеста метра от една от трите гари на жп линията на не повече от шест пресечки от крайбрежния булевард.

— Прослуша ли отново лентите?

Как да отговориш на такъв въпрос? Халек бе прослушвал, анализирал, повторно анализирал, и пак прослушвал записите, докато мозъкът му се затлачи от невероятната концентрация върху едни и същи звуци и престана да чува онова, което звучеше в ушите му. Колкото и упорито да се опитваше, колкото и героически да се тъпчеше с амфетамини, Халек не беше компютър. Той бе човешко същество и бе уморен, а раздразнението му растеше. Но Брайън не бе виновен за това. Неговото малко момиченце бе изчезнало и единствен Халек му бе дал надежда, че ще я открият. Затова отговори:

— Няколко пъти ги прослушах — като не спомена, че е будувал цялата нощ.

— Тя как ти се струва по гласа?

— Уплашена е, Брайън. Какво друго можеш да очакваш?

— Мислиш ли, че е невредима?

Какво да отговори? Да съди по гласа или по ситуацията, или да се води от инстинкта си? Все едно да питаш някой гадател. Халек пое дълбоко въздух, пребори се с прозявката си и отвърна:

— Доколкото знаем, нищо й няма. Просто в гласа й има уплаха.

Със същото основание Халек можеше да каже, и то без да излъже, че доколкото знаят тя е мъртва, но понякога е по-добре да отговориш на такъв въпрос, че чашата е полупълна, а не полупразна. Каква полза имаше Брайън да загуби контрол, да се почувства объркан и да изпадне в истерия. Самият Халек имаше своите опасения. Дали е на достатъчно топло място? Дават ли й храна? Можеше ли детето да се въздържа да не плаче постоянно? И ако все хленчеше, дали не са запушили устата й със скоч? Ако постъпеха така, можеше да се запуши и носът й и тя да се задуши. Безсмислено беше да разсъждава над всичко това. Човек можеше да полудее от такива предположения и каква полза!

— Кога мислиш, че ще се обадят пак?

— Не знам. Но щом се обадят, смятам да направя предложението, незабавно и съвсем директно.

— За петте хиляди ли?

— Точно така. Ще ги доставиш, нали?

— Най-късно до девет и половина.

— Чудесно. Искам да си на разположение за допълнителни инструкции. Може да се наложи да се поразтичаме, за да спазим графика им.

— Спайк?

Колебание, съмнение? Имаше нещо. Той го усещаше.

— Даа.

— Мислиш ли, че можеш да ги задържиш достатъчно дълго, докато откриеш следа? Тоест, ще можем ли да го организираме?

— Дори не искам да мисля за рисковете. Смятам, че сме доста близо до следата. И ако спечеля още малко време… — Той прекъсна думите си, предпочете да се изрази по друг начин: — Всъщност искам да не им се стори, че протакам, че искам да печеля време, иначе цялата работа може да гръмне във въздуха.

— Но нима не виждаш колко бързо можем да тръгнем по следата сега.

— Това идея на Яновски ли е?

— Не, моя.

— Казвай!

— По дяволите, Спайк, изслушай ме. Ще им дадеш петте хиляди и си мислиш, че ще им пуснеш опашка, а те могат да се преместят на някое друго място, преди да дойде моментът за предаването на цялата сума. Тогава всичките ти карти са бити.

— Аз не мисля така.

— Какво може да ги спре?

— Представи си положение, при което на всеки ъгъл и рекламно табло е разлепена снимката на изчезнало дете — не може да не привлече вниманието едно ритащо и крещящо хлапе, докато го влачат из целия град.

— Могат да я упоят.

— Това ще е по-лошо. Тези клоуни не ми приличат много на грижовни бащи или роднини. И все пак ще се учудиш, ако ти кажа колко често хората търсят хармония в това, което виждат, и помнят само онова, което им изнася. Точно така бе хванат Ричард Спек.

— Няма що! След като уби осем медицински сестри стажантки.

— Те не могат едновременно да убият Джейни и да направят големия удар. Аз съм казал, че трябва да говоря с нея — където и да е и когато и да е — преди окончателното предаване на цялата сума.

— Те съгласиха ли се?

— Не — призна Халек. — Но ще трябва да се съгласят.

— Откъде си сигурен, че няма да я преместят?

— За бога, Брайън, никой не може да бъде сигурен, но на бас се хващам, че освен дето са дяволски изплашени, те не си вярват един на друг.

— Какво значение има това?

— Означава, че искат всичко да протече възможно най-стабилно. Тия двамата, или може би са трима — едва ли са повече, защото така се намалява опасността някой да бъде заловен и да издаде другия — та тия типове, ако бъдат заловени, отиват на електрическия стол. Никой не иска да бъде заловен. Трябват им само парите. Всеки си иска своя пай. Да не мислиш, че този, който остане в скривалището, има вяра в другия, дето ще дойде да прибере парите. И кой от тях мислиш ще бъде? Как ще вземат това решение?

— Не знам.

— И аз също. Но сделката с петте бона им дава възможност да проверят взаимно честността си, да си докажат, че могат да успеят. В сравнение с двеста хиляди, пет хиляди изглеждат нищо. Даже и да са решили да се мамят един друг, по този начин може да си купят доверие на ниска цена, като си стоят по местата, не си издават намеренията, приберат парите, уверят се в нашата искреност и разберат, поне те така ще си мислят, че полицията не е уведомена…

— Аз мисля, че те вече правят свое си проучване.

— Какво?

Брайън му каза за зелената трошка, която два пъти е наобиколила къщата. След като го изслуша, Халек едва не получи конвулсия.

— Не знам дали това са те, но е възможно, така че направи всичко възможно Яновски и всякакви полицаи да са на километри от вас. Пак повтарям — на километри!

— Той искаше да ни заведе в участъка да се опитаме да разпознаем марката на колата.

— В никакъв случай! Никакво ходене в полицията. Това е нашата позиция.

— Значи да си стоим вкъщи и да се правим, че чакаме обаждане?

— Ти или Ели можете да излизате, да пазарувате, просто да се държите нормално. Те си мислят, че аз съм у вас, където ще се обадят и аз ще действам вместо вас. Това са правилата на играта. Спазвайте ги!

— Ами ако можем да ги проследим по марката на колата, Спайк?

— Запомнихте ли номера?

— Регистрацията е от Илинойс. Това е всичко. Не можах да видя номера — дърветата пречеха — призна си той.

— Мислиш ли, че можем да попаднем на дирята им без да знаем номера на колата, при това не е сигурно дали вие ще можете да разпознаете марката. От друга страна, може да имат и друга кола, която вие не сте видели и не е търсена от никой, с която биха могли да ви проследят до участъка — тогава всичко отива по дяволите. И къде остава Джейни?

— Ами какво ще стане, ако онзи, който прибере петте хиляди реши, че са му достатъчни, че е рискувал достатъчно и тези пари му стигат — не иска повече? Какво ще стане, ако той изчезне и остави партньора си да чака? Няма ли партньорът му да си каже, че става нещо нередно, че може би полицията е хванала другия и е време да се разделят. Тогава какво ще стане с Джейни?

Халек бе премислял неведнъж най-лошите сценарии. Във всеки един от тях имаше риск, но и шанс, който не беше за пренебрегване, имаше неизбежна несигурност. В най-лошия случай Джейни щеше да бъде убита. Но това не трябваше да се случва.

— Слушай — започна той. — Да приемем, че се разделят. Единият все още държи „стоката“ и все още очаква големия удар с двестате хиляди на другия ден. Известно време той чака партньорът му да се върне. Закъснението му може да бъде обяснено с много други причини, освен че е бил заловен. А и полицията не идва. Ето това е критичният момент, защото някак не се връзва с варианта залавяне на партньора му. Или пък партньорът му бива заловен, пазари се, че ще намалят присъдата на доживотен затвор, ако даде информация за местонахождението на Джейни плюс имената на останалите участници. В този случай полицията ще отиде на мястото със светкавична бързина, но и това не се случва. Трябва да сме абсолютно сигурни, че Яновски знае това. Ти си бащата. Ти командваш. Той не трябва да предприема нищо, което би застрашило живота на дъщеря ти без твое разрешение. Просто не му позволявай. Казвай не. Най-лошото, което може да се случи според мен, Брайън, е както ти предположи, другият да се премести и да отведе Джейни със себе си. Тогава ние пак ще имаме възможността да му платим двеста хиляди за нея на другия ден. Но ако не стане така, ако онзи не смени мястото си, просто защото то е сигурно — тогава трябва да приемем, че те са планирали всичко това, но са зле с парите. Иначе не биха обрекли живота си за двеста бона. А и той не би желал да си има работа с полицията, затова едва ли ще тръгне да се мести.

— Той ще убие Джейни и после ще напусне мястото.

— Ние ще трябва вече да знаем къде се намират преди това, за което говориш, да може да се случи.

— Ако беше така просто, Спайк, бих ти дал двестате хиляди и щях да забравя за тях.

— По дирята сме им. Още един разговор и са в ръцете ни.

— Откъде си толкова сигурен?

Халек му каза:

— Миналата нощ направих анализ на фоновите шумове. На втория запис, преди да почне да говори онзи от стадиона, чух как минават двама души — мъж и жена. Жената с високи токчета, никога не съм бъркал ритмичното им тракане. Едната обувка, после другата, същият звук, най-напред с увеличаващ се интензитет докато се приближават, после с намаляващ, когато се отдалечават. Чу се и смях. Не бях съвсем сигурен, че е смях, докато не използвах проклетия компютър — но няма грешка — смях е, дори без да се увеличава силата на звука — женски смях, непогрешим в тембъра и височината на гласа, малко престорен, съвсем женствен. После разговарят. Мъжът каза: „Да, Джаред…“ — и това бе всичко, което можах да измъкна. А жената отвърна: „Много интересно“, в смисъл че нещо им се е видяло интересно или смешно. Предполагам, че току-що са видели нещо странно или са седели близо до него и именно на това се смее тя и че може би е замесен някой на име Джаред — собствено или фамилно име. И пак мое предположение е, че тези двамата току-що са излезли от някакво развлекателно заведение — кино, театър — нещо такова и са отивали към паркираната си кола.

— Дявол го взел, с какво всичко това променя нещата, дори и да се е случило наистина?

Нетърпението на Брайън бе разбираемо. Не можеше да се очаква от него да проявява търпение към сглобяването на парченца от мозайка в едно цяло, когато собственият му живот се разпадаше на парченца. И все пак Халек трябваше да печели време, за да предпази Брайън от това да даде пълна свобода на Яновски. Ето защо побърза да обясни:

— Значи, че мястото, където държат Джейни, е на две-три пресечки от театър или кино, а също и паркинг или пък улица, на която е безопасно да се паркира. Били са само двама минувачи, а не цяла шумна група, тоест можем да заключим, че кварталът, в който онези държат Джейни, е тих. Щом Дебра се събуди…

— Вече съм будна — чу се глас и прозявка зад гърба му.

— … ще видя какво може тя да направи.

— Ще ме уведомиш, когато се обадят, нали?

— Да. А ти ми приготви петте хиляди.

Без да каже и дума повече, дори довиждане, Брайън затвори. Халек чу, че Дебра се размърда някъде зад него и й каза:

— Разбрах, че Яновски имал информация за вятърните дрънкалки.

— Ще се заема с това. Тази линия свободна ли е?

— Сега вече да.

Халек чу как Дебра набира номера и се заслуша в разговора й:

— Мириъм, Яновски бил оставил няколко адреса с прекъсване на обичайните шумове… Да, да — от вятърни дрънкалки. Не, недей. Не изпращай никой да прави замерване. Нужно ни е само да знаем данните и местонахожденията. Той иска аз да се заема с тази работа. — Пауза, след което тя се обърна към Халек: — Имаш ли молив и бележник?

Хвана го неподготвен.

— Не, нямам — отговори той.

— Почакай, имам в чантичката си.

Той я чу да рови сред ключове, пудри, моливи за гримиране, дребни центове, докато извади химикалка, портмоне и бележник.

— Достатъчно голям ли е? — попита той.

— Аз пиша дребно — обясни му тя — и ползвам стенография. Ало, Мириам, давай. — Пауза, после: — Не, не целият списък — трябват ни само тези между северната страна на булеварда може би до Линкълнууд.

Тишина. Халек не беше подготвил сигнал, който да я накара да прекъсне, ако прехвърлеха разговор от линията на семейство Гранвил. Не можеха да си позволят да стане смущение в разговорите. А и тя трябваше да запише тези адреси.

— Колко? — попита Дебра. — Трийсет и седем? Добре, диктувай ги един по един.

Докато тя пишеше с голяма бързина адресите, остро иззвъня линията на Гранвил. Дъхът на Халек спря, после той издиша. Знаеше, че касетофонът вече бе на запис и бързо й нареди:

— Продължавай да работиш, само не издавай никакъв звук.

После вдигна слушалката:

— Тук дом Гранвил.

— Ако обичате, мога ли да говоря с Ели Гранвил? — спокоен, приятен глас. Среднозападен акцент. Никаква уплаха, никакво напрежение. Кой ли беше? Но разбира се! При Халек се прехвърляха всички обаждания, не само тези на похитителите. Нямаше начин да бъдат разграничени. Едно абсолютно невинно обаждане от някоя съседка можеше да смути похитителите на Джейни и да предизвика зле премислен ход от тяхна страна.

Халек трябваше бързо да приключва с всички странични разговори, без да предизвиква съмнение.

— Ели не е у дома в момента. На телефона е брат й Спайк Халек. Какво да й предам?

— Просто исках да й напомня, че Джейни трябва да дойде на първата репетиция за коледното тържество в сряда в осем часа. Тя сигурно знае, но все пак — трябва да й се направи проба на костюма и снимка за театралния плакат. Ще й предадете ли?

— Разбира се.

— Ако има въпроси, да се обади на Мариан Адамс на телефон 314–2765.

— Ще я уведомя.

— Благодаря ви.

— Няма защо.

— А, и нещо друго, господин Халек. Бихте ли я помолили Джейни да донесе рецептата за плодовата торта?

— Разбира се. Благодаря, че се обадихте.

— Дочуване.

— Дочуване.

Халек чу как Мариан Адамс понечи да каже нещо като „и ако…“, но твърдо положи слушалката на мястото й. Както се казва и в Еклесиаста, за всичко си има време под небето, дори за грубостта. За Халек сега бе дошло това време. При наложилите се обстоятелства му бе трудно да се тревожи за това дали Джейни щеше да пропусне репетицията на коледната пиеса. Но ето че тук се появяваше нова подробност, която трябваше да се вземе предвид. Джейни бе изчезнала и отсъствията й щяха да започнат да се забелязват. Щеше да се наложи да измислят някаква версия за прикритие, нещо достатъчно правдоподобно, но не драстично. Например настинка. Грип. Нещо, с което можеха да спечелят ден-два, но не и такова, че да предизвика посещения от тълпи приятелки, за да видят как е.

Докато Халек се бе вглъбил в разрешаването на този въпрос, Дебра продължаваше да скрибуца по листа, записвайки последните адреси. Халек пренасочи мислите си към похитителите, като си представяше какви варианти можеха да се разиграят с тях през следващите двайсет и четири часа. Ще вземат петте хиляди и ще си ги поделят. Колкото и неочаквано да им идваха тези допълнителни пари, те бяха нещо твърде хубаво — почти не за вярване. Именно благодарение на тези пари златното гърне, което ги очакваше някъде в края на небесната дъга, щеше да им се стори по-реално, по-достъпно, по-примамливо. Двеста хиляди долара. Това беше нещо, което щеше да окачи рибата на въдицата. Но нямаше да поднесе въдичарите на Халек. Защото по какъвто и начин да решаха да получат парите, похитителите на Джейни щяха да са принудени да действат по един-единствен план: да убият момичето, после да убият и другите. Ако Халек и сътрудниците му не откриеха къде е тя преди окончателното плащане, Джейни беше загубена.

Телефонът иззвъня отново — познатият, пронизващ сърцето звук на линията на семейство Гранвил. Халек вдигна слушалката:

— Дом Гранвил.

— Тук е Мел Корвалис от вестник „Чикаго Трибюн“. Имаме още няколко въпроса за статията, която ще публикуваме, и ни е нужна малко допълнителна информация. И тъй като вие сам предложихте да ни я дадете… ало?

Халек замръзна на мястото си. Не беше способен да мисли. Какво беше направил Брайън?

— За какво става дума?

— Портрет на Гранвил…

— Моля?

— На Брайън Гранвил — вицепрезидент, Първа чикагска банка. Броят за сряда — финансовата страница. Не си ли спомняте?

Халек се отпусна и усети, че го облива топлина.

— Но да, разбира се — после се сети, че трябва по-скоро да освободи линията и попита:

— Какво ви трябва?

— Това не е ли господин Гранвил?

— Зет му.

— Знаете ли на колко години е господин Гранвил?

— На трийсет и шест.

— Колеж?

— Илинойс, Харвард — Бизнес факултет.

— Деца?

— Едно.

— Име?

— Джейни.

— Нещо повече за нея?

— Каквооо?

— Нещо, което си заслужава да се пише — нали разбирате, хоби, интереси, нещо, с което се занимава сега…

— Не, не сега. Нещо друго?

— Няма. Това е.

Халек затвори и усети, че целият трепери. Пое дълбоко въздух няколко пъти и изтри една о друга мокрите си длани. После се обърна и попита:

— Колко е часът?

— Осем и четирийсет и пет.

— Сутринта.

— Да, сутринта.

Продължителна тишина, пак дълбоко поемане на въздух, после:

— Мога да отгатна.

— Как?

— Шум от улично движение. Топло слънце огрява лицето ми.

— Как се чувстваш?

— Кух, с едно измерение. Мисля, че не може да се живее само на амфетамини.

— Гладен ли си?

— Бих хапнал.

— Ще направя закуска. Какво имаш подръка?

— Яйца. Бекон. Овесени ядки.

— Как си приготвяш тези неща?

— По миризмата, също чрез допира, консистенцията. Свареното яйце е по-твърдо от суровото. Такива ми ти работи. С времето човек се учи. Пускам котлона, после включвам часовниковия механизъм — за всяко си има съответната резка на печката — и готвя. Не е невъзможно да се направи.

— Може да си по-добър и от мен.

— Не се заричай.

— Дай ми десет минути.

Докато минутите минаваха, от кухнята се разнесоха миризми, придружени от съскане на пържещ се бекон, чупене и изливане на яйца в сгорещено масло, топлина, после пушек, почти загаряне, един вик „по дяволите“, докато бързо вдигнатият от котлона тиган дрънна на умивалника.

— Ето защо ме напусна съпругът ми — подвикна му тя, смеейки се.

Чувство за хумор. Май е по-добре да не виждаш, а да си представяш една чисто човешка ситуация.

— Ще дойдеш ли на масата? — провикна се тя.

— По-добре да съм край телефона — отвърна той.

— Окей. Позволи ми да те нахраня тогава.

— И сам мога. Дай ми чинията.

— Не се прави на дивак, Халек. Аз не мога да се храня на скута си — на коктейли съм истинска нескопосница. Просто… — и тя плесна протегнатата му ръка — се отпусни. Bon appetit.

Пъхна пълна лъжица с яйца в устата му. Вкусни бяха. Дори повече от вкусни. След като свърши да дъвче той подхвърли:

— Глупак е бил твоят човек да изостави такава добра готвачка.

— Честно казано, не ме напусна той. Просто все не бяхме заедно. Аз с моята работа в полицията до късно вечер. Той с неговото летене. Единственото общо нещо, което имахме, беше къщата, а и там прекарвахме твърде малко заедно.

— Не е нужно да говориш за това.

— Да, прав си.

Сега пък бекон — две тънки парченца.

Този път беше неин ред да пита:

— Кога за последен път си имал приятелка, Спайк?

— Помниш халката, нали. Женен за работата си.

— Не ми пробутвай такива мъченически измишльотини. Не може да не е имало някое достатъчно умно момиче, което да си падне по тялото ти.

— Е, не съм точно Арнолд Шварценегер.

— Бог да пази нежния пол от такъв като него. Яж.

Хлебче, намазано с масло. Къпинов мармалад. Не струва. Беше помолил служителят да му донесат боровинков. Комедиант. Преди още да сдъвчи храната, той я попита:

— Не знам какво точно чу. Брайън ще прати най-напред за предаване пет хиляди долара. Условията ще определят те. Трябва ми някой да ги занесе. Може би Яновски би могъл да предложи…

— Аз ще ги занеса — рече тя и пъхна в ръката му чаша горещо кафе.

— Не става. Твърде опасно е.

— Какво? Да не мислиш, че не сме обучени да вършим този род работа? Може да се учудиш, но ще ти кажа, че съм го правила един-два пъти досега. Пък и тия типове, те въобще не се интересуват от присъствието ти. Просто искат някой, който ще да е, да се появи, да пусне пакета и да изчезне без да се обръща назад.

— И все пак не мога да те пусна.

— Слушай, Спайк. Ти беше този, който искаше Яновски да не се намесва, така ли е? И аз не бих казала, че грешиш. В момента няма съдебна заповед, няма и подслушване на телефона на Гранвил. Единственият, който ще знае условията им, си ти и евентуално някой, когото си посветил в цялата работа. Ако си решил да съм аз, значи ще знам. Достатъчна ми е на съвестта смъртта на едно хлапе. А Яновски е от тези, които предпочитат да забравят. Затова те предупреждавам — не му казвай нищо.

— Но…

— Що се отнася до опасността, такава ми е професията. Всичко се случва. Знаеш, че не работя за Уолт Дисни.

Халек въздъхна, уморен да спори:

— Добре, действай тогава.

Тя се отдалечи и го остави да си пие кафето сам и след малко откъм нея се дочу повтарящ се звук: „пи-пи-пи-пи…“. Какво беше това? Не искаше да пита, а умираше от любопитство.

Изведнъж тя заговори:

— Може да не повярваш, но под коридорите на полетите и вътре в трите кръга около жп гарите имаме шестнайсет — представяш ли си — шестнайсет идентифицирани вятърни дрънкалки. И какво можем да направим? Не можем да изпратим патрулни коли да обиколят всички тези места и да заложим на карта единственото от тях. Нямам доверие на Яновски, дори ако изпрати патрулна кола с гражданска регистрация. Номерата на тия коли носят същите символи като полицейските и са дяволски издайнически. А ти знаеш какво би означавало това? Мога да се представя за агент по имотите, чиято работа е да ходи от врата на врата. Или пък дистрибутор на шоколад, а? Или на списания? Или на някакъв перилен препарат последна дума на химията?

— Забрави за всички тези глупости. Аз имам идея.

— Давай, гениални човече!

— Обади се на един полицейски агент на име Гери Малоун — работи в таксиджийска фирма. Кажи му, че е време да си плати дълга и че Спайк Халек се нуждае от услугите му.

— За какво говориш, да ти се не види?

— Не е важно. Просто като се свържеш с него, ми подай слушалката.

Дебра набра един номер и точно по инструкциите подаде слушалката на Халек. Оттам се чу глас:

— Ти оня слепият ли беше?

— Говоря от името на всички нас, на всички онези, на които одра кожите. Дошло е времето да се реваншираш за тлъстите такси, които прибираш.

— Хей, аз си имам работно време.

— Ще поостанеш и след работа. Всъщност довечера ми трябваш не ти, а таксито ти.

— Май че се майтапиш, а?

— Никога в живота си не съм бил по-сериозен.

— Майната ти, Мак.

— Почакай! Искам да говориш с полицай Дебра Серафикос от чикагската полиция и да й обясниш, че си се опитал да измамиш сляп човек с тарифата.

Халек й подаде слушалката.

— На телефона полицай Дебра Серафикос от специалния отдел за разследване на чикагската полиция, номер на значката 7864. Господин Малоун, при мен е постъпило официално оплакване от някой си господин Джон Халек, че миналият понеделник вечерта сте направили опит незаконно да му надвземете такса за пътуването му от центъра на града до Лейк Форест. Вярно ли е?

— Хей, слушай. Почакай малко.

— Може ли да ми съобщите регистрационния номер на таксито си, ако обичате?

— Нали и ти искаш да му свърша услуга. Казвай тогава.

— При тези условия, господин Халек, ще оттеглите ли оплакването си? — обърна се тя към Спайк.

Халек пое слушалката.

— Докарай таксито си пред дома ми довечера в осем — точно на минутата.

— Мили боже! — възкликна агентът.

— Мислиш ли, че ще изпълни обещанието си? — попита тя Халек.

— Няма начин. Иначе ще му отнемат разрешителното или поне той така си мисли. Не му е особено приятна тая работа, но като си представи алтернативата…

— Не виждам защо да не започна веднага.

Халек поклати отрицателно глава.

— Твърде подозрително ще бъде. Някои от тези места са в блокове без асансьори, а там не ходят агенти по имотите. Виж, таксито си е чиста работа.

— Абсолютно сигурен ли си за тези шестнайсет?

— Рискувам — това е. Просто рискувам — прошепна той, като си мислеше за пътуванията си до Лас Вегас заедно със Стан Блак, за многобройните случаи, когато губеха и малкото спечелено и какво чувство изпитва човек, който знае, просто знае, че късметът му работи и нещата ще се развият в негова полза. Вече от доста дълго време Халек не бе се радвал на особен късмет. А точно в този момент беше нервен — нервен и уморен.

— Ами ако сме пропуснали някои?

— И това може да се случи — колебливо отвърна той. — Но нека не се отчайваме така лесно.

— Добре, Халек — щом ти казваш. Да продължаваме тогава. Какво следва?

Той отпи от кафето си и усети лек прилив на бодрост — не беше нещо особено, но все пак.

— Ще се опитаме да ги притиснем здраво. Кажи на Яновски да постави и на трите гари свои хора под прикритие — с цивилни дрехи, да приличат на чиновници, които отиват на работа сутрин и се връщат у дома вечер с влака. И то колкото се може по-скоро. И се погрижи да синхронизират наблюдението си с разписанието, така че да не изпуснат нито един влак, който спира или тръгва. Казвам нито един! И на трите гари. Ясно ли е?

Преди тя да посегне към телефона, той иззвъня. Дебра затаи дъх, после се отпусна.

— Твоята линия, Спайк.

Той отговори на обаждането:

— Халек.

— Тук Яновски. Какво ново?

— Нищо. А при теб?

— Серафикос ти даде вятърните дрънкалки, нали?

— Вече са отбелязани на картата.

— Чудесно! Тя там ли е?

Халек бутна слушалката в ръката й:

— Иска да говори с теб.

— Серафикос — отвърна тя.

Халек слушаше. Яновски каза нещо, от което тя въздъхна. Нетърпение. После:

— Като почувствам нужда от почивка, ще ти кажа.

Тишина. Яновски говореше нещо.

— Не, не смятам, че ще е добре. Нека да попитам.

Към Халек:

— Пита дали не искаш някой по-свежичък. — После тя го ръгна на шега под пъпа. Той скочи от мястото си по рефлекс.

— Не, не. Казва, че аз съм достатъчно свежа за целта.

Към Халек:

— Иска да знае дали не би желал да ти предостави на разположение за известно време младши сержант Ковалски?

Халек чу как тя закрива с шепа слушалката, за да му обясни, без да чуе Яновски:

— Ковалски е едър космат поляк с лош дъх на устата и крайно незабележимо присъствие сред околните. Искаш ли го?

Халек се усмихна, поклати отрицателно глава и едва се сдържа да не се изсмее.

— Сержант Яновски, чуй ме. Господин Халек е нормален американец от мъжки пол, с червена кръв и абсолютна работоспособност, което означава, че няма начин той да предпочете Ковалски, когато има възможността да работи с мен.

Тишина. Тя се смее.

— Дори и да не може да види циците ми, поне на мозъка ми се възхищава.

Пак тишина.

— Върви по дяволите, Яновски. Добре. Слушай! Това е нещо важно. Ние се опитваме да получим времеви маркери на разписанието на всеки влак на онези три жп гари. — След това тя му обясни плана за действие, спря да говори, изслуша насрещните думи и отвърна: — Да, да, запозната съм с всичките ти трудности и тем подобни. Затова, бъди герой, Яно, просто направи каквото ти казваме. Можеш, нали? Прекрасно! Да, да, чувам те добре. Не, няма да закъснея. След петнайсет минути на Мичиган авеню при кафенето. Добре, но и аз имам въпрос: Ти колко ще ме държиш да чакам?

Към Халек, все така запушвайки слушалката с ръка:

— Иска да се срещне с мен. Патрулните коли може да са научили нещо за зеления автомобил. Май бил голям. Сам ще се справиш ли?

— Върви — отвърна Халек. — Но гледай да се върнеш до четирийсет минути, става ли?

— Ще гледам да не се бавя.

— Какво всъщност иска той?

— Като разбера аз, ще знаеш и ти.

Той чу отдалечаващите се стъпки по килима, хладния полъх при отварянето на вратата, после тя се затвори. После Халек се обърна в тъмнината към линията на Гранвил и усети как адреналинът му започва да се покачва.

— Дръж се още малко, Джейни — изрече той на глас. — С малко късмет и…

Малко ли?