Ник Йънг
Кевин Костнър (9)

Костнър и неговото семейство

От изложеното в предходните глави разбираме, че в личния си живот Кевин Костнър е сдържан човек, който се опитва да отклони шума, вдигащ се около него. Дори нещо повече, него никога не го е вълнувала мисълта да бъде в „светлините на рампата“. Фактът, че сега е център на внимание, той приема като необходимо зло. От началните дати в неговата биография си личи, че винаги го е интересувало повече съдържанието на нещата, с които обича да се занимава, отколкото формата им.

Известно е, че Холивуд не е нормален град, както и че развлекателната индустрия не е съвсем нормална индустрия. Тук разстоянието между победата и загубата е твърде малка и е наистина по-лесно да се провалиш, отколкото да спечелиш. Сумите, които се инвестират във филми, телевизионни продукции и т.н., са по-високи отколкото другаде, както е по-голяма и готовността на продуцентите да рискуват. Много са обаче тези, които залагат на лоша карта още в началото и биват изхвърлени от него. Кръчмите на Холивуд и Бевърли Хилс са натъпкани с дузини мними таланти, които са безработни, но вярват, че са най-добрите. Понякога те цял живот мечтаят за слава, която така и не идва при тях. Най-често това разминаване води до скандали, алкохол и наркотици. Повечето от тези хора са толкова изхабени и корумпирани, толкова далеч от всичко онова, което е достъпно за всички хора в шоубизнеса, че човек като Кевин Костнър веднага бива забелязван. Много напрежение му костваше да остане нормален сред това обкръжение, но той успя, благодарение на два фактора: семейството си и самосъзнанието, че трябва да откликва на света според вътрешната си ценностна система.

Първото му истинско момиче беше Синди, с която се запозна в началото на следването си и оттогава тя винаги е с него. В началото беше приятелството и любовта на двама двадесетгодишни, които бяха неразлъчни. След това Кевин беше в Холивуд, а Синди чакаше, докато приятелят й припечели достатъчно за общо жилище. Едва тогава те поискаха благословията на родителите си и застанаха пред олтара, където се заклеха да бъдат заедно „докато смъртта ги раздели“.

В началото Кевин не носеше достатъчно пари вкъщи, затова Синди се хвана на работа като стюардеса в Delta Airlines, за да закърпват семейния бюджет. Те изчакаха и със създаването на поколение. Едва когато Кевин показа първи филмови успехи (това е времето на „Фанданго“) и разбраха, че могат да се осигуряват финансово, на бял свят се появи дъщеричката им Ани, която днес е на седем години. След четири години се появи Лили, а година след това и Джо. И когато реката от пари потече в дома на Костнърови, около 3 милиона долара на филм, а след завоюването на Оскар и значително повече, семейството се нанесе в новата къща. Тя не беше в някой от супершикозните квартали като Бевърли Хилс, Бел Еър, Малибу или Палос Вердес. Избраха си място в един от външните райони на Лос Анжелис, в Пасадина, малко градче с буржоазни нрави. Ако господин Костнър искаше да гледа филм, той не караше да му прожектират частно филма, в домашна обстановка, както правят някои суперзвезди от неговия ранг. Той предпочита много повече да звънне на някой стар приятел и заедно да отидат в киното зад ъгъла. „Правим това в края на всяка седмица, както преди“ — признава той възторжено и обяснява, че това му дава възможност много точно да наблюдава реакциите на публиката.

Но личният му живот вече не може да бъде така спонтанен, защото навсякъде го разпознават, много често започват да шушукат, той става център на внимание и това разваля удоволствието и от малкото лично време, което успява да извоюва за себе си и за семейството си: „Сигурно не трябва да се обременявам чак толкова много, защото проблемите, които имам, всъщност не са нещо неотменно. Откакто поех режисурата нямам вече почти никакво време за самия себе си“. И той описва ежедневието на един режисьор по време на снимки: „Това е едно 24-часово шоу, в което не ти остава много време за личен живот. Филмът е като ледник, който съвсем бавно потъва надолу“.

Изглежда в определени моменти е неизбежно семейството да бъде споменавано толкова рядко. В едно интервю за L.A. Times Костнър споделя: „Синди е умна и знае, че трябваше да порасна и да започна нещо определено в живота си. Този живот отваря врати и пред нея. Все пак, никой не може да предвиди какво ще ни сполети“. Приятелите му виждат този проблем така: „Трудно е за Кевин да установи баланс между киното и личния живот. Това е постоянна борба. Той е суперзвезда и всички искат ужасно много от него в едно и също време“.

Въпреки цялата трудност на положението той си дава ясна сметка за ролята на семейството му в неговия живот и добре съзнава цялата важност на думите: „Без семейството зад себе си аз определено нямаше да мога да се справя толкова добре с нещата. Най-важното сега е как мога да преодолея стреса заедно с тях. Просто става така, че често имам твърде малко време за тези, които обичам. Мисля, че съм добър баща, когато съм вкъщи. Когато после съм в мотелската стая не облепвам стените със снимките на децата и съпругата си. Може да не е правилно, но трябва да мога да разделям нещата едно от друго, за да открия кой съм самият аз. Това са важни проблеми, които ме ограничават в творческата ми дейност, а и в семейния ми живот. В никакъв случай не искам да престана да върша това, което правя в момента, но също толкова сигурно е, че не бих искал да загубя това, което имам“. И наистина, ако Кевин не снима, семейството разполага с него: той закарва на училище голямата си дъщеря, дава съвети на по-малката, повива сина си… След това таткото отива в кантората, която всъщност е една малка стаичка в дървена постройка на едно холивудско студио и е обсипана с окичени по стената индиански сувенири и играчки за децата му. А винаги когато работата по филма позволява, семейството му е наблизо. Често той дни наред не може да се погрижи за тях, но въпреки всичко те са там. Така например за снимките на „Танцуващият с вълци“ Костнър докара със себе си целия род: Синди с децата, тъста и тъщата, брат си и родителите си. Родителите му пропътуваха 2000 мили от Ориндж Кънтри до Пиър, в Южна Дакота, където се снимаше филма, с една каравана, която си бяха купили за времето, когато се пенсионират. В семейството си Костнър се разкрива почти изцяло. Той е един дисциплиниран, съзнаваш собствената си цена и убеден в задачата си татко. Ето защо той не се оставя да бъде съблазнен от абсолютно нищо. В Холивуд, в града, в който пътуват повече ролс-ройси, отколкото в цяла Англия, той кара един джип „Силверадо“ и форд „Мустанг“ от 68-ма година с табелка „Crash D“, точно същата кола, която той кара и във филма „Мъжете на Ани“.

Още отсега Костнър е загрижен за това, как ще се отрази на децата му славата, която той има днес. „Аз хвърлям сянка, която действително невинаги ми е по вкуса“ — казва той със съжаление, осъзнавайки психологическия натиск, влияещ върху формирането на характерите на собствените му деца. После тревогата му продължава в друга посока: „Когато децата ми пътуват, биват откарвани с лимузина, когато летят в самолет, винаги са в първа класа. За първи път аз седнах в лимузина, когато бях на двадесет и осем години. И когато това чудовище пристигна пред къщата ми, извадих апарата и го снимах. Страхувам се, че децата ми никога няма да разберат, че това е привилегия. Те сигурно ще имат проблеми, но от друго естество. За мен е важно те да не мислят, че са нещо особено и най-вече никога да не им минава през ума, че са по-добри от някой друг в света“.

Често журналистите, търсейки сензационното, го наричат „прекрасният баща“, което дразни критично настроения към себе си Кевин Костнър: „Аз не правя нищо повече от всеки друг баща, понякога може би и по-малко“. Но имаше и време, когато той направи наистина нещо повече от това, което правят другите бащи. Преди шест години, когато Синди работеше, а той не снимаше филм в продължение на шест месеца, той беше „Mr. Mummy“ — сам въртеше домакинството и се грижеше за едногодишната тогава Ани. „Беше трудно време, но го обичах“ — признава той. Понякога му се налагаше да ходи заедно с дъщеря си по събрания, даже и когато присъстваха големи и важни филмови босове. Чувството му за отговорност и привързаността му към семейството го карат да се чувства виновен в случаите, когато не се е погрижил за децата си така, както той мисли, че трябва това да стане. „Знаете ли — признава той пред една журналистка, — баща ми всяка вечер си беше вкъщи за вечеря, за съжаление аз не успявам“.

Винаги когато е на път със самолет, го измъчва страхът, че нещо би могло да му се случи: „Какво ще стане тогава с малките?“. Този страх го кара да избягва пътуването със самолет, но когато снимаха „Недосегаемите“, той преодоля страха и в края на всяка седмица летеше от Чикаго до вкъщи при семейството си, което не беше могъл да вземе със себе си. В Айова обаче, където се снимаше Field of Dreams, („Поле на мечтите“), той взе семейството си, защото за него е важно никога да не бъде считан от децата си за чужд.

Дали го промени успехът? „Не, не вярвам. Всичко стана много бързо, срещнах много нови хора, с които разработих нови и интересни идеи. Но вътрешно аз съм си точно както преди. Възгледите ми за филма са ясни, те са както преди, само дето днес мога сам да преработвам някои неща. Начинът ми на живот не се е променил. Мога да ям същото определено количество храна и преди всичко имам същите двадесет и четири часа на ден“.

И все пак, освен голямата къща в Пасадина, която всъщност е по проект на Синди, Костнър държи и още две други. От една страна, четиристайната къщичка в пустинята на Калифорния, замислена като място за уикенда, за лов и риболов и от друга, къщата на плажа в Санта Барбара, в която Костнърови обичат да ходят без децата, да срещат стари приятели и да бъбрят за стари времена. Това спада към любимите занимания на Кевин Костнър. Обича също да слуша музика и да чете книги: „В големи количества. Сигурно не съм най-начетения, а и не — най-умният. Но имам добър инстинкт за много неща и той често ми помага“. На друго място той споделя: „Живея два различни живота, а имам и лична страна, която е тъмна. Семейството ми ме посещава, родителите ми, децата ми, брат ми, всички идват на мястото на снимките. Това е хубаво и доставя удоволствие. Другата страна обаче, която не мога да обясня, е свързана със състояние, подобно на пиянството. Всичко онова, което се е случило с мене, е толкова недействително. Преди да започнат да ме посещават журналисти и да давам интервюта, аз бях нещо цялостно и не се налагаше да разнищвам себе си чрез най-различни обяснения. Не съм кой знае колко приветлив, но не съм и студен човек. Понякога обаче всичко това ме подлудява“.

Костнърови си позволяват ваканция след филмовия стрес за два или три месеца. „Всъщност не бих могъл да бъда сам в една колиба. Знам, че има хора, които се нуждаят от това. Аз обаче искам да имам хора около себе си. Това е нещо, което доставя толкова много радост. Наистина е чудесно да се връщаш от дълго пътуване, но този момент е твърде кратък в сравнение с времето, прекарано сред близки приятели“.

Как Костнър гледа на факта, че целият свят го има за секссимвол. Обикновено след такъв въпрос той отговаря на журналистите, че се чувствува поласкан, но че в края на краищата нормално е жълтата преса да пише така, както й харесва. В тази връзка той си спомня за филма „Силверадо“: „Когато правех този филм, опитах да се идентифицирам с Дивия Запад. Стрелях, тичах нагоре-надолу по хълмовете. След това ми казаха, че и жените можели да правят същото. Това ме ужаси. Човек не трябва да съди по себе си. Погрешно е. Аз не бих казал, че спадам към шикозния кръг на секси мъжете, макар че може и да съм. Ако го кажа обаче, би било арогантно“.

Даже животът на суперзвезда не може да отклони Кевин Костнър от принципите, чрез които той ръководи своя живот и взаимоотношенията с хората. Колкото повече натоварване има с филмите, толкова повече неговата отговорност и привързаност към семейството му се увеличава. Излишната показност, стремежът му към пари и слава са нещо, което не е характерно за Кевин. Той е симпатичният герой на Холивуд, който е близък по светоусещане с нас и който иска да си остане такъв.