Ник Йънг
Кевин Костнър (3)

Обратни удари и пробив.
„Големият мраз“.

След първите си неуспешни опити със Sizzle Beach („Горещи пясъци“) сладникаво, безсюжетно сексфилмче и също толкова евтиния Shadows Run Black, където играеше ролята на заподозрян в убийство, Кевин Костнър искаше занапред да снима филми, чрез които би могъл напълно да изрази своята същност.

В началото младият актьор бе объркан. Спомняше си какво беше мислил няколко години преди това, докато още ходеше на лекции: „Когато бях на двадесет се молех животът да ми покаже вярната посока. Всъщност винаги съм се молил само за това. Казвах: Исусе, не съм от тези, които всеки ден отиват на работа в офиса си, облечени в костюм. Просто не мога да го правя. Разбира се, това звучеше безразсъдно. Бейзбол и филмов бизнес е наистина безумно съчетание. Някой би могъл да каже, че съм се опитвал да живея по най-лесния начин. А аз се питах: Наистина ли търся само удоволствието в живота? И отговарях: Да, една голяма част от живота ни наистина трябва да ни доставя удоволствие!“. Това изказване звучи доста интересно, защото да правиш филми ала Кевин Костнър е сериозно и тежко дело, но въпреки това удоволствието от добре свършената работа е водещ принцип за този актьор.

Всъщност Кевин Костнър е от онези хора, които не са пропускали възможността да опитат силите си с нещо по-различно. Иначе как можем да си обясним факта, че той се е опитал да направи и своя грамофонна плоча? Като солист на рокгрупа Roving Bey Кевин участва в албума им „Простата истина“. Минусът в тази история е, че плочата се купува само в Япония. Никой не знае защо, а тези, които са чували части от нея, смятат, че албумът е непоносим за американския и европейския слух.

Бяха изминали шест години откакто Костнър започна да нарича себе си актьор, но това, което все още му липсваше беше квалификацията за членство в професионалната актьорска гилдия SAG (Screen Actors Guild), с помощта на което по-лесно би получил следващи ангажименти. Хората му казваха: „Човече, направи една реклама и си вътре“. „Това не е чак толкова лесно“ — отвръщаше той и този отговор изразяваше цялата му гордост, която щеше да го съпътства постоянно по време на актьорската му кариера. Кевин в никакъв случай нямаше нищо против изпълнителите от видеоклиповете и рекламите, но самият той не би играл в тях, защото искаше да прави сериозни филми. А за това, колко високи бяха изискванията му, Холивуд щеше да научи съвсем скоро. Случи се така, че го откри един от онези агенти, които набираха актьори за филмовите продукции. Той го ангажира като изпълнител на малка роля за филма Frances („Франсис“) — биографически разказ за неуспялата холивудска звезда Франсис Фармър. В този филм една голяма група млади изпълнители получиха възможност да кажат по няколко реплики, а с това и шанса да бъдат приети най-после в редиците на актьорската гилдия. Кевин Костнър трябваше да играе ролята на актьора Лутър Адлер като млад, а това за него беше и начин да получи членската карта на SAG, каквато даваха само за роля, в която актьорът задължително произнася някаква реплика.

Когато снимаха тази сцена, при него дойде Греъм Клифърд, режисьорът на „Frances“, и му каза: „Хайде, Кевин, ела и кажи Лека нощ! на Франсис“. Костнър отвърна просто: „Не“. Клифърд: „Защо не?“. Костнър: „Той не би го направил“. Клифърд: „Моля?!“. Костнър: „Лутър не би го направил. В пиесата той прекарва всяка нощ с Франсис. Двамата напускат сцената, той върви по своя път, тя го настига и така ден след ден. И той няма защо да й пожелава лека нощ“. В този момент между хората от снимачния екип се разнесе шепот, който достигна до Костнър: „Човече, кажи тези две проклети думи сега!“. Минути по-късно камерата вече работеше и Кевин слизаше по стълбите заедно с Джесика Ланг — изпълнителката на ролята на Франсис. За миг тя се обърна към него и той бавно излезе от кадъра без да произнесе нито дума. „Трябва да кажеш нещо“ — напомни му асистент-режисьорът правилото на SAG. При следващия опит Джесика Ланг направи нещо различно — махна му с ръка. Костнър имаше чувството, че се получи доста добре, затова прие жеста й и отвърна приятелски. „Имитация на действие и противодействие“ — помисли си той. Хората от екипа почти полудяха. След четвъртия дубъл, след като Костнър все още не бе произнесъл репликата, режисьорът реши да постави микрофон на тялото му. Дори и тогава той говореше толкова тихо, че не се чуваше почти нищо. В четири часа сутринта тонрежисьорът на филма най-накрая установи невероятния факт, че Костнър беше казал на Джесика Ланг „Лека нощ, Франсис!“.

„Отидох до автобуса на статистите с чувството, че съм истински тъпак — спомня си той. — Искаше ми се да вия и се питах какво толкова трудно имаше в това да произнеса тези думи“. В този момент при Костнър дойде един от асистентите и го помоли да подпише една бележка: златната карта — входният билет за актьорската гилдия. Тази вечер изгряващата звезда се чувстваше твърде зле. И днес дори казва по този повод: „Зная съвсем точно, че на мое място Хенри Фонда не би казал нищо. Пол Нюман — също. Тези думи не означаваха нищо. Не трябваше да се произнасят“. И естествено, както винаги става — впоследствие тази сцена бе отрязана.

Малко по-късно това се повтори още един път. Лорънс Каздън, сценаристът на Джордж Лукас и Стивън Спилбърг („Империята отвръща на удара“, „Търсачи на изгубени съкровища“), който до известна степен се прочу като истинския откривател на Костнър, му предложи роля във филма си The Big Chill („Големият мраз“). Този филм разказва за обединяването на група млади хора, които се срещат след години на раздяла и установяват, не само че много неща са се променили, но и че много неща са останали същите. Това е една чудесна психологическа драма. Костнър играеше ролята на Алекс, онова момче от групата, за чието погребение се срещаха останалите. Самоубиецът Алекс се появяваше в ретроспекция само веднъж, когато Уилям Хърт, Глен Клоуз и другите приготвяха яденето за празника на жътвата. В тази сцена всички се появяваха като през 70-те години — с дълги коси, превръзки на челата, обути в окъсани джинси. Без да го предполага, в този момент и в тази сцена, Костнър продължаваше да следва верния път.

Той реши да приеме това, че Лорънс Каздън беше изразял сцената с негово участие, защото би било глупаво да я остави. „Изпитвах тягостно чувство — спомня си той. — Преживявах го отново и отново. Все пак накрая повярвах в себе си и успях да се справя“.

Естествено, кариерата му не зависеше от The Big Chill. Костнър разбираше, че след известно време би могъл да говори за тези неща по-свободно.

Две години по-късно той наистина беше в състояние да признае пред журналистите, че още от самото начало е смятал сцената, в която играе за излишна. „Героят беше толкова непоносим, че се питаш защо другите го съжаляват толкова много — казва Костнър не без чувство за хумор по повод представянето на пълната версия на филма. — Факт е, че ако не бяха изрязали тези сцени, филмът щеше да отиде в кошчето за боклук“. Необикновени думи, произнесени там, където единственото нещо, което актьорите непрекъснато правят, е да се саморекламират и да се хвалят колко много са допринесли за блясъка на някой филм. В тези среди мълчанието на Костнър в онази сцена се чу надалеч и получи изключително признание, което в края на краищата се оказа неговия истински пробив в киното, защото режисьорът и сценаристът Каздън вече бе разбрал на какъв безценен изпълнител е попаднал.

По-късно пак Каздън беше човекът, довел Костнър на снимачната площадка на филма Silverado („Силверадо“). Това бе произведение, което впоследствие накара шефовете на продуцентската фирма Orion да покажат на Кевин всичките си проекти и да го попитат в кои от тях би изпълнил главната роля. По-нататък отново ще стане дума за това, че всъщност Костнър не одобри нито един от тези сценарии и направи някои препоръки по тях. Много повече съвети актьорът даде по време на работата върху създаването на No Way Out („Без изход“).

В киното дори главните роли не осигуряват постоянна работа. Затова и съпругата му Синди, която по това време работеше като стюардеса в Delta Airlines, трябваше да осигурява част от средствата в семейната каса. Тогава те все още нямаха деца.

Дори и когато не работеше над някой филм, Кевин Костнър „играеше“: „Просто имах усет към актьорската игра и никога, дори за миг, не преставах да работя върху себе си. Разполагах с работна група от хора, с които всеки ден репетирахме — вечер от 20 до 22 часа. По този начин действително можеха да се научат много неща — това беше най-интензивната филмова работилница, която човек може да си представи“.

Първият филм след голямата пауза, т.е. още преди „Големият мраз“, беше Stacy’s Knights („Рицарите на Стейси“), малък филм на режисьора Джими Уилсън. Този мъж не гледаше на Костнър като на мошеник, а и му допадаха идеите на актьора за филмопроизводството. Това беше комедия, разказваща историята на момичето Стейси Ланкастър, което на външен вид много напомня малка сива мишка. Тя се изчервява много лесно, но в действителност е закоравял, опитен играч на Blackjack^[1] в игралните салони на Невада. Тъй като й е трудно да действа сама, тя се сдружава с Уил Бонър (в изпълнение на Кевин Костнър), един наистина хладнокръвен тип, който познава всички тайни на казината. Бонър открива у Стейси партньорката, от която се нуждае и двамата заедно усъвършенствуват различни трикове с картите. Играта върви превъзходно, дори прекалено добре. Скоро и двамата стават „персона нон грата“ във всички големи казина, тъй като са заподозрени в измама. Желанието на двамата е да продължат да работят в този бизнес, но на Бонър това му излиза доста скъпичко — един ден Стейси вижда трупа му да се носи по реката и се заклева жестоко да отмъсти за него. Преоблича се като мъж, събира тълпа дръзки момчета и професионални играчи на комар и там където е възможно, успяват да опустошат някои казина.

The Nightshift („Нощна смяна“), филм, който Костнър споменава мимоходом в интервютата си, не принадлежи към типа кино, което би заинтересувало днешната суперзвезда. Но по онова време условията на Рон Хауард, направил по-късно и филма Cocoon („Пашкул“) наистина отговаряха на изискванията на изпълнителя. Продуцентът Брайън Грейзър, участвал по-късно в осъществяването на няколко успешни продукции, също беше доволен от този филм, в който направиха своя филмов дебют Майкъл Кийтън и Хенри Уинклър. The Nightshift е една напълно завършена история за двама много предприемчиви млади мъже, които искат, бързо да забогатеят по един наистина неконвенционален начин. Те си търсят спокойно местенце за работа и го откриват в Нюйоркската морга. Там организират малък публичен дом с помощта на Белинда (в изпълнение на Шели Лонг) — представителка на т.нар. „call girls“.^[2] Безумният бизнес продължава толкова дълго, че най-накрая предизвиква гнева на цялата Нюйоркска мафия, контролираща подземния свят на проституцията.

В този филм Кевин Костнър изигра ролята на „третия тип вляво“, което бе една второстепенна роля, но все пак тя беше едно нужно стъпало от неговото развитие.

Последва Table for Five („Маса за петима“) — филм, в който той играе ролята на съпруг по време на меден месец. Робърт Либерман засне този филм с участието на Джон Войт и Мари Кристин. Войт играе ролята на разведен мъж, който се грижи за трите си деца и се опитва да им осигури прехраната. На тези, които обичат да си поплакват на кинопрожекции ще им бъде интересно да видят този филм, а за почитателите на Кевин Костнър смятам, че е необходимост.

Следващата творба, за която Костнър даде благословията си без никакви колебания, беше „Последното завещание“ на Лин Литман — творба, използваща жанра на документалната драма, за да покаже ужасите на ядрената война. В този филм липсва сензацията, характерна за апокалиптичните видения и слава Богу! Той разказва за семейство от малък град в западните щати, което научава, че източното крайбрежие е разрушено от ядрени взривове и че са засегнати големите градове в района. Във филма Костнър партнира на Ребека де Морней. Двамата представят млада семейна двойка, изгубила бебето си. Те напускат семейство Уедърли (ролите се играят от Джейн Александър, Уилям Дивейн, Рос Харис и Роксана Зал), за да намерят по-сигурно място, при което са подложени на поредица изпитания. Филмът получи много похвали в пресата и бе награден на малкия филмов фестивал в Телърайд. Играта на Кевин Костнър и Ребека де Морней беше високо оценена от всички.

Годината вече е 1983 и Кевин Костнър все по-често е ангажиран във филми, които живо го интересуват. Той продължава да бъде скромен и откровен пред себе си: „Да наречеш някого честен е нещо много сериозно. Никога не бих носил значка «Аз съм честен». Филмите понякога са честни, дори притежават и скрит морал. От друга страна, филм, който означава нещо за мен, може да не значи нищо за другите хора. Не е необходимо филмът да бъде за тях това, което е за мен, за да е наистина добър. Но въпреки това, аз мисля, че съм един типичен средностатистически американец, който може би не е чак толкова лош, колкото си мислят хората. Не съм и особено добър. Аз съм някъде по средата. Мразя, когато другите не ми казват направо това, което мислят. Самият аз веднага бих казал на всеки мнението си. И съм абсолютно сигурен, че и останалите хора мислят като мен“. И добавя: „Не е задължително да бъдеш герой в живота. Но можеш поне да опиташ“.

В бъдещите си филми той наистина ще се опита да стане герой. Филмовият герой Кевин Костнър се ражда бавно, но сигурно. Предстои му да снима Fandango („Фанданго“), за който той ще каже, че след „Танцуващият с вълци“ му е най-любим.