Ник Йънг
Кевин Костнър (8)

Двоен агент и любовник

Филмът „Недосегаемите“ обиколи екраните на всички кина в Америка и от този момент Кевин Костнър се превърна в суперзвезда. Промяната стана доста бързо, „Мисля, че бях подготвен за това — смята той — или, по-точно казано, беше ми все едно какво ще стане. Просто исках да правя само свестни филми“.

Често на улицата го заговаряха негови почитатели и той понякога им отговаряше: „Не съм аз“. В някои случаи Костнър даже съзнателно правеше опит да отиде някъде инкогнито. Особено много пламенни почитателки актьорът имаше сред момичетата. Очароваше ги мъжът с нежно лице, с безукорна външност и физически добре сложен. Почитателите му искаха да го гледат в повече филми и поне в една любовна история. Не се наложи да чакат дълго. Защото преди да снима „Недосегаемите“, Костнър участва в No Way Out („Без изход“) — филмът, който сам беше предложил на шефа на компанията Orion Pictures, когато той, видял „Силверадо“, му беше дал възможност да избира.

Само няколко седмици след успеха на филма на де Палма, „Без изход“ тръгна по екраните. Кенет Фарини беше автор на романа „Големият часовник“, в който се разказваше историята на един средно богат магнат, който убива любовницата си и след това натоварва най-добрия си сътрудник да открие убиеца. Сътрудникът, който също е бил любовник на жертвата, е едновременно „ловец“ и „дивеч“, защото целта на шефа му е обвинението да падне върху него. През 1947 година ролята на милионера беше играна от Чарлс Лоутън, а на сътрудника — от Рей Милън. На основа на стария сценарий Робърт Гарлънд адаптира историята, която сега получи нов, по-различен и на по-високо ниво прочит.

Съдържанието на филма е следното: Том Фарел, офицер от флота на САЩ и герой от една смела спасителна акция в открито море, е изпратен на работа от Филипините във Вашингтон като член на щаба от сътрудници на министъра на отбраната Дейвид Брайс. Задачата му е да бъде посредник между министерството на отбраната и Конгреса във връзка с работата по един нов спорен проект за строеж на подводница. Според Брайс проектът е неизползваем, защото би бил твърде лесна плячка за руснаците. Конгресът обаче, и по-специално сенаторът Дювал, настояват за финансирането и реализирането на проекта. За удоволствие на новия си шеф, Фарел успява дискретно да изпълни необичайната задача, използвайки политически средства. А връзките му с ЦРУ и Конгреса го правят изключително необходим като сътрудник.

На един президентски бал във Вашингтон той се запознава с младата Сюзън Атуел, която видимо скучае. Двамата заедно напускат тържеството и в луксозната лимузина на младата красавица бързо се сближават. И още преди да са преживели първата си любовна нощ, Фарел е убеден, че няма повече причина да пътува до Филипините във връзка с работата си.

Сюзън се влюбва искрено във Фарел, но е решена да запази и голямата си тайна: лимузината, къщата, накитите и всичко, което я заобикаля, е платено от един щедър любовник. Този любовник е не някой друг, а точно новият шеф на Том, министър Брайс, който е женен, а семейството му е привидно щастливо. Освен скъпо платената любовница Брайс има още една слабост — омразата към сенатора Дювал, когото той се опитва да унижи при всеки удобен случай. Това е и истинската причина за назначението на Том, той трябва да измъкне информация от сенатора, използвайки връзките си в ЦРУ.

След един идиличен уикенд на брега на морето Том Фарел и Сюзън Атуел се завръщат късно вечерта във Вашингтон. Внезапно в къщата пристига и Дейвид Брайс. Том и Сюзън се скарват, защото тя отказва да признае пред министъра, че обича Фарел. Том излиза през една задна врата, но в сянката, макар и за секунди, Брайс успява да го разпознае. Сега той знае, че любовницата му поддържа отношения с друг мъж и луд от ревност й прави сцена. Без да иска, той причинява смъртта на Сюзан, която пада назад през парапета на стълбището и разбива главата си.

От помощника на министъра, Скот Причърд, Том Фарел узнава на следващата сутрин, че трябва да се заеме с една доста щекотлива задача. Той все още не знае колко много го засяга тя лично. Трябва да се изясни убийството на едно вашингтонско „момиче за забавление“. Предполага се, че убиецът е съветски шпионин на име Юри, един почти легендарен агент, който години наред е действал в Пентагона като „къртица“, но в момента видимо се е активизирал. Този човек трябва да бъде открит в срок от 48 часа и задачата на Том Фарел е да го ликвидира.

Младият офицер разбира кое е мъртвото момиче и е почти сломен от болка. Той обаче знае, че убиецът не е Юри, защото последният човек, посетил Сюзън, е Брайс. Търсейки сам себе си, той предприема издирвания, естествено с цел да се измъкне от кашата, в която се е забъркал. Агентите на Пентагона обаче разполагат с ултрамодерни методи за проследяване на заподозрените, така че около самия него примката все повече се затяга. Един компютърен специалист използва копирната повърхност на една полароидна снимка, за да се опита да създаде образа на вероятния убиец на Сюзън. Том казва на мъжа, че знае чие лице ще се появи на монитора. Сътрудникът е изплашен, той се доверява на Причърд, но Причърд го застрелва.

Междувременно Том продължава да търси доказателствата за това, че Брайс е бил любовник на Сюзън и че е последният й посетител. Брайс и Причърд, от своя страна, нареждат да се издири лицето, прекарало със Сюзън последния уикенд, тъй като по съдържанието на стомаха на мъртвата са открили вече, че тя е била на морския бряг преди смъртта си.

В последния момент Фарел открива търсеното доказателство за връзката на Сюзан и Брайс. Добирайки се до една рядка кутийка за бижута, собственост на младата жена, той доказва, че тази кутийка е подарък от Брайс и при една среща с него му я показва. И още преди в правителствените среди във Вашингтон да се е разчуло, че агент Юри не съществува, Скот Причърд се самоубива в канцеларията на шефа си. Фарел и Брайс се споразумяват помежду си и започват да разпространяват слуха, че Причърд е бил агента Юри, като по такъв начин се опитват да снемат от Брайс подозрението, че е убил Сюзън. Брайс в края на краищата печели, но най-голямата изненада ни очаква на финала, когато става ясно, че Том фактически е съветски агент, работещ в тесни връзки с истинския Юри и е бил поставен на този пост с цел да шпионира Брайс.

С „Без изход“ новозеландският режисьор Роджър Доналдсън, който преди това направи фурор с филмите си Smash Palace („Разрушеният дворец“) и Sleeping Dogs („Спящите кучета“), успя да изтръгне от темата за връзката между сила и лоялност нови интересни и увлекателни аспекти.

Продуцентката Лаура Зискин смяташе, че изборът на Доналдсън като режисьор дава шанс Вашингтон да бъде представен по нов начин, през непредубедените очи на един чужденец. Новозеландецът Доналдсън беше въодушевен от възможността да снима в Пентагона. Но и сега, както винаги до този момент беше ставало, екипът не беше допуснат в сградата. Разрешиха им да правят записи само в близост до мозъчния тръст на най-голямата военна сила в света и през цялото време всички членове на екипа бяха контролирани от униформени служители на ведомството.

Вътрешните снимки бяха направени на сцена 27 на предишното MGM студио, там където Джуди Гарлънд беше тичала през „Вълшебната страна“ по пътеката от жълти тухли. Компютърните зали бяха възпроизведени така, че напълно наподобяваха тези в Пентагона, снимачният план се изготвяше според изискванията за сценично изграждане на декорите, което предвиждаше в хода на продукцията да се снимат и други етажи от „Министерството“ във Вашингтон. И макар че вътрешността на Пентагона остана скрита за зрителите, градът Вашингтон присъстваше във филма. Имаше сцени, заснети в историческата му част Джорджтаун, надолу по Канала, построен по време на войната за независимост; сцени в залива Чесапийк и в метрото на Балтимор.

Във всички тях, изпълнителят на ролята на Фарел, Кевин Костнър, демонстрира ентусиазъм, който не само изненада режисьора Доналдсън, но в определени моменти го поставяше дори в неудобно положение. В един от епизодите Костнър трябваше да бяга по улиците на Вашингтон, преследван от двама истински палачи, бивши членове на южноамериканските ескадрони на смъртта, като целта му беше да предупреди една важна свидетелка, че я грози смъртна опасност. Актьорът трябваше да пресече едно доста оживено шосе, да бъде блъснат от автомобил, да се преметне над колата и след това да продължи да тича. Костнър настояваше да изпълни сам тази каскада. Това беше решение, което, както си спомня Доналдсън „обезпокои хората, отговарящи за сигурността. Те не казаха нищо на Кевин, но ме помолиха да не допускам повече подобни рискове“.

Само два дни по-късно Костнър беше отново сам зад волана на автомобил, с който трябваше да участва в едно бясно преследване по една магистрала във Вашингтон. Когато си спомня за това, режисьорът отново изживява притесненията, обзели го по време на снимките: „Седях на седалката до шофьора (Костнър) и отново препрочитах сцената с Кевин, когато внезапно осъзнах, че никога преди това не го бях виждал да шофира без очила. Той призна, че не виждал пътя съвсем ясно, но бе убеден, че в никакъв случай не трябва да се допуска бягащият Фарел да сложи очила в автомобила. Не споменах нищо за случката пред хората отговарящи за сигурността, но през цялото време треперех“. Костнър продължава разказа: „Трябваше да карам така, че след това на никой да не му хрумне да се качи отново при мен. По-късно му предложих: «Хайде ела с мен, ще те закарам», но той само страхливо поклати глава. Вярвам, че свърших добре работата си. В тези сцени изпълнителят трябва да влага всичко от себе си, всичко! Иначе просто не би могъл да убеди хората, че си струва парите“.

Във филма имаше и други сцени, в които Кевин Костнър даде всичко от себе си, например любовната сцена между него и Шон Йънг на задната седалка на голямата лимузина. Тази сцена беше изиграна от двамата така пламенно, че влезе в историята на киното. Шон Йънг: „Когато се качихме в колата, Кевин стана съвсем плах, наистина беше смутен. Казах му: «Поеми дълбоко въздух и се отпусни, няма да те ухапя!». Но след това го направих, защото така беше в сценария“. Актрисата беше доволна, че след ролите на студена и недостъпна жена, като тази в Blade Runner („По острието на бръснача“), можеше най-сетне да играе и „нормална жена със здравословен сексуален живот“. „Между другото Сюзън съвсем не е фатална жена — смята Йънг — но тя изобщо не предполага колко безскрупулни могат да бъдат хората. Тя просто има добро сърце“.

Същото би могло да се каже и за самата Шон Йънг. И макар че в личния си живот е известна като лекомислена и твърде открита, в работата си тя е изключително сериозна, заради което понякога я характеризират като неспокойната примадона.

„Случва се да работиш с актьори, които се мислят за изключителни и единствената им цел е да те вкарат в леглото си — казва тя дръзко, — но това е нелепост и действа разрушително“. А за партньорите си във филма отбелязва: „Самата аз приличам повече на Джийн Хекман, обичам да се смея между сцените, без значение колко са сериозни. Не обикалям като тигър в клетка, това действа уморително. Понякога Кевин се държи по този начин, но въпреки това той е винаги открит към другите“.

Двамата се справиха много добре със секс сцената, макар че тя беше толкова пламенна, че Костнър изпитваше сериозна тревога да не би съпругата му Синди да започне да ревнува. Затова и държанието му беше „плахо“, както сполучливо го окачестви Шон Йънг в едно интервю: „Имах чувството, че стоя срещу един лишен от каквото и да било желание секссимвол, човек, в жилите на когото течеше пуританска кръв“. Костнър вижда нещата от друг ъгъл: „Беше трудна сцена, защото се налагаше да се съблека, а не ми доставяше никакво удоволствие да го правя пред камерата. Ето защо разказвах непрекъснато вицове, даже разпитах хората от екипа кой от тях има опит в подобен вид секс. Във всеки случай аз не го бях правил никога. Всички останали бяха опитвали. Това просто не е работа за мен“. По време на снимките той се концентрира върху особеностите на изпълнението и демонстрира самоувереност: „Вижте, ние всички сме темпераментни момчета. Някой й сваля дрехите, боже мой, все някога трябва да погледнеш към нея. Двамата трябваше да демонстрираме изгарящо желание един към друг. Шон го разбра, но аз имах чувството, че влагаме прекалено много страст в тази сцена“. Все пак като че ли Костнър не се чувства особено добре на този несигурен за него терен.

Снимачният екип беше особено горд с това, че им се беше удало да заснемат епизода с президентския бал и последвалия го прием на посланиците в историческия хотел „Шорам“, в който от 50 години насам всички новоизбрани президенти от Рузвелт до Буш са празнували избирането си на този пост. Но не този факт придава на филма историческо значение. При снимките в хотела операторът Джон Олкот („2001 — Една одисея в Космоса“) използва една нова технология, наречена „Супер 1,85“. Фактически „Без изход“ е първият холивудски филм, в който е използвана камера от вида „Arri-BL-IV“, при която за постигане на отчетливи, ясни образи се осветява и онази част от филмовия негатив, която следящото устройство по естествен път подбира. Всъщност Олкот беше един от малкото оператори, които се отказваха да измерват осветлението при скъпоструващите сцени. Той смяташе, че надеждна преценка може да бъде постигната и на око.

Малко след като снимките на филма приключиха, по време на отпуската си, Олкот почина и поради това екипът му посвети готовия филм. Джийн Хекман си спомня една от сцените, при която Олкот накара техниците да инсталират прожектор, който да следва камерата, докато тя обикаля около Кевин Костнър. Хекман каза на Олкот: „От 25 години правя игрални филми, но такова нещо не съм виждал“. Олкот просто отвърна: „И аз не съм. Но все ми се искаше да опитам“.

Хекман обясняваше, че за ролята на Брайс не се е съобразявал с никакви авторитети. Кевин Костнър се подготвяше дълго за своята роля, срещна се със служители от Пентагона. „Този, който дойде на работа във Вашингтон, е направил решаващата крачка по стълбата на кариерата си — коментира той своите проучвания. — Това означава, че зад гърба му стои някой, към когото трябва да демонстрира лоялност“.

Костнър характеризира „Без изход“ като „филм noir“, т.е. принадлежащ към легендарната черна поредица на Холивуд, но добавя, че той се различава от класическите образци, защото „преди зрителите можеха да бъдат сигурни в това, че героят може всичко. При Фарел това чувство липсва“.

„Историята, която разказва филмът, е правдоподобна“ — бяха изненадващо единодушни критиците, макар че с право окачествиха творбата като „double feature“ („двойствена“). И наистина, когато човек види обрата в края на филма, когато става ясно, че Фарел е руски агент, филмовото действие протича в коренно различен аспект по отношение на естетическото му възприемане.

За ролята си Костнър получи много похвали, повече отколкото за отчасти бледото си участие в „Недосегаемите“, както отбелязва рецензентът на Los Angeles Times, отправяйки удар отстрани към Брайън де Палма. Същият критик е изключително учуден от това, че „темата за този забележителен заговор между Давид и Голиат“ не е била разработена по-рано. Variety, популярният вестник на филмовия бизнес, писа: „Костнър прави от филма събитие“, a New York Times подчертава, че „във филма има забележителни моменти“.

Появяването на два големи филма за кратко време един след друг повлия неимоверно много върху популярността на Костнър. Често му се случваше в ресторанта някое момиче да се хвърли в обятията му и да каже: „Ах, Вие сте неподкупния двоен агент!“. Актьорът се радваше, ако в такъв момент дойдеше и приятелят на момичето и добавеше: „Той игра и в «Силверадо». Казваше се Джейк и бум-бум — пречука двама типа“.