Ник Йънг
Кевин Костнър (1)

Кевин Костнър — последният американски герой

На 28 март 1991 г. в аудиторията „Шрайн“ за шестдесет и трети път се раздаваха наградите „Оскар“. Всички онези, които в продължение на години бяха преследвали определена цел, но не бяха успели да я постигнат било поради неблагоприятно стечение на обстоятелствата, било поради завист или просто поради липса на средства, получиха признание. „Човек може да постигне всичко, което желае — гласеше посланието на тази вечер. — Трябва само наистина да го желае и да не се предава“.

„Не се отказвайте от мечтите си!“ — каза тогава сценаристът Майкъл Блейк. Той не се отказа и благодарение на това успя да реализира една от най-красивите си мечти. Блейк имаше предвид не само своите мечти, като например тази да застане на сцената с „Оскар“ в ръце или пък да може да надвие жестокото си раково заболяване. Той имаше предвид най-вече мечтата на един човек, който му беше помогнал да стигне дотук и този човек беше Кевин Костнър.

Тази вечер „Танцуващият с вълци“ бе извикан за награждаване точно седем пъти. Спечели трофеите филмът, от който дълго време никой не се интересуваше и който бе осъществен от режисьора и изпълнителя на главната роля след дълга и тежка борба. Седемте „Оскара“, сами за себе си, не значеха много за Костнър. За него възможността да покажеш на света, че си струва да се бориш за идеалите си, беше значително по-важно.

Едва ли до този момент някой от филмовите звезди на Холивуд, освен Костнър, беше нарушавал в такава степен съществуващите там правила. Той често приемаше да играе роли във филми, за които другите бяха предварително убедени, че няма да имат никакъв успех.

„Кевин никога повече няма да получи роля“ пророкуваха някои негови бивши приятели, които днес отново го търсят. „Как така той играе във филм за състезатели по колоездене?“ — питаха се други. Защо прави филми за бейзбол, след като историята на киното показва, че бейзболът въобще не се възприема в киносалон? И защо всъщност снима уестърни, след като този жанр е мъртъв от тридесет години насам? Времето на Джон Форд и Джон Уейн отдавна е минало. Америка има в новата си история достатъчно неизяснени моменти, които могат да бъдат пресъздадени кинематографично.

Отговорите на тези въпроси са лесни. През всичките тези години Кевин Костнър изобщо не се вълнуваше от въпроси като: „Какво се търси сега?“ или пък „С какво бих имал най-големи шансове пред публиката?“. Горд, той вярваше в себе си и макар че понесе някои удари, в края на краищата бе възнаграден за непопулярните си решения, ако не с огромен брой посетители, то поне с уверенията, че е бил идеалният изпълнител за изиграната от него роля. И преди да може да бъде упрекнат в кокетничене, той заяви: „Аз определено не искам да бъда звезда. Тези, които го правят, манипулират. Те правят някои неща, само за да се харесат. Те правят неща, които иначе никога не биха правили“.

Кевин Костнър никога не е имал нужда от това. Напротив, той се чувстваше най-добре, когато около личността му не се вдигаше излишен шум, когато можеше да изпълни задачата, която сам си бе поставил, преди всичко за собствено удовлетворение и едва след това за удоволствие на публиката. В случаите, когато самият той не беше продуцент, му беше съвсем безразлично какво мисли във връзка с това продуцентът.

Психическата травма от младежките години — че не е пораснал достатъчно висок — не се превърна в комплекс. Той никога не се опита да демонстрира величие или, още по-лошо, да играе роли, които нямаха нищо общо със самия него. От началото на своята актьорска кариера Костнър остана верен на себе си и никога не допусна компромиси. „Казвам винаги каквото мисля“ — подчертава той и не смята да дискутира становището си. Тези възгледи понякога си имат своята цена, но Костнър винаги е готов да я плати. Когато за празничната вечер на Оскарите през 1988 година искаха да го поканят, заедно със Шон Йънг, да връчи една от наградите на партньорката му от No way out („Без изход“), той отказа, защото не пожела да бъде представен от пресата като част от една идеална двойка. В тази връзка той отговори: „Не съм част от такава двойка. Аз сам вземам решенията си. Само трябваше да ми се каже на кого да връча наградата. Тогава те не ми казаха, а пожелаха да произнеса благодарствена реч, която в края на краищата държаха Патрик Суейзи и Дженифър Грей и които така се застояха на сцената, че насмалко да пуснат корени. Казах само, че имам телевизор и бих могъл да гледам това шоу от него и че вероятно никога повече няма да присъствам там“. Както знаем Кевин Костнър не изпълни тази си закана.

Критиците, колегите му и публиката са напълно единодушни относно неговите качества на актьор, както и относно завоюваната от него позиция в Холивуд.

„Щур човек — казва за него Лорънс Каздън, който днес се чувства като «откривател» на Костнър. — Той получава ролята и я изстисква без остатък. Прави от нея всичко, което би могло да се направи. Той е невероятно богат на идеи и е изпълнен с чудесна градивна енергия“.

Костнър е един от американските герои, които всъщност след Гари Купър, Хенри Фонда и Джеймс Стюарт се смятаха почти за изчезнали. И днес още цитират думите на неговия партньор от Field of Dreams („Поле на мечтите“) Джеймс Ърл Джоунс. Когато видял сцена с Костнър върху черно-бял монитор, той възкликнал: „Това е Гари Купър!“. Фил Робинсън, режисьорът на същия филм, твърди: „Той е просто нормален човек, който обаче е особено интересен и добър. Един съвсем обикновен тип, който притежава невероятно излъчване. Това е тайната на неговия успех“.

Костнър се изразява по-простичко: „Единственото, което трябва наистина да се постигне при един филм, е да покажеш на хората, че ти наистина мислиш това, което казваш“.

И наистина, това е отличителната черта на големите звезди от по-ранния период на американското кино — те говорят без заобикалки. Спенсър Трейси, Гари Купър и Хенри Фонда бяха от този род изпълнители, които играеха самите себе си и въпреки това бяха достоверни в ролите си. „Учих се от тези хора — признава Костнър. — Те ме научиха на това, какво значи да бъдеш мъж, а ми показаха и малко от мене самия. Човек се учи да наблюдава старите герои“. И той цитира Хенри Фонда: „През живота си съм играл ролите на големи мъже, така че по принуда научих нещо от тях“.

Мъжете кумири се представят днес главно в две направления — комици, като Бил Мърей или Том Хенкс, които осъществяват ролите си най-често в поредица от заплетени ситуации или здравеняците като Сталоун, Шварценегер, Форд и Истууд, които постоянно търсят нещо, заради процеса на самото търсене.

Костнър е друг. Той играе типа на нестандартния човек, който е умен и мисли толкова бързо, колкото и стреля. За него е важно онова актьорско изпълнение, свързано с очакването на дълго подхранваните мечти, а не просто нещо, което е свързано със задоволяването на мимолетна нужда. Залавянето на престъпник или спечелването на някаква игра не е самоцел за този актьор. Онова, което той преследва, винаги е нещо по-дълбоко, нещо по-значимо. Костнър е актьор на чувствата, на интуицията, а не на разума. „Всичко трябва да е ясно дълго преди да започна да го играя — опитва той да обясни начина си на игра — едва тогава мога да изляза вън от себе си. Не се замислям. Когато забележа, че хората харесват начина по който се смея или вървя, тогава аз го правя и в други игрови ситуации. Не мога да се скрия добре във филма — та това съм си аз! Думата ми прозира даже и при роли, които имат малко общо с мене. В този план може да се каже, че трябва да се играят неща, които никога преди не са играни, трябва да се изследват нови територии“. Режисьорът Робинсън споделя: „Човек не може да го накара да направи нещо погрешно. Той винаги има усет за правилното решение“.

Никой друг холивудски актьор от последните години не си позволи да отхвърли толкова много предложения за роли в големи филми. Продуцентите бяха убедени, че от този човек не би излязло нищо свястно, камо ли пък звезда. Но точно тогава, когато никой не го считаше за звезда, той отказа на топ режисьорите. Можеше да играе във „Военни игри“ на Джон Бадам, можеше да вземе главната роля във „Взвод“ на Оливър Стоун, която по-късно получи Уилям Дефо. Малко по-късно можеше да играе вместо Дефо в „Мисисипи гори“ на Алън Паркър, а също и във филм на Костас Гаврас, както и в половин дузина други филми, в които му предлагаха главната роля. Той обаче отказа на всички, посочвайки различни причини. Такъв е примерът с отхвърлянето на предложението за „Взвод“. Направи го, защото не искаше да засегне брат си Дан, ветеран от Виетнам.

Нищо друго не интересува Костнър толкова малко, колкото веселите сбирки или нещо, което е свързано с шикозност и суета. Още преди да е снимал дори един филм, той се ожени за младежката си любов Синди и до днес е заедно с нея. За него не се разпространява нито една пикантна история, което е постижение в жадния за клюки Холивуд и с което могат да се похвалят малцина. То е знак за това, че той наистина е верен на своята първа любов.

„Рус“, „атлетичен“, „хубав“, „приветлив“ са думи, които му подхождат. Това, че е няколко сантиметра по-нисък от Арнолд Шварценегер, отдавна вече не го смущава. Времето, когато е смятал, че момичетата се интересуват само от гиганти, отдавна е отминало. В тази връзка той усмихвайки се, разказва на журналистите, че на 18 години за пръв път е придобил смелостта да изведе една състудентка на ресторант. Булевардните вестници обаче окачествяват Костнър като „секссимвол“. Той не обича да чува това определение, макар че са много момичетата по света, които закачват в стаите си снимката му и свързват с него своя идеал за мъж. „Той е невероятно секси и при това толкова загадъчен — отбелязва Рей Дон Чонг (Rae Dawn Chong), която играе с него в American Flyers («Победителите») — отначало си мислиш, че не е тип на жените, а после усещаш, че е истински мъж. Той знае, че е привлекателен. Единствено мога да го сравня с филмови звезди като Робърт Редфорд или Клинт Истууд“. Партньорът му Джеймс Ърл Джоунс описва Костнър от мъжка гледна точка: „Той не е тип на мъж, търсещ да наложи винаги своето мнение, а човек, който действително има талант, но е непредвидим. Ако натиснеш грешно копче, става опасен. Никога няма да експлодира, защото би попречило на работата, но съвсем бързо ще каже къде си прекалил“. В личния му живот опасността от „експлозия“ е относително по-малка, защото той живее толкова уединено, че даже на близки приятели им е трудно да се доберат до него. За него личният му живот е свещен. „Допускам до себе си само онова, което действително ме интересува“. Бяха го упрекнали, че е студен и безчувствен, упрек, който той посрещна разбира се хладно: „Аз съм хладен и резервиран. Но боли да бъдеш смятан за студен“.

След Оскарите за Dances With Wolves („Танцуващият с вълци“), този последен американски герой е некоронованият крал на Холивуд. Той е в света на киното само от едно десетилетие и вероятно ще мине доста време, докато стигне зенита си. Сега той е в началото на кариера, която обещава да бъде интересна. На 36 години той практически е в списъка на всички големи холивудски продуценти. Едва ли има някой, който не би работил с него. На Костнър обаче не му е до пари. Много повече биха го примамили ролите, които действително са му завъртели главата. Но и тогава той би диктувал условията: „Ако осем фирми искат да правят филм с мен, бих работил с тези, които подходят към мен най-честно“.

Предстоят и решения, които Костнър трябва да взема самостоятелно, защото продуцентът Костнър иска на всеки две-три години да излиза на пазара с по един епичен филм. Може би следващата му мечта ще бъде осъществена по-лесно, отколкото тази на филма уестърн Dances With Wolves („Танцуващият с вълци“), защото собствената му фирма вече е по-силна финансово, отколкото преди две години.