Ник Йънг
Кевин Костнър (7)

Неподкупният

„Някои хора не могат да разберат логиката в развитието на кариерата ми“ — казваше Кевин Костнър с усмивка, докато разговаряше за филмите си с журналисти, преди началото на снимките за Untouchables („Недосегаемите“). До премиерата на този филм той нямаше зад себе си нито един хит, не беше станал напълно самостоятелен като изпълнител, като изключим малките роли в канадския филм Gunrunner („Контрабандист на оръжие“) и No Way Out („Без изход“). Никой все още не го познаваше, защото самият той се появи истински в киното едва след Untouchables.

Gunrunner е историята на един контрабандист на оръжие в Китай, който снабдява с експлозив революционните нелегални организации в страната през 20-те години на двадесетия век. Костнър прие роля в този филм на Нардо Костило по сценарий на Арни Гелбарт, защото темата го привличаше, но по-късно готовата творба получи унищожителни критики и неведнъж бе цитирана с отрицателен знак в редица филмови антологии. Самият Ленърд Малтин си позволи да включи в своя видео справочник следното обяснение: „Филмът беше скрит (по обясними причини), докато популярността на Костнър през последните години направи възможна видеопрожекцията му. Но въпреки всичко Костнър не е особено добър в тази роля“. По този въпрос все пак може и да се поспори, защото филмът съдържа освен някои любовни сцени с участието на актьора, също и заслужаващата да бъде видяна поредица от „actions“ („действия“).

Арт Линсън, продуцентът на Untouchables, филмът в който оживява времето на гангстерите на Ал Капоне в Чикаго, покани Костнър за главната роля, след като го видя в „Силверадо“. Това беше важно за Линсън, който искаше новият му филм да излезе извън шаблоните, наложени от съществуващите телевизионни сериали на тази тема. За режисьор беше поканен Брайън де Палма, за ролята на Ал Капоне — Робърт де Ниро, а за един от съратниците на неподкупния Елиът Нес — Шон Конъри. Бюджетът, с който разполагаха, беше 20 милиона долара. А такава сума не би рискувал никой, който предварително не е убеден 100% в качествата на изпълнителя на главната роля.

Безгрижието, с което досега Костнър се бе движил в живота си, се предаде на Линсън и на де Палма. За ролята на преследвача на Капоне, Нес, те се нуждаеха от един точно толкова самоуверен и действително неподкупен тип като Костнър.

„Той приличаше на кинозвезда от Средния Запад — казва Линсън — беше класическият главен герой, с ореола и излъчването на Гари Купър. Елиът Нес трябваше да бъде чистокръвен американец. Дори Мел Гибсън не би могъл да изиграе ролята му, даже и ако успееше да се справи с акцента. Единственият проблем при Костнър беше, че не бе достатъчно известен и затова го поставихме в обкръжение на истински звезди“.

Задачата на Костнър в този филм беше да стане Spiritus Rector на малцината неподкупни герои, т.е. едновременно техен покровител и партньор. Филмът се основаваше на автентичен материал, а Елиът Нес наистина беше човекът, който през 1931 година се опълчи срещу Ал Капоне. Арт Линсън отдавна кроеше планове за творба, в която да противопостави двамата герои: тихия, понякога дори наивен Елиът Нес и надменния, всемогъщ гангстер. Като автор на сценария ангажираха Дейвид Мамет, който малко преди това бе получил наградата „Пулицър“ за произведението си Glendarry Glen Ross и като човек, живеещ постоянно в Чикаго, проявяваше голям интерес към историята на мафията. „Обичам историите за гангстери — казва Мамет. — Често след училище ходех на мястото, където бе станало легендарното клане в деня на свети Валентин. Може да се каже, че бях наистина запален по тези събития“.

А ето и самата история: Времето на действието включва годините, когато се води войната между гангстерските банди, престъпните синдикати и платените убийци. В средата на 20-те години те обхващат около половин милион души, а оборотът от престъпната им дейност възлиза на над два милиарда долара. Това е времето на „сухия режим“ и на полицейските хайки. Навсякъде се чува свистене на автомобилни гуми и тракане на картечници. Хората на Капоне водят непримирима борба с враждебните им престъпни кланове. Очевидно е, че само много малка част от полицаите не са „купени“ от организираната престъпност.

Името на човека от Чикагската полиция, който трябва да сложи край на това безумие, е Елиът Нес. Пресата го характеризира като „рицарят кръстоносец“ и предполага, че скоро той или ще се „пречупи“ или ще умре. Нес иска да спре насилието, на което Капоне и неговата дясна ръка, професионалният убиец Франк Нати, подлагат невинни хора, а често и деца. Престъпниците вдигат във въздуха всяка кръчма, бар или друго заведение, където съдържателите отказват да сервират алкохол.

Още в самото начало гангстерите поставят капан на Нес, за да го компрометират и уязвят. Примамват го в един голям универсален магазин, където няма никаква контрабандна стока, а там „случайно“ го очаква репортер от един вестник, който ще опише поражението му.

Неочаквано смутеният Елиът се натъква на Джими Мълоун, старо опитно ченге, който иска да му помогне в борбата срещу гангстерите. Мълоун го съветва да притиснат гангстерите до стената, като включат в екипа си сътрудници, завършили току-що полицейската школа, без друго всички останали са вече подкупени. Джордж Стоун е един от тези младежи, той е изключително честен и владее до съвършенство огнестрелното оръжие. Липсва четвъртият в групата, който разбира от сметки и може да докаже на Капоне, че не си е платил данъците. Точно такъв човек те откриват в лицето на Вашингтонския си колега Уолъс. Идеята, да се уличи Капоне просто в измама на данъчните власти, в този момент се приема за абсурдна.

Четиримата се впускат в борбата срещу гангстерския бос и скоро постигат първите си успехи — успяват да превземат склад с уиски без нито един изстрел. Още на другия ден след като са отпразнували първата си победа, получават от Капоне плик, пълен с пари, който Нес връща обратно. И така, появяват се „недосегаемите“.

Нес е обзет от страх за семейството си, защото гангстерите заплашват, че ще убият жена му и малката му дъщеря. Това е причината, поради която той ги изпраща извън града.

"Завет"

"Рицарите на Стейси"

"Победителите"

"Победителите"

"Фанданго"

"Силверадо"

"Силверадо"

"Поле на мечтите"

"Поле на мечтите"

"Танцуващият с вълци"

"Отмъщението"

"Отмъщението"

"Робин Худ: Принцът на разбойниците"

Полицейските чистки продължават и почти ежедневно Елиът бележи нови успехи в борбата срещу мафията. Капоне е бесен, защото разбира, че го заплашва реална опасност. Скоро след това „Недосегаемите“ решават да провалят една голяма сделка на гангстерите, които трябва да продадат стотици бъчви с уиски на канадската граница. Четиримата полицаи отиват през нощта на уреченото място и след една кървава баня с много изстрели и бой голяма част от престъпната банда е унищожена, а „недосегаемите“ се добират до списък на подкупените от мафията полицаи и получените от тях суми. Човекът, който им дава списъка, не желае да им даде повече информация, но Мълоун прилага стар полицейски трик, убеждавайки го, че те разполагат с главен свидетел срещу Ал Капоне. Успяват да го убедят да говори и след това отиват при подкупения от гангстерите прокурор, за да го накарат да възбуди съдебно дело за неизплатени данъци като го заплашват, че ако откаже, ще изгуби работата си. Хората на Капоне обаче успяват да ликвидират не само свидетеля, но и самия Уолъс. „Недосегаемите“ отчаяно търсят нов свидетел, който би могъл да даде показания срещу Капоне. Единственият, който би могъл евентуално да го направи, е счетоводителят му Уолтър Пейн и Нес решава да се добере до него. Гангстерите са планирали извеждането на Пейн от града и Мълоун узнава за това, но и той пада убит при едно нападение. Преди да умре Мълоун казва на Нес точния час, в който влакът тръгва. Нес и Стоун се добират до Чикагската гара по най-бързия начин, а там се развихря лудешка престрелка, която отнема живота и на невинни хора. Двамата полицаи обаче успяват да довършат започнатото. В момента, в който един от гангстерите се прицелва в свидетеля, Стоун го застрелва в главата. Пейн е жив и в безопасност, а дните на Капоне на свобода са преброени.

Краят обаче е все още далеч. Съдебният процес срещу боса на мафията е в ход, когато Нес забелязва в съдебната зала палача Нати с оръжие в ръка. Започва преследване, което завършва със смъртта на убиеца на Мълоун и Уолъс. В джобовете му Нес открива списък с имената на съдии и съдебни заседатели, които Капоне е подкупил още преди влизането си в затвора.

„Първата трудност, с която се сблъсках, беше да проникна в характера на Елиът Нес — спомня си Кевин Костнър. — Той беше загадъчен тип. На 29 години бе успял да натика зад решетките най-страшния гангстер в страната. Трябваше да навляза в подробностите и да разбера как го е направил“. За истинския Нес се знаеше, че е бил изключително упорит и недостъпен. От Костнър зависеше да го направи да изглежда по-симпатичен и по-малко своенравен, като едновременно запази твърдостта на характера му. „В началото главният герой е доста наивен, а понякога се държи даже глупаво, но впоследствие в него настъпва промяна — разказва Костнър. — В първите епизоди играта ми не можа да го направи по-симпатичен, но постепенно се опитвах да играя така, че да привлека зрителите на своя страна, защото съществуваше опасност не по-малко обаятелните гангстери да им харесат повече. Ако такава ситуация наистина възникнеше, беше повече от сигурно, че хората щяха да се вълнуват повече от съдбата на Капоне, отколкото от успехите на Нес“.

Този проблем вълнуваше и режисьора Де Палма, защото във филма главният герой (в лицето на Костнър) трябваше да защитава един абсолютно непопулярен закон, един закон — забрана, чрез който се водеше борба срещу алкохола. Основната черта на Елиът Нес е неговата честност. Кевин я демонстрира по един фантастичен начин — без никакъв фалш. Актьорът е като „белия рицар в пещерата на дракона“, с всяка минута той все повече израства в очите ни. Във филма Костнър преминава през целия възможен спектър на превъплъщения — от Кандид до „мръсния Хари“.

Едва ли е нужно да се споменава, че всички изпълнители гледаха на участието си в този филм твърде сериозно и затова навлязоха дълбоко в темата, на която беше посветен филмът. Самият Костнър изчете една дузина книги за времето на „сухия режим“, пътува до Чикаго, посети местата, където бяха станали събитията, описани във филма. Той получи от Ал Уулф, 88-годишен, бивш полицай, единственият жив от „Недосегаемите“, една стара бронирана жилетка, която носи след това в продължение на много дни. От Уулф той разбра, че полицаите по негово време използвали 38-калибровите си револвери само ако наистина е имало сериозна причина. За филма този съвет бе практически неприложим, защото сюжетът налагаше постоянното присъствие на оръжие на екрана.

В „Недосегаемите“ оживяваше по-скоро легендата за Елиът Нес. Историята на истинския Нес беше доста по-различна. Той нямаше семейство в Чикаго и всъщност беше пълен аутсайдер. В лицето на Кевин Костнър можеше да се види един съвсем нов, напълно измислен Нес. При изграждането на образа Костнър често импровизираше. „Придържах се в рамките на сценария, но често ставаше така, че съвсем спонтанно променях детайлите — казва актьорът. — Брайън и другите не виждаха нищо лошо в това. По принцип във всяка роля, която човек играе, той влага по нещо от себе си и това трудно може да се скрие. Но всъщност аз успях да изиграя ролята по един нов начин“.

Попитан за отношенията между Елиът Нес и Ал Капоне, Костнър отговаря по следния начин: „Борбата между двамата беше борба между мен и Робърт де Ниро. Правилото беше: зъб за зъб, око за око. И никой от двама ни не отстъпи. С него се разбирахме добре, отношенията ни бяха приятелски, но не чак толкова близки. Когато снимките приключиха, пътищата ни се разделиха“.

Другият партньор на Костнър, Шон Конъри, се отнасяше към младия актьор бащински. Той го покровителстваше и работата с него беше в състояние да му даде много повече за бъдещата му кариера на кинозвезда, отколкото партньорството с де Ниро. „Отношението ми към Шон е много особено — обяснява Костнър. — Имаше моменти, когато той ми прошепваше няколко думи и те бяха точно на място. Това се случваше рядко, но винаги, когато го правеше, знаех, че е забелязал проблема, с който съм се сблъскал“. Отношенията между Костнър и Конъри невинаги бяха гладки, често се стигаше до спречквания и язвителни забележки. Костнър разказва: „Един ден правех продължителен запис, но в един момент врявата зад гърба ми стана толкова силна, че се ядосах и спрях да работя. Разкрещях се и заявих, че ако продължат, това ще бъде краят на моето участие. Шон случайно беше там и като се усмихна, ме попита: «Това появяване на сцената ли беше или не?». Изчервих се като ученик. Конъри притежава невероятно излъчване. Талантът му го прави много по-уравновесен и доброжелателен. Когато идваше неговият ред при снимките, той се изявяваше като истинска звезда. Всички усещаха това и се отнасяха към него наистина като към звезда“.

Участието на Костнър във филма „Недосегаемите“ му даде още една възможност да усъвършенства умението си да борави с оръжия. „Нямам проблеми с пушките и пистолетите. Научих се да ги използвам по време на снимките на «Силверадо», а филмовите престрелки винаги ме връщат към детството ми. Още когато бях на 9 години, баща ми ми подари пушка и аз свикнах да боравя с нея. Винаги съм имал и амбицията да бъда добър спортист. И ако трябва по време на снимките да тичам, да яздя, да скачам и да стрелям, справям се доста добре“. Режисьорът де Палма добавя: „В деня, когато снимахме една сцена на покрива на един блок в Чикаго, духаше много силен и коварен вятър. Всички ужасно се страхуваха, само Кевин — не. Той беше изключително пъргав и грациозно, като танцьор, се промъкваше към ръба на бездната“.

Костнър винаги изпълняваше сам каскадите и отказваше да го прави само ако съображенията за сигурност го налагаха. „Можете да бъдете сигурни — успокоява той почитателите си, — че снимам само сцени, необходими за филма. Има актьори, които дори не могат да тичат и затова предпочитат такива епизоди да отпаднат от сценария“. За Костнър опасностите не съществуват, защото, както и самият той подчертава, инстинктът му за оцеляване е силно развит.

„Недосегаемите“ не е чист трилър на действието, който разказва класическа американска история за борбата на доброто срещу злото в един от най-вълнуващите моменти от историята на Америка. Брайън де Палма смяташе, че е най-добре да филмира една история за противопоставящите се силни личности, служещи на две напълно противоположни идеи и за цената, която обществото трябва да плати за лошо направените закони. Филмът на де Палма Scarface („Белязаният“), с Ал Пачино в главната роля, третираше същата идея. Комплицираните визуални идеи на режисьора и на сценариста Мамет положиха основата на един филм с неизброими нюанси и перспективи в изразните средства.

„Напрежението в създадените от Мамет сцени на действието е недвусмислено представено от де Палма — разказва продуцентът Линсън — екипът, с който работех, беше превъзходен. Де Палма бе човекът, който направи една от най-забележителните сцени в историята на киното — тази на гарата в Чикаго. Използвайки като идея класическия епизод с бебешката количка от Айзенщайновия «Броненосецът Потьомкин», той постави едно бебе (детето на един от каскадьорите) в количката му и я пусна надолу по стълбите на гарата на Чикаго. Докато количката се търкаляше надолу, пред очите ни се разиграваше истински двубой. Гангстерите откриват клопката, в която са попаднали, започва стрелба, умират хора, Елиът Нес побеждава, а бебето остава живо…“.

„Този филм е много различен от всички други, които съм снимал досега — казва де Палма. — Може би защото е традиционно американски. Джон Форд направи нещо подобно по-рано, но тук всички характери са изключително цялостни и завършени. Рискът, който поехме, успя“.

Дизайнерите на продукцията и екипът, отговарящ за специалните ефекти бяха върнали на Чикаго атмосферата на стария гангстерски град от 1930 година. Университетът „Рузвелт“, Чикагският театър, хотел „Лексингтън“, няколко стари трамвая и не на последно място гарата бяха така оформени, че съживяваха напълно атмосферата от онова време. Уличните лампи, автомобилите и костюмите бяха подбрани и подготвени за снимките с изключителна прецизност. Моделиерката на продукцията дори успя да осигури копринено бельо, което беше почти като това на Ал Капоне, дори от същия магазин, от който го бе купувал някога гангстерът. Бяха доставени 400 картечници, 50 000 муниции и огромно количество динамит, за да могат да се направят снимките на „горещите“ епизоди.

Филмът има добър успех. Критиците бяха единодушни в оценките си, че той е доста суров, но е с изключителна стойност, заради внушителните образи, които показва. Шон Конъри бе награден с Оскар за ролята си в „Недосегаемите“, нещо, което още продуцентът Линсън предвиждаше: „Ролята беше брилянтно написана. Знаех, че ако Шон я приеме, ще му дадат Оскар“.

Когато видя готовия филм, Кевин Костнър каза следното: „Екипът, който създаде филма, беше страхотен. Днес обаче бих направил някои неща по-различно. Тогава бях малко неопитен и в някои моменти се осланях единствено на това, което беше в сценария и което режисьорът изискваше от мен. В началото представях Нес по-твърд и това го направи по-малко симпатичен. Винаги, когато по време на снимките казвах, че искам да направя някоя сцена по различен начин, Брайън ми даваше «картбланш», като вплиташе и собствените си идеи. Той е голям режисьор и много държеше никой от изпълнителите да не изглежда глупаво във филма. И всички в края на краищата бяха доволни от резултата. Аз обаче не бях съгласен с всичко, което Брайън правеше“. Колкото по-опитен ставаше Костнър като актьор, толкова по-голям ставаше стремежът му да наложи собствените си идеи пред режисьорите. Той не беше от типа „трудни актьори“, с които режисьорите избягват да работят, но неговото характерно чувство за собствено достойнство и неудържимият му порив за независимост правеха работата с него трудна.

В същото това интервю, в което предпазливо критикува де Палма, Костнър казва: „Възможно е скоро да играя някоя не особено качествена роля във филм, продуциран от самия мен, защото шефовете на филмовите студии ме убеждават, че ме харесват и че могат да ме поканят за участие във всеки техен филм, но се страхуват от евентуалните изненади, които бих могъл да им поднеса с намесата си в сценария“.

Така той просто предсказа онова, което по-късно щеше да се случи — одисеята му в „Танцуващият с вълци“.