Ник Йънг
Кевин Костнър (13)

Една мечта става реалност

Заселването на американския Запад е завъртяло главата на Кевин Костнър още в детските му дни. Любимият му уестърн е бил How the West Was Won („Как Западът беше спечелен“). Още като малко момче той е рисувал картини на каубои и индианци и си е представял как галопира на кон по безкрайните прерии. На 18 години той сам си изработва кану, за да пътува с приятели по водите, в чиято близост са се разигравали големите битки с генерал Кастър.

Всичката тази любов го доведе до „Силверадо“, а по-късно и до „Танцуващият с вълци“, в който филм той осъществи мечтата си да покаже на екрана отминалите събития, исторически по-честно отпреди. За този проект му помогна и случая.

През 1986 година, тъкмо когато се дискутираше „Силверадо“, Костнър срещна Майкъл Блейк, негов стар приятел, с когото бяха работили върху филма Stacy’s Knights („Рицарите на Стейси“). Блейк му се оплака, че е написал страшно много сценарии и никой от тях не е взиман сериозно под внимание. „Напиши роман! — препоръча му Костнър и посочвайки една грамада от двадесетина сценария в ъгъла, допълни: — Ако отново напишеш сценарий, той ще кацне ей там“. Блейк, който тогава беше останал без пукнат грош, прие съвета и прекара следващите осем месеца над пишещата си машина. Костнър, неговият продуцент и приятел Джим Уилсън и други приятели от старото време финансираха живота на Блейк и даже му дадоха подслон. В замяна на това авторът нощ след нощ четеше на своите домакини от новата книга и колкото повече напредваше в разказа, толкова по-убедени бяха всички около него, че там се ражда грандиозен филмов материал. „Лейтенант Дънбар“ се казваше книгата и разказваше историята на един войник, запратен на най-западния външен пост на някогашната цивилизация. Там той се натъква на индианци и след първоначалната неприязън се сприятелява с тях, а по-късно става и един от тях. Когато книгата беше готова, приятелите накараха Блейк да се премести да живее на друго място, без да му дават никакви обещания. Той беше принуден да се хване като мияч на чинии в Аризона.

Няколко месеца по-късно Костнър позвъни на Блейк и го помоли да направи от романа сценарий, с което дългите вечери при добрите приятели започнаха отново. Костнър, Блейк и Уилсън работиха заедно над сценария около две години и половина и го обработваха докато им допадна напълно. Двигателят на съзаклятническата тройка беше Костнър. С особеното си сетиво за изграждане на филм, той проверяваше всеки детайл и всяка сцена както за възможността да бъдат осъществени, така и за филмовото им въздействие. После пишеше толкова дълго по тях, докато всичко стане така, че да му хареса.

Когато най-накрая имаха в ръцете си готовия сценарий, те започнаха голямото обикаляне по филмови студиа и продуцентски фирми. Първият адрес, на когото предложиха материала беше Nelson Entertainment. Те проучваха сценария в продължение на половин година, след което го отхвърлиха. После се обърнаха към Island Pictures, които след нови шест месеца също отказаха. Двете фирми показаха интерес, но посочиха неосъществимостта на проекта, защото е прекалено скъп. Чак тогава им дойде наум, че сами могат да основат фирма, която да направи продукцията. Те решиха да поемат риска. Фирмата Tig Productions, наречена така на Костнъровата баба, беше основана в 1989 година и вече беше ясно, че Костнър сам ще поеме режисирането на филма.

„Наистина е луд първи филм — казва той — с деца, животни, хора, които преди не са стояли пред камерата и с един език, който никой не разбира. Въпреки всичко аз ще опитам, а след това хората да решават хубаво ли е или не това, което съм създал“. И като режисьор той си остава амбициозен и перфектен в работата. Важното беше да направи добър филм, независимо от това „дали филмът изразходва куп пари“. Но сега този куп го нямаше, затова Костнър и приятелите му тръгнаха да търсят спонсори за бюджета, който възлизаше на около 16 милиона долара.

Решиха първо да продадат чуждестранните права и успяха. Само след няколко месеца имаха 40% от общата сума като предварителни финансови приходи и започнаха с подготвителните работи. Едва две седмици преди началото на снимките остатъкът от парите беше осигурен, когато фирмата Orion се включи в продукцията. Първоначално шефовете на фирмата се опитаха да диктуват условията, но се отказаха, благодарение на опита, който имаха с Костнър при съвместната им работа върху No Way Out. Те му дадоха парите за филма и му обещаха да бъде направен според неговите разбирания — нещо съвсем необичайно в Холивуд за новак в режисурата. Но той имаше солиден аргумент: „Като главен изпълнител аз също нося отговорност за целия филм и винаги ми се налага да имам общ поглед върху нещата. Да водиш режисурата на един филм не е нищо повече от едно логическо разширение на това, което аз и без друго правя от години“. Не трябва да се забравя, че бизнесмените отчитаха и факта, че Костнър беше заложил и собствени пари и почти две години беше отказвал всякакво участие в други филми, от което е загубил около 8 милиона долара.

Заедно с всичко друго, Костнър си запази и правото да снима филма с пресрочване на времетраенето и в никакъв случай да не се обучават индианците в ускорен курс по английски език — двете възможни пречки за бъдещото добро пласиране на пазара.

След всичко това пресата вече беше започнала да задава въпроси от рода на: Кой би искал да слуша един непознат сиукски диалект цели два часа?; Кой би изтърпял три часа продължаващ филм? или пък Кой, за Бога, в края на XX век би искал да гледа нов уестърн? Журналистите вече бяха намерили име за това, което очевидно приближаваше към следвания досега от щастието Кевин Костнър. Kevin’s Gate беше наречен проектът, който беше надвишил бюджета и който бе изчерпал всеки график. Намекът за мегапровала на Heaven’s Gate („Вратата към небето“) на Кимино, преди десет години, който обрече на гибел цяло едно студио (United Artists), донесе на Костнър някои проблеми с ръководството, но спомняйки си по-късно този момент, той се усмихваше: „Е, ясно е че имахме проблеми. Бюджетът беше 16 милиона долара, а ние го надхвърлихме с няколко процента. Надвишихме 24 снимачни дни, но успяхме да задържим превишаването на бюджета на 3%. Пресата направи от това «Последното сражение на Костнър». Не ми се стори никак весело и още по-малко забавно“.

Съвсем в началото на работата по филма възникна въпросът за това, докъде трябва да се стигне с реалистичните промени, наложени в процеса на снимане. Сценарият като цяло беше много реалистичен, но една голяма част от детайлите бяха сложни за снимане и много скъпи, освен това винаги трябваше да се има предвид, кое зрителите биха приели добре и кое не. Костнър обаче прие само малки компромиси, защото веднъж благословен, сценарият беше свещен за него: „Бях много предпазлив с промените. Имах ли чувството, че ще мислим твърде дълго над тях, просто оставях редакцията на сценария“.

Каква е същността на сюжета?

Джон Дънбар, войник от Обединената армия, се събужда във военния лазарет с прострелян крак. Лекарят сяда да пие кафе, преди да ампутира крака му. Дънбар не е съгласен. За него е по-добре да умре, отколкото да живее осакатен. Куцукайки, той се придвижва до огневата позиция, улавя един кон и препуска срещу врага. Куршумите летят край него, но като по чудо никой не го улучва. Обединените войски атакуват, конфедералистите се оттеглят. Генералът, командващ обединените войски е убеден, че дължат победата на Дънбар. Той е повишен и му е предложено да си избере къде иска да бъде преместен. Дънбар не иска повече да се бие. Той предпочита да върши пионерска работа в Дивия Запад и си избира един от най-крайните постове, които съществуват. Но злокобният Форт Седжуик (Fort Sedgewick), който той достига след дълго пътуване, се оказва изоставена малка дъсчена постройка, в която от сега нататък трябва да живее. Той има само своя кон и своя дневник, в който нанася съвестно всички случки с военна педантичност. Малко след това той се сприятелява и с един вълк, обикалящ около колибата му и вълкът му става другар.

Дънбар се намира на територията на индианците сиукси. Те са научили от опит, че където има един бял, след него ще дойдат и други и затова са настроени враждебно. Първоначално две деца искат да му откраднат коня, а след това идват двама мъже с имена Ритащата птица и Вятър в косите, които разговарят с него. След съвет със старейшината Десетте мечки, сиуксите решават да оставят на мира чужденеца и да се опитат да научат чрез него нещо повече за белите мъже и техните бъдещи намерения.

За Дънбар започва време на запознанства и преосмисляне на всичко онова, което са му разказвали за индианците. Той вижда, че те водят война, само за да запазят жизненото си пространство. Разбира, че това са весели и миролюбиви хора, които не са глупави и не може да ги застреляш като животни, както твърдят армейските генерали. Той схваща какво означава за индианците ловът на бизони и какви опустошителни последици има, когато няколко бели убият с пушка хиляди животни, само за да им отрежат, считаните за деликатес езици. Той вижда какво злодеяние се готвят да извършат белите, заселвайки индианската земя.

Съвсем бавно той учи техния език. А когато получава покана за лов на бизони, той вече почти принадлежи към тях. Във връзка с грандиозното преживяване на този лов, той разменя облеклото си с Вятър в косите и това е моментът, в който Дънбар се чувства повече индианец — отколкото бял. Когато следващата нощ се връща в дъсченото си обиталище, той усеща колко е чужд на военното си мислене и решава никога повече да не се връща в света на белите хора. Вероятно една от причините е и любовта му към Изправена с юмрук. Това е името на една млада вдовица, която той един ден намира ранена. От нея научава, че е била дъщеря на преселници и като малка е попаднала при индианците, където е и израсла. Тя е тази, която помага да се премахнат първите пречки на вражда и недоверие към белия мъж. Постепенно той започва да помага на сиуксите и стига дотам, че участва заедно с тях във войната им с пауните, като снабдява новите си приятели с муниции и оръжие от скривалището на форта. Така той става един от тях и доверява на старейшината, че е близко времето, когато белите ще тръгнат да унищожават индианците. Но старейшината е достатъчно мъдър, за да знае тази истина още преди това.

Дънбар и Изправена с юмрук се оженват. Следват хубави дни, но идва новина, че бели войници настъпват към лагера. Старейшината решава племето да се изтегли на запад, в зимния лагер на сиуксите. В последния момент Дънбар се сеща, че дневникът му е още в дъсчения форт и решава да отиде да го вземе. Но вече е късно и той попада в ръцете на бившите си другари, които за малко не го разстрелват на място, тъй като го приемат за предател. Той трябва да бъде закаран във форта и да бъде съден. Старейшината обаче изпраща отряд бойци, които избиват войниците и освобождавал Дънбар. Дънбар (с индианско име Танцуващият с вълци) се връща при племето на сиуксите, но той знае, че сега ще дойдат много войници и положението ще бъде неспасяемо. Въпреки това сиуксите продължават на запад, а Танцуващият с вълци и жена му тръгват в друга посока, за да се отърват от преследвачите.

Тъжното е, че дори и днес след като знаем какъв е бил краят на индианската цивилизация, потомците на тези, които са преживели големия крах, влачат мизерно съществуване в малки паркове и резервати сред природата и само между другото някои от тях напомнят на света, че те са коренните жители на тази страна. Но и днес сред белите потомци на преселниците не са много онези, чиято съвест не им дава покой, а съществуват дори и радикално настроени американци, които съжаляват, че моряците, открили Америка не са свършили работата си достатъчно добре.

„Танцуващият с вълци“ е филм на бавното действие, който подхожда предпазливо към темата. Дънбар не трябва да е вестоносец на смъртта за индианците. Действието се развива като в европейски филм (на Бертолучи). Липсват бързите преходи от кадър в кадър и специалните ефекти. Костнър въвежда всеки детайл бавно, с натрупване. Зрителят не трябва да полага никакви усилия, за да следи действието. „Ако нещо се е получило както трябва, искам то да продължи по-дълго — обяснява Костнър. — Историята трябва да е интересна, тогава работата с камерата е съвсем лесна. Никой добър режисьор не може да направи само с камерата добър филм от една слаба история“.

Като истински перфекционист, по време на снимките той постоянно се стреми да поддържа своя вътрешен дух. „Когато работя с илюзии, непрекъснато се опитвам да казвам истината“. Тази истина за него е в детайлите. В негов филм един и същ револвер не стреля повече от шест пъти наведнъж, защото патроните в него са само шест. В старите уестърни патлаците като че ли имат бездънни барабани, но причината изглежда е в стремежа да не се хаби филмова лента. При Костнър от самото начало бе ясно, че индианци ще играят индианските роли и при това ще говорят на собствения си език. „Щяхме да сбъркаме, ако ги бяхме накарали да говорят английски — смяташе режисьорът. — Затова ангажирахме една учителка, която можеше да им преподава лакота, езика на сиуксите“. Шейсетгодишната Дорис Лийдър Чардж, индианка от племето Лакота, е живяла в резерват в Южна Дакота, отдалечен на 200 километра от най-близкия киносалон. Тя научила английския език още като дете, защото по онова време правителството на щата било забранило официално употребата на сиукския език, но с баба си и дядо си тя говорела само на езика на своите прадеди. По-късно Дорис завършила университет за бели и сега преподава история и култура на индианците в колежа Siute Gleska. Продуцентите на филма й се обадиха и я помолиха да сътрудничи при снимките. В началото тя беше скептично настроена и се страхуваше, че индианците отново щяха да бъдат представени като диваци, но се съгласи когато прочете оригиналния сценарий.

Всички текстове бяха записани на касетки, направени бяха преводи от езика лакота и те бяха изпратени на отделните изпълнители седмици преди началото на снимките. С изпълнителите и по-специално с Кевин Костнър и Мери Макдонъл, която играе „Изправена с юмрук“, бе организиран интензивен курс за коригиране на произношението.

Изключителни бяха трудностите, с които Дорис се сблъска в преподаването на езика лакота на актьорите индианци. „Техният майчин език беше толкова дълго време забранен, че много от тях имаха бели петна в паметта си, а в някои дори все още живееше страха от наказанието“. Дорис обаче се надяваше, че филмът ще изиграе положителна роля и ще напомни на хората за това, което се е случило преди Америка да стане „световна сила“.

За Дорис най-важното в този момент беше нейните братя и сестри от племето на сиуксите отново да открият пътя към достойнството и гордостта, които някога те са притежавали и които толкова добре са показани във филма. „Днес много от нас са наркомани — разказва Дорис — или пък имат проблеми с алкохола. Тези индианци не знаят нищо за историята на своя народ. Може би филмът на Костнър ще им помогне да възвърнат част от достойнството и гордостта си“.

Между другото, Костнър не пожела да нарече „Танцуващият с вълци“ чист уестърн. „Това по-скоро е една история, разказваща как Западът беше загубен — намеквайки за своя стар любим филм How The West Was Won («Как Западът беше спечелен»), казва Костнър, — но аз не искам да си отмъщавам на стария уестърн. Исках да снимам филм за човешките отношения, за хората, които не можеха да променят обстоятелствата, а и за онези, които имат двойствен морал. Има много филми, в които индианците са показани като врагове и малко, които показват, че истински измамените са самите индианци. Нашият филм разкрива чувствата на жертвите. Той по същество е един интимен поглед към тази голяма и важна тема“.

Филмът беше сниман в пустинята на Южна Дакота и за това бяха нужни 106 работни дни. Статистите бяха петстотин, а от тях 48 имаха реплики. Издириха ги чрез обяви в Lakota Times. За снимките бяха нужни 175 сиукси и 150 войници — участници в гражданската война. Един от тях е и бащата на Костнър — Бил, който се появява на екрана в един епизод, яхнал кон и с развята от вятъра бяла коса. Съпругата Синди и трите деца на Кевин също се появяват за миг като статисти.

На един от онези, които наблюдаваха снимачните работи, Костнър заяви: „Всички изпълнители ще загинат, значи със сигурност няма да се появят в продължението“. Това, разбира се, беше шега, защото продължение не е обмисляно и е почти невероятно Костнър да даде някога съгласието си за един такъв комерсиален проект.

Мери Макдонъл, актрисата, която играеше ролята на съпруга, беше много доволна от своя „съпруг“: „Той знае какво може да направи един актьор. И не само държи на собственото си аз, но приема и идеите на другите, стига да е убеден във верността им“.

Като физическо натоварване, филмът беше нещо съвършено ново за нюйоркските актьори. „Най-лошото бе, че трябваше всеки ден да яздя без седло — нещо изключително трудно и уморително — продължава Мери. — Винаги се сещам за сцената, в която заедно с Кевин трябваше да се въргаляме в снега. Беше толкова студено, че и сега, когато мисля за това, ми се плаче. Но сцената стана много добре. Беше невероятно преживяване и аз бързо забравих, че от няколко месеца съм в прерията, далеч от «нормалния» свят“.

Всички изпълнители разполагаха с по три седмици, за да се запознаят с индианските обичаи, с езика, начина на живот, ядене, стрелба с лък и с обредните танци. „Беше впечатляващо — спомня си Костнър — често изпълнителите индианци не можеха да произнасят текста си и не вярваха, че ще се справят. Постоянно трябваше да ги убеждавам, че правим филм за тях и че за тях самите би било лошо, ако не успеем да постигнем максимална достоверност. В такива моменти винаги съм много твърд и неотстъпчив“.

Продуцентът Уилсън смята, че строгостта на Костнър е била полезна за работата. „Той ставаше сутрин в 5, а си лягаше посред нощ. Тичаше по риза навън, когато температурите бяха под нулата. Това му даваше право да изисква много и от другите“. Кевин Костнър беше двигателят на големия проект, без него филмът нямаше да е толкова изразителен. Скоро физическото му състояние беше толкова добро, че той притежаваше воля и телесна сила, характерна само за индианците. Един ден, докато снимаха лов на бизони, един от изпълнителите индианци по невнимание се блъсна с коня си в неговия кон. Той падна, удари се жестоко като се претърколи на четири-пет метра от коня. „Ако на това място имаше кон или бивол, това би било краят за него — разказва сценаристът Блейк, който случайно този ден присъстваше на снимките. — Всички затаиха дъх. Кевин стана, изтупа праха от себе си, качи се на друг кон и никога след това не спомена за това произшествие“.

Най-неудачният снимачен ден за все още неопитния режисьор беше първият: „Казаха ми, че трябва да се покажа съвсем сигурен когато давам инструкции къде да се монтира камерата. Две седмици се подготвях за този момент и постоянно разигравах сцената в главата си. Но когато започнахме действително да снимаме, аз знаех, че камерата и светлините стоят напълно погрешно. Вместо да продължа да следвам проекта си, спонтанно преправих всичко. Това бе моментът, в който разбрах, че няма да имам усещането за несигурност по време на снимането“.

Костнър съхрани това чувство до последния снимачен ден, както и после, при обработката на филма. Той го запази и тогава, когато журналистите разкъсваха произведението в първите критики. „Дънбар лети през филма като пътуващ през времето — писаха някои — той вижда всичко през очите на хипи от 60-те години, пред което едно стадо бизони отваря космическото съзнание“. Друг вестник писа: „Този път индианците са добрите, а почти всички бели са престъпници. Старите клишета просто са обърнати“.

Всички бяха единни все пак: „Костнър е изпълнителят изключение, който може да води и режисурата. Това, което не се удаде на Никълсън; това, което Редфорд правеше с много труд, точно това му се удаваше така перфектно, както напоследък само на големия Джон Хюстън, който можеше да обедини гениално и двете дейности. Самия Костнър направи, за пръв път, наистина много, за да се даде най-вярна представа за филма. Той даваше много интервюта, както и изчерпателна информация на всички, които бяха осъдили филма на провал“.

А когато после в киното започна данданията около „Танцуващият с вълци“, Костнър остана спокоен, защото той беше предвидил всичко това. Беше радостен, че хората започнаха да виждат във филма му един символ, беше радостен, че мечтата му се е изпълнила.

„Танцуващият с вълци“ беше отличен със седем „Оскара“, между които и този за най-добър филм, което доказваше, че добрите теми днес отново имат шанс, стига да попаднат в добри ръце. Кевин Костнър посвети „Оскарите“ на своите индиански приятели с надеждата, че може да се върне полъх от старата им гордост. Той самият не се нуждаеше от нищо повече, защото беше получил своето — беше осъществил мечтата си!