Ник Йънг
Кевин Костнър (10)

Спорт и секс

„Това, което не съм приемал досега в спортните филми, е, че актьорите почти винаги изглеждат на екрана така, както изглеждат хората, които си нямат и понятие от съответния спорт“ — разказва Кевин Костнър на сценариста Рон Шелтън, написал „Мъжете на Ани“, а малко след това му показва как борави с бейзболната топка.

Филмът щеше да е свързан не толкова със спорта, колкото с хората, които живеят в света на спорта и чиито съдби се въртят около него. Рони Шелтън познава добре атмосферата на американския полупрофесионален бейзбол от първа ръка. Пет години той е бил при „Скорците“ в Балтимор, а после е играл за Тексас и Ню Йорк. Познавал е по-късните звезди като Дон Бейлър и Боби Грич, спортисти от висока класа, които могат да се сравнят, ако трябва да потърсим европейски еквивалент, само с футболисти като Матиас и Фьолер.

Това, което е футболът за Европа, бейзболът е за САЩ и всяко дете, което се занимава с този спорт в училище или в свободното си време, мечтае за лигата на професионалните играчи. Това е и мечтата на Краш Дейвис — главният герой във филма „Мъжете на Ани“, чиято роля изпълнява Кевин Костнър.

Какъв е сюжетът?

Ани Савой е нестандартна личност. Възрастта й е свързана с онзи период от развитието на жената, който познавачите определят като „зрял“. Тя е едно невероятно същество, което съчетава противоположни неща. По всяко време тя търси духовното начало у човека, но от друга страна е без сексуални задръжки и е готова да потърси новото и интересното във все нови и нови контакти. Тя е имала безброй любовници и в същото време е успяла да изпробва всички религии. Нейните духовни търсения обаче са я довели до едничката вяра — бейзболът. Ани си има култов отбор, когото обожава. Този отбор играе в полупрофесионалната долна лига, от която набират млади кадри отборите от Горната лига. Своето призвание Ани вижда в това, да дава на многообещаващите таланти, поели пътя на кариерата за главната лига, познания както в техните духовни, така и в техните плътски търсения. Всеки сезон тя си определя един от „биволите“, който и се струва особено жизнен, за да го посвети в тайните на любовта и да му предаде своя духовен опит. „Знаете ли — казва тя, — аз давам на момчетата една определена мъдрост за живота, разширявам светоусещането им. В замяна те ми дават чувството, че все още съм желана и обичана“.

Последният избраник е Ебби Калвин. Новият и съвсем млад питчър, така се нарича хвърляча в бейзбола, притежава силна и сигурна ръка, само дето е малко неточен. Той е надут незрял младеж, чийто недодялан вид предизвиква у нея присъщото й желание да възпитава и моделира младежкото съзнание. Но новакът е силно привързан към чувствената отговорничка на кабините за преобличане, а всяка вечер се заплесва и по момичетата в кръчмата.

В интригата участва и Краш Дейвис, позагрубял мъж, от години непризнаван играч. Той е този, който съвсем бързо довежда отбора до голям спортен успех. На няколко пъти обаче той е бил почти на крачка от влизането си в Горната лига, но никога не е успял да се нареди сред елитните играчи. Дейвис е дошъл в отбора по молба на треньора, от една страна, да завърши кариерата си на кетчър (играч, който лови топката) и от друга страна, да предаде своите знания на младия Ебби Калвин, поел кариерата на играч от висока класа.

Но Ебби и Краш бързо се спречкват и причината е Ани. Краш и Ани имат различни подходи. Ани има свои правила и държи на тях. Буйният Ебби трябва да измине дълъг път, за да може да докаже мъжката си сила. И това става едва след като е изучил изкуството на бавното събличане, а след това, часове наред, прикован в легло на Ани, е слушал музиката на Едит Пиаф, текстовете на Уолт Уитман и Емили Дикинсън. Но това не е всичко. Той трябва да понесе Анините жартиери, трябва да диша като саламандър (от островите Галапагос) и да вземе под внимание важната роля на чакрата (термин от тибетското учение, който означава канал, по който се движи космическата енергия в човека — бел.ред.) между краката и половите органи.

За Краш всичко това е твърде мъчително, защото е силно увлечен по Ани. Той започва да играе разсеяно, измисля на Ебби прякор „Кюфтето“, а самият той се перчи с името Nucleus („ядро“), Аниният намек за силата на хълбоците му. Всичко това нажежава атмосферата. Много често игрището започва да се превръща в арена на груби словесни двубои.

Въпреки обтегнатите отношения в триъгълника Ани, Ебби, Краш, тренировъчните програми скоро дават резултат. Младият Ебби Калвин става все по-добър и по-добър, докато идва един ден, в който Ани отказва да се люби с него. После тя му обяснява, че това е необходимо, за да може цялата му енергия да се насочи към бейзбола и така да се разкрие таланта му на истински играч.

И действително, победите на „биволите“ започват да се нижат една след друга. Ебби Калвин е ненадминат, той хвърля топката като легендарния Фернандо Венецуела и печели овациите на публиката. Междувременно Краш му внушава, че ако Ебби се отдаде на секс, това ще сложи край на победите.

Така и става. Ани не може да преглътне дългото отсъствие на Ебби и предизвиква караница, която отново сближава двамата, с което свършва и серията победи от страна на „биволите“. Въпреки това развръзката не е драматична, защото Ебби е забелязан от треньорите и получава предложение да играе в Горната лига. Краш изпитва смесени чувства. От една страна, той е доволен, че е помогнал на един талантлив младеж да развие добре своите способности, но от друга, Краш отново е с празни ръце. Но не е точно така, защото той изведнъж открива истинските си чувства към Ани и бива възнаграден с една пламенна любовна нощ. Още на следващия ден той напуска отбора на Durham Bulls, за да се премести в друг тим, където да завърши кариерата си. И по време на тази привидно окончателна раздяла Ани и Краш разбират какво означават, специално за тях двамата, събитията на отминалия сезон.

Сценарият на филма Bull Durham („Мъжете на Ани“) е в известна степен автобиографична история на Рон Шелтън, който също като Дейвис не успява да осъществи скока в Горната лига. Той успява да напише чудесния сценарий за филма на Роджър Спотисууд Under Fire („Под огъня на стрелбата“). По-късно той написа друг сценарий A Player to be Named Later („Играч c бъдеще“), който обезателно искаше да филмира. Сценарият остави дълбоко впечатление върху Том Маунт, тогавашният президент на Universal Pictures. Десетилетие по-късно, когато Маунт бе един от най-профилираните и независими продуценти на Холивуд, сценарият на Шелтън намери подкрепа в негово лице. „Всъщност, почти всичко се беше променило — казва Шелтън. — Героите по принцип оставаха, но жената се беше придвижила в центъра на действието“.

Като житейски фон Маунт предложи лигата в Каролина, но след като бяха проучени и други градове, те решиха да използват родния град на Маунт, Даръм, тютюневия метропол на САЩ. Даръм е класически град на бейзбола с голяма традиция, Durham Bulls („Даръмските бикове“) са единственият отбор в Atlanta Braves, състоящ се само от млади момчета. И не на последно място, те бяха част от живота на Том Маунт, за когото бейзболът е нещо твърде важно. Той си спомня: „Израснал съм с «биковете». Следил съм откъде идваха играчите, познавах статистиката на успех за всеки един играч и сам мечтаех да стана един от тях. И днес няма нищо по-хубаво за мен от това да седя на трибуната с няколко хотдога и фъстъци и да гледам как играчите вдигат прах“.

Веднага след пристигането в Даръм, екипът на продукцията си осигури снимачни места. Едното беше една викторианска вила, която щеше да е Аниният храм на страстта и другото разбира се беше стадионът. Дизайнерът придаде на трибуните нова, жълто-зелена окраска, измайстори един декоративен дървен бик със светещи очи и пушещи ноздри, който винаги влизаше в действие, когато „биковете“ тичаха успешно. „Добре дошли на стадион Ел Торо, домът на Даръмските бикове“ — оповестяваше едно табло, издигнато на входа на стадиона. Кабините за преобличане и за душ бяха тесни и в тях не можеха да се поставят камерите, затова Армин Ганз, дизайнерът, използва съблекалните в сградата на една фабрика в града.

Разбира се беше ангажиран и истински бейзболен отбор. „Не е лесно да се намерят актьори с истинско чувство за топката. Всеки, който се представи, твърдеше, че има спортен опит. Друго е обаче да изглеждаш добре и тогава, когато правиш ножичен прескок на игрището или пък блокираш един бегач“ — споделя Марк Бург, изпълнителният продуцент на филма.

И Кевин Костнър („Краш“) и Тим Робинс („Ебби“) не бяха изключения от тази категория. Костнър обаче, който преди това сам искаше да стане бейзболен професионалист, можа бързо да убеди Рон Шелтън, че бейзболът му е нещо познато и той ще се справи добре и без дубльор. „Веднага ми каза кои са слабите му места и кои силните — спомня си Шелтън — но… той едва ли имаше слаби“. Режисьор и изпълнители ежедневно започнаха да се упражняват и докато Кевин отбиваше топките срещу машината, която ги изстрелваше, Тим Робинсън така удари една топка, че за малко да счупи прозореца на стаята, в която беше кабинетът на продуцента Том Маунт. „Това почти отговаря на ролята му — подхвърли тогава Маунт, — само половин час от започването, той показа мощния си удар“.

Костнър държеше на убеждението, че „не трябва да се започва, ако не се вярва в това и не се изпитва определено влечение“. Както във всички негови филми, той се подготвяше много добре и още от самото начало бе ясно, че той не иска да бъде дублиран от професионалист точно в бейзболните сцени. Рон Шелтън си спомня за онези дни: „Кевин се учеше наистина бързо. Той без проблем здраво хващаше хвърляните топки, елиминираше бегачи и не допускаше противник да достигне неговата линия. Когато положението ставаше сериозно, той проклинаше и се потеше, но продължаваше упорито да играе“. А Кевин допълва: „Трябва да добавя, че дълго време се бях занимавал със спорт. Но когато започнах тренировките тук, аз се почувствах като хлапак, на когото това се е удало за първи път. Получих огромно количество синини и болки“. Треньорът на филма Пит Бок, който всъщност тренираше младшата лига, сподели: „Ако Кевин ми беше попаднал в ръцете веднага след завършване на училището, щях да направя от него професионален спортист“.

Зрителите на истинските Durham Bulls, поканени да участват в снимането на филма, успяха да се представят фантастично и бяха възнаградени за това. Те не само се насладиха на играта на Кевин Костнър и Сюзън Серандън, но също успяха да видят: една венчавка на полето за хвърляне на топките; дъжд от доларови банкноти, хвърлени от хеликоптер; специалния voodoo ритуал за освещаване на бейзболните ракети, както и кълченията на бейзболния клоун Макс Паткин.

Ето как режисьорът Шелтън резюмира накратко смисъла на филма: „Опитахме се със средствата на комедията да изследваме как един възрастен човек изкарва хляба си чрез една детска игра. Поставихме си за цел да узнаем как една зряла жена извлича енергия за живот от една такава атмосфера. Когато Краш излиза на бейзболното поле, той става десетгодишен, а когато Ани се крие зад екзотичната си фасада, тя става романтична и старомодна“. И Том Маунт: „Много често всички ние постъпваме така, че съзнателно пречим на онова, за което винаги сме си мечтали. Тук става въпрос за това как Краш, Ебби и Ани са поставени в такава житейска ситуация, в такова стечение на обстоятелствата, което впоследствие променя целия им живот“.

Краш Дейвис, главният герой, вярва в сливането на душите на мъжа и жената по време на секс, вярва в ъгловите топки, в добрия скоч, в необходимостта от закон, който да забранява изкуствените тревни площи, в нежните влажни целувки, които траят три дни. Но над всичко е бейзболът, макар в края на краищата да не вярва в него. Това е ролята, към която Костнър е пристрастен толкова много, защото „Краш може по същия безмилостен начин, по който върши работата си, да се смее над нея и над самия себе си“. От друга страна, него го привлича и идеята, от филма да стане една весела творба, вместо сантиментална драма: „Слава богу, че героят не умира и че акцентът не е върху последната загубена или спечелена игра. Тъкмо за това не става въпрос. Касае се за хора, които вземат решения за собствения си живот“.

По време на относително краткия осемседмичен снимачен период Костнър и Шелтън станаха приятели. Тъй като и двамата са перфектни към задълженията си, разбира се всеки по свой начин, съвместната работа им достави удоволствие. „Никога преди това не бях срещал изпълнител, който така да владее всеки ред от текста си, както Кевин. И тогава, когато другите не бяха готови с текстовете си, той помагаше, защото беше научил и техните“. Между двамата имаше само малки препирни по време на снимането, които бързо се изглаждаха. Още в този филм Сюзън Сарандън предсказа на Костнър голяма режисьорска кариера: „Когато Кевин недоволства, винаги има за какво. Той има непогрешимо чувство за това как трябва да се отнася човек с изпълнителите“. Самия Костнър добавя към тези думи: „Скоро те вече ме третираха като стар и опитен актьор, когото можеха да попитат как да стане по-нататък“.

Сюзън Сарандън окачестви своята роля като „една от най-добрите роли, които някога съм срещала“. Изпълнителката, самата тя луда глава като Ани, толкова хареса сценария, който прочете в Европа, че взе първия самолет за САЩ и се кандидатира за участие. А режисьорът Рон Шелтън беше толкова убеден в нейните качества (тя беше наградена с „Оскар“ за Atlantic City), че веднага я ангажира: „Дотогава комичният й талант не беше изпъкнал достатъчно. Тя е много разкрепостена и остроумна. Имаше една сцена където тя трябваше да каже на Тим Робинс, изпълнителят на Ебби: «Едва след като знаеш как се обича, ще знаеш как да хвърляш топката!» и казаното трябваше да се поднесе с хумор и много подтекст. Тя се справи блестящо“. Тя се справи блестящо и с жарката любовна сцена, която трябваше да пресъздадат с Костнър, за който знаем, че има специално отношение към такива сцени. Но Сюзън съумя да го изведе от сковаността и наистина се получи запомнящо се изпълнение. В това отношение Костнър споделя: „Тогава също не се чувствах много добре. Мисля, че никой не би се чувствал съвсем добре в такава ситуация. За мен такива сцени поставят в неудобно положение повече актрисата, защото тя усеща всичко по-ясно, отколкото зрителя. Ние получаваме чувството, че експлоатират и най-интимните ни кътчета. И ако изпълнителят харесва и уважава изпълнителката, тогава той се стреми по-скоро да я защитава. В тези сцени аз исках да закрилям Шон Йънг и Сюзън и да не се загубя в играта, т.е. не исках да покажа нещо, което двамата после не бихме искали да си кажем“.

Това е схващане, което днес трудно може да се срещне. Допълва го и режисьорът Шелтън: „Кевин е невинен човек… който обича жените. В този свят, подчинен на секса и враждебно настроен към тях, наистина е хубаво да се намери мъж, който действително да ги обича“.

Филмът имаше успех, макар и не огромен, само в САЩ. Разбираемо е, защото в Европа бейзболът не е особено популярен. Все пак филмът заслужава да бъде видян.

Какво е отношението на критиците? „Това е филм съкровище — писа New York Post — защото в него се разбира толкова много от бейзбол и толкова малко от любов. В реалния свят тези тристранни любовни отношения биха се разпаднали на малки късчета, но това е филм и ние вярваме, че героите наистина не могат да избегнат съдбата си. Краят му е съвършен, защото е невероятно достоверен“. Подобно писа и Newsday: „Това с любовта не функционира, но — бейзболът! Това е филм за развлечение“. Джанет Мазлин от New York Times прибавя: „Филмът съдържа вълнуващото послание, че бейзболът, любовта, поезията и религията имат обща основа“. New York Magazine е убеден, че „Мъжете на Ани“ е „най-доброто изпълнителско постижение на Кевин Костнър“, а Ричард Корлис писа в Time, че „най-после Костнър е свършил добра работа“.

„Мъжете на Ани“ не беше Костнъровата последна дума в бейзбола, защото скоро след това щеше да се каже за него и то в същата връзка: „Понякога, когато човек вярва в невъзможното, то става реалност“.