Ник Йънг
Кевин Костнър (2)

Бейзболът и злият дух.
Началото

„Мисля, че успехът ми се дължи в най-голяма степен на семейството ми“ — разказва Кевин Костнър на журналистите, разговаряйки с тях за детството и младостта си. За него това е времето, което го е научило на много важни за днешния му ден неща и в края на краищата е направило от него това, което е сега.

Майка му е от ирландски произход, а коренът на баща му е в Германия. Днес той с гордост подчертава, че във вените му тече и малко индианска кръв. Може би в него живее и един Чероки и това е в основата на стремежа му да подходи по нов начин към работата върху една мрачна страница от историята на Америка.

Преди да се роди Кевин, родителите му притежавали средно голяма ферма в Оклахома, но настъпили лоши времена и баща му Бил решил да се засели на Запад. В Калифорния, най-западния от щатите, семейството трудно намерило щастието си, защото в разцъфтяващите метрополии на Пасифика за съвсем кратко време били надошли твърде много полуграмотни селяни. Семейството се местело от град на град. По това време бащата работел в телефонната компания Southern California Edison. Той отговарял за изграждането на локалните мрежи и с годините позицията му в компанията се подобрявала. Кевин се родил в средата на 50-те години, когато развитието на американската икономика било достигнало поредния си нов връх, а съобщителната индустрия се разраствала.

В Динууд, малко градче близо до Лос Анжелос, денят 18 януари 1955 година бил слънчев. В живота на Кевин Костнър предстояли още много слънчеви дни.

„Още от първия си ден Кевин, макар и още малък, бе личност — спомня си за началните години от живота на сина си 62-годишният днес Бил Костнър. — Всички ние разбирахме, че той иска да утвърди себе си и го правеше. Винаги когато беше възможно, ние го оставяхме да действа“. В едно интервю пред репортерка на списание „Тайм“ Костнър-старши си спомня за деня, когато единайсетгодишният тогава Кевин решил да организира парад в училището, където учел. „Казах му, че това е работа, твърде трудна за едно 11-годишно момче. И тогава това 11-годишно момче ми отговори: «Татко, моля те никога да не ми казваш, че не съм в състояние да направя нещо». Разговорът ни беше стимулирал толкова силно честолюбието му, че той просто отиде и организира парада. Всичко премина много успешно“.

Младият Кевин израсна под закрилата на семейството си в Комптън до Лос Анжелос и съвсем млад разбра какво означава да бъдеш откъснат от близките си, благодарение на опита на своя по-голям брат Дан, който трябваше да отслужи военната си служба във Виетнам. Това бе причината, поради която брат му дълго време бе централна фигура в живота му. Той събираше всичко, което Дан изпращаше от Виетнам. От писмата му и разчетените магнетофонни записи Кевин си направи книга, към която се отнасяше с особен култ.

Той се интересуваше от истории за герои не толкова поради това че свързваше някои от тях с брат си, награден с медал за участието си в пехотния корпус на флота, а и защото редовно ходеше на кино и, както много американски младежи, беше възторжен привърженик на бейзбола. Негови герои бяха филмовите звезди и големите бейзболни асове на 60-те години. „Мисля, че голямата ми обич към спорта е резултат от разумния начин, по който баща ми ме въведе в него — разказва днес Кевин. — Никога не ме принуждаваше да играя с него. А и аз не бях добър. Точно това най-много ме впечатляваше. Струваше ми се, че просто мога да опитам, и задръжките, които имах, отпадаха. Сега зная, че точно това е начинът, по който един баща трябва да се държи с децата си. Такъв е и моят подход към собствените ми деца“.

Младият Кевин рано направи опит да разреши дилемите в живота си, или по-скоро онова, което той смяташе за свои дилеми. „Да искаш да правиш нещо, но да не го правиш, да не продължиш борбата — това е дилема, с която трябва да се пребориш — осъзнава той по-късно. — Дилема е, когато искаш да целунеш едно момиче, а не го правиш. Когато го направиш, това вече е «действие», а преди това е било дилема“.

Кевин растеше бавно на височина, по-бавно отколкото другите момчета от неговия клас. Той беше винаги най-нисък и това беше причината, поради която той започна да общува с момичета по-късно от своите връстници. Когато обаче стана на седемнайсет, в организма му се задейства ускорението на растежа и той порасна до метър и седемдесет и пет. Всъщност Кевин съвсем не е толкова нисък, колкото някои искат да го изкарат днес. Докато беше ученик обаче, Кевин успя да реализира себе си в спорта — нещо, което по онова време му бе отказано както в любовта, така и в училището.

„Като че ли никога не успях да стана практичен. Не можех да поправям автомобил или да работя както трябва с компютър. Но можех да играя ролите на хора, които правят тези неща добре. Не разбирам и някои финансови въпроси, по математика в училище винаги бях кръгла нула. Разбирам обаче какво трябва да излезе «под чертата». Имам поглед върху нещата, а това ме кара да се чувствам добре“.

Днес приятелите му го характеризират с понятието „street smart“, което в приблизителен превод означава „компетентен по въпросите на улицата“, т.е. човек добре запознат със суровите правила на живота в различните прослойки на обществото.

Всяко от четирите различни училища, които бе посещавал по време на одисеята на своето семейство, имаше своите характерни особености и своите различаващи се помежду си ученици. По своя житейски път Костнър взе със себе си най-доброто от тях. Там той откри за първи път дори и удоволствието от актьорската игра. Днес едва ли някой ще повярва, че той… пееше. Първите му „появявания“ пред публика бяха с детския хор на едно средно училище, а накрая дори свири на църковния орган в гимназията Villa Park в Ориндж Кънтри, близо до Лос Анжелос. „По това време открих, че на хората може да се въздейства и че аз също бих могъл да го правя. Музиката винаги ме е правела много щастлив. Когато пееш или свириш, другите веднага откликват на това“.

Но все пак младият Кевин беше най-щастлив на игрището. „Изобщо не ставаше въпрос за състезателните елементи в спорта — разказва той сега. — Просто исках да се потъркалям в праха. Търкалянето правех много добре — също като добрите спортисти. Може би днес биха го квалифицирали като симулация — умение, което между другото овладях доста добре. Още тогава изгубих имиджа си на добър спортист. Понякога се случваше да ме спипат когато «лъжех». Но и в тези случаи се опитвах да представя убедително както лесните, така и трудните сцени“.

Семейство Костнър нямаше нищо общо с шоубизнеса. Когато ходеше на кино, младият Кевин винаги имаше чувството, че хората от филмовата индустрия просто бяха предопределени за нея. „Актьорската игра, това беше нещо, с което се занимаваха други. Не ние“. Но дойде моментът, когато по време на един час по математика, той видя листовка с обява за училищно представление на пиесата „Злият дух“. „От този миг реших да стана актьор. Никога повече след това не се обърнах назад. Никога не съм дишал така леко, както тогава. Бях съвсем спокоен. А всъщност тепърва трябваше да се уча“.

Костнър е описвал този момент много пъти пред журналисти. Изглежда, че тогава наистина се е решавала съдбата му. Ако се беше провалил, щеше да му остане втората голяма цел в живота му, а именно — да стане професионален играч по бейзбол. Това беше другият начин да стане известен.

От представлението на „Злият дух“ не излезе нищо. „Вече бях пораснал малко и знаех, че няма да мога да играя главната роля на джуджето. В пиесата имаше и един принц. Кандидатирах се за неговата роля, но не ме взеха. Децата им трябваха точно, за да играят, а за това не ме биваше много. Приличният външен вид изобщо не ми помогна и тогава разбрах, че на него не може да се разчита. Но въпреки всичко исках да стана актьор. Усещах магията, която обгръщаше тази професия“.

Нещата продължиха да се развиват по този начин, докато Кевин не се превърна в театрален ас. Но реалността бе друга — родителите му не вярваха във възможността той да направи кариера на актьор или на бейзболен играч. „Още като дете усещах, че някой ден ще ми се случи нещо особено. Не вярвах, че съм по-добър от другите, но смятах, че съм по-различен. Това не е престъпление, нали?“.

И така, след като завърши гимназията Villa Park, Кевин реши да избере попрището на маркетинга и записа тази специалност в Калифорнийския държавен университет Fullerton. Той не гледаше особено сериозно на обучението си. Състудентите му гледаха на него като на веселяк, който с удоволствие пие бира с приятелите си от студентската корпорация Delta Chi и често взема на подбив преподавателите. Но дойде моментът, когато Кевин откри за себе си Coast Actors Group — актьорска група на млади хора, които упражняваха актьорския занаят в задните дворове и правеха представления на малки сцени. И не след дълго Кевин се появи в пиеси като „В очакване на…“ и „Поглед от моста“ и бавно, почти незабележимо се превърна в актьор.

Второто значимо събитие, което оказа решително влияние върху недотам опитния в житейските работи Кевин, беше срещата му със Синди Силвия в университета. Запознаха се на едно парти, организирано от Delta Chi. „Всъщност първата жена, с която съм бил сериозно и истински, беше тя“ — казва той. За една холивудска звезда днес това звучи почти невероятно. Скоро след запознанството си двамата бяха вече неразделни, две години по-късно се ожениха, а междувременно им се родиха и три деца.

Животът му по-нататък, сред колегите състуденти, беше вече двойствен. Често Синди знаеше съвсем точно къде нещата не вървят. „Идеите му със сигурност бяха доста ясни. Само малка част от тях изглеждаха мъгляви“. Приятелите му от студентската корпорация Delta Chi също не знаеха какво възнамерява да прави Кевин. Но те предчувстваха, че театърът щеше да стане за него по-важен от университета. Тези предчувствия се потвърждаваха от много факти. Един път се случило Кевин да закъснее за представлението, поради това че колата, с която бил тръгнал се повредила. Но той просто оставил купчината старо желязо на една странична алея, отишъл на автостоп до театъра, изиграл ролята си и едва тогава повикал приятелите си и ги помолил да приберат повредения автомобил и ако е възможно да го поправят.

Тогава за първи път открих какво означава за мен да бъда актьор — спомня си той в последните си интервюта. — До тогава опитът ми беше предимно от живота. И в този момент трябваше да се запитам дали това е правилния път, който трябва да се извърви, за да стане човек по-различен от другите. Не знаех, че още тогава съм преследвал собствената си сянка, и затова нищо не правех така, както исках. Усещах обаче, че с мен се случва нещо съвсем истинско. Може да се каже, че като актьор бях „извън ролята си“.

И така, до пробива му като актьор оставаше още малко време.

В началото, все още зеленият специалист по маркетинг Кевин Костнър реши да работи по професията, за която се бе готвил в университета. Той постъпи на работа в една голяма строителна фирма в Помоня. Там Кевин направи грешка, когато трябваше да планира бюджета на компанията за рекламата, а месец по-късно на шефовете му вече им беше писнало. Изпитателният срок завърши предварително „по взаимно съгласие“, а с кариерата на Кевин като стратег на маркетинга поне временно беше приключено.

„Мразех работата там — казва той днес. — Непрекъснато ми повтаряха, че клиентът винаги има право, дори и когато клиентът беше идиот. Знаех, че тази идея е погрешна и, слава Богу, навреме взех правилното решение“.

През това време приятелите му от университета и от студентската корпорация си намериха добра работа, караха хубави марки автомобили, задомиха се и си направиха къщи. За Кевин предстояха тежки времена. Трябваше му първо да си намери работа, за да се задържи на повърхността. Всеки месец Синди получаваше малко пари от родителите си. Тя все още беше студентка в университета. Кевин сам реши да направи това, за което беше мечтал и отиде в разположения наблизо Холивуд. Там обаче съвсем не го посрещнаха с отворени обятия. Филмовата метрополия направи с него това, което прави с всеки, решил да влезе там по такъв начин: опита се да го изхвърли навън толкова бързо, колкото бе възможно.

В университета в Южна Калифорния (UCLA) Кевин първо изкара ускорен курс за филмови продуценти. Тъй като нямаше пари за хотел или стая под наем, нито за бензин, за да пътува всяка вечер обратно до Ориндж Кънтри, той нощуваше върху каросерията на един камион, паркиран до пресечката на булевард Сънсет и Ла Бреа Авеню. Това беше първият адрес на Костнър в сърцето на Холивуд.

Няколко месеца по-късно, едва когато той намери стая, в Холивуд дойде и Синди, със свито сърце и изпълнена със съмнения. „Сигурно е смятала, че нещата вървят към по-лошо и че аз въобще няма да стана богат, а точно обратното — все по-беден и по-беден“.

Но положението не беше толкова плачевно, защото след практиката си в театралните трупи и след завършването на споменатия вече курс, Кевин получи и първата си работа във филмова продукция. Стана надзирател на студийните помещения в Raleigh Studios — независима продуцентска фирма, която правеше реклами, документални филми и видеоклипове. Костнър координираше използването на оборудването за някои от продукциите и за първи път се запозна с практическата работа по създаването на филми. Едновременно с това той четеше вестник Drama-Logue и посещаваше курсове по актьорско майсторство, за да не губи форма. Чрез Drama-Logue Кевин откри и своята първа мъничка роля.

Краткият, лошо направен филм Sizzle Beach („Горещи пясъци“) бе сниман от студенти, които искаха да припечелят нещо, като работеха само през уикендите. Разбира се от само себе си, че този Low Budget (с малко средства) филм бе всъщност една No Budget (без никакви средства) продукция. След този опит Костнър не беше вече толкова самоуверен и престана да идеализира филмовия бизнес, нещо, което правеше преди това в мечтите си. „Те започнаха да се пазарят за не особено значимите детайли, докато накрая съвсем издребняха — спомня си Кевин тъжно. — Липсваше им какъвто и да било откривателски дух. Това беше моментът, когато реших да се захващам винаги само с най-доброто“.

Дългият път в големия филмов бизнес поставяше пред Костнър различни препятствия, но той бързо разбра уроците, които те му даваха. Кевин си изработи собствени правила, които винаги защитаваше упорито и от които не отстъпи. „Докато правех онзи мъничък филм, исках всичко да изглежда чудесно — казва той. — На теория вече знаех доста неща за филмопроизводството и не исках да се примиря с нещата, които ставаха там“.

След този първи неуспех и след още един подобен на него, при който Кевин не допусна да стигне толкова далеч, той изостави опитите и се захвана отново с работата си, за да чака своя „разумен шанс“.

Стана така, че трябваше да минат четири години, докато за актьора Кевин Костнър отново се откри възможност да участва в един приемлив според неговите критерии филм.