Сара Дж. Маас
Империя на бури (8)

6

Дориан Хавилиард, крал на Адарлан, ненавиждаше тишината.

Тя се беше превърнала в негов вечен спътник из почти пустите зали на каменния му дворец — нощем клечеше в ъгъла на личната му стая, намираща се високо в едната кула, а денем го гледаше от другия край на масата при всяко хранене.

Открай време знаеше, че един ден ще стане крал.

Ала не беше очаквал да наследи рухнал трон и празна крепост.

Майка му и малкият му брат още си стояха закътани в планинската им вила в Арарат. Не ги беше поканил в двореца. Дори се беше разпоредил да не идват.

Макар и само защото с майка му щеше да се върне и цялата й префърцунена свита, а Дориан предпочиташе тишината пред безкрайното им кудкудякане. И защото така щеше да му се наложи да погледне майка си и брат си в очите и да излъже кой бе унищожил стъкления замък, кой бе избил повечето им придворни и кой бе отнел живота на баща му. Да излъже за нещото, в което се беше превърнал баща му — за демона, загнездил се в него.

Демон, който беше заплодил майка му — не веднъж, а два пъти.

Застанал на малката каменна тераса на личната си кула, Дориан обхождаше с поглед блещукащата шир на Рифтхолд под залязващото слънце, лъскавата ивица на Ейвъри, криволичеща откъм морето, виеща се из града като змия, преди да продължи право към сърцето на континента.

Скривайки гледката, разпери дланите си, покрити с мазоли от тренировките с меч, които отново бе подхванал. Любимите му стражи — хора на Каол — бяха мъртви до един.

Изтезавани и убити.

Спомените му за робуването на нашийника от Камък на Уирда бяха смътни и мъгливи. Но в кошмарите си понякога се озоваваше в една от тъмниците в подземията на двореца с облени от чужда кръв ръце, с нечии умолителни писъци в ушите му.

Не той беше отговорен за това, повтаряше си, а валгският принц. Баща му.

Още му беше трудно да гледа в очите новия капитан на стражата, приятел на Несрин Фалик, когато бе помолил да го научи на бойни умения, да му помогне да заякне.

Никога повече. Никога повече нямаше да бъде слаб, безполезен и уплашен.

Дориан отправи поглед на юг, сякаш виждаше чак до Антика. Стана му чудно дали Каол и Несрин са стигнали вече, дали вещите лечители на Торе Сесме се бяха захванали да церят измъченото му тяло.

И за това беше отговорен демонът в баща му, той беше прекършил гръбнака на Каол.

Мъжът, борещ се в тялото му, беше смекчил смъртоносната сила на удара.

Дориан нямаше такъв контрол, такова влияние, докато наблюдаваше как демонът използва собственото му тяло — докато демонът изтезаваше, убиваше и вземаше каквото пожелае. Явно баща му се оказваше по-силният човек от двама им. По-добрият.

Не че някога му се беше отдал шанс да го опознае като човек.

Дориан стисна пръсти в юмрук и в дланта му проблесна скреж. Сурова магия, но нямаше кой да го научи да я използва. Нямаше кого да помоли.

Облегна се на каменната стена до вратата на терасата и вдигна ръка към бледата ивица върху гърлото си. Колкото и часове да беше прекарал в тренировки под слънцето, кожата, намирала се под нашийника, така й не беше потъмняла. Може би завинаги щеше да остане светла.

Вероятно до края на дните си щеше да чува в сънищата си съскащия глас на демонския принц. Може би винаги щеше да се буди с чувството, че потта по тялото му е кръвта на Сорша, кръвта на Елин, когато я бе наръгал.

Елин. Не беше получил вест от нея — нито от когото и да било — относно завръщането на кралицата в родното й кралство. Опитваше да не се безпокои, да не размишлява защо още не е чул нищо.

Нищо, при положение че разузнавачите на Несрин и Каол вече му носеха новини за пробуждането на Морат.

Дориан надникна към стаята си, към купчината листове върху претрупаното си писалище, и потрепери. Чакаше го още много административна работа, преди да си легне: писма за подписване, планове за прочит…

В града отекна гръм.

Навярно сигнал, че трябва да се залавя за работа, освен ако не искаше за пореден път да будува до черните часове на утрото. Дориан влезе вътре, въздишайки остро през носа, а зад гърба му пак прокънтя гръмотевица.

Твърде скоро, твърде кратка.

Дориан се обърна да огледа хоризонта. Нямаше облаци — само червено-розово-златисто небе.

Но градът, ширнал се в подножието на хълма, върху който се издигаше дворецът, сякаш застина. Дори калната Ейвъри като че ли спря да пълзи към континента, сепната от поредния гърмеж.

И преди беше чувал този звук.

Магията във вените му забушува и докато се запита какво ли е усетила, терасата се вледени без негово благоволение, толкова бързо и свирепо, че камъните простенаха от студа.

Опита да я прибере, сякаш беше кълбо прежда, търкулнало се от ръцете му, но тя не му се подчини и ледът й плъзна още по-бързо, още по-дебел по каменната тераса. По сводестата врата зад него, по извитата фасада на кулата…

На запад прозвуча рог. Висок, оглушителен звук.

Тревожният му вой престана преждевременно.

Ъгълът на терасата не му предлагаше изглед към източника му. Той влетя в стаята, забравил за вледенените камъни, и се спусна към отворения западен прозорец. Беше подминал едва половината колони от книги и документи, когато зърна хоризонта. Когато градът му се изпълни с писъци.

В далечината, притулвайки залеза като ято прилепи, летеше цял легион уивърни.

Всичките бяха яхнати от вещици, надаващи боен рев към пламналото небе.

* * *

Манон и Тринайсетте летяха без почивка, без сън. Предишния ден бяха оставили двете придружаващи ги сестринства назад, тъй като уивърните им бяха твърде уморени, за да продължат с тяхното темпо. Особено след като Тринайсетте от месеци излизаха да патрулират в околността на Морат, надграждайки плавно издръжливостта си.

Летяха нависоко, за да останат скрити над облаците, но през пролуките в тях мярваха континента във всевъзможните му нюанси на лятно зелено и масленожълто, и бляскаво сапфирено. Този ден обаче беше ясен и те нахлуха в Рифтхолд без прикритието на облачна покривка тъкмо когато слънцето се спускаше на запад.

Към загубената й родина.

От тази височина, когато хоризонтът най-сетне разкри столицата, Манон съзря опустошението в неговия пълен мащаб.

Щурмът бе започнал без нея. Легионът на Искра продължаваше атаката си и още се устремяваше свирепо към двореца и стъклената стена, разгърната в западния край на града.

Манон сръчка Абраксос с колене в безмълвна заповед да ускори темпото си.

Той се подчини, но едва. Напълно бе изнемощял. И не само той.

Искра държеше сама да се увенчае с победата. Манон не се и съмняваше, че наследницата на Жълтоногите е получила заповедта да отложи нападението… до появата на самата Манон. Кучка! Гледала бе да стигне първа, да атакува без нея…

Наближаваха столицата все повече и повече.

Скоро писъците ги достигнаха. И червената й пелерина натежа като воденичен камък.

Манон насочи Абраксос към каменния дворец на хълма, надничащ иззад лъскавата стъклена стена — онази, която й бе наредено да разруши, — молейки се да не е закъсняла поне за едно.

И че знае какво прави.