Сара Дж. Маас
Империя на бури (19)

17

Манон Черноклюна гледаше как черните небеса над Морат изсветляват до гнило сиво в последното утро от живота на Астерин.

Не мигна цяла нощ; нито яде, нито пи, нито нищо друго, освен да точи Ветросеч в мразовитото гнездо на уивърните. Облегната на топлото тяло на Абраксос, отново и отново прокараше острието на могъщия меч по точилото, докато пръстите й не се сковаха от студ.

Баба й беше заповядала да заключат Астерин в най-дълбоката тъмница на крепостта, толкова строго охранявана, че бягството беше невъзможно. Спасяването също.

Манон се замисли по въпроса в първите часове след издаването на присъдата. Но ако опиташе да измъкне Втората си, предаваше Майка Черноклюна, целия си клан. Собствената й грешка, проклетите й решения я бяха довели дотук.

И ако отново прекрачеше правомощията си, останалите вещици от Тринайсетте щяха да платят с живота си. Имаше късмет, че не й бяха отнели титлата Водачка на Крилото. Поне още можеше да ръководи сестрите си, да ги брани. По-добре, отколкото някоя като Искра да поеме командването им.

Атаката на легиона от Ферианската падина над Рифтхолд, водена от наследницата на Жълтоногите, беше неорганизирана, хаотична — не бе методичният, старателно планиран щурм, който Манон би предприела, ако бяха възложили на нея задачата. Сега обаче нямаше значение дали градът е разрушен отчасти, или напълно. Съдбата на Астерин си оставаше същата.

Затова нямаше какво друго да прави, освен да точи древния си меч и да си припомня думите на Прошението. Защото щеше да ги изрече в подходящия момент. Имаше един последен дар за братовчедка си. Единственият.

Не дългото, бавно изтезание, последвано от обезглавяване, каквато беше типичната екзекуция за всяка провинила се вещица.

А бързата милост на собственото й острие.

Нечии ботуши застъргаха по камъка, мачкайки сламата, разпръсната по пода на гнездото. Позната походка — също толкова позната, колкото и тази на Астерин.

— Какво?! — каза на Сорел, без дори да извърне поглед през рамо.

— Изгревът наближава — обяви Третата й.

Която скоро щеше да стане Втора. Веста щеше да е Трета и… и може би Астерин най-сетне щеше да срещне ловеца си и мъртвородената им дъщеря.

Повече никога нямаше да язди ветровете; да се носи из небето на гърба на светлосинята си женска. Манон плъзна поглед към уивърна в отсрещния край на гнездото — пристъпваше неспокойно от крак на крак, буден, докато всички останали спяха.

Като че долавяше наближаващата с всяка изминала секунда гибел на господарката си.

Какво щеше да се случи с женската й, когато Астерин загинеше?

Манон стана и Абраксос побутна задната страна на бедрата й с муцуната си. Тя се пресегна надолу и погали люспестата му глава, чудейки се кого ли утешава с този жест. Алената й пелерина, окървавена и мърлява като самата нея, още висеше от ключиците й.

Тринайсетте щяха да станат дванайсет.

Манон посрещна погледа на Сорел, но очите на Третата й бяха вперени във Ветросеч, гол в ръката на Манон.

— Ще отправиш Прошението — досети се Сорел.

Манон опита да й отвърне, ала не съумя да отвори уста.

Затова само кимна.

Сорел впери взор в открития свод отвъд тялото на Абраксос.

— Иска ми се да беше видяла Пустошта. Поне веднъж.

Манон се насили да вдигне брадичката си.

— Нямаме право на желания. Нито на надежда — заяви на бъдещата си Втора. Сорел я стрелна уязвено. Манон пое обвинението й и додаде: — Ще продължим напред, ще се приспособим.

Сорел й отговори тихо, но непоколебимо.

— Тя умира, за да запази тайните ти.

За пръв път чуваше предизвикателство в гласа на Третата си. Дори ненавист.

Манон прибра Ветросеч в ножницата на хълбока си и тръгна към стълбището, неспособна да отвърне на въпросителния поглед на Абраксос.

— В такъв случай ще я запомня като достойна Втора.

Сорел не каза нищо.

Затова Манон продължи надолу към тъмното подземие на Морат, за да убие братовчедка си.

* * *

Екзекуцията нямаше да се състои в тъмницата.

Баба й беше избрала тераса с изглед към една от безкрайните урви на клисурата, извиваща се около Морат. Мястото вече гъмжеше от жадни за кръв вещици.

Матроните и наследниците на Кресеида и главатарката на Жълтоногите стояха пред тълпата, вгледани в отворените врати, през които Манон и Тринайсетте излязоха от крепостта.

Манон не чуваше шушукането на струпаните вещици; не чуваше воя на вятъра, фучащ между високите кули; не чуваше ударите на чукове от ковачниците в долината под тях.

Цялото й внимание бе съсредоточено върху Астерин, паднала на колене пред матроните. Тя също беше обърната към Манон, все още в облеклото си за летене. Златистата й коса беше провиснала и оплетена. Тя вдигна лице към нея…

— Беше справедливо — провлачи баба й, карайки тълпата да замлъкне — Искра Жълтонога да отмъсти за четирите си сестри, погубени по твоя вина. Отредихме й по три удара за всяка от убитите.

Общо дванайсет. Но ако съдеше по раните и синините по лицето на Астерин, по разцепената устна и приведената й стойка… бяха много повече от дванайсет.

Манон бавно извърна очи към Искра. Кокалчетата на пръстите й бяха охлузени, още кървяха от побоя над Астерин в тъмницата.

По време на който Манон бе скърбяла няколко етажа по-нагоре.

Тя отвори уста да освободи гнева, гърчещ се като живо същество в стомаха й, в кръвта й. Астерин обаче й отне думата.

— Нека те зарадвам, Манон — пророни Втората й с бледа, но нахакана усмивка, — че трябваше да ме завърже с вериги, за да ме пребие.

Очите на Искра просветнаха.

— И все пак крещя, докато те бичувах, кучко.

— Достатъчно — спря ги бабата на Манон, махвайки с ръка.

Манон едва чу командата й през шума в ушите си.

Бяха бичували сестра й като някоя долна твар, като смъртно нищожество…

От дясната й страна се разнесе ръмжене, ниско и злобно.

Остана без дъх, виждайки Сорел — непоклатима скала, бездушен камък — да се зъби на Искра, на всички събрани.

Бабата на Манон пристъпи ядосано напред. Тринайсетте стояха зад Водачката на Крилото като безмълвна, неразрушима стена.

Астерин плъзна бавен поглед по лицата им и Манон проумя, че Втората й го прави с ясното съзнание, че ще й е последно.

— Кръвта се заплаща с кръв — произнесоха в един глас думите от най-древния им ритуал баба й и матроната на Жълтоногите. Манон изпъна гръбнак в очакване на подходящия момент. — Всяка вещица, желаеща да пусне кръв в памет на Зелта Жълтонога, да стори крачка напред.

Железни нокти изскочиха от ръцете на цялото опечалено сестринство.

Астерин продължаваше да гледа Тринайсетте с бистър поглед и невъзмутимо изражение, изписано на окървавеното й лице.

Матроната на Жълтоногите заповяда:

— Подредете се в редица.

Манон се опомни.

— Изисквам правото си на екзекуция.

Всички замръзнаха.

Лицето на баба й пребледня от ярост. Но другите две матрони, дори и тази на Жълтоногите, просто се спотаиха в очакване.

Манон продължи с гордо вдигната глава.

— Настоявам да бъде зачетено правото ми да взема главата на Втората си. Кръвта ще бъда заплатена с кръв, но от моя меч. Тя ми принадлежи, затова смъртта й също трябва да е моя.

Астерин стисна устни и очите й чак сега заблестяха от сълзи. Да, разбираше, че това е единственият дар, който Манон можеше да й поднесе, единствената почест.

Кресеида Синьокръвна се обади преди другите две матрони.

— Тъй като спаси живота на дъщеря ми, Водачке на Крилото, ще ти бъде позволено.

Матроната на Жълтоногите извърна глава към Кресеида с жлъчен отговор на уста, но вече беше твърде късно. Думите бяха произнесени, а правилата се спазваха на всяка цена.

Манон дръзна да надзърне към баба си, докато вятърът брулеше зад гърба й червената пелерина на крочанката. Единствено омраза гореше в древните й очи — омраза и малка искра доволство, задето Астерин щеше да си отиде след десетилетия, в които я бе смятала за недостойна Втора.

Поне смъртта й щеше да дойде от ръката на Манон.

А на изток, разливайки се над планината като течно злато, слънцето започна да се издига в небето.

Прекарала бе цели сто години с Астерин. И винаги си беше мислила, че ще имат още сто.

Манон пророни на Сорел:

— Обърни я. Втората ми ще види зората поне още веднъж.

Сорел пристъпи покорно напред и завъртя Астерин с лице към Върховните вещици, тълпата, струпана пред парапета — и изгрева, който толкова рядко пронизваше сумрака на Морат.

Гърбът на кожените й дрехи беше пропит с кръв.

Въпреки това Астерин бе коленичила с изправени рамене и вдигната глава, вперила поглед не в зората, а в Манон, която обикаляше Втората си, за да застане няколко стъпки пред матроните.

— Нека стане преди закуска, Манон — подкани я баба й зад гърба й.

Манон извади Ветросеч и стоманата му сякаш запя, изплъзвайки се от ножницата.

Щом слънчевата светлина позлати терасата, Астерин пророни толкова тихо, че само Манон да я чуе:

— Носи тялото ми в горската колиба.

Нещо в гърдите на Манон рухна — рухна с такава сила, че й се стори невъзможно никой друг да не го е доловил.

Тя разпери меча си.

Само една дума от страна на Астерин, и можеше да спаси кожата си. Да изпее тайните на Манон, да разобличи предателствата й — и щеше да си тръгне жива оттук. Но Втората й не пророни нищо повече.

И в този миг Манон прозря, че имаше сили, по-велики от подчинението, дисциплината и жестокостта, че не бе родена без душа, нито без сърце.

Защото и душата, и сърцето й я умоляваха да не замахва с меча.

Манон погледна към Тринайсетте, наредени в полукръг около Астерин.

Една по една сестрите й вдигнаха по два пръста до челата си.

Сред тълпата се породи шепот. Жестът им почиташе не Върховна вещица.

А Кралица на вещиците.

Кралица на вещиците не бе имало от петстотин години, нито сред крочаните, нито сред Железни зъби. Нито една.

По лицата на Тринайсетте грееше прошка. Прошка и съпричастност, и преданост, която не беше сляпо подчинение, а изкована в болка и битки, в споделени победи и загуби. В надеждата за по-добър живот — по-добър свят.

Накрая Манон намери погледа на Астерин. По лицето на Втората й вече се стичаха сълзи. Не от страх или болка, а прощални сълзи. Сто години, а на Манон й се искаше да имаха още време заедно.

За част от секундата се замисли за небесносинята женска в гнездото, за уивърна, който щеше да чака ли, чака ездачката си до безкрай. За зелената камениста земя, простираща се чак до западното море.

Астерин вдигна разтреперана ръка и долепи два пръста до челото си.

— Отведи сестрите ни у дома, Манон — промълви тя. Манон наклони Ветросеч в готовност за смъртоносния замах.

Майка Черноклюна викна ядосано:

— Приключвай вече, Манон!

Манон срещна очите на Сорел, после и тези на Астерин. Даде на Тринайсетте последната си заповед.

— Бягайте!

Сетне Манон Черноклюна се завъртя и замахна с Ветросеч към баба си.