Сара Дж. Маас
Империя на бури (66)

64

Тялото на Елин не беше тяло.

Осъзна го единствено защото в пустия, прибулен сумрак Манон имаше тяло. Почти прозрачно, призрачно тяло, но… все пак тяло.

Зъбите и ноктите на вещицата просветваха в смътната светлина, докато се взираше във виещите се сивкави мъгли.

— Какво е това място?

Огледалото ги беше пренесло… някъде.

— Знам колкото и ти, вещице.

Дали времето беше спряло отвъд мъглите? Дали Майев беше прекратила атаката си, научавайки, че я няма на кораба — или въпреки това ги беше нападнала? Елин не се съмняваше, че Роуан ще удържи фронта възможно най-дълго, както и че двамата с Едион ще поведат армията й. Но…

Независимо дали вещерското огледало беше Ключалката, която търсеха, очакваше да има поне някаква реакция към двата Ключа на Уирда в жакета й.

Но… нищо. Абсолютно нищо.

Елин извади Голдрин. Рубинът му проблесна смътно в мъглата — единственият цвят, единствената светлина.

— Не се отделяй от мен — каза й Манон. — И говори само когато е нужно.

Елин беше съгласна. Под краката им имаше твърда земя, но мъглата я скриваше — маскираше всяко доказателство, че вървяха по сбита пръст… носеше се само приглушеното стържене на подметките им…

— Накъде според теб? — прошепна Елин.

Но така и не им се наложи да решават.

Сучещата се мъгла притъмня и двете пристъпиха една към друга, заставайки гръб в гръб. Край тях се разля черна нощ — заслепи ги.

И тогава — бледа, забулена светлина изплува в мрака пред тях. Не, не пред тях. Приближаваше се. Кокалестото рамо на Манон се заби в нейното и телата им се притиснаха, образувайки непробиваема стена.

Но светлината мъждукаше и се разгръщаше, а в ядрото й се появяваха фигури. Придобиваха форма.

Щом цветното светило ги погълна и стана съвсем осезаемо, Елин проумя три неща.

Фигурите пред тях нито ги виждаха, нито ги чуваха, нито ги усещаха.

И се намираха в миналото. Преди хиляда години.

И пред тях стоеше Елена Галантиус, коленичила насред черен, пустеещ планински проход. Носът й кървеше, сълзите й се търкаляха по мръсното й лице и капеха по бронята й. Застанала бе пред обсидианов саркофаг.

По черната му повърхност с бледосин огън горяха Знаци на Уирда. А в средата му… Окото на Елена. Амулетът беше инкрустиран в камъка и златото му сияеше с девствен блясък.

В следващия миг, сякаш призрак дъхна отгоре му, Окото се замъгли — Знаците на Уирда също.

Елена протегна треперлива ръка и завъртя Окото три пъти в черния камък. То изщрака и скочи в отворената й длан, заключило саркофага.

Заключило го беше.

— Носила си Ключалката през цялото време — пророни Манон. — Но тогава огледалото…

— Струва ми се — отвърна шепнешком Елин, — че умишлено са ни подвели.

— Защо? — попита тихо вещицата.

— Май всеки момент ще разберем.

Спомен — това виждаха с очите си. Но какво толкова важно ги бяха изпратили да търсят точно когато целият свят рухваше край тях?

Елин и Манон се взряха мълчаливо в сцената пред себе си. И истината — най-сетне истината — започна да се изплита пред погледите им.