Сара Дж. Маас
Империя на бури (39)

37

Кралицата на Едион стоеше на рифа заедно с баща му, Роуан и Фенрис. Ролф и повечето му хора бяха успели да доближат този до срещуположната страна на тясното заливно устие.

А в канала между тях…

Един боен кораб.

Един морски дракон.

И три морски уивърна.

Големи морски уивърни. Първите два… още не бяха достигнали зрялост.

— Проклятие — започна да повтаря стражът до Едион на върха на наблюдателницата. — Проклятие. Проклятие. Проклятие.

Ролф им беше казал, че морските уивърни са готови на всичко да унищожат убиеца на потомците си. Единственото спасение бе да се добереш до центъра на континента, но дори при това положение всички водни басейни щяха да крият опасност.

А Лизандра току-що бе убила двама.

Явно не бяха дошли сами. Ако съдеше по тържествените викове на валгските войници от единствения оцелял кораб… това бе капан. А потомците бяха стръвта.

И бяха с малко по-големи от Лизандра. Възрастните — мъжкарите — бяха тройно по-едри.

По-дълги от кораба, чийто екипаж обстрелваше хората, мъчещи се да доплуват до брега през канала, който се беше превърнал в клопка за зеления морски дракон.

Зеленият морски дракон, който сега се намираше между трите великански страшилища и кралицата си, останала на онези скали без нито въгленче магия във вените си. Кралицата на Едион, която крещеше неуморно на Лизандра да плува, да се преобрази, да бяга.

Но той беше гледал как Лизандра се бори с двата малки уивърна.

В битката с втория вече изнемогваше. А през последните месеци достатъчно пъти я беше виждал да се преобразява, за да знае, че нямаше как да го стори толкова бързо, както и че е възможно никога да не намери сили за това.

Две неща бяха сигурни: тя щеше да остане в тази си форма, а приятелите му не можеха да помръднат от рифа. А ако Лизандра дори опиташе да излезе на брега… Разлютените мъжкари щяха да я докопат, преди да е извлачила тялото си върху плитчините.

Трите уивърна я наближаваха със страшна скорост. Лизандра обаче не помръдна от устието на залива.

Заела отбранителна позиция.

Сърцето на Едион спря.

— Мъртва е — процеди един от стражите. — О, богове, мъртва е…

— Затваряй си проклетата уста! — озъби му се Едион, оглеждайки залива по онзи студен, пресметлив начин, който му позволяваше да взима решения на бойното поле, да претегля рисковете и щетите.

Идеята осени първо Дориан.

На отсрещния бряг на залива кралят вдигна светнал като звезда юмрук във въздуха, за да сигнализира на Лизандра със силата си. Сякаш я призоваваше с настойчиво: Ела при мен, ела при мен, ела при мен.

Трите морски уивърна потънаха под вълните.

Лизандра се обърна и също се гмурна…

Ала не към Дориан.

Елин спря да крещи. А магията на Дориан угасна.

Едион можеше единствено да наблюдава безучастно как сянката на хамелеонката се понася към трите мъжкаря.

Те се разпръснаха, толкова грамадни, че гърлото на Едион пресъхна от ужас.

И той за пръв път изпита омраза към братовчедка си.

Мразеше я, задето бе поискала такова нещо от Лизандра — да ги защити в тази си форма, както и да им осигури съюзничеството на мисенианците. Мразеше хората, белязали Лизандра толкова дълбоко, че беше готова да се откаже от собствения си живот. Мразеше… мразеше себе си, задето бе вързан на върха на тази безполезна кула с оръдие, способно да изстрелва само по една стрела.

Лизандра се втурна към средния уивърн и когато помежду им останаха само стотина метра, кривна наляво.

Уивърните нарушиха строя си и единият се гмурна надълбоко, вторият се задържа на повърхността, а третият остана назад. Щяха да я изтласкат нанякъде. Към място, където щяха да я обградят от всички страни и да я разкъсат на парчета. Атаката им щеше да е кървава и свирепа.

Но Лизандра се понесе към отсрещния бряг на канала. Към…

Към последния боен кораб.

Заобсипваха я стрели.

Във водата разцъфваха червени петна всеки път, когато някоя стрела уцелеше кожата между нефритените й люспи.

Тя продължаваше да плува и кръвта й подлудяваше най-близкия до нея мъжкар, онзи на повърхността, караше го да лети все по-стремглаво към нея, да разтваря гладно челюсти…

Щом наближи достатъчно кораба под дъжда от стрели, Лизандра изскочи от водата.

И се стовари върху войниците по дървената палуба, където започна да се търкаля и мята, докато не прекърши двете мачти с опашката си.

Когато достигна другия край на кораба, се преметна във водата, оставяйки лъскави кървави дири след себе си…

В този момент уивърнът, който я преследваше, също се озова на кораба, изписвайки с тяло внушителна дъга, която остави Едион без дъх. Тъкмо на мястото, където прекършените мачти стърчаха като подострени копия…

Уивърнът падна върху тях с изхрущяване, което Едион долови от другия край на залива.

Той се загърна, но… от гърба му стърчеше нащърбено дърво.

А под огромното му туловище… корабът започна да пращи и потъва.

Без да губи време, Лизандра продължи напред и Едион притаи дъх, гледайки как прекосява залива отново, докато двата други уивърна я преследваха толкова отблизо, че водните им дири се съединяваха.

Единият се гмурна и дълбините го скриха от поглед. Вторият обаче продължи подире й…

И Лизандра го отведе в обсега на Дориан.

Стигна колкото можа по-близо до брега и високата кула, водейки втория мъжкар след себе си. Този път кралят протегна и двете си ръце.

Уивърнът прелетя покрай кулата, но спря на място, когато ледената стрела го застигна. Твърд лед, какъвто никога не бе имало по тези ширини.

Стражите до Едион замлъкнаха. Звярът изрева, опитвайки да се освободи, но ледът на краля ставаше все по-плътен и по-плътен, докато не го затвори в смразяващия си капан. Когато уивърнът престана да мърда, скреж като люспи покри тялото му от главата до опашката.

Дориан извика победоносно.

И Едион трябваше да му го признае — в крайна сметка не беше безполезен. В следващия миг катапултът зад Дориан изстреля към залива камък с размерите на фургон.

Точно върху замръзналия уивърн.

Камъкът се сблъска с лед и плът. И уивърнът се пръсна на хиляди парчета.

Ролф и шепа от хората му крещяха окуражително — тържествени викове долитаха и от пристанището.

В залива оставаше още един уивърн. А Лизандра…

Тя нямаше представа къде точно се намира.

Дългото й зелено тяло се мяташе във водата, потапяше се под вълните с почти трескав порив.

Едион огледа залива, завъртайки се в оръдейния стол, за да намери онази колосална тъмна сянка…

— ОТЛЯВО! — изрева Гавриел от отсрещния бряг на залива, несъмнено увеличил гласа си с магия.

Лизандра се извърна и зърна мъжкаря да изниква устремено от дълбините, подобно на акула, нападаща плячката си от засада.

Тя се хвърли към него. Сборище от плаващи отломки се носеше край нея — потъващите кораби на враговете им, разпръснати досущ като острови на смъртта, а веригата я нямаше… Ако успееше да се покатери отгоре им… Не, беше твърде тежка, прекалено тромава.

Отново прелетя покрай наблюдателницата на Дориан, но уивърнът не смееше да се доближи. Знаеше, че там го очаква смърт. Затова стоеше извън обсега на Дориан, играеше си с нея. Тя се стрелна обратно към полето от отломки между вражеските кораби. Към открито море.

Елин и останалите гледаха безпомощно от рифа си как двете чудовища прехвърчат край тях и уивърнът разхвърля строшени корабни дъски и мачти във въздуха, прицелвайки се в хамелеонката.

Едно парче я удари отстрани и тя потъна.

Едион скочи от седалката си с рев на уста. Но тя изникна окървавена и заплува с бясна скорост, водейки уивърна към центъра на плаващите отломъци, преди да предприеме рязък завой. Мъжкарят я последва през замъглената от кръв вода, разбивайки с тяло късовете дърво, които тя ловко избягваше.

Беше възбудила жаждата му за кръв.

И дявол да я вземе, сега го водеше към остатъците от вражеските кораби, където валгските войници се бореха за живота си. Морският уивърн мина през купчините от тела и дърво така, сякаш представляваха ефирен воал върху водата.

Летейки през вълните, криволичейки покрай отломки, корали и трупове, докато слънцето озаряваше зелените й люспи, облени с рубинена кръв, Лизандра подмамваше уивърна в смъртоносен танц.

Движенията й постепенно се забавяха с изтичането на кръвта й.

Докато не промени рязко посоката си. И се отправи към залива. Към веригата.

В следващия момент обаче свърна на север — към него. Едион впери поглед в гигантската светкавица, устремила се насреща му.

Триста метра открити води я деляха от обсега на стрелите му.

— ПЛУВАЙ! — изкрещя той, макар и да знаеше, че не го чува. — ПЛУВАЙ, ЛИЗАНДРА!

Целият Залив на Черепа притихна, докато нефритеният морски дракон пореше вълните, за да спаси живота си.

Уивърнът я настигаше, препускайки стремглаво под водата.

Лизандра мина под веригата и сянката на морското чудовище се разля под нея.

Толкова малка. Толкова малка бе в сравнение с него — можеше да я убие само с едно щракване на могъщите си челюсти.

Едион се стовари обратно в оръдейния стол, сграбчи лостовете и завъртя машината, докато хамелеонката плуваше с всички сили към него.

Един изстрел. Само толкова имаше. Един проклет изстрел.

Лизандра се завтече напред и Едион знаеше, че се е примирила със смъртта, че напряга сърцето на морския дракон до опасен предел… че уивърнът е достигнал дъното и се устремява нагоре, нагоре, нагоре към уязвимия й корем.

Само още няколко метра, едва още няколко удара на препускащото й сърце.

По челото на Едион се стичаше пот и собственото му сърце биеше така бясно, че чуваше единствено неговия грохот. Премести леко копието и го насочи към целта си.

Уивърнът изникна от дълбините със зейнала паст, готов да я разкъса на две с един удар.

Лизандра влезе в обсега му и разпори водата с лъскави, окървавени люспи. Уивърнът скочи с нея, извил тялото си в дъга, докато от отворените му челюсти се стичаше вода.

Едион натисна силно единия лост и стреля.

Дългото тяло на Лизандра се изплъзна на кръвожадните челюсти, а уивърнът, подмятайки се във въздуха, оголи бялото си гърло…

И дебелото копие на Едион го прониза.

От отворената му паст шурна кръв, а очите му се изцъклиха и той се метна назад.

Лизандра се стовари сред вълните с такава експлозия от вода, че скри и двете същества от погледа му.

Когато морето стихна, се мержелееха само сенките им и разливащото се петно от черна кръв.

— Ти… ти… — запелтечи единият страж.

— Зареди още една — нареди му той и се надигна от седалката си, за да огледа разплисканата вода.

Къде беше тя, къде беше…

Елин се беше качила на раменете на Роуан и обхождаше с очи залива.

Внезапно от водата нагоре се стрелна зелена муцуна и разпръсквайки черна кръв като морска пяна, метна прегризаната глава на уивърна надалеч през вълните.

Възгласи — радушни и буйни, избухнаха от всеки ъгъл на залива.

Едион обаче вече тичаше, препускаше надолу по стълбището, водещо до плажа, към който сега плуваше Лизандра. В този миг нейната кръв заместваше сукървицата на чудовището, очернила водата.

Бавни — движенията й бяха болезнено бавни. Снишавайки се под линията на дърветата, Едион я изгуби от погледа си за момент и сърцето заблъска в гърдите му.

Корени и камънаци се вкопчваха в глезените му, но елфическите му крака летяха по глинестата горска почва, докато не премина в морски пясък, докато светлината не проби през дърветата и тя не изникна пред очите му, просната на плажа и кървяща отвсякъде.

Отвъд нея, в гърлото на залива, Коработрошач се спусна под водата и флотата на Ролф изхвърча да събира оцелелите войници.

Едион зърна бегло, че Елин и останалите се гмуркат в морето и се готвят да заплуват към сушата.

Той падна на колене и изтръпна, когато струя пясък се посипа по нея. Люспестата й глава беше почти колкото него, но очите й… зелените й очи… същият цвят като люспите й…

Пълни с болка. И умора.

Едион понечи да я докосне, но тя му показа зъбите си и изръмжа тихо.

Той вдигна ръце и се отдръпна назад.

Гледаше го не жената, а звярът, в който се беше превърнала. Сякаш всецяло се беше отдала на инстинктите му, навярно защото само така можеше да оцелее.

Цялото й тяло беше покрито с рани и цепнатини. От всички течеше кръв, която попиваше в белия пясък.

Роуан и Елин — някой от двама им можеше да й помогне. Ако изобщо бяха способни да извикат някаква сила след онова, което бе сторила кралицата. Лизандра затвори очи, едва дишайки.

— Отвори си очите, по дяволите! — озъби й се Едион.

Тя изръмжа в отговор, но открехна единия си клепач.

— Оцеля дотук. Недей да умираш на тоя проклет плаж.

Окото се присви с нотка на женска опърничавост. Трябваше да си върне жената. Да я накара да поеме контрола. В противен случай звярът нямаше да ги допусне достатъчно близо до себе си, че да й помогнат.

— Ще ми благодариш, когато излекуваме жалкия ти задник.

Окото пак го изгледа с искрица на свадливост. Но животното си оставаше там.

Макар че облекчението започваше да пропуква маската му на невъзмутимо спокойствие, Едион провлачи:

— Безполезните стражи на онази наблюдателница почти си загубиха ума по теб — излъга той. — Единият заяви, че искал да се ожените.

Тя изръмжа тихо. Едион направи крачка назад, но се ухили, без да откъсва очи от нейните.

— Знаеш ли какво им казах? Казах им, че нямат шанс. — Той понижи глас, задържайки измъчения й, изнурен поглед. — Защото аз ще се оженя за теб. — Обеща й той. — Някой ден. Ще се оженя за теб. Ще бъда благосклонен и ще ти позволя ти да избереш датата, дори да е след десет години. Или двайсет. Един ден обаче ще ми станеш съпруга.

Зелените очи се присвиха в нещо като женско възмущение и недоволство.

Той повдигна рамене.

— Как ти звучи принцеса Лизандра Ашривер?

Драконът изпуфтя. Разведрено. Все така уморено, но… и разведрено.

Тя отвори уста, като че се канеше да проговори, но осъзна, че не е способна в това си тяло. Измежду огромните й зъби се процеди кръв и тя потрепери от болка.

Чу се пращене и шумолене на храсталаци и пред него се появиха Елин, Роуан, баща му и Фенрис. Всичките мокри до кости, покрити с пясък и пребледнели като смъртници.

Кралицата му се спусна към Лизандра със стон и се хвърли на пясъка пред нея, преди Едион да я е спрял.

Лизандра обаче само потрепери, когато Елин сложи ръка върху люспите й и заповтаря:

— Съжалявам, толкова съжалявам.

Фенрис и Гавриел, който навярно бе спасил живота й, известявайки я с усиления си глас къде е уивърнът, останаха до горичката, а Роуан се приближи да огледа раните й.

Фенрис забеляза погледа на Едион, предупредителния гняв, изписан по лицето му, който му даваше да разбере, че никой от двама им не бива да се приближава до хамелеонката, и каза:

— Страшен изстрел, приятел.

Баща му кимна в знак на съгласие.

Едион не им обърна внимание. Запасите от магия, които братовчедка му и Роуан бяха изчерпали преди малко, вече се попълваха. Раните на хамелеонката се затваряха една по една. Бавно — болезнено бавно, но… кървенето спираше.

— Загубила е много кръв — отбеляза Роуан. — Прекалено много.

— През целия си живот не съм виждал такова нещо — пророни Фенрис.

Никой от тях не беше.

Елин трепереше, долепила ръка до люспестата кожа на приятелката си, лицето й беше толкова пребледняло и сломено, че суровите думи, които Едион й беше приготвил, се оказваха ненужни. Кралицата му знаеше цената. Беше й отнело толкова дълго да повери нещо на когото и да било от тях. Ако той й се развикаше точно сега, колкото и да му се искаше… Елин навярно нямаше да им възложи друга мисия. Защото, ако Лизандра не беше във водата, когато всичко се беше объркало толкова…

— Какво стана? — пророни той, улавяйки погледа на братовчедка си. — Какво стана, по дяволите?

— Загубих контрол — отвърна дрезгаво Елин.

И сякаш не можеше да се сдържи, докосна мястото между гърдите си, където през бялата й риза прозираше Амулетът на Оринт.

Веднага му просветна. Досети се какво точно носеше тя около врата си. Какво щеше да привлече вниманието на Ролф върху картата му — нещо, толкова близко до Валгите, че щеше да дойде на бегом.

Досети се защо е било толкова важно да рискува всичко, за да го вземе от Аробин Хамел. Защо и сега беше използвала Ключ на Уирда, който едва не беше избил всички им…

Вече трепереше, гневът му започваше да го надвива. Роуан обаче му се озъби с тих, злобен глас:

— Остави го за по-късно.

Защото Фенрис и Гавриел ги наблюдаваха с осезаемо напрежение.

Едион му изръмжа в отговор. Роуан му отвърна със студен поглед, който му казваше, че ако дори загатне какво носи кралицата им, ще изтръгне езика му. Буквално.

Едион потисна гнева си.

— Не можем да я пренесем, а е твърде слаба, за да се преобрази.

— Тогава ще изчакаме да събере сили — предложи Елин.

Тя отправи поглед към залива, където в момента качваха Ролф на един от спасителните кораби. И към града отвъд, който още тържествуваше.

Победа, но на косъм. Малкото оцелели мисенианци, спасени от един от отдавна изчезналите им морски дракони. Елин и Лизандра бяха оплели древните пророчества, превръщайки ги в очевиден факт.

— Аз ще остана с нея — каза Едион. — Вие се справете с Ролф.

— Мога да донеса провизии от наблюдателницата — предложи баща му иззад него.

— Добре — съгласи се той.

Елин се изправи на крака със стон, но сведе очи към него, преди да поеме протегнатата ръка на Роуан.

— Съжалявам — пророни тихо.

Едион знаеше, че говори от сърце. Въпреки това не благоволи да й отвърне.

Лизандра простена, запращайки вибрации нагоре по краката му и чак до стомаха му, и той се извърна към хамелеонката.

Елин си тръгна, без да каже нито дума повече.

* * *

Пумата се скри в шубрака и остана там, докато Вълкът бдеше над дракона, проснат на плажа.

Синът му не помръдна оттам часове наред. Докато отливът чистеше пристанището от кръвта. Докато корабите на пиратския лорд изпращаха оцелелите си врагове към всепоглъщащите сини дълбини. Докато младата кралица се връщаше към града в сърцето на залива, за да се справи с последиците от действията си.

Когато слънцето заслиза към хоризонта, драконът се размърда, засия и започна да се смалява. Съвсем бавно люспите му се загладиха и се превърнаха в кожа, муцуната му се преобрази в съвършено човешко лице, а късите му крайници се издължиха в стройни бронзови крака. Голото й тяло беше покрито с пясък. Тя опита да стане, но не успя. Вълкът я загърна с пелерината си и я грабна на ръце.

Хамелеонката не възрази и когато той тръгна нагоре по плажа към горичката, тя затвори очи и отпусна глава на гърдите му.

Пумата не им се показа и сдържа предложението си за помощ. Сдържа и думите, които имаше нужда да изрече пред Вълка, току-що повалил морски уивърн с една-единствена стрела. Двайсет и четири годишен, а вече превърнал се в мит, разказван шепнешком край лагерния огън.

И събитията от изминалия ден несъмнено щяха да бъдат предавани край лагерни огньове в земи, които дори Пумата не бе преброждал в многовековния си живот.

Той погледа как Вълкът навлиза в гората на път към градчето в края на песъчливия път с изпадналата в несвяст хамелеонка в обятията си.

И се зачуди дали той самият някога щеше да бъде споменат в тези легенди, дали синът му щеше да разкрие пред света кой е баща му. Дали изобщо го беше грижа.