Сара Дж. Маас
Империя на бури (27)

25

Манон Черноклюна се събуди сред въздишките на листа далечната песен на боязливи птици и острата миризма на глинеста почва и древно дърво.

Отвори очи със стон, примижавайки срещу шарената слънчева светлина, процеждаща се през плътните корони на дърветата.

Познати дървета. Оуквалд.

Още беше закопчана на седлото си върху излегнатото тяло на Абраксос, който беше проточил врат, за да следи дишането й. Тъмните му очи се разшириха от паника, когато тя простена, опитвайки да се надигне. Беше паднала по гръб и явно лежеше така от доста време, защото страните на Абраксос бяха облени в синя кръв.

Вдигна глава, за да надникне към корема си, и едва не проплака, когато мускулите й се опънаха.

Мокра топлина се стичаше по кожата й. Явно раните още бяха съвсем пресни, щом толкова лесно прокървяваха.

Главата й туптеше, като че вътре блъскаха хиляда ковачи. А устата й беше толкова суха, че с усилие мърдаше езика си.

Първата й работа беше да се измъкне от седлото. После трябваше да разгледа раните си. А след това да намери вода. Наблизо бълбукаше поточе — съвсем наблизо, сякаш Абраксос нарочно беше избрал това място.

Той изпуфтя и размърда тревожно, а Манон изсъска от се болка.

— Спри — викна със сухо гърло. — Добре… съм.

Не беше добре. Никак даже.

Но и не беше мъртва.

А това беше нелошо начало.

С всичко останало — баба й, Тринайсетте, крочанската титла — щеше да се занимава, когато не беше с единия крак в Тъмнината.

Полежа няколко дълги минути, дишайки, за да се пребори с болката.

Трябваше да почисти раната и да спре кървенето.

Разполагаше само с кожените си дрехи… и ризата. Нямаше сили обаче да извари плата.

Просто трябваше да се моли безсмъртието, облагородяващо кръвта й да я спаси от инфекция.

Крочанската кръв в нея…

Манон се надигна рязко, за да не размисли, и така силно прехапа долната си устна срещу напиращия в гърдите й писък, че си пусна кръв и остър металически вкус изпълни устата й.

Но поне беше станала. Изпод кожения й костюм се процеждаше кръв, но тя съсредоточи вниманието си върху откопчаването на каишите на седлото.

Не беше мъртва.

Явно Майката още имаше планове за нея.

Щом се освободи от седлото, Манон премери с поглед разстоянието от гърба на Абраксос до обгърнатата в мъх земя.

Тъмнината да й е на помощ, това щеше да заболи.

Дори движението, необходимо да преметне единия си крак от страната на другия, я принуди да стисне зъби. Ако ноктите на баба й бяха потопени в отрова, вече нямаше да е сред живите.

Майка Черноклюна обаче ги държеше нащърбени — нащърбени вместо заострени и пълни с ръжда.

Голяма глава побутна коляното й и тя обърна поглед към Абраксос — беше изопнал врат към нея и държеше главата си под краката й, а в очите му се четеше подкана.

Тъй като не вярваше да остане в свяст още дълго, Манон стъпи на широката му глава, борейки се с дълбоки глътки въздух срещу вълните от огнена болка. Дъхът му стопли премръзналата й кожа и той я остави внимателно на тревата.

Тя легна по гръб, а уивърнът я побутна с нос, скимтейки тихо.

— Добре съм… — промълви тя. — Добре…

* * *

Манон се свести по здрач.

Абраксос се беше свил около нея и разгърнатото му крило я покриваше като одеяло.

Поне се беше стоплила. Но жаждата й…

Тя простена и крилото мигновено се отдръпна, разкривайки люспеста глава и угрижени очи.

— Ах, ти… квачке — пророни тя, пъхна ръце под тялото си и се изтласка.

О, богове, о, богове, о, богове…

Но вече седеше.

Вода. Онова поточе…

Абраксос беше твърде голям, за да се провре през дърветата, но й трябваше вода. И то час по-скоро. Колко ли дни бяха минали? Колко ли кръв беше загубила?

— Помощ — каза приглушено тя.

Мощни челюсти щипнаха яката на туниката й и я вдигнаха с такава нежност, че гърдите й се стегнаха. Тя се олюля на крака, опирайки се на люспестото му тяло, но смогна да се задържи права.

Вода — после щеше да поспи още.

— Чакай ме тук — нареди му и се запрепъва към най-близкото дърво с ръка на корема си и Ветросеч на гърба.

Хрумна й да остави меча, но всяко движение, дори разкопчаването на каиша през гърдите й, беше немислимо.

Затова продължи от дърво до дърво, вкопчвайки нокти във всеки дънер за опора. Насеченото й дишане изпълни смълчаната гора.

Беше жива; жива…

Рекичката представляваше просто струйка, лъкатушеща между мъхести камъни. Водата беше бистра и бърза… и най-красивото нещо, което някога бе зървала.

Тя впери поглед в поточето. Ако коленичеше, дали щеше да стане повече?

Нищо, тук щеше да спи. Само трябваше да се напие.

Внимателно, с разтреперани мускули Манон приклекна на брега. Като се наведе над поточето, преглътна поредния писък, долавяйки още струи топла кръв. Първите няколко шепи вода изпи без почивка, после забави темпото заради нетърпимата болка в корема си.

Изхрущя клонка и тя мигновено скочи на крака, инстинктът надделя над агонията толкова бързо, че я усети чак след това. Въпреки това плъзна поглед сред дърветата, камъните и полегатите хълмчета.

Студен женски глас се обади откъм другия бряг на поточето.

— Май си паднала далеч от гнездото, Черноклюна.

Манон не можеше да прецени чий е, на коя вещица се беше натъкнала…

Иззад сянката на някакво дърво се показа ослепително красива млада жена.

Тялото й беше пищно, но стройно, а разпуснатата й кестенява коса притулваше отчасти голотата й. Нито късче плат не покриваше млечнобялата й кожа. Нито един белег не грозеше чистата й като девствен сняг плът. Тя пристъпи към Манон и копринената й коса се разля по раменете й.

Жената пред нея не беше вещица. А сините й очи…

Бягай. Бягай.

Ледниковите й очи сияеха дори в притъмнялата гора. Докато обхождаше с тях окървавеното тяло на Манон, сочните й червени устни, създадени за похот, се отвориха в твърде бяла усмивка. Абраксос изрева предупредително, разтърсвайки земята, дърветата, листата.

— Коя си ти? — попита дрезгаво Манон.

Младата жена килна глава досущ като червеношийка, изучаваща гърчещ се червей.

— Мрачният владетел ме нарича своя Хрътка.

Манон поемаше съзнателно всяка глътка въздух, събирайки силите си.

— Не съм чувала за теб — рече тя със сипкав глас.

Нещо прекалено тъмно, за да е кръв, пропълзя под кремавата кожа на жената и изчезна. Тя проследи с фина, красива ръка пътя му по стегнатия си корем.

— Няма как да си чувала за мен. Докато не измени на господаря, той ме държеше в недрата на онази планина. Но като всели силата си в кръвта ми… — Сините й очи пронизаха Манон и в дълбините им проблесна лудост. — Може да постигне много с теб, Черноклюна. Толкова много. Изпрати ме да върна водачката на въздушната му кавалерия в Морат…

Манон отстъпи крачка назад — само една.

— Няма къде да избягаш. Не и когато вътрешностите ти всеки момент ще се изсипят. — Жената метна кестенявата си коса през рамо. — О, колко ще се забавляваме сега, когато те намерих, Черноклюна. Всички ние.

Манон свика силите си и извади Ветросеч от ножницата му, а фигурата на жената заблестя като черно слънце, размъти се, очертанията й се разшириха, започнаха да се изменят, докато накрая…

Жената, която бе видяла, се оказваше илюзия. Красив магически трик. Съществото, което сега стоеше пред нея, бе родено в мрак; кожата му беше толкова бледа, че едва ли някога бе изпитвала целувката на слънцето. А умът, който го бе създал… Съществото идваше от въображението на някого, роден в друг свят, където кошмари бродеха по тъмната, студена земя.

Тялото и лицето му имаха смътно човешки облик. Но… Хрътка. Да, названието му пасваше. Ноздрите на изчадието бяха огромни, очите му — грамадни и без клепачи, сякаш Ераван собственоръчно ги бе отворил, а устата му… Зъбите бяха черни нащърбени шипове, езикът — дебел и червен, пригоден да улавя всяка миризма във въздуха. И очевидно се придвижваше като Манон, защото от бялото му тяло изникваха широки криле.

— Виждаш ли? — продължи ласкаво Хрътката. — Виждаш ли какво може да ти даде? Вече вкусвам вятъра; подушвам го чак до мозъка на костите му. Както надуших и теб толкова отдалеч.

Манон задържа едната ръка върху корема си, а с другата вдигна треперливо Ветросеч.

Хрътката й отвърна с кикот, гърлен и тих.

— Струва ми се, че доста ще се позабавляваме — заяви и се хвърли в атака.

Жива — беше жива и възнамеряваше да остане такава.

Манон отскочи назад, шмугвайки се между две дървета толкова непредвидимо, че съществото се блъсна в тях като в дървена стена. Телешките му очи се присвиха яростно, а белите му ръце — завършващи с дебели нокти, приспособени за копаене — се забиха в дървото. То понечи да отскочи назад…

И се заклещи.

Явно Майката бдеше над нея.

Тялото на Хрътката се беше втъкнало през средата между двете дървета главно заради големите й криле. Прогнилата кора хрущеше от напора й…

Манон побягна. Болката я раздираше с всяка стъпка, но тя препускаше, стенейки през зъби. Изотзад се чу трошене на дърво и шумолене на листа.

Манон напрегна сетни сили, притиснала с длан раната си, докато с другата ръка се бе вкопчила във Ветросеч толкова яростно, че древният меч трепереше. Но Абраксос вече беше пред нея, отворил широко очи и разперил криле в готовност да излети.

— Хайде! — викна му немощно тя и се хвърли напред, преследвана от шумно кършене на клони.

Абраксос се стрелна към нея, а тя към него — не към гърба му, а право в лапите му, в могъщите нокти, които я хванаха под гърдите, разпорвайки корема й още малко, докато я издигаха нагоре, нагоре, нагоре, през клони, шума и птичи гнезда.

Въздухът под ботушите й изплющя и Манон надзърна надолу със сълзящи очи тъкмо когато Хрътката замахваше свирепо с нокти. Ала беше твърде късно.

Докато Абраксос разперваше устремено криле, съществото нададе гневен вой и направи няколко крачки назад към единия край на поляната, за да се засили…

Уивърнът се откъсна от дървесните корони, трошейки с крилете си клони, които се посипваха върху Хрътката.

Вятърът забрули Манон, докато Абраксос я носеше все по-нависоко и по-нависоко на изток, към равнината — на изток и на юг…

Съществото под тях скоро щеше да ги настигне. Абраксос също го знаеше.

И беше наумил нещо.

Бяло петно изхвърча от зеленото море под тях.

Абраксос се втурна към него със скорострелна, смъртоносна ярост и бойният му рев накара главата на Манон да закънти.

Хрътката нямаше време да кривне и могъщата опашка на уивърна я блъсна, пронизвайки бялата й кожа с отровните си стоманени шипове.

Плисна черна воняща кръв и ципестите криле на изчадието запориха панически въздуха.

В следващия миг Абраксос вече се издигаше в небето, а Хрътката пропадаше през короните на дърветата, умираща или тежко ранена — Манон не се интересуваше от това.

— Ще те намеря — изпищя съществото откъм гората.

Изминаха километри, преди писъкът да заглъхне.

Абраксос спря само колкото Манон да се покатери на гърба му и да се завърже в седлото. В небето не се виждаха други уивърни, нито Хрътката. Може би отровата щеше да я задържи на земята поне за малко, ако не завинаги.

— Към крайбрежието — надвика вятъра Манон, докато от небето се изцеждаше и последната капка алено сияние с настъпването на черната нощ. — Води ни на някое сигурно място.

Измежду пръстите й отново струйна кръв — по-бързо, по-силно отпреди — и само след миг Тъмнината пак я обгърна.