Сара Дж. Маас
Империя на бури (21)

19

Елида Локан беше мълчалива през двата дни, в които с Лоркан вървяха по източния край на Оуквалд към равнината отвъд.

Не му беше задала най-важните въпроси, оставяйки го да си мисли, че е глупава хлапачка, заслепена от благодарност, задето я е спасил.

Бързо беше забравил, че макар той да я поноси на гръб, тя сама се спаси. Прие името й — името на майка й — без въпроси. Ако Върнън я преследваше… Глупава грешка, но нямаше как да я поправи, без да събуди подозренията на Лоркан.

Затова държеше езика зад зъбите си и не го питаше нищо. Например защо бе ходил по дирите й. Нито коя беше господарката му, щом й служеше толкова могъщ воин — защо искаше да стигне до Морат, защо постоянно докосваше някакъв предмет под тъмния си жакет. И защо я бе погледнал толкова изненадано — колкото и да се опиташе да го прикрие, — когато му спомена за Селена Сардотиен и Елин Галантиус.

Елида не се съмняваше, че воинът също има тайни и че независимо от обещанието му да я брани, щом получеше нужните отговори, щеше да сложи край на опеката си.

Въпреки това спа спокойно през последните две нощи благодарение на пълния си корем след успешния лов на Лоркан. Хванал бе два заека и след като тя излапа своя за броени минути, той й предложи половината от онова, което беше останало от неговия. Елида не си направи труда да отказва от вежливост.

В гората започна да просветлява чак няколко часа след изгрева и с всяка тяхна стъпка въздухът се освежаваше. Докато не чуха грохота на буйни води — Акантус.

Лоркан избърза напред и Елида можеше да се закълне, че дори дърветата му сториха път, когато вдигна ръка към нея в безмълвна заповед да го изчака на място.

Тя му се подчини и остана под сянката на дърветата, надявайки се, че няма да се разпореди да продължат пътя си през плетеницата на Оуквалд и да й откаже дългоочакваната стъпка в светлия, широк свят…

Лоркан й даде втори сигнал с ръка — да отиде при него. Теренът беше чист.

Елида направи тиха крачка отвъд края на гората, примигвайки срещу потопа от слънчева светлина, и застана до Лоркан на високия скалист речен бряг.

Реката беше огромна с препускащи бързеи във всички нюанси на сивото и кафявото — последният разтопен сняг от планинските склонове. Толкова пълноводна и буйна беше, че нямаше начин да я преплуват; трябваше да я пресекат някъде другаде. Но водата като че служеше за граница между два свята…

Хълмове и ливади с високи смарагдови треви се стелеха отвъд Акантус, подобно на шумолящо море под безоблачния син небесен свод, ширнало се чак до хоризонта.

— Не си спомням — пророни тя с глас, едва доловим над грохотната песен на реката — кога за последно съм виждала…

В Перант, заключена в онази кула, бе имала изглед само към града и малко от езерото в ясни дни. После я бяха тикнали в затворническия фургон, а накрая в Морат, откъдето можеше да зърне единствено планини, пепел и армии. А по време на полета й с Манон и Абраксос бе твърде заслепена от ужас и скръб, за да забележи каквото и да било. Сега обаче… Не си спомняше кога за последно бе виждала танца на слънцето по зелена поляна и малките кафяви птички, прехвърчащи над нея.

— До пътя ни остава малко повече от километър срещу течението на реката — обясни Лоркан. Тъмните му очи като че ли не се впечатляваха от Акантус и полюшващите се треви отвъд нея. — Ако искаш планът ти да проработи, е време да се подготвиш.

Тя го стрелна с остър поглед.

— Ти трябва да се подготвиш. — Лоркан вдигна озадачено вежди. Елида поясни: — Ако искаме номерът ни да мине, трябва поне… да се преструваш на човек.

Нищо в мъжа пред нея не говореше да е запазил дори късче от човешкото си потекло.

— Скрий повечето си оръжия — продължи тя — и остави само меча.

Въпреки че дори той щеше да е крайно показателен, че Лоркан не е обикновен скитник.

Тя извади една кожена връзка от джоба на жакета си.

— Вържи си косата. Така ще изглеждаш по… — Спотаената развеселеност, съчетана с предупредителните нотки в очите му, накара гласа й да заглъхне. — Цивилизован. — Събра смелост да довърши, разклащайки кожената връзка помежду им. Дебелите му пръсти се сключиха около нея и той се подчини с кисела гримаса. — И разкопчай жакета си. — Добави Елида, ровейки из въображаемия си списък с външни белези, които придаваха на човек по-безобиден вид.

Лоркан се подчини и на тази й заповед и скоро тъмносивата риза под тесния му черен жакет излезе наяве, разкривайки широките му, мускулести гърди. Така поне приличаше на отдаден на труда и умората, а не на кръвожаден воин.

— Ами ти? — отново вирна вежди Лоркан.

Елида се огледа и остави раницата си на земята. Първо съблече кожения си жакет. Макар и с чувство, че сваля пласт от собствената си кожа, после нави ръкавите а бялата си риза. Но поне без тясната й връхна дреха едрите й гърди излизаха на показ и я бележеха като жена, а не като кроткото момиченце, за което всички я вземаха. Накрая разплете плитката си и вдигна косата си на висок кок. Прическа на омъжена жена, вместо игривите разпуснати опашки на младостта.

Натъпка жакета в раницата си и се изправи срещу Лоркан.

Очите му я обходиха от глава до пети и той отново сбърчи чело.

— Големите цици нито доказват, нито крият нещо.

Бузите й пламнаха.

— Може пък да разсейват мъжете достатъчно, че да не задават въпроси.

С тези думи тя пое нагоре по течението на реката, мъчейки се да не мисли за мъжете, които я бяха опипвали с похотливи усмивки в онази килия. Но ако така можеше да прекоси реката, нямаше нищо против да използва тялото си. Мъжете и бездруго виждаха каквото си искат: млада красавица, която не настръхваше от вниманието им и говореше любезно с тях. Безобидна, симпатична, но и достатъчно незабележима.

Лоркан тръгна след нея, но я настигна и закрачи до рамото й като истински спътник, а не като обвързан с клетва придружител. Така щяха да извървят последния километър по извивката на реката.

Цвилене на коне, тропот на фургони и хорски крясъци ги посрещнаха преди самата гледка.

Ето че стояха пред него: широк, макар и видимо грохнал мост, в чиито два края се редяха опашки от фургони, каруци и ездачи. И поне двайсетина стражи в адарлански униформи наблюдаваха двата бряга, събираха такси и…

Проверяваха фургони, оглеждаха всяко лице, всеки пътник.

Илкенът бе знаел за куцането й.

Като наближиха двуетажния занемарен стражеви кантон от тяхната страна на реката, Елида забави крачка и пристъпи по-близо до Лоркан. Надолу по обточения с дървета път няколко също толкова западнали сгради кипяха от дейност. Хан и пивница, където друмниците можеха да изчакат с питие или гозба напливът от хора по моста да се изтече или да наемат стая в суровото време.

Толкова много хора — човеци. Никой не изглеждаше уплашен, ранен или болен. А стражите, независимо от униформите им, се държаха като човешки същества, докато претърсваха фургоните, минаващи покрай кантона, откъдето събираха такса и където спяха нощем.

Щом стъпиха на черния път, излизащ при началото на опашката, Елида прошепна на Лоркан:

— Не знам каква магия владееш, но ако можеш да прикриеш някак куцането ми…

Още преди да довърши изречението си, сила, подобна на прохладен нощен вятър, притисна глезена и прасеца й, после се уви около тях в здрава хватка. Също като шина.

Походката й се изглади и тя едва сдържа възторга си от чувството да върви с изправена, уверена стъпка. Не си позволи да му се зарадва, да му се любува, защото по всяка вероятност щеше да трае само докато прекосяха моста.

Търговските фургони се придвижваха бавно напред, претъпкани със стоките на онези, които не бяха посмели да пресекат Ейвъри в северната й част, а коларите гледаха смръщено, отегчени от чакане и напрегнати заради предстоящите проверки. Елида плъзна поглед по тях, по търговците, по другите пътници… Всеки от тях караше инстинктите й да крещят, че ще ги предадат в мига, в който помолеха да ги качат или опитаха да купят мълчанието им.

Ако тръгнеха да проучват чакащите, щяха да привлекат вниманието на стражите, затова Елида използва всяка стъпка, за да ги оглежда, докато уж вървеше към края на опашката. Но го достигна без нито една находка.

Лоркан обаче й показа с очи нещо зад гърба й — пивницата, чиито стени несъмнено бяха варосани, за да се замаскират ронещите се камъни.

— Да хапнем нещо, преди да се наредим на опашката — предложи той, достатъчно силно коларят пред тях да го чуе и да извърне незаинтригуван поглед.

Тя кимна. Вътре можеше да намерят някой подходящ, а и стомахът й къркореше от глад. Само дето…

— Нямам пари — пророни тя, като наближиха светлата дървена врата.

Лъжа. Имаше златни и сребърни монети от Манон. Само че нямаше намерение да ги показва на Лоркан, независимо от клетвата му.

— Аз имам предостатъчно — отвърна сухо той.

Елида се покашля деликатно и той я стрелна озадачено.

— Няма да ни спечелиш приятели в този си вид — отбеляза тя с лека усмивчица. — Ако влезеш в пивницата с осанка на воин, ще привлечеш доста внимание.

— И с каква осанка предлагаш да вляза тогава?

— С каквато е нужно в решителния момент. Обаче… недей да гледаш на кръв.

Той отвори вратата и докато зрението й се приспособи към светлината на полилеите от ковано желязо, лицето на Лоркан наистина се беше променило. Очите му никога нямаше да придобият топлота, но по устните му се беше появила приветлива усмивка, а раменете му се бяха отпуснали — мъж, леко подразнен от дългото чакане, но доволен, че поне ще се наяде.

Изглеждаше почти като човек.

Пивницата беше претъпкана и толкова шумна, че Елида едва успя да си поръча обяд на най-близката сервитьорка. Докато се промъкваха между пълните маси, й направи впечатление, че доста погледи попадаха върху гърдите й, а оттам върху лицето й. И се задържаха върху него.

Тя потисна неприятното чувство и продължи със спокойни стъпки към масата в дъното на помещението, току-що освободена от една видимо уморена двойка.

Около масата на няколко крачки от нея беше струпана шумна компания от осем души. Елида моментално отлъчи жената на средна възраст с гръмък смях като тяхна водачка. Всички останали — красива жена с гарвановочерна коса; широкоплещест брадат мъж с ръце, големи колкото чинии; и няколко опърпани хорица — непрекъснато наблюдаваха по-възрастната жена, премерваха реакциите й и я слушаха внимателно.

Елида седна на единия очукан дървен стол, а Лоркан зае този срещу нея. Мощната му фигура привлече по един поглед от брадатия и водачката на съседната маса.

Елида ги претегли в главата си.

Преценяващи погледи. Нито свадливи, нито заплашителни. Просто измерваха новодошлия.

За миг й стана чудно дали самата Анийт не беше накарала онази двойка да освободи точно тази маса за тях. Заради точно тези погледи.

Елида протегна ръка през масата и се взря в Лоркан със същата ленива усмивка, която веднъж беше видяла една кухненска помощница да изпраща на готвача в Морат.

— Съпруже — пророни ласкаво и размърда закачливо пръсти.

Лоркан стисна устни, но сложи грамадната си ръка върху нейната, покривайки я напълно.

Двамата едновременно усетиха допира на мазолите си и той хвана ръката й, за да огледа загрубялата й длан. Тя веднага я обърна и я постави върху неговата.

— Брат — прошепна Лоркан така, че да не ги чуе никой. — Брат съм ти.

— Съпруг си ми — натърти също толкова тихо Елида. — Женени сме от три месеца. Влез в роля.

Той се огледа наоколо; очевидно не беше забелязал преценяващия поглед на съседите им по маса. В очите му още танцуваше колебание заедно с мълчалив въпрос.

— Мъжете не се боят от брата на момичето — обясни му Елида. — Това би значело, че съм свободна, открита за… покани. Знам с какво неуважение подхождат мъжете към всичко, върху което смятат, че имат право. Затова си ми съпруг — изсъска тя — до второ нареждане.

По лицето на Лоркан пробяга сянка, придружена от друг въпрос. Такъв, на който не искаше и не можеше да отговори. Той стисна ръката й, за да привлече вниманието й. Тя обаче не откликна.

За щастие, храната им пристигна, преди Лоркан да й е отправил питането си гласно.

Яхния от кореноплодни и заешко. Тя й се нахвърли и едва не стопи небцето си с първата хапка.

Компанията зад тях отново се разприказва и докато се хранеше, Елида подслушваше разговора им, подбирайки откъслеци от него така, сякаш събираше миди на плажа.

— Ако ги поканим на едно представление, може да ни вземат само половината такса — рече русият брадат мъж.

— Едва ли — усъмни се водачката. — Копелетата ще ни искат пари, за да им играем. Или още по-лошо: ще им хареса представлението ни и ще ни накарат да поостанем. А ние не можем да си го позволим. Не и когато толкова трупи се плъзнали наоколо. Не бива да пристигаме в градовете от равнината след всички останали.

Елида почти се задави с яхнията си. Анийт безспорно беше освободила точно тази маса за тях. Още от самото начало планът й беше да намерят трупа актьори или карнавални изпълнители, с които да се слеят, а това…

— Ако платим цялата такса — обади се красивата жена, — сигурно ще стигнем до първия град измършавели от глад и без всякакви сили за сцената.

Елида вдигна очи към Лоркан — и той й кимна.

Тя отпи от соса на яхнията, събирайки кураж. В мислите й изскочи Астерин Черноклюна. Очарователна, самоуверена, неустрашима. Вечно нахакана, с небрежно отпуснати крайници и загадъчна усмивка на уста. Елида си пое дъх и позволи на спомените за вещицата да попият в мускулите, плътта и костите й.

После се завъртя в стола си, преметна ръка през облегалката му и привеждайки се към масата им, заяви с широка усмивка:

— Извинете, че прекъсвам обяда ви, но без да искам, хванах малко от разговора ви. — Всички се обърнаха към нея с вдигнати вежди; очите на водачката моментално се впиха в лицето й. Елида прочете оценката в тях: млада, красива, неутежнена от суров живот. Тя задържа изражението си приветливо и накара погледа си да просветне още повече. — Случайно да сте карнавална трупа? — Тя кимна с глава към Лоркан. — Двамата със съпруга ми от седмици се мъчим да влезем в някоя, но без успех. Всички са пълни.

— Нашата също — обяви водачката им.

— Разбирам — отвърна ведро Елида. — Но таксата на моста е соленичка за всеки от нас. А ако станем сътрудници, макар и временни… — Лоркан докосна коляното й със своето. Тя не отчете предупреждението му. — С радост ще ви помогнем с таксата, ще допълним онова, което не ви достига.

Преценяващият поглед на жената стана предпазлив.

— Наистина сме карнавална трупа. Но не си търсим нови членове.

Брадатият и красавицата й стрелнаха укорителни погледи.

Елида сви рамене.

— Добре тогава. Но ако случайно размислите, преди да си тръгнете, съпругът ми — тя махна с ръка към Лоркан, който ги гледаше с най-доброто си подобие на небрежна усмивка — е майстор в хвърлянето на мечове. В предишната ни трупа изкарваше добри пари в състезания срещу мъже, желаещи да го надвият в силови предизвикателства.

Водачката обърна проницателни очи към Лоркан — претегли височината, мускулатурата и стойката му.

Елида се увери, че е познала от какъв изпълнител имат нужда, когато жената отново се обърна към нея и попита:

— А ти какво си правила?

— Работех като гадателка. Наричаха ме свой оракул. — Тя сви рамене. — Но всичко е просто заблуда и налучкване.

И точно това щеше да е, като се имаше предвид, че не умееше да врачува.

Жената не се впечатли особено.

— И как се казваше трупата ви?

По всяка вероятност познаваха всички трупи, скитащи из равнината.

Тя претърси паметта си за нещо подходящо, каквото и да е…

Жълтоногите. Веднъж вещиците от Морат си бяха говорили за Баба Жълтонога, която пътувала под прикритие със странстващ карнавал и миналата зима загинала по необясними причини в Рифтхолд… Подробности след подробности, заровени в катакомбите на съзнанието й, започнаха да се изливат навън.

— Бяхме в Карнавала на огледалата — обяви накрая. Водачката явно го знаеше, защото в очите й просветнаха изненада и уважение. — Докато Баба Жълтонога, собственичката, не умря в Рифтхолд миналата зима. После си тръгнахме и оттогава си търсим нова работа.

— Откъде идвате всъщност? — попита брадатият.

Този път Лоркан отвърна.

— Семейството ми живее от западната страна на Белия зъб. Прекарахме последните месеци с тях, докато снеговете се стопят, понеже иначе проходът е твърде опасен. Странни неща се случват в планината напоследък — добави той.

Трупата застина.

— Така е — потвърди чернокосата. Сетне се взря във водачката им. — Могат да ни помогнат с таксата, Моли. А и откакто Саул ни напусна, нямаме такъв изпълнител…

Навярно хвърлячът им на мечове.

— Както казах — обади се Елида с чаровната усмивка на Астерин, — ще поостанем тук още малко, така че, ако размислите… елате да ни кажете. Ако ли не… — Тя отдаде почест с кривата си лъжица. — Сполука.

Нещо просветна в очите на Моли, но ги огледа още веднъж.

— Сполука — рече тихо.

Елида и Лоркан продължиха обяда си.

А когато сервитьорката дойде да й плати за него, Елида бръкна във вътрешния си джоб и извади сребърна монета.

Сервитьорката опули очи и отиде да й донесе рестото, но нея я интересуваха само изпителните погледи на Моли и колегите й.

Елида остави щедър бакшиш на масата, а после двамата с Лоркан се усмихнаха любезно на трупата и напуснаха пивницата.

Още с излизането Елида се нареди на края на опашката, без да сваля усмивката от лицето си и с все така изправен гръб.

Лоркан застана близо до нея, не привличайки особено внимание в тази си роля.

— Нямаш пари, а?

Тя го изгледа косо.

— Май съм грешала.

Белите му зъби просветнаха в усмивка — съвсем искрена този път.

— Е, надявай се да ни стигнат, Мериън, защото Моли всеки момент ще ти отправи предложение.

Елида извърна глава към хрущенето на чакъла под нечии черни ботуши и се натъкна на Моли пред себе си. Част от станалите чакаха пред пивницата, а другите свърнаха зад ъгъла и, навярно за да докарат фургона им.

Суровото лице на Моли беше пламнало, сякаш бяха спорили досега. Но тя само цъкна с език и рече:

— Временна работа, ако не струвате, ще изхвърчите и няма да си получите обратно парите за таксата.

Елида й се усмихна недотам престорено.

— Мериън и Лоркан на вашите услуги, мадам.

* * *

Съпруга. Свещени богове!

Беше надхвърлил петстотинте, а това… това момиче, тази млада жена, тази дяволица, каквото там беше, току-що си беше спечелила работа с лъжа. Хвърляч на мечове — как й беше хрумнало?

Лоркан стоеше пред пивницата с Мериън до себе си. Малка бедна трупа, и то в лош период, мислеше си той, докато двата боядисани в жълто фургона трополяха към тях, теглени от четири кранти.

Мериън наблюдаваше внимателно как Моли се качва на коларското място до чернокосата красавица, която не обръщаше абсолютно никакво внимание на Лоркан.

Е, фактът, че Мериън се представяше за негова съпруга, определено го лишаваше от всякакъв шанс за друго, освен да се любува на знойната хубавица.

Едва се сдържаше да не изръмжи. От месеци не си беше лягал с жена. И разбира се — разбира се — намираше подходяща кандидатка… тъкмо когато друга жена го беше впримчила в лъжите си.

Съпругата му.

Не че Мериън беше за изпускане, добави наум той, подчинявайки се на грубата заповед на Моли да се качват във втория фургон. Няколко от членовете на трупата ги следваха на грохналите си коне.

Мериън прие протегнатата ръка на брадатия, който с лекота я издърпа във фургона. Лоркан я последва, оглеждайки внимателно всеки от групичката им, както и малкото, сякаш сковано набързо градче. Няколко мъже и шепа жени бяха обърнали погледи след Мериън.

Невинното й лице в комбинация с пищните извивки на тялото й — още по-привлекателни сега, когато не куцаше, прилежно вдигнатата й коса… Момичето знаеше какво прави. Знаеше, че хората ще обръщат внимание на тези неща, ще мислят за тях, вместо за коварните лъжи, които им пробутваше.

Лоркан не прие ръката на брадатия и скочи сам във фургона, напомняйки си, че трябва да седне близо до Мериън, да преметне ръка през кокалестите й рамене и да изглежда доволен, че отново си е намерил трупа.

Фургонът се напълни с провизии и с още петима души, всеки от които се усмихна на Мериън — и бързо извърна поглед от него.

Мериън сложи ръка върху коляното му и Лоркан за малко щеше да се дръпне. По-рано се беше учудил колко загрубели бяха фините й ръце.

Не е била просто затворник в Морат — а робиня.

Мазолите й бяха стари и толкова твърди, че навярно се беше бъхтила с години. По всичко личеше, че е извършвала тежък труд, а и с осакатения й крак…

Той опита да не разсъждава за острия мирис на страх и болка, който бе доловил, когато му беше признала, че вече не вярва в добрината и милосърдието на хората. Не позволи на въображението си да гадае как е стигнала до такова заключение.

Във фургона беше задушно; въздухът миришеше на пот, слама, изпражненията на конете, подредени пред тях, и на желязо от оръжията.

— Нямате много притежания, като гледам? — попита брадатият. Ник, така им се представи.

По дяволите! Беше забравил, че човеците пътуват с багаж, сякаш се преселват някъде…

— Загубихме повечето на слизане от планината. Съпругът ми — натърти Мериън с шеговит яд — настоя да прегазим една буйна река. Имам късмет, че поне мен спаси, понеже не си направи труда да извади храната ни.

Ник се изкикоти гърлено.

— Подозирам, че е сметнал за по-важно да спаси теб, отколкото багажа ви.

Мериън врътна очи и потупа коляното на Лоркан. При всеки неин допир му идеше да се дръпне.

Не обичаше да го докосват дори любовниците му, напуснеха ли леглото. Някои намираха тази му особеност за обидна. Други си мислеха, че могат да го превърнат в свестен мъж, копнеещ единствено за дом и добра жена до себе си. Досега никоя не беше съумяла.

— Мога и сама да се спасявам — рече бодро Мериън. — Но мечовете му, провизиите ни, дрехите ми… — Тя поклати глава. — Изпълнението му няма да е особено бляскаво, докато не намерим откъде да си купим необходимото.

Ник срещна погледа на Лоркан и задържа очи върху него по-дълго, отколкото повечето мъже смееха. Лоркан нямаше представа каква роля играе в трупата. Някогашен изпълнител навярно, но определено настоящ охранител. Усмивката му посърна леко.

— Животът отвъд Белия зъб не е лесен. Семейството ти трябва да са жилави хора.

Лоркан кимна.

— Не искам такъв живот за съпругата ми — отвърна той.

— Странстването не е много по-лесно — изтъкна Ник.

— О — намеси се Мериън, — така ли мислиш? Живот под открито небе с безброй пътища пред теб; да скиташ, накъдето те отвее вятърът, без да дължиш обяснения никому? Волен живот… — Тя поклати глава. — Нима мога да искам нещо повече от живот без решетки?

Лоркан знаеше, че говори от сърце. Беше видял лицето й, когато се изправиха пред тревистата равнина.

— Думи на човек, прекарал достатъчно време по друмищата — рече Ник. — Нашата порода хора винаги имат два варианта пред себе си: или да се установят и повече никога да не стъпят на пътя, или вечно да скитат.

— Аз искам да поживея… да видя света — призна замечтано Мериън. — Ще ми се да зърна всичко.

Лоркан се чудеше дали ще й се отдаде този шанс, ако той се провалеше в мисията си, ако Ключът на Уирда, който носеше, попаднеше в грешни ръце.

— Хубаво, ама внимавай къде скиташ — свъси вежди Ник. — Ето какво се случи в Рифтхолд… пък и в Морат какво се мъти.

— Какво е станало в Рифтхолд? — Лоркан го прекъсна толкова остро, че Мериън стисна коляното му.

Ник почеса небрежно пшеничената си на цвят брада.

— Разправят, че целият град бил разрушен; превзет от летящи страшилища, яздени от жени демони. Вещици, ако вярваме на слуховете. От клана Железни зъби, дето само в легендите сме слушали за него.

Мъжът потрепери видимо.

Свещени богове! Каква ли разруха бе настанала. Лоркан се насили да го изслуша, да се съсредоточи в думите му, вместо да мисли колко са жертвите и какво значи това за развихрящата се война.

Ник продължи:

— За младия крал нищо не се знае. Но сега градът принадлежал на вещиците и зверовете им. Разправят, че било самоубийство да пътуваш на север; същото било и на юг… Така че — той сви рамене — ние потегляме на изток. Пък дано успеем да се разминем с онова, дето ни чака и от двете посоки. Или пък войната ще ни връхлети и всички ще се попилеем. — Ник го огледа от глава до пети. — Мъже като нас двамата по всяка вероятност ще бъдат повикани на военна служба.

Лоркан едва сдържа студения си смях. Никой не можеше да го принуди да прави каквото и да било — с изключение на кралицата му, а тя… Гърдите му се свиха. По-добре бе да не мисли за нея.

— Дали и двете страни ще наложат принудителна военна служба? — попита задъхано Мериън.

— Знам ли — отговори Ник. Мирисът и звуците на реката ставаха все по-осезаеми и Лоркан беше сигурен, че наближават кантона. Затова бръкна в жакета си за парите, които Моли му беше поискала. Доста повече от справедливия им дял, но не го интересуваше. Тези хора можеха да вървят по дяволите веднага щом ги откараха до сигурността на безкрайните равнини. — Херцог Перингтън може изобщо да не види нужда от нас, щом има вещици и зверове на своя страна.

И много по-страшни твари, искаше да добави Лоркан. Копои на Уирда и илкени, и боговете знаят още какво…

— Но Елин Галантиус… — подхвана умислено Ник. Ръката на Мериън се скова върху коляното на Лоркан. — Интересно ми е какво ще стори тя. Не е искала помощ, не е призовавала войници. Завладя цял Рифтхолд… уби краля, унищожи двореца му. Но върна града на новия му владетел.

Мериън се приведе напред и пейката под тях изскърца.

— Какво знаеш за Елин?

— Само слухове оттук-оттам — сви рамене Ник. — Разправят, че била невиждана хубавица, но студена като лед. Наричат я тиранин, страхливка, курва. Благословена от боговете и прокълната от боговете. Кой знае? Само на деветнайсет е, пък да носи толкова тежко бреме… ала се приказва, че дворът й бил силен. Бранели я хамелеон и двама принцове воини.

Лоркан се замисли за хамелеонката, която най-безцеремонно бе повърнала не веднъж, а два пъти върху него; за двамата принцове воини… Единият — синът на Гавриел.

— Ще ни избави ли, или ще обрече всички ни на смърт? — размишляваше на глас Ник, загледан в колоната ездачи зад фургона им. — Не знам дали ми харесва идеята да оставим всичко в нейни ръце, но… ако спечели войната, може пък земите ни да се оправят, животът ни да се подобри. А ако загуби… е, сигурно и бездруго заслужаваме да сме обречени.

— Ще спечели — заяви Мериън с тиха сила.

Ник вдигна вежди.

Чуха се крясъци на мъже и Лоркан каза:

— По-добре да оставим този разговор за друг път.

Наблизо захрущяха ботуши по чакъл и в следващия момент няколко униформени надникнаха през задния вход на фургона.

— Излезте — нареди единият. — Стройте се в редица.

Погледът му се спря на Мериън и в очите му изплува грозна, позната до болка светлина.

Лоркан затегна хватката си около раменете й и вместо да изръмжи, се обърна към нея с думите:

— Хайде, съпруго.

Тогава войникът го забеляза. Той отстъпи назад леко пребледнял и нареди да претърсят провизиите им.

Лоркан изскочи от фургона пръв и помогна на Мериън да слезе, хващайки я с две ръце за кръста. Като понечи да отстъпи от него, той я придърпа обратно към себе си и я прегърна през корема. Посрещна погледа на всеки от войниците, които минаха покрай тях, и му стана чудно кой ли пазеше тъмнокосата красавица от предния фургон.

След малко двете с Моли се появиха иззад фургона. Тъмна шапка с периферия прикриваше половината от матовото лице на хубавицата, а тялото й беше загърнато с дебело палто, гонещо окото от всяка женствена извивка по снагата й. Дори устата й бе заела неприятна форма, сякаш жената беше навлякла чужда кожа.

Въпреки това Моли я тикна между Лоркан и Ник. После взе кесията с пари от свободната ръка на Лоркан, като дори не му благодари.

Тъмнокосата се приведе напред и прошепна на Мериън:

— Не ги поглеждай в очите и не им отговаряй.

Мериън кимна, сведе брадичка и прикова поглед в земята.

Лоркан усещаше разтуптяното й сърце до себе си — подивяло, независимо от спокойното примирение, изписано по всяка ивица на тялото й.

— А ти — изсъска на него хубавицата, докато войниците претърсваха багажа им, взимайки каквото им се понравеше. — Моли каза, че ако се сбиеш с някого, изчезваш и няма да те вадим от затвора. Така че… остави ги да приказват и да ни се присмиват.

На Лоркан му хрумна да й отвърне, че може да изколи целия им гарнизон, ако му скимнеше, но наместо това просто кимна.

След пет минути се чу друга заповед. Моли плати таксата с парите на Лоркан и своите собствени, плюс допълнително за „бързо преминаване“. Сетне всички отново се натовариха по фургоните и никой не посмя да провери какво е било откраднато под носовете им. Мериън трепереше леко, докато я притискаше към себе си, но изражението й оставаше равнодушно, даже отегчено.

Стражите дори не ги разпитаха, не им зададоха въпроси за куцаща жена.

Акантус ехтеше под тях, докато минаваха по моста и колелата на фургона им трополяха по древните камъни. Мериън не спря да трепери.

Лоркан отново надзърна към лицето й — леката червенина по високите й скули, стиснатата й уста.

Не трепереше от страх, осъзна накрая, доловил мириса й. Да, и от него имаше нотка, но преобладаващата част беше нещо нажежено, нещо диво и бясно… и…

Гняв. Момичето трепереше от върл гняв. Заради проверката, заради лепкавите погледи на стражите.

Идеалист — това беше Мериън. Човек, който искаше да се бори за кралицата си, който също като Ник вярваше, че светът може да е по-добър.

Докато преминаваха и през кантона в другия край на моста, без да привлекат особено внимание от страна на тамошните стражи, докато си проправяха път през опашката за другата посока, вече стъпили в равнината, Лоркан се чудеше на този гняв — на вярата й в по-добрия свят.

Не му се щеше да казва нито на Мериън, нито на Ник, че мечтата им беше загубена кауза.

Мериън се отпусна достатъчно, че да надникне през задницата на фургона — към тревите, обточващи широкия черен път, към синьото небе, буйната река и зелената шир на Оуквалд зад тях. И независимо от гнева в тъмните й очи се прокрадна плахо възхищение. Той опита да не му обръща внимание.

В продължение на пет века бе опознавал най-лошото и най-доброто в човешката раса.

По-добър свят не съществуваше — нито пък щастлив завършек.

Защото завършеци нямаше.

И в тази война не ги очакваше нищо — избягалата робиня не я очакваше нищо друго, освен плитък гроб.