Сара Дж. Маас
Империя на бури (37)

35

Клин седеше на парапета на „Морският дракон“, хваната за въжената стълба, която се спускаше от гигантската мачта, и се любуваше на охлаждащите пръски морска пяна по лицето си, докато корабът пореше вълните. След като се отделиха от останалите кораби и лодки, Роуан беше изпълнил платната с магическия си вятър, направлявайки „Морският дракон“ към внушителната верига.

Не се сдържа да не надзърне към потопения Коработрошач, докато минаваха над него… а като го оставиха зад гърба си, той започна да се издига от водата.

Вече бяха затворени извън залива, в който останалите кораби на Ролф щяха да чакат в безопасност зад веригата, и оттук щяха да бранят града, отправил смълчан поглед към тях.

Ако всичко минеше по план, нямаше да имат нужда от друг кораб, беше уверила Ролф.

В противен случай останалите му кораби така или иначе щяха да са безпомощни.

Стиснала здраво въжето, Елин се наведе през парапета, отвъд който лазурносиньо и бяло прелитаха с шеметна скорост. Не бързай прекалено — беше посъветвала Роуан. — Не бива да пилееш силите си; снощи почти не спа.

Той само се наклони към нея да захапе леко ухото й и седна на пейката на Гавриел, за да се съсредоточи.

Още стоеше там и със силата си позволяваше на екипажа да остави греблата и да се подготви за прииждащия мрак. Елин впери очи напред към черните платна, закриващи хоризонта.

Ключът на Уирда върху гърдите й зашепна.

Чувстваше ги — магията й вкусваше покварата им. От Лизандра нямаше и следа, но Елин бе наясно, че е наблизо, някъде под облените от слънцето вълни.

Роуан забави магията си и корабът се понесе плавно към двата върха на острова, извити един към друг.

Беше време.

Елин скочи от парапета и ботушите й изтропаха по мокрото дърво на палубата. Всички погледи се обърнаха към нея, към веригите, опънати по дървения под.

Ролф слезе от издигнатия квартердек, откъдето собственоръчно управляваше кораба, и закрачи към нея.

Елин вдигна една от тежките железни вериги, питайки се от чии ли китки бе висяла. Роуан стана на крака с плавно, премерено движение. Двамата с Ролф я достигнаха по едно и също време.

— А сега какво? — попита капитанът.

Елин посочи с брадичка към корабите, вече толкова близо, че се забелязваха фигурите, скупчени по палубите. Много, много фигури.

— Трябва да ги примамим възможно най-близо. Видиш ли бялото на очите им, дай ни сигнал.

— После пусни котва от десния борд — добави Роуан. — И ни завърти.

— Защо? — попита капитанът, докато Роуан й помагаше да закопчае една от белезниците на китката си.

Допирът на желязото я накара да изтръпне и магията се загърчи във вените й. Роуан хвана брадичката й с палец и показалец и я принуди да срещне нетрепващия му поглед, докато отговаряше на Ролф:

— Защото мачтите не бива да са на огневата ни линия. Струват ми се важна част от кораба.

Ролф изръмжа и си тръгна с гневна крачка.

Пръстите на Роуан обгърнаха долната й челюст и палецът му замилва бузата й.

— Ще използваме силите си бавно и полека.

— Знам.

Той килна глава и вдигна вежди. Полуусмивка изви греховните му устни.

— От дни се потапяш в силата си, познах ли?

Тя кимна. Толкова концентрация и усилия й костваше да се задържи в настоящето, да остане будна, докато дълбаеше все по-надълбоко и по-надълбоко, извличайки колкото можеше повече от мощта си, без да привлече ничие внимание.

— Не исках да рискувам тук. Не и при положение че твоята магия е отслабена след спасяването на Дориан.

— Възстанових се, ако искаш да знаеш. Тоест театърът от тази сутрин…

— Просто имах нужда да отпусна малко пара — отвърна шеговито тя. — И да накарам Ролф да се напикае в гащите.

Той се засмя и свали ръце от лицето й, за да й подаде другата окова. Елин ненавиждаше отвратителния й древен допир до кожата си, до неговата кожа, докато я щракваше около татуираната му китка.

— Побързайте! — пришпори ги Ролф от мястото си зад руля.

Корабите наистина ги доближаваха неумолимо. От морските уивърни нямаше и следа, ала и Лизандра не се мяркаше.

Роуан хвана дръжката на ловния си нож, чието стоманено острие блестеше под ослепителното слънце. Беше точно пладне.

И точно затова беше отишла в кабинета на Ролф преди около два часа.

Направо беше ударила камбаната за обяд, призовавайки армията от Предела. Не предполагаше, че ще чакат до смрачаване, но тварите очевидно се страхуваха повече от гнева на господаря си, в случай че я изпуснеха, отколкото от светлината. Или просто бяха твърде глупави, за да се досетят, че наследницата на Мала владееше най-голяма сила, когато слънцето бе в зенита си.

— Твоя ли ще е честта, или моя? — попита Роуан.

Фенрис и Гавриел бяха станали на крака и ги наблюдаваха от безопасно разстояние с мечове в ръце. Елин протегна свободната си ръка и отвори белязана длан, а с другата грабна ножа от него. Едно рязко движение на острието по лепкавата й от морската вода кожа, и плътта й набъбна, обляна от топла кръв.

След секунда Роуан взе ножа и мирисът на неговата кръв изпълни носа й, изостри сетивата й. Елин протегна окървавена длан.

Магията й излетя в света, пращейки във вените й, в ушите й. Тя сдържа порива си да тропне с крак по дървения под, да развърти рамене.

— Бавно — повтори Роуан, сякаш усетил на колко тънък косъм виси силата й — и полека. — Окованата му ръка се плъзна през кръста й, за да я притисне към него. — Ще съм до теб през цялото време.

Тя вдигна глава да огледа лицето му — суровите черти и татуировката от едната му страна. Той се приведе да целуне нежно устните й и през това време долепи кървящите им длани.

В тялото й избухна магия, древна, подла и ехидна. Тя се изви до него и коленете й поддадоха от помитащата сила, която забушува из вените й.

А всички останали на палубата несъмнено виждаха просто двама прегърнати влюбени.

Но Елин проникваше надолу, надолу и все по-надолу в силата си, усещаше, че и той прави същото със своята, чувстваше как всяка частица от леда, вятъра и светкавиците му нахлуват буйно в нея. А щом и сърцевината на силата му я достигна, бързо се подчини на нейната, стопи се и се превърна в живи въглени и див огън. В нажеженото сърце на земята, което оформяше света и раждаше нови земи.

Надълбоко и все по-надълбоко.

Долавяше смътно как корабът се клати под тях, как желязото я хапе леко, отблъсквайки магията й, как Фенрис и Гавриел мъждукат край тях като свещи на вятъра.

От месеци не беше достигала същинските глъбини на мощта си.

Докато Роуан я обучаваше във Вендлин, тя сама поставяше ограничения на магията си. А онзи съдбовен ден с Валгите разруши бариерата, откривайки съвършено ново, недокосвано досега ниво под нея. И именно от него извлече сила, за да защити Доранел, цял ден дълба, за да проникне толкова навътре, да поеме нужната енергия.

Сегашното спускане бе започнала преди три дни.

Очакваше да достигне познатото дъно още на първия.

Но бе грешала.

А сега… сега, когато силата на Роуан се сливаше с нейната…

Ръката му още я притискаше и Елин усещаше като през мъгла лекото дращене на палтото му по лицето си, оръжията, скрити под него, мириса му, докато се изливаше успокоително върху нея.

Тя беше камък, хвърлен в морето на неговата мощ — тяхната мощ.

Надолу

и

надолу

и

надолу

Ето — ето го дъното. Посипано с пепел като гърлото на спящ кратер.

Единствено допирът на краката й в дървената палуба й пречеше да потъне в пепелта, да узнае какво се крие под нея.

Магията й прошепна, че трябва да разрови прахта и тинята, ала Роуан стегна хватката си около кръста й.

— Полека — пророни в ухото й. — Полека.

Още от силата му се изля в нея — вятър и лед закипяха ведно с нейната магия, сливайки се в шеметен вихър.

— Близо са — предупреди ги Ролф, стоящ някъде наоколо… в друг свят.

— Цели се в средата на флотата — нареди й Роуан. — Запрати страничните кораби към рифа.

Където щяха да потънат, а после Фенрис и стрелците на Ролф щяха да избият оцелелите от екипажа им. Роуан трябваше да е нащрек, да следи наближаващата сила.

Елин ги усещаше, чувстваше как магията й настръхва срещу чернотата, сгъстяваща се отвъд хоризонта на съзнанието й.

— Почти навлизат в обсега ни — провикна се Ролф.

Тя започна да се издига, влачейки бездната от огън и жупел след себе си.

— Полека — пророни Роуан.

Нагоре и нагоре, обратно към морето и слънчевите лъчи.

Насам — зовеше я слънцето. — Към мен.

Магията й се устреми към него, към гласа му.

— Сега! — изрева Ролф.

И магията й изригна като див звяр, освободен от оковите.

* * *

Елин се справи добре, когато Роуан й предаде силата си.

Запъна се на няколко пъти, но… накрая овладя спускането.

Макар че нейната магия… този път кладенецът стигаше още по-надълбоко. Лесно можеше да се забрави, че тя все още растеше, че силата й щеше да съзрява заедно с нея.

А когато Ролф изкрещя „Сега!“, Роуан осъзна, че за своя зла участ, наистина бе забравил това.

Стълб от пламък, който не се разгоря, изригна от Елин, пробивайки със страшна сила небето, обагряйки света в червено, оранжево и златисто.

Огромната мощ я откъсна от обятията му и Роуан сграбчи ръката й в стоманена хватка, за да не се прекъсне единението им. Хората край тях отскочиха назад и някои паднаха на задници, вдигнали ужасени, смаяни погледи към небето.

Огнената колона се виеше все по-нагоре, същинско торнадо от смърт и живот, и възраждане.

— Свещени богове — пророни Фенрис зад него.

Магията на Елин продължаваше да се излива в света. А тя гореше все по-жарко, все по-необуздано.

Отметна задъхано глава назад със стиснати зъби и затворени очи.

— Елин — промълви предупредително Роуан.

Колоната от пламъци започна да се разширява, вече примесена със синьо и тюркоазено. Огън, способен да топи кости, да пропука земята.

Прекалено много. Беше й дал прекалено много, а тя бе проникнала твърде надълбоко в собствената си сила…

През ограждащите ги огньове Роуан зърна как изпадналата в смут вражеска армада се опитва трескаво да обърне посоката, да избяга.

Представлението на Елин вече не беше за тях.

Така или иначе не бяха способни да се измъкнат, не и със силата, бълваща от нея.

Представлението й беше за града, който ги наблюдаваше.

За света, който трябваше да разбере, че не е някаква си принцеса, заиграла се с красиви въгленчета.

— Елин — повтори Роуан, мъчейки се да дръпне връзката помежду им.

Но нямаше нищо.

Освен зейналата паст на безсмъртен, древен звяр. Звяр, отворил едното си око, говорещ на езика на хиляда светове.

Във вените му плъзна лед. Елин носеше Ключа на Уирда.

— Елин.

И в този миг го усети. Усети как дъното на мощта й се пропуква, сякаш звярът в Ключа на Уирда бе забил крак в него, долови как пепел и скални отломки се ронят от пукнатината.

А под нея като лава бълбукаше магията й.

Сякаш виждаше огненото сърце на Мала.

Елин се гмурна в лавата. Окъпа се в нея.

Роуан опита да я откъсне, да й изкрещи…

Но Ролф, изцъклил очи от ужас и страхопочитание, изрева:

— Стреляй!

Тя чу заповедта му. И със същата мощ, с която бе пронизала небето, огнената колона се стрелна надолу обратно в нея, където се заувива в кълбо от сила, толкова горещо, че цвъртеше в него, прогаряше душата му…

Пламъците угаснаха в същия миг, в който Елин се протегна към Роуан с нажежени ръце и изтръгна последните остатъци от магията му.

А сетне издърпа и ръката си от неговата. Докато силата й и Ключът на Уирда между гърдите й се сливаха.

Роуан се свлече на колене и нещо в главата му изпращя, сякаш го прониза гръм.

Щом Елин вдигна клепачи, той осъзна, че не е било гръм, а отворила се с трясък врата.

Лицето й стана безизразно. Студено като пролуките между звездите. А очите й…

Тюркоазеното пламтеше ярко… около сребърно ядро. Нямаше и точица златисто.

— Това не е Елин — пророни Фенрис.

Лека усмивка разцъфна по плътните й устни, родена от жестокост и надменност, а очите й обходиха желязната верига, увита около китката й.

Желязото се стопи и нажежените капки пробиха дървената палуба, политайки към тъмнината отдолу. Съществото, което гледаше през очите на Елин, сви едната й ръка в юмрук. През стиснатите й пръсти заструи светлина.

Студена бяла светлина. Проблеснаха пипала — сребърен пламък…

— Отдалечи се — извика му Гавриел. — Отстъпи назад и не гледай!

Гавриел беше коленичил със сведена глава и извърнат встрани поглед. Фенрис последва примера му.

Защото онова, което се взираше в тъмната флота пред тях, което бе превзело обичното му тяло… Роуан знаеше какво е. Една първична, съкровена част от него знаеше.

— Деанна — прошепна той.

Тя стрелна очи към него и в тях изплува въпрос, последван от потвърждение.

И му проговори с глас, едновременно дълбок и празен, млад и стар:

— Всеки ключ има ключалка. Предай на Обещаната кралица да я намери скоро, защото всички съюзници на света ще са безполезни, ако не притежава Ключалката, ако не върне ключовете при нея. Предай й, че огън и желязо, сплетени ведно, отговори ще открият в древното сребро. Само стъпка ще й е нужна.

После отново извърна поглед.

И Роуан осъзна каква бе силата в ръката й. Осъзна, че пламъкът, който предстоеше да освободи, щеше да е толкова студен, че да прогаря; осъзна, че това беше студът на звездите, на откраднатата светлина.

Не див огън — а лунен огън.

* * *

В единия миг беше себе си. В следващия я нямаше.

Нещо я изтласка встрани, заключи я в кутия без ключ и мощта й внезапно спря да й принадлежи, тялото й спря да й принадлежи, името й също.

И усещаше как Другата я изпълва, смее се тихо, удивена от топлината на слънцето по лицето й, от влажния морски бриз, покриващ устните й със сол, от болката в ръката, чиято рана бе зараснала.

Толкова дълго — от толкова дълго Другата не беше чувствала всичко това… всецяло, не като нещо междинно и размито.

А огньовете — нейните огньове и любимата й магия… вече принадлежаха на Другата.

На богинята, влязла през кратковечната порта между гърдите й и превзела тялото й така, сякаш просто слагаше маска.

Нямаше думи, защото нямаше глас, нито живот — нищо…

И можеше единствено да наблюдава безучастно, като че надзърташе през прозорец, как богинята, която навярно не я бе защитавала досега, а я бе преследвала заради този момент, заради тази възможност, оглежда тъмната флота пред тях.

Толкова лесно можеше да я унищожи.

Ала долавяше мъждукането на още живот зад тях. Още живот, който да заличи, още предсмъртни писъци за ушите й; шанс да види с очите си края на нечие съществувание така, както богините никога не успяваха…

Можеше само да наблюдава как собствената й ръка, обвита в пулсиращи бели пламъци и насочена към тъмната флота, започва да се движи.

Към незащитения град в сърцето на залива.

Времето забави хода си и се разтегна, а тялото й се завъртя рязко към града и ръката й, вече свита в юмрук, се вдигна към центъра му. На пристанището имаше хора, потомци на един загубен клан; някои вече бягаха от огнената стихия, която бе отприщила преди малко. Пръстите й започнаха да се отварят.

— Не!

Думата беше рев, молба и пред зрението й прелетяха сребристо и зелено.

Име. Едно име прокънтя в главата й, когато той се хвърли пред юмрука, пред лунния огън, не само за да спаси невинните души в града, а и за да избави нейната от агонията, която щеше да изживее, ако ги убиеше…

Роуан. Щом лицето му се избистри пред погледа й с огряна от слънцето татуировка, когато юмрукът, зареден с невъобразима мощ, се оказа насочен към неговото сърце…

Никоя сила на света нямаше да може да я удържи.

Елин Галантиус си спомни името си, разбивайки клетката, в която богинята я беше тикнала, сграбчи натрапницата за врата и я запокити навън, навън, навън през зейналата дупка, откъдето беше проникнала, а накрая я затвори…

Елин се върна в тялото си, в магията си.

Огън като лед, огън, откраднат от звездите…

Косата на Роуан още се люлееше от светкавичния му скок пред отварящия й се юмрук.

Времето отново полетя напред, цялостно, бързо и неумолимо. На Елин й стигна само колкото да се хвърли настрани, за да отмести ръката си от него, да я насочи накъдето и да било, но не към него…

Корабът под нея, както и центърът и левият фланг на тъмната флота и единият край на острова отвъд нея избухнаха в буря от огън и лед.