Сара Дж. Маас
Империя на бури (14)

12

Без Еванджелин да ги забавя, Елин, Едион и Лизандра почти не почиваха, бъхтейки път към крайбрежието.

Елин остана в елфическата си форма, за да поддържа темпото на Едион, който, колкото и да не й се щеше да си признае, беше по-добрият ездач от двама им. Лизандра се превръщаше в различни видове птици, за да оглежда пътя пред тях. През последните седмици Роуан я беше научил как да разузнава: на какво да обръща внимание, от какво да страни и какво да обследва по-отблизо. Но Лизандра така и не видя нищо заплашително от птичи поглед, а Елин и Едион не срещнаха почти никакви опасности на земята, прекосявайки долините и равнините на Терасенската низина.

Толкова малко беше останало от някогашните богатства на кралството.

Елин опитваше да не мисли за това — за занемарените имения, изоставените ферми, измъчените лица на хората, престрашили се да излязат в града за провизии, загърнати с пелерини и потулени под качулки. Макар че тя самата се беше опълчила на мрака и си бе тръгнала, пълна със светлина, един глас шепнеше в главата й_: Ти си виновна, ти си виновна, ти си виновна._

Този глас често напомняше ледения тон на Уейлан Дароу.

Елин оставяше златни монети след себе си — под чашата воднист чай, предложена на двама им с Едион едно дъждовно утро; в кутията за хляб на земеделец, който им даде няколко филии и парче месо за Лизандра, приела облик на сокол; в монетника на ханджия, който им поднесе безплатна купа яхния, като видя колко бързо излапаха обяда си.

Ала раздаденото злато не укроти пукота в сърцето й — онзи противен глас, преследващ и мислите, и сънищата й.

Като стигнаха древния пристанищен град Илиум седмица по-късно, вече беше спряла да оставя златни монети след себе си.

Започнало беше да й се струва като подкуп. Не към поданиците й, които дори не подозираха, че е сред тях, а към собствената й съвест.

Зелените равнини лека-полека отстъпваха място на каменисти, сухи крайбрежни земи, преди белите стени на града да изникнат между бурното тюркоазено море и широкото устие на река Флорин, лъкатушеща към вътрешността на континента чак до Оринт. Илиум беше също толкова древен, колкото самия Терасен и навярно вече щеше да е забравен и от търговците, и от историята, ако не беше рухналият храм в североизточния край на града, който привличаше поклонници и го поддържаше жив.

Храмът на Скалата — така се наричаше и беше изграден около скалата, където Бранън за пръв път стъпил на континента, преди да отплава нагоре по течението на Флорин към извора й в подножието на Еленови рога. Елин нямаше представа откъде Малките хора знаеха за древната постройка.

Масивният, внушителен храм на Илиум се издигаше върху светла стръмна скала с грандиозен изглед към обруления от бури, живописен градец зад него и безпределния океан отвъд, чиято лазурност напомняше на Елин за спокойните води на Юга.

Води, към които Роуан и Дориан сигурно вече плаваха, ако всичко беше протекло по план. Елин опита да не мисли и за това. Без елфическия принц около нея тегнеше ужасяваща, безкрайна тишина.

Почти като тази, обгърнала белите стени на града и хората отвъд тях. Закачулени и въоръжени до зъби под тежките си пелерини, Елин и Едион минаха с конете през отворените порти: просто двама предпазливи поклонници, запътили се към храма. Криеха лицата си не само за да не ги разпознае някой от жителите на града, но и поради незначителната подробност, че в момента Илиум беше под адарланска окупация.

Лизандра им донесе тази вест сутринта след разузнавателния си полет. Задържа се в човешка форма само колкото да им съобщи.

— Трябваше да тръгнем на север, към Елдрис — измърмори Едион, докато яздеха бавно покрай група стражи с каменни лица и адарлански брони, които надникнаха към тях заради сокола с остър поглед и още по-остър клюн, кацнал върху рамото на Елин. Никой не забеляза щита, скътан между дисагите на Едион и старателно загърнат с пелерината му. Нито пък скритите им мечове. Дамарис беше в обичайното си скривалище от последните седмици: привързан под солидните чанти с древните книги с магически заклинания, които Елин бе заела от кралската библиотека на Дориан в Рифтхолд. — Не е късно да се върнем.

Елин го стрелна косо изпод качулката си.

— Ако си въобразяваш, че ще оставя този град в ръцете на Адарлан, върви по дяволите.

Лизандра изтрака с клюн в потвърждение на чутото.

Малките хора с право я бяха упътили насам, изработвайки почти съвършен макет на храма. Благодарение на магическите си способности, каквито и да бяха те, дребните същества бяха научили новината дълго преди Елин: Рифтхолд наистина беше опустошен от вещици, а кралят му беше изчезнал. Окуражен от тази вест и от слуха, че тя самата няма намерение да си връща трона и също си е плюла на петите, лордът на Меах, бащата на Роланд Хавилиард и един от най-могъщите владетели в Адарлан, беше пресякъл границата на Терасен с гарнизона си. Обявявайки Илиум за свое притежание.

— Тук са разпределени петдесет войници — предупреди Едион двете им с Лизандра.

Хамелеонката само разтръска криле, сякаш да каже: „Е, и?“.

Той стисна челюсти.

— Повярвайте ми, и мен ме сърбят ръцете да ги разпердушиня, но…

— Няма да се крия в собственото си кралство — отсече Елин. — И няма да си тръгна, без да им напомня на кого принадлежат тези земи.

Едион си замълча и свърнаха по улицата, водеща до малката крайбрежна странноприемница, която Лизандра беше открила тази сутрин. В срещуположния край на града спрямо храма.

Храмът, който войниците имаха наглостта да използват за военна база.

— На Адарлан ли искаш да изпратиш послание, или на Дароу? — престраши се да попита накрая Едион.

— Искам да освободя народа си, който от твърде дълго търпи тези адарлански лайна — озъби му се Елин и дръпна юздите на кобилата си пред двора на странноприемницата. Лизандра впи нокти в рамото й в знак на съгласие. Само на няколко стъпки от ронещата се стена на двора океанът сияеше в сапфирено. — Тръгваме на смрачаване.

Едион не отвърна, скрил лице под качулката си. Ханджията излезе и платиха стая за една нощ. Елин остави братовчед си да се поцупи малко, сдържайки магията си. Тази сутрин не беше освобождавала нито капка от нея, тъй като я пазеше за вечерта, и напорът й беше като необлекчим сърбеж, като острие, което не можеше да притъпи.

Чак когато се затвориха в малката си стая с две легла и Лизандра кацна на перваза на прозореца, Едион проговори:

— Елин, знаеш, че ще ти помогна… знаеш, че искам да изгоним тези копелета от града. Но гражданите на Илиум живеят тук от векове, наясно са, че при война те понасят първите атаки.

Нямаше нужда да добавя, че войниците просто щяха да се върнат веднага щом те напуснеха града.

Лизандра почука с клюн по стъклото на прозореца — безмълвна молба. Елин го отвори, за да пусне морския бриз в стаята.

— Символите имат голяма сила, Едион — пророни тя, гледайки как соколът разперва петнистите си криле.

Беше изчела доста книги по въпроса заради онова глупаво състезание в Рифтхолд.

Той изсумтя.

— Знам. Повярвай ми, впрягал съм ги в своя полза при всяка възможност. — Той потупа костената дръжка на Меча на Оринт, за да подчертае думите си. — Като се замисля, веднъж казах същото нещо на Дориан и Каол.

Той поклати умислено глава.

Елин се облегна на перваза.

— Едно време Илиум е бил укреплението на мисенианците.

— Мисенианците са просто мит, прокудени са от континента още преди триста години. Ако си търсиш символ, имай предвид, че те са изживели славата си, а и са били доста разколно племе.

Елин бе наясно с това. Мисенианците бяха управлявали Илиум не като благородници, а като престъпни лордове. Но по време на някоя отдавнашна война смъртоносната им флота била толкова важна за победата, че тогавашният крал узаконил властта им. Докато няколко века по-късно не били прогонени от земите си, защото отказали да помогнат на Терасен в друга война.

Лизандра спусна крилете си, достатъчно охладена, и Елин срещна зеления й поглед. Хамелеонката й се струваше леко отчуждена през последната седмица; предпочиташе перата и козината пред човешката кожа. Навярно защото една част от нея сега яздеше към Оринт с Рен и Муртауг. Елин погали копринената глава на приятелката си.

— Мисенианците обърнали гръб на Терасен, защото не искали да измират във война, в която не вярвали.

— А скоро след това се разпръснали и изчезнали безследно — изтъкна Едион. — Накъде биеш? Да не мислиш, че като освободиш Илиум, те ще се върнат в родните си земи? Народът им отдавна е изчезнал, Елин, заедно с морските си дракони.

И наистина в града нямаше нито следа от легендарната флота и воините, водили сражения в далечни, свирепи морета, бранили границите на кралството, проливайки кръвта си по вълните отвъд прозорците. И кръвта на морските си дракони, техни съюзници и оръжия. Когато и последният дракон загинал от мъка по океана на Терасен, мисенианците се изличили напълно. Според древните пророчества само завръщането на морските дракони можело да доведе славните воини в родината им.

Едион започна да вади скритите в дисагите им оръжия, с изключение на Дамарис, и да връзва ножниците им по себе си. Увери се, че ножът от Роуан е здраво закрепен до хълбока му, преди да се обърне към Елин и Лизандра, които още стояха до прозореца.

— Знам, че според вас, двечките, мъжете съществуваме, за да ви подсигуряваме хубава гледка и храна, но да не забравяме, че аз съм генерал от армията на Терасен. Трябва да съберем истинска войска, а не да губим времето си в лов на духове. Ако не придвижим силите си към Севера до средата на есента, зимните бури ще ни възпрепятстват и по суша, и по море.

— Щом си толкова запознат с мощните символи, Едион — отвърна Елин, — знаеш защо Илиум е важен. Не можем да го отстъпим на Адарлан. Поради десетки причини.

Не се и съмняваше, че братовчед й вече ги е пресметнал.

— Тогава завладей града — предизвика я Едион. — Но призори трябва да отплаваме оттук. — Той присви очи насреща й. — Храмът. И заради него е, нали?

— Този храм е мое законно притежание — отвърна Елин. — Не мога да допусна такова омерзение. — Тя раздвижи раменете си. Още не беше свикнала да разкрива плановете си, да се оправдава. Но беше обещала, че ще опита да е по… открита относно намеренията си. А поне по този въпрос можеше да си го позволи. — Нито от страна на Адарлан, нито от страна на Дароу. Не и ако искам да си върна трона един ден.

Едион се замисли. После изсумтя с лека усмивка на лице.

— Неоспорима кралица със синя кръв и легенди зад гърба си. — Изражението му остана вглъбено. — Ще бъдеш неоспорима кралица, ако накараш кралския пламък да разцъфне отново.

— Жалко, че Лизандра може да преобразява само себе си, а не и разни предмети — пророни Елин.

Лизандра изтрака с клюн и разроши перата си в знак на съгласие.

— Казват, че пламъкът разцъфнал веднъж при управлението на Орлон — продължи братовчед й. — Намерили само един цвят, в Оуквалд.

— Знам — отвърна тихо Елин. — Чичо ми го държеше между две стъкла върху бюрото си.

Още си спомняше ясно малкото червено-оранжево цветче със съвсем обикновена форма, но толкова бликащо от живот, че я беше оставило без дъх. Беше разцъфнало в поля и планини из цялото кралство в деня, когато Бранън стъпил на континента. Векове наред след това, откриел ли някой дори едно цветче, настоящият суверен бил смятан за богоизбран и кралството му благоденствало.

Последното цвете, преди това от второто десетилетие от управлението на Орлон, било открито цели деветдесет и пет години по-рано. Елин преглътна сухо.

— Да не би Адарлан…

— У Дароу е — прекъсна я Едион. — Единственото притежание на Орлон, което успял да грабне, преди войниците да превземат двореца.

Елин кимна и магията просветна в отговор. Дори Мечът на Оринт беше попаднал в ръцете на Адарлан, докато Едион не му го взе. Да, братовчед й разбираше повече от всеки друг каква сила можеше да притежава един символ. Как загубата или възраждането на даден символ можеше да срази или окрили всяка армия, всеки народ.

Достатъчно — кралството й бе понесло достатъчно унищожение и болка.

— Хайде! — подкани тя Лизандра и Едион, отправяйки се към вратата. — Трябва да хапнем, преди да всеем хаос.