Сара Дж. Маас
Империя на бури (56)

54

Последната отсечка от пътешествието им се оказа най-дългата, мислеше си Манон на следващата сутрин.

Близо — бяха съвсем близо до Ключалката, която кралицата, носеща вещерски символ в джоба си, издирваше.

Преди да заспи, се беше впуснала в размишления за възможната връзка, но без да стигне до отговор. Всички се събудиха преди съмване, изтръгнати от съня заради потискащата влага, толкова тежка, че Манон я чувстваше като одеяло върху раменете си.

Кралицата предвождаше почти безмълвно групата им, докато другарят й летеше над тях, а братовчед й и хамелеонката — в облика на кошмарна блатна змия — я обграждаха от двете страни. Вълкът и Пумата крачеха най-отзад, откъдето душеха въздуха и се ослушваха за опасности.

Хората, обитавали някога тези земи, бяха срещнали мъчителна смърт. Манон долавяше болката им дори сега — тя шепнеше сред камъните, мътеше водите. Блатното чудовище, което я нападна миналата нощ, беше нищо в сравнение с другите ужаси тук. Изопнатото бронзово лице на Дориан Хавилиард, вървящ до нея, й подсказваше, че и той мисли така.

Манон нагази до кръста във вир с топла, гъста вода и реши да изгони на бял свят въпроса, който трополеше в черепа й.

— Как Елин ще използва ключовете, за да надвие Ераван и Валгите му? И да унищожи творенията му, които дори не идват от неговия свят, а са някаква гнусна кръстоска?

Две сапфирени очи се плъзнаха към нея.

— Какво?

— Има ли начин да отсее едните от другите, или ще изпрати всички с валгска кръв — тя долепи длан до мокрите си гърди — в царството на тъмнината и студа?

Дориан стисна лъскави зъби.

— Не знам — призна той, гледайки как Елин прескача ловко един камък. — Предполагам, че ще ни каже, когато е най-удачно за нея.

И най-неудачно за тях, не добави той.

— И сигурно тя решава кого ще го бъде и кого не?

— Не би изпратила някой да живее с Валгите току-така.

— Но в крайна сметка решението е нейно?

Дориан спря на билото на едно малко хълмче.

— Решението е на онзи, който притежава ключовете. И най-добре се моли на злите богове, в които вярваш, Елин да ги докопа първа.

— Ами ти?

— Защо ми е да припарвам до тези неща?

— Не й отстъпваш по могъщество. И ти би могъл да ги притежаваш. Защо не?

Останалите бързо се отдалечаваха от тях, но Дориан не помръдна от мястото си. Дори дръзна да я сграбчи за китката — силно.

— Защо не? — Суров студ превзе красивото му лице. Манон не можеше да извърне очи от него. Топъл, влажен полъх прелетя покрай тях, повличайки косата й със себе си. Но него не докосна, не разлюля нито косъм от гарвановочерната му глава. Щит — беше се прикрил с щит. Срещу нея или съществата, дебнещи в блатото? — Защото аз го направих. — Пророни тихо накрая.

Тя зачака.

Сапфирените му очи бяха като късове лед.

— Аз убих баща си. Аз разруших двореца. Аз избих собствения си двор. И ако държа ключовете, Водачке на Крилото — завърши той, освобождавайки китката й, — несъмнено ще го повторя в другия край на континента.

— Защо? — пророни тя с премръзнала кръв.

И вълната от ледовит гняв, която се изля от него, наистина я ужаси.

— Защото тя умря. И дори преди това светът намери начин да я измъчва, да я накара да се чувства самотна и уплашена. Може всички да са я забравили, но аз я помня. Никога няма да забравя цвета на очите й, нито усмивката й. И никога няма да им простя, задето й я отнеха.

Твърде крехки — така бе нарекъл човешките жени. Нищо чудно, че тя го привличаше тогава.

Манон нямаше отговор и макар да знаеше, че той и не чака такъв, каза:

— Добре.

После, без да обърне внимание на облекчението, просветнало в очите му, продължи напред.

* * *

Изчисленията на Роуан се оказваха верни: достигнаха Ключалката до пладне.

Елин предполагаше, че дори принцът й да не беше разучавал пътя напред, щеше да е съвсем очевидно още от мига, в който зърнеха наводнения лабиринт от срутени колони, че Ключалката е скрита под рухналия каменен купол в центъра им. Главно защото всичко наоколо — всеки задушаващ бурен, всяка капка вода — като че ли се мъчеше да избяга оттам. Сякаш сградата беше тъмното, пулсиращо сърце на блатата.

Роуан се преобрази, кацвайки на тревистото островче в близост до руините на храма, върху което всички се бяха струпали, и мигновено се озова до нея. Тя опита да прикрие облекчението си, че го виждаше невредим.

Съзнаваше, че наистина ги измъчва, поставяйки се в опасност, когато й скимнеше. Ако и те изпитваха подобен ужас, май трябваше да преосмисли действията си.

— Това място е твърде тихо — отбеляза Роуан. — Разузнах цялата околност, но… нищо.

Лизандра се отдалечи на няколко стъпки от тях, готова да се преобрази.

— Аз ще поема водата. Ако изрева два пъти, качете се на високо. Ако изрева веднъж и отривисто, няма опасност.

Елин кимна утвърдително, съгласна беше с плана й. Докато Едион стигне до външната стена на сградата, Лизандра, покрита в люспи и остри нокти, вече беше пропълзяла във водата.

Роуан кимна на Гавриел и Фенрис. Двамата се преобразиха мълчаливо и закрачиха напред. Фенрис тръгна с Едион, а Гавриел — в обратната посока.

Роуан остана с Елин, а Дориан и вещицата чакаха сигнала зад тях.

Щом Лизандра разсече въздуха с резкия си, единичен рев, Елин прошепна на Роуан:

— Каква е уловката? Къде е уловката? Съмнително лесно ми се струва.

И наистина, наоколо нямаше нищо и никого. Никаква заплаха, с изключение на онова, което гниеше във вировете и подводните ями.

— Повярвай ми, и аз само за това мисля.

Почти го долавяше как навлиза в онова мразовито, яростно място — където вроденият инстинкт и вековете житейски опит го караха да възприема света като бойно поле и го поставяха в готовност да премахне всяка заплаха за нея. Там живееше не само елфическата му природа, но и неговата собствена. Оттам извираше нуждата му да брани, да защитава, да се бори за всичко, което обича.

Елин пристъпи до него и го целуна по шията. Боровозелените му очи се постоплиха и оставиха руините, за да огледат лицето й.

— Като се върнем в цивилизацията — подхвана той с все по-задълбочаващ се глас, докато целуваше бузата й, ухото й, челото й, — ще ти намеря най-хубавата странноприемница на проклетия континент.

— Така ли?

Той я целуна по устата. Веднъж, два пъти.

— С качествена храна, безкрайно удобно легло и голяма вана.

Дори сред блатата лесно можеше да се опияни от него, от вкуса и мириса му, от гласа и допира му.

— Колко голяма? — пророни тя, без да я е грижа, че останалите се връщаха и можеха да ги чуят.

— Достатъчно голяма за двама — прошепна той до устните й.

Кръвта й се разпени от обещанието му. И тя го целуна веднъж, но страстно.

— Беззащитна съм пред такива предложения. Особено ако са отправени от толкова чаровен елф.

Той се намръщи на определението „чаровен“ и захапа леко ухото й с кучешките си зъби.

— Водя си сметка, принцесо. За да мога да ти се отплатя за всички сладки приказки следващия път, когато останем насаме.

Пръстите на краката й се свиха в подгизналите й ботуши. Въпреки това го потупа по рамото, плъзна лишен от почтителност поглед по тялото му и тръгна напред, казвайки:

— Дано ме накараш да ти се моля.

Ръмженето иззад гърба й разпали огън в нея.

Ала горещото чувство удържа едва минута. Само след няколко завоя по лабиринта от рухнали стени и колони, след като беше оставила Дориан да пази входа, докато Роуан разучаваше терена напред, Елин се озова до вещицата, която изглеждаше крайно отегчена. Нормално. Все пак я бяха довели насила.

Крачейки възможно най-тихо под високите каменни арки и колони, Роуан им даде сигнал от кръстопътя пред тях. Наближаваха.

Елин извади Голдрин от ножницата му, а Манон приготви своя меч.

Елин го зяпна с вдигнати вежди.

— Как се казва мечът ти?

— Ветросеч.

Елин изцъка с език.

— Хубаво име.

— Твоят?

— Голдрин.

Железните й зъби се оголиха в полуусмивка.

— Не особено хубаво име.

— Предишният му собственик е виновен.

За това, както и за много, много други неща.

Достигнаха кръстопътя, откъдето можеха да тръгнат наляво или надясно, но не и директно към центъра на срутения храм.

— Ти поеми наляво — нареди Роуан на Манон. — Свирни, ако намериш нещо.

Манон закрачи сред камъните, водата и тръстиките с достатъчно сковани рамене, че да си проличи колко я е ядосал заповедническият му тон, но не беше толкова глупава, че да му се опълчи.

Елин продължи с Роуан, подсмихвайки се леко. Докато прокарваше свободната си длан по изсечените стени, тя попита небрежно:

— Какво точно ти каза Мала, когато ти се яви по изгрев?

Той стрелна поглед към нея.

— Защо?

Сърцето й затуптя грохотно и навярно беше малодушно от нейна страна да го споменава точно сега, но…

Роуан я стисна за лакътя, прочел езика на тялото й, надушил страха и болката й.

— Елин.

Тя свика силите си, заобиколена от камък, вода и трънаци, и свърна зад ъгъла.

Тогава го видя.

Дори Роуан забрави да настоява за отговор от нея, като се изправиха пред откритото пространство, обградено от сринати стени и осеяно с повалени колони. А в северния му край…

— Голяма изненада… — измърмори Елин. — Има олтар.

— Това е сандък — поправи я с лека усмивка Роуан. — Има си капак.

— Още по-добре — сръчка го с лакът тя.

Да, да, щеше да му доразкаже по-късно.

Водата, която ги делеше от сандъка, беше неподвижна и сребриста — но твърде мътна, за да видят дали изобщо имаше дъно отвъд стъпалата към издигнатия подиум. Елин призова водната си магия с надеждата, че ще й прошепне какво се криеше под повърхността, но огънят й гореше твърде шумно.

Откъм другата страна на помещението се чу джвакане и Манон изникна иззад отсрещната стена. Вниманието й веднага беше привлечено от каменния сандък в дъното, който целият бе на пукнатини и обгърнат от бурени и пълзящи растения. Тя начена да гази бавно през водата.

— Не докосвай сандъка — предупреди я Елин.

Манон само я изгледа и продължи напред към подиума. Внимавайки да не се подхлъзне по влажния под, Елин прекоси помещението и пое нагоре по стълбите към издигнатата площадка, следвана от Роуан.

Манон се приведе над сандъка, за да огледа капака му, но не го отвори. Изучаваше безбройните Знаци на Уирда, изсечени в камъка.

Нехемия знаеше как да ги използва. Бяха я научили и владееше изкуството достатъчно, че да впрегне силата им. Елин нито веднъж не я попита как, защо или кога.

Но ето че намираха Знаци на Уирда чак в сърцевината на Ейлве.

Елин се качи при Манон и огледа капака отблизо.

— Познаваш ли ги?

Манон отметна дългата си бяла коса.

— Никога през живота си не съм виждала такива руни.

Елин проучи няколко от тях, напрягайки паметта си, за да ги преведе.

— И аз не съм срещала някои от тях. Други са ми познати. — Тя се почеса по главата. — Да хвърлим ли камък по сандъка? — Попита, извъртайки глава към Роуан, който надничаше зад рамото й. — Интересно ми е какво ще стане.

В този миг въздухът около тях сякаш потрепери, заглушавайки неспирното жужене на блатните обитатели. Внезапно възцарилата се тишина и смаяният възглас на Фенрис накараха Елин и Манон да заемат отбранителна позиция, заставайки гръб в гръб. Сякаш го бяха правили поне сто пъти досега.

Роуан бе неподвижен и оглеждаше сивото небе, руините, водата.

— Какво има? — прошепна Елин.

Но преди принцът й да отговори, тя го усети отново — пулсиращ, тъмен вятър, който настояваше да получи вниманието им. Не бяха Валгите. Не, тази тъмнина извираше от другаде.

— Лоркан — прошепна Роуан и стисна дръжката на меча си, без да го извади.

— Това неговата магия ли е?

Елин изтръпна при допира на целунатия от смъртта вятър. Опита да го прогони с ръка, като че беше комар. Той й се озъби в отговор.

— Това е предупредителният му сигнал — пророни Роуан.

— За какво? — попита рязко Манон.

Ала Роуан вече се катереше ловко по високите стени, макар и камъните да се ронеха под краката му. Намери си удобно място и плъзна поглед по земите отвъд.

Накрая слезе с лекота и плисъкът на ботушите му във водата отекна из каменното помещение.

Лизандра допълзя иззад една туфа бурени и спря на място с отривист замах на люспестата си опашка, когато Роуан заяви с плашещо спокойствие:

— Наближава ни въздушен легион.

— Железни зъби? — прошепна Манон.

— Не — отговори Роуан, посрещайки погледа на Елин с ледената непоклатимост, благодарение на която бе оцелявал векове на бойното поле. — Илкени.

— Колко? — попита Елин с глух, далечен глас.

Гърлото на Роуан подскочи и тя осъзна, че не беше оглеждал хоризонта и обкръжаващите ги земи, за да планира неизбежната битка, а за да намери начин да я измъкне оттук. Дори да се наложеше останалите да й спечелят време, жертвайки собствения си живот.

— Петстотин.