Сара Дж. Маас
Империя на бури (59)

57

Всяка стъпка към Елин траеше цяла вечност, но и някак й се струваше твърде бърза.

За пръв път недъгът й я смущаваше толкова. Мръсните дрехи; дългата й, неоформена коса; дребното й тяло, лишено от всякакви забележими дарования.

Беше си представяла могъществото на Елин, сънувала беше как разрушава стъкления дворец.

Но не беше предполагала, че реалната среща с унищожителната й сила ще накара костите й да треперят от ужас. Нито че и спътниците й ще имат толкова опустошителни дарби — бяха преплели леда и вятъра си с нейния огън и от небето бяха завалели трупове. Елида почти съчувстваше на илкените, които бяха погубили. Почти.

Лоркан беше мълчалив. Напрегнат.

Вече умееше да разпознава настроенията му, малките издайнически знаци, които той си мислеше, че никой не забелязва. Но ето го — нервния тик от лявата страна на устата му. По него познаваше, че опитва да потисне гнева си. Освен това беше килнал леко глава надясно — знак, че преценява от всеки ъгъл обкръжението си, всяко оръжие, всяко препятствие по пътя си. Каквато и среща да се очертаваше, Лоркан не очакваше да протече спокойно.

Нащрек бе за битка.

Елин — Елин — обърна поглед към тях от тревистата могила, на която стоеше. Среброкосият й принц също се завъртя. И пристъпи с воинско спокойствие пред нея. Елин обаче стори крачка встрани и се показа иззад гърба му. Той опита да я скрие отново. Тя го сръчка с лакът и остана до него. Принцът на Доранел — любовникът на кралицата. Доколко ли се вслушваше Елин в мнението му? Ако той ненавиждаше Лоркан, дали презрението и недоверието му щяха веднага да се пренесат и върху нея?

Трябваше да помисли по въпроса — как щеше да изглежда, ако се появеше с Лоркан. Ако ги доближеше с него до себе си.

— Съжаляваш ли за избора си на съюзник? — попита Лоркан с режещо спокойствие.

Явно и той разпознаваше издайническите знаци на тялото й.

— Говори доста за мен, не смяташ ли?

Елида можеше да се закълне, че нещо като болка пробяга в очите му. Типично за Лоркан — дори когато го нападна така яростно на онази лодка, почти не трепна.

Вместо това воинът процеди хладнокръвно:

— Май срокът на уговорката ни и бездруго изтича. Задължително ще им обясня каква сделка сме сключили, не се безпокой. Не би било хубаво да си помислят, че се влачиш с мен.

— Нямах това предвид.

Той изсумтя.

— Все тая.

Елида спря, обзета от внезапно желание да го обвини в лъжа — отчасти защото знаеше, че наистина лъже, и отчасти защото собствените й гърди се свиха от думите му. Въпреки това си замълча и му позволи да тръгне напред, разширявайки бездната помежду им с всяка своя гневна стъпка.

Но какво щеше да каже тя на Елин? Здрасти? Как си? Моля те, не ме изгаряй? Извинявай, че съм толкова мръсна и саката?

Нежна ръка докосна рамото й. Бъди нащрек_. Огледай се._

Елида вдигна поглед от мърлявите си дрехи. Лоркан беше на около пет метра от нея, а останалите — просто силуети на хоризонта.

Невидимата ръка стисна леко рамото й. Наблюдавай. Отваряй си очите.

Какво толкова имаше да вижда? От дясната й страна валяха пепел и ледени късчета, от лявата се издигаха руини, а отпред се ширеха блатата. Въпреки това тя огледа внимателно света около себе си.

Имаше нещо гнило. Нещо бе накарало оцелелите след магическата стихия блатни твари да притихнат отново. Обгорените треви съскаха и шумоляха наоколо.

Лоркан продължаваше напред със скован гръб, макар че не посягаше към оръжията си.

Виж виж виж.

Какво да види? Завъртя се на място, но нищо не привлече погледа й. Отвори уста да извика Лоркан.

Златни очи просветнаха в храсталака на трийсетина крачки пред нея.

Огромни златни очи, вперени в Лоркан, който минаваше едва на метър от тях. Пума, готова да му се нахвърли, да разкъсва плът и да троши кости…

Не…

Звярът изскочи от овъглената трева.

Елида изкрещя името на Лоркан.

Той се завъртя, но не към пумата. Към нея; бясното му лице се извърна към нея…

Елида вече тичаше с пищящ от болка крак, когато Лоркан най-накрая усети, че всеки момент ще бъде нападнат.

Пумата го достигна и масивните й нокти се устремиха към корема му, а зъбите й — право към гърлото му.

Лоркан извади ловния си нож с такава бързина, че Елида съзря само сивия проблясък на стомана.

Звярът и елфът се сгромолясаха в тинестата вода.

Тя се спусна към тях с нечленоразделен крясък. Това не беше обикновена пума. Никак даже. Животното предвиждаше всяко следващо движение на Лоркан, докато се търкаляха във водата, докато се атакуваха и отбраняваха, докато кръвта и на двама им хвърчеше във всички посоки, а магиите и щитовете им се сблъскваха…

Тогава нападна и вълкът.

Гигантски бял вълк, който изскочи от нищото, озверял от ярост и втурнат към Лоркан.

Той се изтръгна задъхан от лапите на пумата с облени в кръв ръка и крак. Но вълкът се изпари. Къде беше, къде…

Пак се появи от нищото, сякаш влетял от невидим мост на около три метра от Лоркан.

Не просто го нападаха. Екзекутираха го.

Елида притича между две могили, докато заледени стръкове трева режеха дланите й и нещо хрущеше в крака й…

Вълкът скочи към уязвимия гръб на Лоркан със замъглени от кръвожадност очи и лъснали зъби.

Елида изкачи на бегом малкото хълмче, а времето сякаш пропадаше под стъпалата й.

Не не не не не не.

Стръвни бели зъби летяха към гръбнака на Лоркан.

В този миг Лоркан я чу — чу треперливия стон, с който се хвърли върху него.

Тъмните му очи просветнаха в нещо като ужас, когато се блъсна в незащитения му гръб.

Когато забеляза смъртната опасност, идваща не от пумата пред него, а от вълка, чиито челюсти се впиха в нейната ръка вместо във врата му.

Елида можеше да се закълне, че очите на вълка се изцъклиха от недоумение, а в нейното тяло се заби тъмен, непоклатим щит, изкарвайки въздуха от гърдите й…

Кръв и болка, кости и трева, и грохотна ярост.

Светът се наклони и двамата с Лоркан се строполиха на земята; нейното тяло се стовари върху неговото и челюстите на вълка се изтръгнаха от ръката й.

Тя се сви върху Лоркан в очакване вълкът и пумата да сложат край на всичко, да прекършат врата й с челюстите си.

Но нищо не ги нападна. Пълна тишина прониза света.

Лоркан я преобърна с насечен дъх и окървавено, пребледняло лице. Очите му веднага намериха нейните, ръката й…

— ЕлидаЕлидаЕлида…

Тя не можеше да си поеме въздух, не виждаше нищо заради агонията в ръката си, в разкъсаната плът и натрошените кости…

Той сграбчи лицето й, преди да е погледнала, и изрева:

— Защо го направи? Защо?

Но не изчака отговора й. Вместо това вдигна рязко глава и изръмжа толкова свирепо, че звукът отекна в костите й, изостри болката й, докато не простена.

Лоркан се озъби на пумата и вълка. Щитът му се виеше като обсидианов вятър край тях.

— Мъртви сте. И двамата сте мъртви…

Елида извъртя глава достатъчно, че да забележи как вълкът се взира в тях. В Лоркан. Как в един миг го обгръща ослепителна светлина, а в следващия на мястото му стои най-красивият мъж, който някога бе зървала. Златистобронзовото му лице се напрегна при вида на ръката й. Ръката й, ръката й…

— Лоркан, изпълняваме заповед — обади се непознат, добронамерен мъжки глас.

Пумата също се беше преобразила в елф.

— Плюя на заповедите ти, долно копеле…

Воинът вълк процеди задъхано:

— Не можем да се съпротивляваме още дълго на клетвата, Лоркан…

— Свали щита — каза по-уравновесеният воин. — Ще излекувам момичето. Ще я оставим да си върви.

— Ще убия и двама ви — закле се Лоркан. — Ще ви убия…

Елида погледна ръката си.

От нея липсваше парче. От предмишницата й. По обгорилата трева плискаше кръв. От раздраната плът стърчеше бяла кост…

Май закрещя, зарида или просто затрепери безмълвно.

— Не гледай — скара и се Лоркан и отново стисна лицето й, за да привлече очите й към своите.

Чертите му бяха погълнати от такава ярост, че едва го разпозна, но той не нападна елфите.

Силата му беше изцедена. Беше я изчерпал почти докрай с щита срещу огъня на Елин и другата магия, чиято и да беше тя. А този, който ги бранеше сега, извличаше последните му капки сила.

Свалеше ли го, за да я излекуват… щяха да го убият. Беше ги предупредил за нападението на илкените, но въпреки това щяха да го убият.

Елин — къде беше Елин…

Светът почерняваше в краищата; тялото й искаше да се предаде, вместо да търпи болката, която пренареждаше всичко в живота й.

Лоркан се напрегна, сякаш доловил дебнещото я забвение.

— Излекувайте я — нареди той на добродушния елф — и ще продължим…

— Не — смогна да пророни тя.

Не по този начин, не заради нея…

Лоркан огледа лицето й с непроницаемо изражение в ониксовите си очи. Сетне пророни тихо:

— Искаше ми се да дойда в Перант с теб.

После свали щита си.

* * *

Изборът не беше труден. И не го плашеше. Далеч не колкото смъртоносната рана в ръката й.

Фенрис беше засегнал артерията й. Елида щеше да умре от кръвозагуба само за броени минути.

Лоркан идваше от мрака и носеше дарбата му. Лесно щеше да се върне в него.

Но да позволи на меката, прелестна светлина пред него да угасне… В древните си, горчиви кости съзнаваше, че не може да го допусне.

Тя беше забравена — от всекиго и всичко. И въпреки това хранеше надежда. Бе проявила добрина към него.

Беше го дарила с поне малко покой през времето им заедно.

Беше му предложила дом.

Знаеше, че Фенрис няма да намери сили да се пребори със заповедта на Майев. Знаеше, че Гавриел ще удържи на думата си и ще излекува Елида, но Фенрис не можеше да се опълчи на кръвната си клетва.

Знаеше, че кучият син ще съжалява после. Знаеше, че вълкът бе изпитал ужас, когато Елида скочи помежду им.

Лоркан спусна щита си, молейки се тя да не гледа, когато касапницата започнеше. Когато двамата с Фенрис се сблъскаха със зъби и нокти. Щеше да удържи известно време срещу него. Докато Гавриел не се върнеше в боя.

Щитът изчезна и Гавриел веднага коленичи, пресягайки се към ръката й. Болката я парализираше, но опита да каже на Лоркан да бяга, да вдигне щита…

Той стана и загърби молбите й.

Вместо това се обърна към Фенрис. Воинът трепереше от сдържана ярост, стиснал юмруци от двете страни на тялото си, за да не посегне към оръжията си.

Елида продължаваше да ридае, да го умолява.

В напрегнатите черти на Фенрис се четеше разкаяние.

Лоркан просто му се усмихна.

И Фенрис скъса веригите на въздържанието си.

Подчиненият му скочи към него с изваден меч и Лоркан вдигна своя, тъй като се досещаше кой ход ще използва Фенрис. Все пак той го беше научил на него. Знаеше и че е спуснал левия си гард, макар и за секунда, разкривайки врата си…

Фенрис се приземи пред него, замахна ниско с меча си и отскочи надясно.

Лоркан устреми своя към уязвимата част на врата му.

В този миг и двамата бяха отнесени от ледовит, непреодолим вятър. Или поне колкото бе останало от него след епичната битка.

Фенрис стана, погълнат от жажда за кръв, но вятърът пак го цапардоса. И отново. И отново. Не му даваше да се надигне от земята. Лоркан се бореше с напора му, но щитът, с който Белотрън ги беше обградил, суровата мощ, с която ги приковаваше към земята, бяха твърде силни за тялото му, останало без нито капка магия.

Нечии ботуши заскърцаха по обгорената трева. Проснат на брега на малкото островче, Лоркан надигна глава. Белотрън стоеше между двама им с Фенрис с помътнели от ярост очи.

Роуан плъзна поглед към Гавриел и Елида, която още плачеше, още го молеше да спре. Но ръката й…

Дебела драскотина бележеше луннобялата й ръка, а грубата лечебна сила на Гавриел беше запълнила дупките и липсващата плът, беше заздравила счупените кости. Сигурно беше изразходил всичката си магия, за да…

Гавриел се олюля леко.

Гласът на Белотрън звучеше като чакъл.

— Това приключва тук и сега. Няма да ги докосвате. Под защитата на Елин Галантиус са. Ако ги нараните, ще го смятаме за нападение срещу Нейно Величество.

Точно определени, древни думи — единственият начин да възпрепятства кръвна клетва. Не да я анулира, а само да позабави изпълнението й. Да им спечели време.

Фенрис дишаше тежко, но в погледа му проблесна облекчение. Раменете на Гавриел се поотпуснаха.

Тъмните очи на Елида още бяха замъглени от болка, а шепата лунички по бузите й изпъкваха на фона на неестествено бялата й кожа.

Белотрън се извърна към Фенрис и Гавриел.

— Ясно ли е какво ще се случи, ако прекрачите тази граница?

За абсолютно смайване на Лоркан двамата сведоха глави и отвърнаха в един глас:

— Да, принце.

Роуан спусна щитовете и Лоркан веднага се завтече към Елида, която се помъчи да седне, вперила взор в почти заздравялата си ръка. Гавриел имаше благоразумието да отстъпи назад. Лоркан огледа ръката й, лицето й, жаден да я докосне, да усети мириса й…

Не му направи впечатление, че леките стъпки в тревата не бяха на досегашните му събеседници.

Ала веднага позна женския глас, който попита иззад него:

— Какво става тук, по дяволите?

* * *

Елида нямаше думи да обясни на Лоркан какво бе почувствала в момента, в който бе спуснал щита си. А после и когато среброкосият татуиран принц воин беше спрял неизбежното кръвопролитие.

В дробовете й не остана нито глътка въздух, когато надникна над широкото рамо на Лоркан и зърна златокосата жена, крачеща към тях.

Беше млада, но лицето й… Беше древно, мъдро и прозорливо, заредено с мощ. Красиво с бронзовата си кожа и живописни тюркоазени очи. Тюркоазени очи с оградени в златисто зеници.

Ашриверски очи.

Същите като на златокосия, напет мъж, който застана до нея, напрегнал мускулестото си тяло, докато преценяваше дали ще се наложи да пролее кръв. В едната си ръка държеше лък.

Двете страни на една и съща златна монета.

Елин. Едион.

И двамата се вторачваха в нея с ашриверските си очи.

Елин примигна. И златистото й лице се сбърчи с думите:

— Ти ли си Елида?

Елида намери сили колкото да кимне. Мускулите на Лоркан бяха обтегнати като тетива, а тялото му — още наведено над нея.

Елин я доближи, без да откъсва поглед от лицето й. Елида се чувстваше толкова млада в сравнение с жената пред нея. Имаше белези навсякъде по ръцете, около врата, около китките, където бе носила окови.

Елин коленичи до нея и Елида се замисли дали не трябва дай се поклони, да опре чело в земята…

— Толкова много… приличаш на майка си — каза Елин с пресекващ глас.

Едион също коленичи безмълвно и постави широката си ръка върху рамото на Елин.

Майка й, която бе умряла в бой, за да спаси живота на жената пред нея…

— Съжалявам — промълви Елин. Раменете й се превиха, главата й увисна ниско и по пламналите й бузи се търкулнаха сълзи. — Толкова много съжалявам.

От колко ли години тези думи стояха заключени в душата й?

Ръката я болеше, но това не спря Елида да докосне юмрука на Елин, стиснат в скута й.

Да докосне бронзовата й, обсипана с белези ръка. Топла, лепкава кожа посрещна пръстите й.

Истинска. Елин беше истинска.

Кралицата, която сякаш току-що се беше уверила в същото за нея, вдигна глава и отвори уста, но устните й потрепериха и тя ги стисна.

Никой от свидетелите им не продума.

Накрая Елин каза на Елида:

— Тя ми спечели време.

Елида знаеше за кого говори.

Ръката на кралицата се разтресе. И гласът й едва не рухна напълно, когато промълви:

— Днес съм жива благодарение на майка ти.

— Знам — прошепна Ели да.

— Тя ми заръча да ти предам… — Елин си пое пресеклива глътка въздух, но не откъсна поглед от нея дори докато сълзите й си проправяха вадички по мръсните й бузи. — Майка ти ми заръча да ти предам, че те обича безкрайно. Това бяха последните й думи към мен. Кажи на моята Елида, че я обичам безкрайно.

Повече от десетилетие Елин бе носила сама сетните й думи. През цяло десетилетие на смърт, отчаяние и войни тя ги бе пренасяла от кралство в кралство.

А сега се намираха накрай света. И тук, макар и за миг, Елида почувства топлата ръка на майка си върху рамото си.

Сълзите запариха в очите й и се отрониха. Внезапно сухата трева зад тях изхрущя.

Първо зърна бялата коса. После и златните очи.

И Елида зарида, когато Манон Черноклюна се появи с лека усмивка на уста.

Когато Водачката на Крилото видя двете им с Елин, застанали коляно до коляно в тревата, оформи безмълвно с устни една дума.

Надежда.

Не беше мъртва. Всичките бяха оцелели.

Едион пророни дрезгаво:

— Ръката ти…

Елин я хвана нежно. Огледа плитката резка и новата розова кожа, чиито очертания разкриваха колко от плътта й бе липсвала едва преди минути. Кралицата се извъртя на колене и изръмжа на воина вълк.

Златокосият елф извърна очи от гневния й поглед.

— Не беше виновен той — намери сили да каже Елида.

— Ухапването — рече сухо Елин с разярен тюркоазен поглед — говори друго.

— Съжалявам — каза елфът, незнайно дали на кралицата, или на нея, и впери пълен с покруса взор в Елин.

Тя игнорира думите му. И воинът сведе сломено глава. Среброкосият принц му отпрати кратък състрадателен поглед.

Но ако заповедта за убийството на Лоркан не идваше от Елин…

Елин се обърна към другия златокос елф, към онзи, който я беше излекувал — Пумата.

— Предполагам, че Роуан ви е обяснил как стоят нещата. Докоснете ли ги, мъртви сте. Дори да ги изгледате лошо, мъртви сте.

Елида опита да не изтръпне от яростта в гласа й. Злорадата усмивка на Манон й помогна.

Елин се напрегна, когато вещицата наближи незащитения й гръб, но й позволи да коленичи отдясно на Елида. Да я огледа със златните си очи.

— Добра среща, малка вещице — поздрави я Манон.

После и двете с Елин се извърнаха към Лоркан.

— Струваш ми се малко поизмъчен — изсумтя кралицата.

— Подобно — озъби й се той.

Усмивката на Елин беше смразяваща.

— Получил си бележката ми, надявам се?

Едион плъзна ръка към дръжката на меча си…

— Мечът на Оринт — промълви Елида, забелязала костената глава на ефеса, древните руни. Елин и Лоркан прекъснаха свадата си за момент. — Мечът… ти…

Върнън я беше излъгал, че кралят на Адарлан го е претопил. Изгорил го заедно с трона от еленови рога.

Тюркоазените очи на Елин омекнаха.

— Мечът оцеля. Ние също.

Те тримата, остатъкът от двора им, семействата им.

Елин отново оглеждаше Лоркан преценяващо с онази зловеща усмивка на лице. Елида пророни тихо:

— Оцелях, Ваше Величество, благодарение на него. — Тя кимна към Манон. — И на нея. Тук съм благодарение на тях двамата.

Манон кимна в отговор и вниманието й се насочи към джоба, където бе видяла Елида да прибира парчето камък. Търсеното потвърждение. Напомняше й за третата част от триъгълника.

— Тук съм — добави Елида, прикована от обезпокоително живите очи на Елин, — благодарение на Калтейн Ромпие.

В гърлото й заседна буца, но тя я пренебрегна и бръкна с разтреперани пръсти във вътрешния си джоб, откъдето извади увитото в плат парче камък. Неземната му енергия запулсира в дланта й.

— Заръча ми да ти предам това. Тоест на Селена Сардотиен. Тя не знаеше, че са… че сте един и същи човек. Каза, че било отплата за… за топлата пелерина, която си й дала в студената тъмница. — Не се срамуваше от сълзите си, защото ги лееше в чест на онази жена и подвига й. Елин огледа парчето плат в потръпващата длан на Елида. — Мисля, че е запазила плата, за да й напомня за добрината ти. — Пророни сипкаво Елида. — В Морат я пречупиха… нараниха я. И умря сама там. Умря сама, за да не ме… за да не…

Никой от околните не продума, не помръдна. Не можеше да прецени дали е за добро, или лошо. Дали това, че Лоркан сложи ръка на гърба й, не я накара да плаче още по-силно.

Думите се заизливаха от треперещата й уста.

— Каза да ти напомня, ч-че си обещала да ги накажеш всичките. И че м-можеш да отключиш всяка врата, стига да имаш к-ключа.

Елин стисна устни и затвори очи.

Отнякъде се появи красив, тъмнокос мъж. Сигурно беше броени години по-възрастен от нея, но имаше толкова величествена осанка, че се почувства дребна и нескопосана пред него. Сапфирените му очи се съсредоточиха в нея, интелигенти и невъзмутими, и той попита:

— Калтейн Ромпие е спасила живота ти? И ти е дала това?

Той я познаваше.

Манон Черноклюна обяви с тих, помпозен глас:

— Лейди Елида Локан от Перант, запознай се с Дориан Хавилиард, крал на Адарлан.

Кралят я изгледа с вдигнати вежди.

— В-Ваше Величество — изпелтечи Елида.

Крайно време беше да се изправи. Да престане да се търкаля по земята като червей. Но камъкът в парчето плат още лежеше върху дланта й.

Елин избърса влажното си лице в единия си ръкав и се надигна.

— Знаеш ли какво носиш, Елида?

— Д-Да, Ваше Величество.

Тюркоазените й очи, изтерзани и уморени, намериха нейните. После се плъзнаха към Лоркан.

— Защо не си го взел?

Гласът й беше глух, суров. Елида подозираше, че ще е щастлива, ако никога не се обърнеше към нея с такъв.

Лоркан посрещна погледа й, без да мигне дори.

— Нямах това право.

Очите на Елин запрескачаха между двама им, виждайки твърде много. И без капка топлина, тя каза на Лоркан:

— Благодаря ти, че ми я доведе.

Останалите като че ли се мъчеха да прикрият смайването си от тези й думи.

Кралицата обаче се обърна към Манон.

— От сега нататък Елида е част от моя двор. Независимо от вещерската кръв във вените си, тя е лейди на Перант и е моя.

Две златни очи просветнаха в отговор на предизвикателството й.

— А ако реша да я обявя за наследница на Черноклюните?

— На Черноклюните или на Крочаните? — подразни я Елин.

Елида примигна озадачено. Манон и Крочаните? Изобщо каква работа имаше тук Водачката на Крилото? Къде беше Абраксос? Вещицата отвърна:

— Внимавайте, Ваше Величество. Изчерпахте цялата си сила и ще ви се наложи да се биете с мен по стария начин.

Опасната усмивка се завърна върху лицето й.

— Знаеш ли, от доста време чакам втори рунд.

— Дами — предупреди ги среброкосият принц през стиснати зъби.

Двете се обърнаха едновременно към Роуан от рода на Белия трън и му се усмихнаха невинно. Елфическият принц имаше благоразумието само да изтръпне от погледите им.

Щом двете жени отново насочиха почти безпощадното си любопитство към нея, на Елида й се прииска да се скрие зад Лоркан. Манон се пресегна и обърна ръката й към тази на Елин.

— Ето, въпросът е решен — заяви тя.

Елин видимо се учуди, но пъхна загърнатия ключ в джоба си. Тъмна сянка мигновено се вдигна от сърцето на Елида; непрестанният шепот стихна.

— Ставай — нареди й Манон. — Бяхме започнали нещо.

Тя понечи да я вдигне, но Лоркан я предвари. И не пусна ръката й, а тя опита да не се поддава на желанието си да се притисне към топлото му тяло. Помъчи се да прикрие факта, че макар току-що да бе срещнала кралицата си, приятелката си, двора си… незнайно защо се чувстваше най-сигурна до Лоркан.

Манон му се подсмихна.

— Твоите претенции към нея, елфе, не са на дневен ред. — Железните й зъби изскочиха, превръщайки красивото й лице в страховита маска. Лоркан не я пусна. — Не. Я. Докосвай. — Процеди Манон с онзи глас, който обикновено вещаеше смърт.

— Не приемам заповеди от вещици — отвърна Лоркан. — И нямаш право да се месиш в отношенията ни.

Елида го изгледа свъсено.

— Само влошаваш нещата.

— На това му викаме „елфически глупости“ — осведоми я Елин. — Също така можем да го наречем „маркиращо територията си копеле“.

Елфическият принц се покашля многозначително зад нея.

Кралицата надникна през рамо с вирнати вежди.

— Да не би да забравям някое гальовно обръщение?

Очите на принца воин просветнаха, въпреки че лицето му остана сковано от хищническа зоркост.

— Не мисля.

Елин намигна на Лоркан.

— Ако я нараниш, ще стопя костите ти — информира го кротко и си тръгна.

Желязната усмивка на Манон се разшири и тя сведе глава в пародия на поклон, преди да последва кралицата.

Едион огледа Лоркан от глава до пети и изсумтя:

— Елин прави каквото си пожелае, но мисля, че ще ми позволи да проверя колко от костите ти мога да строша, преди да ги е стопила.

После и той закрачи след двете жени. Едната сребърна, а другата — златна.

Елида едва не изпищя, когато някакъв призрачен леопард изскочи от нищото, подуши въздуха към Лоркан и пое след другите в елегантен тръс, размахвайки пухкавата си опашка.

След това си тръгна кралят, а след тях — и двамата елфи. Докато не остана само принц Роуан от рода на Белия трън. Среброкосият воин я изгледа красноречиво.

И Елида незабавно се откъсна от Лоркан. Елин и Едион бяха спрели да я изчакат. С леки, приветливи усмивки на лица.

Елида се насочи към тях, към новия си двор, без да поглежда назад.

* * *

През последните минути Роуан нарочно мълчеше и наблюдаваше събитията.

Лоркан беше проявил готовност да умре за Елида. Да се откаже от службата си в името на Майев, за да спаси живота на момичето. А после се беше държал достатъчно собственически, че да го накара да се зачуди дали и той самият не изглеждаше толкова нелепо в присъствието на Елин.

Когато двамата останаха насаме, Роуан го попита:

— Как ни откри?

Режеща усмивка.

— Тъмният бог ме тласкаше насам. Армията от илкени се погрижи за останалото.

Същият Лоркан, когото познаваше от векове, но някак… различен. Типичната му острота беше притъпена — не, беше укротена.

Сега следеше с поглед укротителката си, но щом го отмести към Елин, която вървеше до нея, стисна челюсти.

— Предполагам знаеш, че тази сила може да я унищожи?

— Знам — призна Роуан.

Онова, което беше постигнала преди минути, силата, която беше извлякла от себе си… Беше като песен, в чийто ритъм и неговата магия затанцува.

Когато защитата на илкените най-сетне рухна под напора на огън, лед и вятър, Роуан не удържа на стремлението да встъпи в горящото сърце на силата й и да я види озарена от него.

Вече прекосяваше равнината, когато проумя, че не го привличаше само огнената сила, но и жената вътре в нея, която навярно се нуждаеше от физически контакт с друго живо същество, за да си припомни, че има тяло и близки хора, за да се изтръгне от смъртния покой, така безпощадно покосяващ крилатите зверове. Но тогава пламъците угаснаха и докато враговете им падаха от небето на пепел, лед и късове месо, тя го погледна… Свещени богове, когато го стрелна с очи, Роуан едва не падна на колене пред нея.

Негова кралица, любовница и най-скъп приятел — и още толкова много. Не го интересуваше, че ги наблюдават. И той самият имаше потребност да я докосне, да се увери, че е невредима, да почувства жената, способна на велики и ужасяващи дела, но и способна да го погледне с такъв зов, с толкова живот в очите.

Вдъхваш ми воля за живот, Роуан.

Чудеше се дали и Елида Локан не въздействаше по същия начин на Лоркан.

— Ами мисията ти? — попита го Роуан.

Нежността напусна гранитните черти на Лоркан.

— Защо не ми кажеш каква работа имате вие на това лайняно място, а после ще обсъдим моите планове?

— Елин ще реши какво да ти каже и какво — не.

— Добро куче.

Роуан му отвърна с ленива усмивка, но се въздържа да му спомене за дребното тъмнокосо момиче, което вече държеше неговите юзди.