Сара Дж. Маас
Империя на бури (30)

28

Елин Галантиус дори не опита да прикрие самодоволството си, когато Ролф посочи към голямата маса в десния край на кабинета му — далеч по-луксозен от мизерната дупка, където някога беше поканил двама им със Сам.

Направи само стъпка към стола си, преди Роуан да хване лакътя й.

Лицето му — о, богове, колко й беше липсвало суровото му, непоклатимо лице, което не издаваше нищо, когато се наведе да прошепне в ухото й с тих елфически глас:

— Гавриел и Фенрис ни подкрепят, но при условие че ще ги отведа до Лоркан, тъй като Майев ги е изпратила да го убият. Отказах да разкрия местонахождението му. По-голямата част от адарланската флота е в Залива на Оро заради някакво проклето споразумение с Мелисанде да използват пристанищата им, а армадата на Майев е отплавала към Ейлве. Да атакува или да се бие на наша страна — още не знаем.

Е, хубаво беше да е наясно, че ги очаква същински ад и че информацията за армадата на Майев е била вярна. Но тогава Роуан добави:

— А ти ми липсваше до болка.

Тя се усмихна, независимо от предишните му думи, и се отдръпна назад, за да го погледне в очите. Невредим, незасегнат.

Само това я интересуваше. Въпреки новината, която й беше разкрил.

Елин реши, че не я е грижа кой ги зяпаше, и се надигна на пръсти да докосне устните му със своите. През целия ден усърдно се беше старала да прикрие мириса си от него и щастливото смайване по лицето му определено си струваше усилията.

Роуан стисна лакътя й по-силно и тя се откъсна от него.

— Чувството е взаимно, принце — пророни му тя.

Останалите бяха извърнали тактично погледи от тях — с изключение на Ролф, който още кипеше от яд.

— О, не ме гледай толкова сърдито, капитане — каза му Елин, оставяйки Роуан, за да седне на масата срещу Ролф. — Ти мразиш мен, аз мразя теб и двамата мразим разни интригантски, командорещи империи да ни казват какво да вършим. Идеалната двойка сме.

— Почти съсипа всичко, за което толкова съм се трудил — изплю Ролф. — Меденият ти език и нахаканото ти поведение няма да ти помогнат този път.

Тя му се изплези усмихнато, ей така, за идеята. Оплези му се не със собствения си език, а с раздвоено подобие от сребърен огън, шаващо като змийски език във въздуха.

Фенрис се изсмя мрачно. Тя не му обърна внимание. С тях щеше да се разправя по-късно. Просто се надяваше да й се отдаде възможност да предупреди Едион, преди да се е натъкнал на баща си, който сега седеше през две места от нейното, вперил взор в нея, сякаш имаше десет глави.

Богове, дори изражението му наподобяваше това на Едион. Как не бе забелязала миналата пролет във Вендлин? За последно беше виждала Едион като момче, но миналата пролет вече беше мъж… А тъй като Гавриел беше безсмъртен, дори изглеждаха на една и съща възраст. Различаваха се в много отношения, но този поглед… беше като огледално отражение.

Ролф не отвърна на усмивката й.

— Кралица, която си играе с огъня, не може да бъде надежден съюзник.

— А пират, чиито хора са го напуснали при първото изпитание на предаността им, е скапан морски командир, но ето че седя на тази маса.

— Мери си думите, момиче. Нуждаеш се от мен повече, отколкото аз от теб.

— Така ли смяташ? — Танц, всичко беше един танц, започнал дълго преди да стъпи на този окаян остров. А сега начеваше второто му действие. Тя остави запечатаното препоръчително писмо от Муртауг на масата помежду им. — На мен пък ми се струва, че разполагам със златото и възможността да те издигна от най-обикновен престъпник в уважаван, успешен търговец. Фенхароу може да оспори собствеността ти върху островите, но… какво ще стане, ако аз реша да те подкрепя? Ако те превърна от пиратски лорд в пиратски крал?

— И кой ще упълномощи действията на една деветнайсетгодишна принцеса?

Тя посочи с брадичка към свитъка.

— Муртауг Алсбрук. Дори беше така добър да ти напише едно хубаво, дълго писмо по въпроса.

Ролф взе свитъка, огледа го и го метна право в кошчето си за боклук. Звукът отекна в тихия кабинет.

— Аз също ще подкрепя думата й — обяви Дориан, привеждайки се напред, преди Елин да е изръмжала заради неуважението на капитана. — Ако спечелим тази война, двете най-големи кралства на континента ще те признаят за неоспорим крал на пиратите. Заливът на Черепа и Мъртвите острови вече няма да са убежище за хората ти, а истински дом. Ново кралство.

Ролф се изсмя гърлено.

— Приказките на двама млади идеалисти, витаещи в облаците.

— Светът — обади се Елин — ще бъде спасен и съграден наново именно от мечтателите, Ролф.

— Светът ще бъде спасен от воините, от мъжете и жените, които ще пролеят кръвта си за него. Не за празни обещания и захаросани мечти.

Елин залепи длани на масата.

— Може и така да е. Но ако спечелим войната, ще се роди нов свят — свободен свят. Това е обещанието ми… към теб и към всеки друг, който се нареди под знамето ми. По-добър свят. А ти ще трябва да решиш какво ще е мястото ти в него.

— Това е обещанието на малко момиче, което още не знае как се върти светът — заяви Ролф. — За да има ред, са нужни господари. Само един господар може да донесе просперитет и благоденствие. И всеки дръзнал да му се опълчи, плаща прескъпо.

— Злато ли искаш, Ролф? — измърка Елин. — А може би титла? Слава, жени, земи? Или единствено жаждата за кръв те мотивира? — Тя прикова поглед в покритите му с ръкавици ръце. — С какво си платил за картата си? Каква е била крайната ти цел, щом си бил готов на такава жертва?

— Няма какво да ми предложиш, Елин Галантиус, което да не мога да си набавя сам. — Той се ухили лукаво. — Освен ако не ми предложиш ръката си и не ме направиш крал на земите си… което вероятно би ме заинтригувало.

Копеле. Егоистично, долно копеле. Беше я видял с Роуан. И сега извличаше удоволствие от мълчанието им, от смъртта в очите на Роуан.

— Май си заложила на грешния кон — подхвърли Ролф. После стрелна поглед към Дориан. — Каква новина си получил?

Но грешният кон се намеси ловко.

— Няма такава. Освен че шпионите ти в „Океанската роза“ си вършат добре работата. И че Негово Величество е талантлив актьор.

Елин едва стърпя смеха си.

Лицето на Ролф притъмня.

— Напуснете кабинета ми.

— Готов си да отхвърлиш предложението ни за съюзничество заради някаква си дребна свада? — попита студено Дориан.

Елин изсумтя.

— Не бих нарекла погрома над скапания му град и корабите му „дребна свада“.

— Давам ти два дни да напуснеш острова ми — отсече през зъби Ролф. — След това обещанието ми отпреди две години и половина пак ще важи. — Той изгледа презрително спътниците й. — И вземи… менажерията си със себе си.

В устата й се надигна пушек. Очаквала бе съпротива, но… Трябваше да измисли друго решение… да разбере какво са наумили Роуан и Дориан и да начертае следващите си стъпки.

Нека Ролф смята, че оставя танца недовършен.

* * *

Елин тръгна по тесния коридор, а стени от мускули я обграждаха от двете й страни и отзад. Изправи се пред следващата си дилема: Едион.

Братовчед й ги чакаше пред странноприемницата, за да следи за вражески сили. Ако отидеше право при него, щеше да го тикне лице в лице с отдавна загубения му, нищо неподозиращ баща.

Но успя да направи едва три стъпки по коридора, когато Гавриел попита зад гърба й:

— Къде е той?

Тя извърна бавно глава. Смуглото лице на воина беше напрегнато, а очите му — пълни с тъга и решимост.

Елин се подсмихна.

— Ако говориш за милия ни, скъпоценен Лоркан…

— Знаеш за кого говоря.

Роуан пристъпи между двама им, но каменното му изражение не издаваше нищо. Фенрис, който тъкмо излизаше в коридора, затвори вратата на кабинета и ги загледа с мрачно любопитство. О, Роуан й беше разказвал предостатъчно за него. За лицето и тялото му, мечта на всяка жена и на всеки мъж. За нещата, които Майев го караше да върши, колко жертваше заради брата си близнак.

Тя изцъка с език и попита Гавриел:

— Не те ли интересува повече кой е?

Той не се усмихна. Не помръдна. Елин трябваше да спечели време и на себе си, и на Едион…

— Не ти решаваш кога, къде и как ще се срещнеш с него — отсече тя.

— Той ми е син, дявол да го вземе! Аз решавам.

Елин сви рамене.

— Не ти решаваш дали е позволено да го наричаш така.

Карамелените му очи просветнаха; татуираните му ръце се свиха в юмруци.

— Гавриел — намеси се Роуан, — тя няма намерение да го крие от теб.

— Кажи ми къде е синът ми. Веднага.

А, ето го и него. Лицето на Пумата. Воинът, надвивал цели армии, чиято репутация караше дори калени войници да треперят от страх. Чиято кожа беше нашарена с имената на загиналите му братя по оръжие.

Елин обаче почопли ноктите си, сетне свъси вежди към внезапно опустелия коридор зад нея.

— Откъде да знам къде се е дянал.

Само докато примигнат, мястото, където преди секунда бе стояла Лизандра, вече беше празно. Летейки или пълзейки, тя беше изчезнала през прозореца. Да предупреди Едион.

Елин просто заяви студено на Гавриел:

— Никога не ми нареждай.

* * *

Едион и Лизандра вече ги чакаха в „Океанската роза“. На влизане в спретнатия й двор Елин едва събра енергията да отбележи пред Роуан колко е изненадана, че не е предпочел да прекара времето си на острова във войнишка мизерия.

Дориан, който вървеше няколко стъпки зад тях, се засмя тихо, което вероятно беше добър знак. При последната им среща не се беше усмихвал.

А и бяха минали седмици, откакто тя самата се беше смяла, откакто тежестта бе освободила гърдите й достатъчно, че да го стори.

Нареди с поглед на Роуан да я изчака на горния етаж и спря на средата на двора. Дориан, доловил намерението й, също спря.

Вечерният въздух беше напоен с ароматите на сочни плодове и увивни цветя, фонтанчето в средата на двора бълбукаше тихо. Елин се зачуди дали собственикът на странноприемницата не произхождаше от Червената пустиня, дали не бе научил за това приложение на водата, камъка и растенията в Крепостта на Тихите асасини.

Но първите й думи към Дориан бяха други.

— Съжалявам за Рифтхолд.

Загарялото от лятното слънце лице на краля се напрегна.

— Благодаря ти… за помощта.

Елин сви рамене.

— Роуан винаги си търси повод да се изперчи. Драматичните спасителни мисии придават смисъл и удовлетвореност на скучния му безсмъртен живот.

Откъм отворените балконски врати над тях долетя предупредително покашляне, достатъчно остро, че да я уведоми, че Роуан е чул хитроумния й коментар и възнамерява да й го върне, останеха ли насаме.

Тя сдържа усмивката си. Беше приятно изненадана от непринуденото, почтително разбирателство, което бе усетила между елфическия воин и Дориан по време на разходката им дотук.

Махна с ръка на краля да я придружи и подхвана тихо, съзнавайки колко шпиони беше изпратил Ролф в сградата.

— Май двамата с теб в момента сме без корони благодарение на няколко проклети листа хартия.

Дориан не отвърна на усмивката й. Стълбите към втория етаж простенаха под краката им. Почти достигаха стаята, посочена от Дориан, когато той отговори:

— Може и да е за добро.

Тя отвори уста и бързо я затвори, поне веднъж щеше да си замълчи. Ето защо само поклати глава, влизайки вътре.

Разговаряха тихо и подробно. Роуан и Дориан й разказаха изчерпателно за преживяванията си, подканвани от Едион за точна информация относно числеността на вещиците, вида на бойното им облекло, метода им на летене, въздушните им формации. Всякакви подробности, които можеше да предаде на Гибелния легион, за да подсили защитата им откъм север, независимо под чие командване бяха — кой щеше да е генералът на Севера, на когото се полагаше да събере всички парчета информация и с тях да изгради съпротивата им. Но лекотата, с която войската от Железни зъби беше превзела града…

— Манон Черноклюна — замисли се Едион — би била ценен съюзник, ако успеем да я привлечем на наша страна.

Елин надникна към рамото на Роуан, където светъл белег изпъкваше върху златистата кожа под дрехите му.

— Може би, ако настроим Манон срещу собствената й раса, ще избухне свада между вещиците — предложи тя. — Вероятно така ще ни спестят работата по изтребването им и ще се унищожат едни други.

Дориан се поизправи в стола си, но в очите му танцуваше само хладна пресметливост, когато изтъкна:

— Какво целят обаче? Освен да вземат главите ни, разбира се. Защо изобщо се съюзяват с Ераван?

Всички отправиха погледи към фината огърлица от белези в основата на шията й — неизличимото клеймо, обозначаващо я като Убийцата на вещици. Миналата зима Баба Жълтонога бе посетила двореца заради същия този пакт, но имаше ли и нещо друго?

— Ще обмисляме причините по-късно — обяви Елин. — Ако срещнем вещици, пленяваме ги живи. Трябват ми отговори.

После им обясни какво бяха видели в Илиум. Сподели им за заповедта на Бранън: Намери Ключалката. Е, малката му мисийка щеше да почака.

Нямаха край, размишляваше тя, докато вечеряха с пикантен рак и ароматен ориз — вечното тегло, заплахите.

Ераван се готвеше за тази война от десетилетия. Може би дори от векове по време на дългия си сън. А тя получаваше единствено неразгадаеми заповеди от мъртви крале и само някакви си месеци да събере войска срещу него.

Съмняваше се армадата на Майев най-случайно да е отплавала към Ейлве точно когато Бранън й бе наредил да замине за Каменните блата, намиращи се в югозападния полуостров на кралството. И проклетата флота на Морат най-случайно да е кацнала в Залива на Оро — тъкмо от другата му страна.

Нямаше достатъчно време… никакво време да се справи с всичко това.

Но… малки стъпки.

Първо трябваше да се заеме с Ролф. Да им осигури подкрепата на хората му. И да го убеди да й помогне в откриването на Ключалката с магическата си карта.

И все пак… най-напред се налагаше да провери дали проклетата карта изобщо действаше.