Сара Дж. Маас
Империя на бури (46)

44

Светът започна и свърши в пламъци.

Море от огън без място за въздух, за друг звук, освен грохота на потоците от разтопена земя. Истинското сърце на огъня — средството за сътворение и разруха. А тя се давеше в него.

Тежестта му я задушаваше и тя се мяташе под него, търсейки повърхност или дъно, от което да се изтласка нагоре. Но не намираше нито едно от двете.

Когато огънят нахлу в гърлото й, изпълни тялото й и започна да разтапя вътрешностите й, тя закрещя без глас, молейки се за пощада…

Елин.

Името прокънтя из ядрото от пламъци в сърцето на света, призова я като спасителен маяк. Родена бе в очакване на този глас, сляпо го бе издирвала през целия си живот, щеше да го последва до края на съществуванието си…

— ЕЛИН.

Елин се провеси от леглото, усещайки огън в устата си, в гърлото си, в ушите си. Истински огън.

Златисти и сини пламъци се виеха из най-жарките нюанси на червеното. Истински огън изригваше от нея и прогаряше чаршафите, а стаята, останалата част от леглото и корабът сред океана оставаха неизпепелени единствено благодарение на непробиваема, неразрушима стена от въздух.

Ръце, обвити в лед, стиснаха раменете й и озъбеното лице на Роуан изплува сред пламъците, заповядвайки й да диша…

Тя пое глътка въздух. Още огън рукна от гърлото й.

Нямаше нишка, нито верига, с която да придърпа магията си. О, богове… о, богове, дори не долавяше силите й да се изчерпват. Не съществуваше нищо друго, освен пламъците…

Роуан сграбчи лицето й в длани и от допира на лед и вятър с огнената й кожа се издигнаха облаци пара.

— Ти владееш огъня; ти го контролираш. Страхът ти му позволява да те надвие.

Тялото й отново се изви върху леглото, чисто голо. Явно беше изгорила дрехите си — любимата риза на Роуан. Пламъците й се разбушуваха още повече.

Той я стисна здраво и я принуди да го погледне, преди да изръмжи:

— Виждам те. Виждам всяка част от теб. И не се боя.

Няма да се боя.

Линия сред горящата стихия.

Името ми е Елин Ашривер Галантиус.

И няма да се боя.

Въжето се появи пред очите й, сякаш го бе хванала в ръка.

Тъмнина, блажена и спокойна, заля бушуващото огнище.

Тя преглътна веднъж, два пъти.

— Роуан.

Очите му блестяха с почти животинска яркост и оглеждаха всеки сантиметър от нея.

Сърцето му биеше лудо, ехтеше в треска.

— Роуан — повтори тя.

Той не помръдваше, не откъсваше взор от нея, вглъбен да издирва следи от изгаряне, дълбоки рани. Паниката му увисна като тежест в гърдите й.

Елин сграбчи рамото му и впи нокти в него, потресена от неистовата ярост във всеки мускул, като че беше освободил цялата си сила в готовност да се бори за нея, да я запази в тялото й, а не да я загуби като богиня или по-лошо.

— Успокой се. Веднага.

Той не я послуша. Елин врътна очи и изтръгна ръцете му от лицето си, за да отметне чаршафите.

— Добре съм — увери го, изговаряйки отчетливо думите. — Ти се погрижи. А сега ми донеси вода. Жадна съм.

Елементарна, лесна заповед. За да й прислужи, защото знаеше от него, че елфите обичали да се чувстват нужни, да угаждат на онази част от себе си, която ги подтиквала да се суетят около другарката си. За да го извлачи обратно до това простичко ниво на цивилизованост и разум.

Лицето на Роуан оставаше все така обладано от дивашки бяс и от инстинктивния ужас, скрит под него.

Ето защо Елин се приведе, драсна с кучешките си зъби долната му челюст и прошепна до кожата му:

— Ако не започнеш да се държиш като принц, ще спиш на пода.

Той отдръпна разяреното си, другосветско лице от нея, но докато думите й попиваха в съзнанието му, чертите му започнаха да омекват малко по малко. Още изглеждаше вбесен, но поне вече не се канеше да убие невидимата заплаха срещу нея. Доближи я пак и на свой ред драсна нейната челюст със зъби, промълвявайки в ухото й:

— Ще те накарам да съжаляваш за думите си, принцесо.

О, богове! Пръстите на краката й се свиха блажено, но той стана от леглото и движението събуди всеки мускул от голото му тяло. Тя му се усмихна превзето и го зяпна как върви с котешка грация към умивалника и каната върху него.

Кучият му син имаше наглостта да я огледа от глава до пети, вдигайки каната. И да й прати самодоволна мъжкарска усмивка, докато пълнеше чашата точно до ръба с експертна прецизност.

Хрумна й да му отвърне с малко пламък по голия му задник. Той върна каната на мястото й с пресилено спокойствие и тръгна обратно към леглото, без да откъсва очи от нея. Накрая остави чашата с вода на малката нощна масичка.

Елин се изправи на учудващо стабилни крака и застана срещу нещо.

Стаята се изпълни със скърцането на кораба и плисъка на вълните.

— Какво беше това? — попита го тихо.

Погледът му се премрежи.

— Просто… изгубих контрол.

— Защо?

Той надникна към илюминатора и целунатото от луната море отвъд него. Толкова рядко се случваше да избягва очите й.

— Защо? — настоя тя.

Роуан най-сетне я погледна.

— Не знаех дали не те е обсебила отново. — Въпреки че Ключът на Уирда вече беше на нощната масичка, а не около врата й. — Дори след като осъзнах, че просто си в плен на магията, не можах да… Магията те отвлече. От много време не ми се беше случвало да се чудя как… да си те върна. — Той оголи зъби и въздъхна пресекливо, насочвайки гнева към себе си. — Преди да си ме нарекла маркиращо територията си копеле, ми позволи да ти се извиня и да ти обясня, че е много трудно да…

— Роуан. — Той застина. Елин взе малкото разстояние, останало помежду им, и всяка нейна стъпка беше като отговор на някой от въпросите, които си задаваше от мига на сътворението си. — Ти не си човек. И не очаквам да се държиш като такъв.

Той като че ли се напрегна. Но Елин сложи ръка върху голите му гърди, точно над сърцето му. То продължаваше да бумти под дланта й.

Тя продължи тихо, чувствайки тревожния му ритъм.

— Не ме е грижа дали си елф, или човек, Валг или проклет караконджул. Какъвто си, такъв си. А аз искам… нуждая се от някого до себе си, от някого, който не се извинява за това. За същността си. И ти никога не си го правил. — Тя се приведе напред да целуне голата кожа, където допреди малко бе стояла ръката й. — Моля те, не започвай сега. Да, понякога ме вбесяваш с елфическите си глупости, но… Чух гласа ти. Той ме събуди. Изведе ме от онова… място.

Той сведе глава, опирайки челото си в нейното.

— Ще ми се да можех да ти предложа повече. За войната и след нея.

Тя плъзна ръце около голия му кръст.

— Предлагаш ми повече, отколкото някога съм могла да си мечтая. — Усети, че Роуан се кани да възрази, и добави: — А понеже и Дароу, и Ролф ми заявиха, че трябвало да продам ръката си в името на предстоящата война, аз ще сторя точно обратното.

Той изсумтя.

— Колко типично. Но ако Терасен има необходимост от…

— Ето как виждам аз нещата — обяви тя и се отдръпна назад, за да огледа изсеченото му лице. — Не разполагаме с много време. А бракът с кралска особа от друго кралство, с всичките му договори и големите разстояния, плюс месеците, необходими за набирането и изпращане на армия… просто нямаме толкова време. Имаме само настоящето. А и не ми трябва съпруг, който ще се съревновава с мен или който ще се наложи да изпратя в някое убежище, или пък ще се крие по ъглите, когато се събудя, обгърната в пламъци. — Тя отново целуна татуираните му гърди, точно над могъщото му, грохотно сърце. — Ето това, Роуан… само от това имам потребност. Само от това.

Екотът от дълбоката му, треперлива въздишка отекна до скулата й и той помилва косата й, голия й гръб. И по-надолу.

— Кралски двор, способен да промени света.

Тя целуна ъгълчето на устата му.

— Ще намерим начин… заедно. — Думите, които той самият бе изрекъл, които бяха дали шанс за изцеление на разбитото й сърце. И на неговото. Тя добави дрезгаво: — Нараних ли те?

— Не. — Роуан погали с палец скулата й. — Нищо не си ми направила. Нито на когото и да било друг.

Нещо в гърдите й рухна и той я взе на ръце, а тя зарови лице във врата му. Мазолестите му пръсти замилваха гърба й, всеки белег и татуировките, изрисувани от него.

— Ако оцелеем след тази война — промълви след малко тя върху голите му гърди, — с теб ще трябва да се научим да разпускаме. Да се наспиваме нощем.

— Ако оцелеем след тази война, принцесо — отвърна той, плъзвайки палец по извивката на гръбнака й, — с удоволствие ще сторя каквото поискаш. Дори да се науча да разпускам.

— Ами ако не ни чака нито миг покой, дори след като намерим Ключалката и ключовете и изпратим Ераван обратно в пъкленото му измерение?

Шеговитостта по лицето му отстъпи място на нещо по-дълбоко и пръстите му застинаха върху гърба й.

— Дори всеки божи ден над главите ни да надвисва война, дори постоянно да си имаме работа с капризни пратеници, да посещаваме ужасяващи кралства, където да ни се налага да спазваме поведение, с радост ще го върша, ако ти си до мен.

Устните й потрепериха.

— Ах, ти. Кога се научи да изнасяш толкова трогателни речи?

— Просто си търсех оправдание да се науча — рече той и я целуна по бузата.

Сетне плъзна устни надолу, обсипвайки с нежни, хапливи целувки челюстта й, ухото й, шията й. Тялото й се напрегна и омекна едновременно. Тя впи нокти в гърба му и му разкри гърлото си, докато кучешките му зъби драскаха нежно кожата й.

— Обичам те — пророни Роуан и прокара език по мястото, където допреди малко бяха зъбите му. — Бих влязъл в горящото сърце на ада, за да те намеря.

И едва не го беше сторил преди няколко минути, прииска й се да му каже. Вместо това само изви гръб още малко и от гърдите й се изтръгна тъничък, жаден стон. Това чувство… той… щеше ли да има край копнежът? Нуждата не само да е близо до него, но и да го усеща толкова надълбоко в себе си, че душите им да се преплитат една в друга, магиите им да танцуват заедно… Нишката, която я бе извела от онова пламтящо ядро на лудостта и унищожението.

— Моля те — прошепна тя и заби нокти в кръста му, за да подчертае молбата си.

Дълбокият стон на Роуан беше единственият му отговор. Той я надигна и я привлече плътно към тялото си, а тя уви крака около кръста му и му позволи да я отнесе не до леглото, а до стената, където допирът на хладното дърво зад гърба й контрастираше с горещината и твърдостта, които я притискаха отпред…

Той пак прокара език по онова местенце на шията й и Елин простена през зъби:

— Моля те.

Долови усмивката му до кожата си, преди да проникне в нея с един дълъг, могъщ тласък — и да захапе плътта й.

Присвояването, неизтощимо и истинско, от което знаеше, че така отчаяно се бе нуждал. От което тя се нуждаеше и със зъбите му в нея, с тялото му в нея… Щеше да се взриви, да се пръсне от непреодолимата потребност…

Бедрата на Роуан се задвижиха в муден, плавен ритъм, докато кучешките му зъби оставаха забити в шията й. Докато езикът му обхождаше двете точки на удоволствие, обградени от тънка болка, и вкусваше същината й като вино.

Щом апогеят я застигна, от гърлото му протътна нисък, порочен смях, а тя впи зъби в рамото му, за да не изкрещи толкова силно, че да събуди съществата, спящи по морското дъно.

Когато накрая Роуан откъсна уста от шията й и магията му излекува малките дупчици, които бе пробил там, стисна бедрата й и я прикова към стената, навлизайки по-дълбоко, по-силно в нея.

Елин прокара пръсти през косата му и го целуна необуздано, опитвайки собствената си кръв по езика му.

После прошепна в устата му:

— Винаги ще намирам път до теб.

И в този миг, когато тя полетя от ръба, Роуан скочи с нея.

* * *

Манон Черноклюна се събуди.

Нямаше звук, нито миризма, нищо, което да й подскаже защо се бе пробудила, но хищническите й инстинкти бяха доловили нещо нередно, изтръгвайки я от съня.

Тя се надигна в леглото и примигна. От дълбоката й рана беше останала само тъпа болка, а главата й се беше избистрила от онази странна мъглявост.

Стаята беше потънала в почти пълен мрак, с изключение на лунната светлина, която се процеждаше през илюминатора, озарявайки смътно тясната й каюта. От колко ли време се давеше в сън и нетърпима меланхолия?

Заслуша се внимателно в скърцането на кораба. Някъде над нея се чу слабо ръмжене — Абраксос. Жив. И спеше — добре познаваше този сънен, хриптящ звук.

Поразклати оковите около китките си и ги вдигна да огледа закопчалката им. Хитро приспособление, дебелите вериги бяха здраво закачени за стената. Глезените й също бяха оковани.

Не си спомняше кога за последно е била в окови. Как ги бе търпяла Елида цяло десетилетие?

Може би щеше да я открие, след като се измъкнеше оттук. Така или иначе се съмняваше Хавилиард да има вести за Тринайсетте. Щеше да се прокрадне до Абраксос, да отлетят към брега и да намерят Елида, преди да проследят сестринството й. А после… не знаеше какво я очаква след това. Но при всички случаи беше за предпочитане пред това да лежи тук като червей на припек, позволявайки на отчаянието, което я бе обзело през последните дни, да беснее в съзнанието й.

Сякаш го бе призовала, и вратата се отвори.

Дориан се появи на входа със свещ в…

Не беше свещ. Чист пламък се виеше около пръстите му. Озарените му сапфирени очи намериха нейните, вече избистрени.

— Ти ли беше… ти ли изпрати онази вълна от сила?

— Не. — Не й се наложи да гадае много кой е бил в такъв случай. — Вещиците нямат толкова мощна магия.

Той килна глава и пламъците позлатиха синкавочерната му коса.

— Но живеете дълго.

Тя кимна и Дориан прие жеста й като покана да седне в обичайния си стол.

— Нарича се Отдаването — обясни тя и по гръбнака й се плъзна студена тръпка. — Малкото магия, която владеем. Обикновено не разполагаме с магически сили, но в един-единствен момент от живота си вещицата може да призове велика сила, с която да удари враговете си. Ала плаща солена цена: взривът я изпепелява и отдава тялото си на Мрака. В множество битки по време на вещерските войни вещици и от двете страни се жертваха с Отдаване.

— Но това е самоубийство… да се взривиш, за да повлечеш враговете със себе си.

— Така е, и гледката не е приятна. Когато вещица от Железни зъби отдава живота си на Мрака, силата му я изпълва и се освобождава от нея под формата на абаносова вълна. Проявление на чернотата в душите ни.

— Виждала ли си го с очите си?

— Веднъж. От уплашена млада вещица, която бе наясно, че не е способна да си спечели слава по друг начин. Само дето унищожи половината от кохортата на Железни зъби заедно с крочанките.

Съзнанието й се вкопчи в думата. Крочанки. Нейният народ…

Не бяха неин народ. Тя беше от Черноклюните, дявол да го вземе…

— Смяташ ли, че вещиците от Железни зъби ще го използват срещу нас?

— Ако си имате работа с по-нисши сестринства, да. Древните са твърде самомнителни и калени в боя, за да предпочетат Отдаването пред сраженията. Но по-младите, по-слаби сестринства лесно се плашат или искат да си заслужат почести чрез саможертва.

— Това е убийство.

— Това е война. Войната е разрешено убийство, независимо на чия страна се биеш. — По лицето й пробяга гняв и тя попита: — Ти убивал ли си някога?

Той отвори уста да отрече, но светлината в ръката му угасна.

Беше убивал. Навярно с онзи нашийник на врата си. Валгът в него го беше правил. Неведнъж. И с много кръв.

— Спомни си какво са те принудили да вършиш — посъветва го Манон, — когато отново се изправиш срещу тях.

— Едва ли някога ще го забравя, малка вещице.

Той стана и се запъти към вратата.

— Тези окови протриват кожата ми до кръв — оплака се тя. — Сигурна съм, че поне ти изпитваш състрадание към оковани същества. — Дориан спря. Манон вдигна ръце, за да му покаже веригите си. — Давам ти думата си, че няма да навредя никому.

— Не аз решавам. А след като вече проговори, може би, ако разкажеш на Елин каквото иска да знае, ще се издигнеш в очите й.

Манон нямаше представа какво бе искала от нея кралицата. Изобщо.

— Колкото повече стоя тук, малки принце, толкова по-вероятно е да направя някоя глупост, като ме освободите. Позволи ми поне да усетя вятъра по лицето си.

— Имаш прозорец. Застани пред него.

Една част от нея подскочи от грубостта, мъжествеността в тона му, от дръзката поза на широките му рамене.

— Ако спях — измърка тя, — щеше ли да останеш, за да ме погледаш малко?

Ледена насмешка просветна в очите му.

— Ти би ли възразила?

И навярно в знак на безразсъдство и изстъпление, и леко слабоумие от кръвозагубата, Манон отвърна:

— Ако възнамеряваш да се промъкваш тук посред нощ, е редно и аз да получавам някаква облага от това.

Устните му потрепнаха, но усмивката му беше толкова студена и същевременно чувствена, че я накара да се замисли какво ли би било да си поиграе с крал, надарен с първична магия. Дали щеше да я предизвика да се моли за пръв път в живота си. Изглеждаше способен — готов на малко жестокост в спалнята. Кръвта й се пораздвижи.

— Колкото и да се изкушавам да те видя гола и окована… — Той се засмя похотливо. — Едва ли ще ти е особено приятно да загубиш контрола си.

— Бил си с толкова жени, че нуждите на една вещица са ти повече от ясни?

Усмивката му стана ленива.

— Кавалерът не разкрива подобни тайни.

— Колко?

Беше само на двайсет, но някогашен принц и настоящ крал. Жените несъмнено му се лепяха още откакто гласът му бе възмъжал.

— А ти с колко мъже си била? — парира я той.

Тя се подсмихна.

— Достатъчно са, за да знам как да задоволявам нуждите на смъртни принцове. Да те накарам да ме умоляваш.

Нищо че всъщност си мислеше точно за обратното.

Той прекоси стаята с небрежна крачка, влизайки в обсега на веригите й, надвеси се над нея, докато почти не опря нос в нейния, и без нито капка шеговитост по лицето си по свирепата си, красива уста, той заяви:

— Не смятам, че си способна да задоволиш моите нужди, малка вещице. И повече никога за нищо няма да се моля в живота си.

След това си тръгна. Манон го изпрати с поглед, съскайки от яд, задето не се беше възползвала от възможността да го сграбчи, да го вземе за заложник и да изиска свободата си в замяна на живота му; заради самонадеяното му твърдение; заради огъня, който бе разпалил в най-тайното кътче на тялото й и чието лумтене я предизвика да стисне бедрата си.

Никога досега не й бяха отказвали. Мъжете бяха готови да станат на парчета, понякога буквално, за да влязат в леглото й. А тя… Тя не знаеше какво би сторила, ако той бе приел предложението й, ако беше решила да провери на какво точно е способен кралят с красивата си уста и атлетично тяло. А това единствено отвличаше вниманието й от настоящото й положение, даваше й повод да се мрази далеч повече.

Още прогаряше вратата с гнева си, когато тя се отвори отново.

Дориан се облегна на вехтото дърво с премрежен от желание или омраза поглед. Може би от двете. И дръпна резето, без дори да го погледне.

Сърцето й ускори ритъма си и цялото й безсмъртно внимание се съсредоточи върху равномерното му, спокойно дишане, върху непроницаемото му лице.

Той пророни с дрезгав глас:

— Няма да си губя времето да те увещавам колко глупаво би било да опиташ да ме вземеш за заложник.

— А аз няма да губя моето да те съветвам да вземеш само каквото ти предлагам и нищо повече.

Тя напрегна слуха си, но проклетото му сърце дори не трепна. Не долови нито следа от страх.

— Искам да чуя, че си съгласна — заяви той и стрелна очи към веригите.

Отне й секунда да проумее какво има предвид, а след това се изсмя гърлено.

— Толкова си съобразителен, малки принце. Но отговорът ми е „да“. Правя го по своя собствена воля. Ще си остане нашата малка тайна.

И бездруго вече беше никой. Да сподели леглото си с врага, не представляваше нищо в сравнение с крочанската кръв, течаща във вените й.

Започна да разкопчава бялата риза, която носеше от незнайно колко време, но той изръмжа:

— Аз ще го направя.

Можеше да си го избие от главата. Тя докосна второто копче.

Невидими ръце сграбчиха китките й толкова силно, че пръстите й пуснаха ризата.

Дориан я доближи.

— Казах, че аз ще го направя. — Той се извиси над нея и Манон обходи с поглед всеки сантиметър от него. През тялото й пробяга сладостна тръпка. — Съветвам те да ме слушаш.

Съвършената мъжка арогантност в тази му заповед…

— Играеш си със смъртта, ако…

Той сведе уста до нейната.

Допирът му беше лек като перце, едва осезаем. Устремен, преднамерен и толкова неочакван, че тялото й се изви малко към него.

Той целуна ъгълчето на устата й със същата нежност. Сетне и другото. Тя не помръдваше, не дишаше дори, сякаш всяка част от тялото й чакаше да види какво ще предприеме след това.

Дориан обаче се отдръпна, проучвайки очите й с хладен поглед. И видя нещо в тях, което го накара да отстъпи назад.

Невидимите пръсти върху китките й изчезнаха. Вратата се отключи. И нахаканата усмивка се върна на лицето му.

— Може би някоя друга нощ, малка вещице — повдигна рамо Дориан.

Манон едва не изкрещя, когато излезе през вратата — и не се върна.