Сара Дж. Маас
Империя на бури (43)

41

Елида се беше скътала в един тайник в пода на най-големия фургон и се молеше никой да не я открие. Или да реши да опожари лагера. Трескавото й дишане беше единственият звук наоколо. Въздухът в тясното пространство се нагорещи и болезнени спазми започнаха да пронизват свитите й на топка крака, но тя не излезе от скривалището си.

Лоркан беше хукнал навън — право към хаоса. А тя беше избягала от палатката тъкмо навреме да види как четири илкена — крилати илкени — се спускат над лагера. Не остана да наблюдава какво ще последва.

Времето се заизнизва — минути или часове, не можеше да прецени.

Тя беше отговорна за това. Тя беше довела тези същества в лагера, при трупата, при кервана…

Писъците се усилиха, сетне намаляха. И изчезнаха.

Лоркан можеше да е мъртъв. Всички можеше да са мъртви.

Елида напрегна слуха си и опита да укроти дишането си, за да се ослуша за признаци на живот, на раздвижване край тясното й, задушно скривалище, което несъмнено беше предвидено за превозване на контрабандни стоки, не на човешки същества.

Не можеше да остане скрита още дълго. Ако илкените бяха избили всички навън, щяха да претърсят фургоните за оцелели. И по всяка вероятност щяха да я надушат.

Трябваше да избяга. Да излезе от тайника, да се огледа добре и да хукне към тъмните поля с надеждата, че там не дебнеха още зверове. Стъпалата и прасците й се бяха вкочанили още преди минути и я гъделичкаха нетърпимо. Кой знае дали изобщо можеше да върви, а и глупавият й, безполезен крак…

Заслуша се отново, молейки се на Анийт да насочи вниманието на илкените другаде.

Посрещна я само тишина. Писъците бяха стихнали напълно.

Сега. Трябваше да тръгне сега, за да се възползва от прикритието на тъмнината.

Не позволи на страха да лее още отрова в кръвта й. Беше се измъкнала жива от Морат и бе оцеляла седмици наред съвсем сама. Щеше да се справи и с това, нямаше друг избор, а и на драго сърце щеше да мие чиниите на кралицата, ако само така можеше да спаси живота си…

Елида се изправи и повдигна тихо капака с болезнени рамене, докато не усети как малкото декоративно килимче се плъзва по него. Огледа вътрешността на фургона, празните пейки от двете му страни, след това впери взор в нощта, която я зовеше отвъд тях. Откъм лагера зад нея се разливаше светлина, но напред… черно море. Полето се намираше на десетина метра.

Елида надигна капака достатъчно, че да изпълзи по корем върху дървените дъски на пода, изтръпвайки от скърцането на старите му панти. Но робата й се закачи на нещо и я принуди да спре. Тя стисна зъби и задърпа слепешком. Платът се беше заклещил някъде в тайника. Анийт да й е на помощ…

— Кажи ми сега — провлачи дълбок мъжки глас зад нея откъм седалката на кочияша — какво щеше да направиш, ако бях илкен?

Облекчението стопи костите й и едва сдържа надигналия се в гърлото й стон. Като се обърна, забеляза Лоркан да седи окъпан в черна кръв на седалката зад кочияшката, изпънал крака пред себе си. Захвърлил бе на пода брадвата и меча си — покрити в същата черна кръв — и дъвчеше безгрижно дълъг стрък жито, вперил очи в брезентовата стена на фургона.

— На твое място — продължи умислено той, без да я поглежда — първо бих разкарал тая роба. Побегнеш ли, със сигурност ще се препънеш в нея, а и червеното е като сигнал за обяд.

Елида пак издърпа края на робата и платът най-сетне се скъса. Тя свъси вежди и опипа мястото, където се бе закачила, откривайки щръкнала дъска.

— И второ — продължи Лоркан, без дори да направи усилието да избърше черната кръв от лицето си, — бих казал проклетата истина на моя милост. Знаеше ли, че илкените обожават да говорят, ако ги мотивираш достатъчно? Споделиха ми някои много, много пикантни неща. — Тъмните му очи най-сетне се плъзнаха към нея с неописуема ожесточеност. — Но ти не ми довери истината, нали, Елида?

* * *

Очите й бяха изцъклени, а лицето й — пребледняло под грима. Беше загубила тюрбана и част от тъмната й коса се измъкна от фибите, докато изпълзяваше от скривалището си. Лоркан следеше всяко нейно движение, размишлявайки какво да я прави.

Лъжкиня. Хитроумна малка лъжкиня.

Елида Локан, законна лейди на Перант, се измъкна от тайника, затръшна капака му и впери свиреп поглед в него, коленичила на пода. Той й отговори със също толкова свирепо изражение.

— Защо да ти се доверявам — подхвана тя с впечатляващо студен глас, — като се има предвид, че си ме преследвал дни наред в гората? Защо да ти разкривам каквото и да било за себе си, при положение че можеше да ме продадеш на онзи с най-пълна кесия?

Цялото тяло го болеше; главата му пулсираше заради клането, от което едва се беше измъкнал жив. Илкените бяха паднали, но не без съпротива. А онзи, който беше запазил жив, който Ник и Омбриел го бяха умолявали да убие, за да приключи всичко, всъщност му беше разказал съвсем малко.

Лоркан обаче реши, че не е нужно съпругата му да научава колко точно, както и че е време да провери колко ще му сподели самата тя, ако я заблудеше с малко от своите лъжи.

Елида надникна към оръжията му, към смърдящата кръв, покриваща кожата му като олио.

— Всичките ли уби?

Той извади житния стрък от устата си.

— Смяташ ли, че щях да седя тук, ако не бях?

Елида Локан не беше най-обикновена девойка, тръгнала към родината, за да служи на кралицата си. Беше лейди с кралска кръв, решена да се върне при огнедишащата кучка в северните земи, за да й предложи услугите си. Двете с Елин щяха да са добра комбина. Миловидната лъжкиня и непоносимо нахаканата принцеса.

Елида се стовари на пейката и започна да разтрива стъпалата и прасците си.

— Рискувам кожата си заради теб — продължи с премерено спокоен глас Лоркан, — а ти решаваш да ми спестиш информацията, че чичо ти не е просто някакъв си командир в Морат, а дясната ръка на Ераван. И ти си най-ценното му притежание.

— Казах ти достатъчно от истината. Няма значение коя съм. И не съм ничие притежание.

Гневът му дръпна свирепо повода, който старателно бе държал съвсем къс, докато проследяваше мириса й до фургона. Навън останалите стягаха трескаво багажа си, подготвяйки се да избягат под булото на нощта, преди хората от селото да са обвинили тях за нещастието.

— Напротив, има значение коя си. Чичо ти знае, че кралицата на Терасен би платила прескъпо, за да си те върне. Ти не си просто развъдна кобила, а средство за преговаряне. Може би се надява именно с твоя помощ оная кучка да коленичи пред него.

По изваяното й лице проблесна ярост.

— И ти имаш предостатъчно тайни, Лоркан. — Тя изплю името му като проклятие. — И още не мога да реша дали да приемам като обида, или като забавна подробност факта, че ме смяташ за твърде глупава, за да забележа. Намираш ме за някое изумяло от страх момиченце, прекалено благодарно за появата на толкова силен, мистериозен воин, че да се зачуди защо пътищата ни се пресякоха, какво целиш и каква ще е твоята облага от всичко това. Дадох ти точно онова, което искаше да видиш: загубена млада жена, изпаднала в нужда, що-годе опитна в лъжите и измамите, но в общи линии безобидна. А ти с типичната за всички безсмъртни самомнителност даже не се замисли. И защо да се хабиш, след като всички човеци са безполезни? Защо да си правиш труда, като и бездруго възнамеряваш да ме изоставиш в мига, в който получиш каквото искаш от мен?

Лоркан примигна насреща й и стъпи здраво на крака. Тя не трепна дори.

Не можеше да си спомни кога за последно някой му беше приказвал така.

— Съветвам те да внимаваш с тона.

Елида му се подсмихна ненавистно.

— Или какво? Ще ме продадеш на Морат? Ще ме използваш, за да се промъкнеш в крепостта?

— Не ми беше хрумвало, но благодаря за идеята.

Тя преглътна сухо — единственият белег, че се страхуваше. А после заяви с ясен, непоколебим глас:

— Ако опиташ да ме завлечеш обратно в Морат, ще сложа край на живота си, преди да си достигнал крепостния мост.

В крайна сметка тази й заплаха успя да укроти гнева му, жестокото му възмущение от това, че… че наистина се бе възползвала от очакванията му за нея, от арогантността и предразсъдъците му.

Той се обърна към нея с премерени думи.

— Какво носиш със себе си и защо те преследват така неуморно заради него? Не те издирват заради кралската ти кръв, нито заради магията ти или защото точно теб трябва да използват в развъдните си експерименти. Какво криеш през цялото време?

Явно тази нощ предразполагаше към откровения или пък близката среща със смъртта я правеше леко безразсъдна, защото Елида каза:

— Подарък… за Селена Сардотиен. От една пленница в Морат, която дълго време е чакала да й се отблагодари за някогашна добрина. Друго не знам.

Подарък за наемната убийца — не за кралицата. Може би нещо незначително, но…

— Дай да го видя.

— Не.

Отново впиха погледи един в друг. И Лоркан знаеше, че ако реши, може просто да я изчака да заспи, да открадне загадъчния предмет и да изчезне. Да разбере защо го брани толкова ревностно.

Но една малка, глупава част от него бе наясно и че отнемеше ли нещо от тази толкова ограбвана жена… едва ли щеше да му го прости. През вековете беше правил купища невъобразими, жестоки неща, без да се замисли. И то с наслада, със задоволство.

Сега обаче нещо го възпираше. Нещо… незнайно какво го караше да се замисли.

Елида като че ли прочете мислите му с неясната си дарба. Отпусна рамене и впери празен поглед в брезентовата стена на фургона, заслушана в приближаващите викове на спътниците им — подканваха се едни други да побързат и да съберат само най-важното.

Накрая пророни тихо:

— Мериън е името на покойната ми майка. Тя умря, защитавайки Елин Галантиус от един асасин. Спечели й време да избяга, за да може един ден да се върне в кралството и да ни спаси. Чичо ми Върнън гледаше с усмивка как екзекутират пред двореца ни баща ми, законния лорд на Перант. После си присвои титлата, земите и дома му. През следващите десет години чичо ми ме държа заключена с дойката ми в най-високата кула на двореца в Перант. Когато счупих глезена си, той не пусна никого от лечителите да ми помогне, понеже им нямаше вяра. Нареди да сложат решетки на прозорците, за да не се хвърля от кулата, и закопча глезените ми в окови, за да не избягам. Изкара ме от затвора ми само за да ме тикне в един затворнически фургон и да ме откара до Морат. Там ме принуди да работя като слугиня, ей така, за да се радва на унижението и ужаса ми. Всеки божи ден планирах бягството си. А когато моментът настъпи… се възползвах. Не знаех за илкените; само бях чувала слухове за адските твари, които развъждаха в подземията на крепостта. Нямам земи, пари и армия, които да предложа на Елин Галантиус. Ала ще я намеря и ще й помогна както мога. Ще съм доволна, ако и само на едно момиче като мен спестя ужаса, който аз преживях.

Той позволи на искреността в думите й да попие в съзнанието му. Да промени представата му за нея. Неговите собствени планове.

После каза грубо:

— Аз съм на повече от петстотин години. Положил съм кръвна клетва пред елфическата кралица Майев и съм неин помощник-командир. Правил съм велики и ужасяващи неща в нейно име и ще върша още, преди смъртта да ме вземе. Отраснах без баща по улиците на Доранел и бесувах с другите захвърлени деца, докато не осъзнах, че дарбата ми ме прави различен от тях. Тя привлече вниманието на Майев. Убивам по-бързо от всеки; усещам кога смъртта приближава. Мисля, че магията ми е смърт и е дар от самия Хелас. Тук съм от името на кралицата ми, макар и без нейно позволение. Не е изключено да ме накаже със смърт заради провинението ми. Ако хората й ме намерят, е за твое добро да се преструваш, че не ме познаваш.

Имаше и още, но… Елида също бе запазила част от тайните си. Бяха се изповядали достатъчно засега.

Нито капка страх не почерни мириса й.

— Имаш ли семейство? — бе единственото, което попита.

— Не.

— А приятели?

— Не.

Хунтата му не се броеше. Проклетият Белотрън най-безцеремонно ги беше изоставил, за да служи на Елин Галантиус; Фенрис не криеше, че мрази кръвната връзка с кралицата им; Вон все беше другаде; непоклатимата сдържаност на Гавриел го вбесяваше; а Конал беше твърде зает в спалнята на Майев.

Елида килна глава и няколко кичура се свлякоха пред лицето й. Прииска му се да ги отметне, за да прочете изражението в тъмните й очи. Но ръцете му бяха изцапани с гнусна кръв. А и имаше чувството, че Елида Локан не позволяваше да я докосват без разрешение.

— Значи — пророни тя, — с теб си приличаме поне в това отношение.

Нямаха семейство, нито приятели. Не му се беше струвало толкова жалко, докато не го чу от нейната уста, докато не се видя през нейните очи.

Моли изрева нещо близо до фургона и Елида сви рамене, ставайки на крака.

— Трябва да се приведеш в нормален вид. Пак си заприличал на воин.

Лоркан не знаеше дали да го приема като комплимент.

— За жалост, Ник и Омбриел вече се досещат, че не сме тези, за които се представяме.

В очите й просветна тревога.

— Да се отцепим ли…

— Не. Ще си мълчат. — Макар и само защото бяха станали свидетели как Лоркан се справя с илкените и знаеха какво точно можеше да им се случи, ако проронеха и дума. — Можем да останем още малко, докато се поуталожат нещата.

Елида кимна и тръгна към изхода на фургона, куцайки осезаемо. За да слезе, първо седна на ръба — съсипаният й глезен я болеше твърде много, за да скочи на земята. Но в движенията й прозираше смирение и достойнство, въпреки че изсъска от болка, когато кракът й стъпи в калта.

После се загуби с куцукане в нощта, без да погледне назад към Лоркан.

А той се чудеше с какво, по дяволите, се захваща.