Л. С. Хилтън
Домина (3)

2.

— Мис Тиърлинк? Елизабет Тиърлинк?

— Аз съм.

— Казвам се Тейдж Стал. Моля да простите нахлуването ми без покана, но не устоях на очарованието на експонатите.

— Много се радвам.

— Отдавна ли притежавате галерията?

— Немного отдавна — едва от пролетта.

— Е, мястото е прекрасно.

— Благодаря, желая ви приятно разглеждане.

Клиентът се отдалечи в тълпата, макар че „Джентилески“ побираше едва около трийсет души. Помещението ми може и да беше дълго само петнайсет крачки, но всяка от тях ми принадлежеше. Галерията беше на партера на неизползваната военноморска сграда в самия край на острова, близо до спирка „Сан Базилио“ на vaporetto^[1]: обикновена функционална архитектура от деветнайсети век, която контрастираше с великолепната гледка на изток от Джудека. Красотата на Венеция е банална тема — не може да се каже нищо, което вече да не е казано по-добре — но затова моята галерия ми харесваше още повече, жест към корените на този град, чието очарование беше основано върху кораби, пот и подправки.

Първата ми италианска презентация беше експозиция на група сръбски художници, Хаос Collective, които работеха в запустяла сграда в Белград. Експонатите — бродирани колажи и платна, украсени с причудливи, случайно намерени обекти — бяха традиционни и умишлено аполитични, непретенциозни и приятни за окото, каквито бяха и цените. И се продаваха. Наистина се продаваха. Бях решила да започна със скромно откриване през август. Елизабет Тиърлинк бе успяла да се запознае с много от нужните й хора, когато керванът на Биеналето премина през Венеция през пролетта, но беше много далеч от доказването си. Сравнително тихите месеци около филмовия фестивал, когато градът принадлежи най-вече на туристите и на намаляващия брой обслужващи ги венецианци, бяха идеалното време за създаване на контакти и нова идентичност.

Бях прекарала седмици в писане на поканите за откриването, подготвяне на кратко съобщение за пресата, избор на подходящата сива ленена хартия за каталога и преговори с фирма за боядисване на стените на галерията отново в бяло. (Купувачите на съвременно изкуство очакват бели стени така, както очакват произведенията да бъдат конфронтационни, двусмислени или провокационни.) Не беше много по-различно от „кипящия“ труд по време на работата ми в аукционната къща в Лондон, но разликата беше огромна. За начало имах истинско бюро, Poltrona 773, базирано на модел на Албини от 1953, което впечатляваше италианските посетители, ако не някой друг, и всъщност можех да си седя до него, без да бъда смъмряна за безделие. Все още нямах помощник — бях наела няколко студенти от университета да предлагат просеко и да вземат палтата, но те се обръщаха към мен като „синьора Тиърлинк“, а не с „Хъм“.

Само за миг ми се прииска да мога да се върна назад, да повдигна завесата на всичко случило се и да покажа на по-младото си аз моето бъдеще. Тези гости и чаши бяха истински, както и написаните на ръка етикети, които студентите поставяха под експонатите, за да покажат, че са откупени. Застанала там — хладнокръвна, изискана, уверена, дори аз се почувствах истинска. Успехът ми, макар и сравнително скромен, не ме караше да се чувствам принизена. Караше ме да се чувствам възхитена.

В другия край на залата скандинавецът Стал лениво разлистваше моя внимателно написан каталог. Видях, че направи знак на един от студентите и извади портфейла си. Той купуваше. Понечих да тръгна към него, но някой сложи ръка на рамото ми и аз се обърнах. Един по-възрастен мъж, сериозен, облечен благоприлично в сако от туид, въпреки жегата. Предположих, че е заблуден турист или може би професор от близкия университет „Ка Фоскари“, но акцентът му при първите внимателни думи на английски показваше, че е руснак, така че аз колебливо казах „Добър вечер“.

— Говорите руски?

— Малко, за съжаление. — Преминах на английски. — С какво мога да ви бъда полезна?

— Вие ли сте Елизабет Тиърлинк?

— Да.

Той ми подаде визитка официално, с лек поклон. На нея пишеше името му — д-р Иван Казбич — и адрес на галерия в Белград, Сърбия. Значи трябва да е чувал за Хаос.

— Дойдох, за да говоря с вас от името на моя работодател. Имате ли няколко минути?

— О! Е, разбира се — отговорих заинтригувана.

— Бих предпочел да говорим насаме.

Погледнах часовника си. Седем и двайсет и пет.

— Разбира се, ако нямате нищо против да почакате малко. Откриването скоро ще свърши.

Той огледа стените. Стал очевидно беше купил последните три експоната, тъй като под всеки вече имаше табелка „Продадено“ в тъмночервено мастило.

— Сигурно сте много доволна.

— Така е, благодаря. Извинете ме за момент.

Отидох да поговоря със Стал, който се помайваше, докато последните гости се събираха пред вратата, разменяха сбогувания и планове за вечеря. Той ме попита дали бих искала да се присъединя към него в „Харис бар“, което ми каза всичко, необходимо да знам за него в този момент. Ако Венеция е най-великият шедьовър, създаден от човешкия вид, защо някой би поискал да се храни в единственото място без изглед, където да гледа само безрадостните физиономии на клиентите? Прехапах езика си, обясних, че имам среща и го изпратих учтиво, но твърдо навън към кея, където небето едва започваше да прелива от сапфирено в пастелнозелено. Благодарих на помощниците, които бяха подредили каталозите и разчистили бутилките и чашите, платих им в брой и затворих вратата зад тях, преди да се присъединя към доктор Казбич.

— Извинете, че ви накарах да чакате.

— Няма нищо.

Казбич обясни, че работи за един колекционер, който се интересува от оценка на неговите произведения, намиращи се във Франция. Дали извършвам такава дейност? От известно време не го бях правила, но по-рано в аукционната къща бях оценявала експонати, някои от които с изненадващи резултати. Колекцията била… значителна, продължи той. Знаех какво означаваше това. Попитах дали клиентът му не е обмислял да използват експертите от IFAR — Международната фондация за изследвания в изкуството. Нямало никакво съмнение относно историята на произхода, върна ми топката той с крива усмивка, показваща, че и двамата знаехме за какво става дума. Това било просто една частна оценка. Следователно не съвсем почтено, но и двамата знаехме това. Предложение, което порядъчно момиче не би трябвало да приема, поне не и докато не знае каква ще бъде цената. Намекване, че тайнственият работодател естествено щял да поеме разходите и таксата за консултацията от 20 000 евро, допълнително 100 000 при представяне на доклада. Можело да направя предварително посещение, за да видя творбите, а след това щях да разполагам с две седмици, за да завърша оценката.

— Бих могла да проявя интерес — отговорих веднага.

Не мислех, че този, който предлага такива пари, ще бъде впечатлен, ако губя време в колебания. Изобщо не беше моя работа какво би искал да направи клиентът с оценката. Доктор Казбич ми подаде плик с цвят на прясно масло и зачака търпеливо да го отворя. Вътре имаше чек на името на Елизабет Тиърлинк от една банка в Кипър за първата посочена сума и лист хартия само с едно име. Павел Йермолов.

За момент се втренчих невярващо в името. Не се изумявах често. Но Павел Йермолов! Можех да видя картините на Павел Йермолов. Или по-скоро Павел Йермолов смяташе, че съм достатъчно добра, за да видя неговите картини. Мисля, че Казбич разбра, че с радост бих му върнала чека с разменени имена заради възможността, която ми даваше.

Колекцията на Йермолов беше загадка, предмет на легенди и ненаситни слухове. Второ поколение олигарх, той имаше репутация на много сериозен купувач, но не се появяваше лично в изложбените зали, предпочитайки да купува чрез серия от взаимозаменяеми и анонимни посредници. Свързваха го с успешни оферти за Матис, за Пикасо и — донякъде неочаквано — за Джакопо Понтормо през последните пет години, докато Полък определено бе закупен от името на една от компаниите му. А освен това имаше и двете картини от Ботичели на Джеймисън.

Наречени така на името на американски барон разбойник, който ги изнесъл по съмнителен начин от Италия през деветнайсети век, за местонахождението на картините на Ботичели се предаваха всякакви слухове и конспирации. Двоен медальон — картините Благовещение и Мадона с дете не са били виждани от публика в продължение на сто и петдесет години. Някои интернет експерти се съмняваха в тяхното съществуване, като твърдяха, че са били унищожени при пожар в имението на Джеймисън в северната част на щата Ню Йорк и презастраховани с измама, за да увеличат намаляващите активи на семейството, други докладваха, че са виждани в Катар или в Корея. Името на Йермолов се свързваше с тях при неясна продажба преди десетилетие в Цюрих, но никой не знаеше със сигурност дали той ги притежава.

— Отговорът е да. Моля, кажете на господин…

Той ме прекъсна театрално с пръст на устните си:

— Моят работодател очаква пълна дискретност.

— Разбира се, извинете.

— Няма нищо, мис Тиърлинк. Имате визитката ми. Когато сте готова да пътувате, моля, свържете се с мен и аз ще организирам всичко.

Той не носеше шапка, но когато вратата на галерията се затвори зад него, бях сигурна, че я повдигна за поздрав.

Малко по-късно в апартамента си на кампо „Санта Маргерита“, докато се наслаждавах във ваната на чаша „Соаве“, стисках в ръка визитката като талисман. Обичах да лежа така в ранната вечер, да слушам как децата играят долу на площада, момичетата, които въртяха въже за скачане, момчетата с техните футболни топки и скейтбордове, докато продавачите на пазара опаковаха кутиите си с калмари и molech^[2], а кафенетата бяха пълни с туристи и бтуденти. Усещането беше… по съседски.

Опитвах се да си представя творбите в колекцията на Йермолов. Картините бяха единственото нещо, което ми липсваше след работата ми в аукционната къща. Засега успявах да избягвам да се занимавам с неща, които в действителност презирах, но не можех да се преструвам пред себе си, че произведенията, които „Джентилески“ току-що продаде, са нещо повече от благовиден боклук. Липсваше ми не само онзи първоначален сблъсък с красотата, но и привилегията да прекарвам време с картините, почти еротичното очакване, провокирано от техните бавни откровения, начинът, по който човек може да потъне в картината, да я гледа отново и отново, и пак да бъде трогнат или развълнуван, или удивен. Първото ми посещение в Националната галерия като ученичка беше променило живота ми и оттогава единствено картините никога не ме разочароваха. И цигарите, да кажем.

Мислейки за плановете си за есента, осъзнах, че предложението на Йермолов беше не само изключително ласкателно, но и отправено в идеалния момент. Печалбите от Балканската експозиция щяха да покрият разходите на галерията за известно време, но апартаментът ми и работата по него бяха погълнали малко над половината от наличните ми средства. Да бъдеш богат е толкова скъпо. Можех да намеря нещо под наем, когато пристигнах във Венеция преди девет месеца, но гладът за жилище — даже за дом, който най-сетне да е неоспоримо мой — беше по-силен от благоразумието. Жилището беше собственост на „Джентилески“, заплатено в брой, чрез банката на галерията в Панама. Надявах се евентуално да започна на вторичния пазар, като продавам добри картини от предишни собственици, но за момента ми липсваше паричен поток, за да се занимавам с нещо по-различно от „млади художници“ под границата от 100 бона. И все пак нова творба, която няма стойност извън статута си във валута, може да бъде изключително изгодна, ако модата е на нейна страна. Така че имах нужда от нещо изключително зрелищно за новия сезон, от откритие, което да мога да купя евтино и да продавам скъпо следващата пролет. Имаше едно датско момиче, което ме интересуваше; бях видяла онлайн нейна експозиция при завършването й на „Сейнт Мартин“ в Лондон и имаше една серия от прости графични платна — странно завладяващи златисти сфери на мрачен фон — които смятах, че ще стоят много добре на фона на емоционалната светлина на лагуната. Може би частно разглеждане по здрач, ако успеех да ги взема… После трябваше да се потрудя и над руския; струваше ми се практично да ползвам този език сега, когато толкова много руснаци купуваха изкуство на Запад, но по всичко личеше, че ще ми потрябва по-рано, отколкото си мислех. Не се заблуждавах, че двамата с Йермолов ще разговаряме свободно на руски (ако той изобщо благоволи да присъства), но звуците на езика бяха започнали да придобиват значение и мислех, че трябва да се постарая да се справя с основните любезни фрази.

Бях намерила една пенсионирана оперна певица, Маша, която живееше в истинска мансарда зад „Ла Фениче“, където даваше уроци по руски. Учителката ми беше родена във Венеция, както казваше тя, дете на двойка руски оперни певци, избягали от Съветския съюз по време на турне в Италия веднага след Втората световна война, но тя все още говореше италиански със силен акцент, а мрачното й студио, след изкачване на шест етажа по тесни стълби, приличаше на декор за аматьорска драматична постановка на Чехов. Върху всяка повърхност, която не беше покрита от шалове с тежки ресни, бяха разположени икони. Имаше истински самовар, рафтове с руска поезия и лека миазма от варена сланина. Маша трябва да беше около осемдесетте и никога не беше стъпвала в Русия, но се представяше за чиста белогвардейка, описваше сцени от живота на родителите си в Петербург, които можеше да са подбрани само от романи, и със сумтене коригираше интонацията на говорителите по руските радиостанции, които включваше, за да ми помогне да се упражнявам. Оф, отсичаше тя с решително отвращение, въртейки очи под боядисания си черен кок, не овв. „Трагедия, трагедия“, сякаш всички злини на сталинизма бяха концентрирани в неправилното произношение на едно фамилно име. Като цяло тя бе една чудесна стара измамница. Може би затова я харесвах толкова много.