Л. С. Хилтън
Домина (10)

9.

Всеки ден във Венеция настъпва момент, когато градът сякаш е направен изцяло от сребро. Когато и последният отблясък на здрачаването се потопи в лагуната, камък и вода се сливат в една гравюра, в нюанси на старо олово, трептящо сребристочерно и блестящо бяло злато. Трябва да го търсите, да изчакате настъпването му, но това е моментът, когато градът в най-голяма степен се разкрива изцяло и загадъчно. Този момент вече настъпваше по-рано, но дните все още бяха топли, а в следобедните часове плажовете на Лидо оставаха пренаселени. Един следобед, около седмица след посещението ми в „Марциана“, си мислех да взема вапоретото и да отида да поплувам. Бях работила доста съвестно в галерията по плановете за новата експозиция, но към три часа следобед — мъртвото време в Италия — започна да ми става скучно и не можех да измисля нищо друго, което да ми се прави. Тъкмо щях да си събера багажа, когато чух вратата. Бях сложила табелката „Затворено“, тъй като не се продаваше нищо, но посетителят, жена, по звука от токчетата й, се устреми целенасочено към бюрото ми в задната част на помещението.

— Елизабет!

Беше рускинята от сватбата на Карлота.

— Елена. Хм, здравей. Радвам се да те видя във Венеция!

Елена носеше тъмносиня копринена рокля, високи сандали на дървена платформа и твърда бежова сламена шапка, за да предпази от слънцето останките от някогашния си тен. Чанта в хармониращ цвят от „Ермес“ и чифт огромни слънчеви очила от „Том Форд“ висяха от ръката й.

— За дълго ли си тук?

— Само за няколко дни. — Тя изглеждаше притеснена. — Всъщност дойдох да се видя с теб.

— Наистина ли? Е, за съжаление в момента нямам експозиция, както можеш да видиш, но…

— Мислех, че може би искаш да пием кафе. Бихме могли… да поговорим.

— О! Е, разбира се. Къде си отседнала?

— В „Чиприани“.

— Разбира се. Е, а в момента съм свободна, Елена. Може би искаш да пресечем отсреща? Градините са прекрасни и прохладни. — Нещо в покрусеното й изражение ме накара да й говоря успокоително, като на изгубило се дете. Тя притисна ръка към гърлото си и преглътна трудно, след това театрално кимна с глава надясно.

— Бих предпочела на по-уединено място. Съпругът ми е много покровителствен, разбираш ли.

Проследих посоката на кимването й и видях чифт яки рамене, облечени в костюм, и дебел врат, очертаващи се под слънчевата светлина пред вратите на галерията. Плътно закопчаната яка почти скриваше дръжката на татуирана кама точно под челюстта като на питбул. Ако това беше бодигардът на Елена, можех да разбера защо искаше да се отърве от него.

Събрах нещата си и взех ключовете от горното чекмедже на бюрото.

— Разбира се… Мога да затворя за известно време. Защо не се поразходим покрай „Затере“^[1]? Там покрай водата има много кафенета — можем да изберем някое от тях.

— Спасибо. — Тя ми благодари на руски и пристъпи бързо към горилата, сочейки наляво, посоката, в която щяхме да отидем. Той се отдалечи и тя ме изчака да заключа.

— Той ще се върне след половин час.

Вървяхме рамо до рамо към църквата „Джезуати“, Елена се оглеждаше наоколо, за да се увери в близостта на охраната. След като разменихме няколко думи за чудесната сватба на Карлота, започнах да дърдоря за доброто старо време, а след това й посочих някои от забележителностите отвъд канала на Джудека.

— Искаш ли да влезем в църквата? — попитах я, когато спряхме пред бялата барокова фасада. — Таваните са много известни. Тиеполо.

Тя се съгласи и аз изрових някакви дребни пари от чантата си, за да купя два билета. Когато минахме през вестибюла в наоса, забелязах, че Елена се прекръсти от дясно наляво, с три събрани пръста, по православния маниер. Аз не се прекръстих. В църквата беше задушно от многогодишния мирис на тамян и влажен камък. Никоя от нас дори не погледна свети Доминик, въздигащ се към небето над нас.

— Елизабет, извинявам се, че съм толкова тайнствена.

— Няма нищо. Само ми кажи с какво мога да ти помогна. — Тонът ми опровергаваше нетърпението ми. Какво искаше тази глупава жена?

— Също така и за моя английски.

— Твоят английски е отличен.

— Той е съветски. Не можем да се отървем от акцента. Съпругът ми казва, че плащаме три пъти повече за всичко само заради произношението.

— Съпругът ти? — подканих я аз. Ще стигне ли някога до същността?

— Съпругът ми е Павел Йермолов.

Това не го очаквах.

— И той иска да се разведе с мен.

— О! Елена, съжалявам за това, но не разбирам…

— Ще разбереш. Нека обясня.

Каза, че ме видяла, когато посетих къщата на Йермолов преди няколко седмици. Видяла ме да вечерям с него.

— Аз се опитвах да поговоря с него — каза тъжно тя, — но това прасе не ми позволи.

— Това си била ти? Там, на скалата? Но мъжът ти каза, че е нарушител. В собствения ти дом?

— Знам. Толкова е жалко.

Елена обясни, че Йермолов планирал да се раздели с нея от известно време.

— Той си има жени, пфу! Какво ми пука за това? Но ние имаме и две момчета, които учат в Англия. „Хароу“ — добави тя гордо. Тук спряхме, за да извади телефона си от чантата „Ермес“ и аз подобаващо да се възхитя от децата. — Така че после те видях на сватбата на Карлота. Познах те. Попитах Карлота и тя каза, че работиш в областта на изкуството. Така че направих някои проучвания.

— Разбирам. — Бях скръстила ръце в скута си. Стиснах ги здраво. Изведнъж почувствах студ и това не се дължеше на температурата в църквата. Какво знаеше тя? Какво искаше?

— Научих, че мъжът ми те е помолил да оцениш неговата колекция. Помоли ли те да намалиш цената й?

Поколебах се, преструвайки се, че се разсейвам от екскурзовода, който на висок глас обясняваше фреските на немски. Какво беше това? Още един опит от страна на Йермолов — да предизвика женска солидарност?

— Той не спомена цифра. Както и да е, отказах предложението. Смятам, че не съм достатъчно опитна.

— Той няма да ти го позволи.

Бях разбрала това. Йермолов изпитваше нервите ми, но и аз бях заета, с едно или друго. Времето сякаш вземаше надмощие над мен след посещението на Алвин.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз, опитвайки се да се съсредоточа.

— Не си ли забелязала нещо — странно, след като се върна във Венеция? В апартамента ти не се ли е настанил призрак?

Как би могла да знае за това?

Йермолов искал аз да направя оценката, продължи Елена, именно заради моята неопитност. Искал оценката да бъде ниска, защото, подобно на много богати мъже, се опитвал да намали официалната стойност на активите си, преди да подаде иск за развод, за да си гарантира по-ниска издръжка. Елена смяташе, че той ще подаде молбата в Русия, защото руските съдилища традиционно са по-благосклонни към мъжете, както и по-меки при изискването те да разкрият стойността на притежанията си. И все пак неотдавна няколко случая бяха привлекли нежеланото внимание на пресата, така че за толкова богат човек като Йермолов би било най-добре процедурата да е възможно най-дискретна. Ако някой се усъмни в стойността на колекцията, той имаше нужда от изкупителна жертва.

Това ме нарани. Много ме заболя. Едно беше аз да мисля, че не съм достатъчно добра за картините на Йермолов, съвсем друго — да науча, че и той мисли така. Смятах, че му бях отказала почтено и се успокоявах, че изобщо бях видяла картините, че се бях доближила до тяхната аура повече, отколкото някой друг изобщо би могъл. Но той е искал само подставено лице, марионетка. Може би не беше приел добре отказа ми, може би номерата в апартамента ми бяха опит да ме тормози, но това не можеше да обясни картичката на Стъбс… Опитах се да се концентрирам върху разговора.

— Значи за съпруга ти е по-добре да се разведе с теб в Русия. Но не и за теб очевидно. Но защо ще се тревожи толкова много?

Елена завъртя очи. Беше неин ред да прояви нетърпение.

— Съпругът ми е… в добри отношения с властите. Не желае това да се променя.

— Разбирам. — Знаех, че Йермолов има политически връзки, може би развод в чужбина щеше да предизвика скандал.

— Както и да е, аз го мразя. Той се отнася с мен като със затворник, като с животно! И сега ме изхвърля като стара обувка! Казва, че връзката ни вече не е „продуктивна“.

От мястото, където седях, Елена не изглеждаше като стара обувка. Само годежният й пръстен стигаше за годишен наем на апартамент в „Мейфеър“.

— Оценявам, че ми се доверяваш и наистина съжалявам за положението ти, но все още не разбирам защо мислиш, че мога да ти помогна.

Тя се огледа.

— От това място ме побиват тръпки. Да тръгваме.

Последвах я търпеливо обратно към кея, където и двете примигнахме и потръпнахме, заслепени от внезапния блясък на жегата.

— По-добре да се връщаме. — Тя тръгна бавно, държейки ме за ръката, сякаш бяхме стари приятелки. Лицето й беше близо до моето. Можех да помириша аромата й и да видя фините бръчици около устата й, където въздействието на филъра бе започнало да изчезва. — Значи, съпругът ми си мисли, че може да се отърве от мен, ей така! — Тя щракна с пръсти. — И знае, че ако го направи…

— Елена, моля те, бъди по-ясна. Това няма никакъв смисъл.

Тя се обърна и ме хвана за лактите.

— Омъжена съм за Павел от много години. Трийсет години. Видяла съм много, чула съм много. Без брака ми ще бъда в опасност. Знам това. Трябва да имам нещо, нещо, което да ме пази.

— Но ти ще имаш пари. Може би не толкова, колкото чувстваш, че заслужаваш, след като толкова дълго време…

Тя заби нокти в лакътя ми.

— Не е до парите. Не четеш ли вестници? Русия не е Европа, колкото и да се преструват. Ако аз не съм омъжена за Павел, ще бъде… целесъобразно… да се отърват от мен. Хората, които са неудобни за властите, се намират в затвора или по-лошо. Не виждаш ли заплахата за мен?

Преди да имам време да отговоря, че не виждам нищо, освен че е луда, Елена се отдръпна и за моя и на тълпата туристи изненада изпълни перфектно пирует на високите си платформи.

— Някога бях добра балерина! — Жената беше напълно луда. — Ще те взема довечера. Една разходка, за да отдадем почит на Дягилев! Да кажем, тук, пред църквата, в седем часа?

— Елена, моля те. Не мисля, че това е добра идея. Съжалявам, но не мога да ти помогна.

Тя се обърна, изтрила от лицето си крехката, весела усмивка.

— О, но можеш. Когато за пръв път те видях с Павел, предположих, че си…

— Курва?

— Да, проститутка. Но когато Карлота ми каза с какво се занимаваш, проучих галерията ти. Хубаво име, „Джентилески“.

— Хм, благодаря.

— Все пак е било глупаво от твоя страна да го споменеш пред френската полиция.

Зяпнах я като прободена с харпун жаба.

 

 

Утро на стъпалата на базиликата „Сакре Кьор“, последният ми ден в Париж. Можех да го помириша, ферментирала смрад на боклук, изгорели газове от туристическите автобуси, марихуана, кафе. Телефонът на Рено е в ръката ми, цял взвод жандармеристи чакат на летище „Шарл дьо Еол“ момичето с фалшив паспорт, което изобщо не се появи за полета си. Пътува. Името Джентилески говори ли ти нещо? Бях изпратила съобщение. Полупредпазливост-полудързост, глупаво, примамливо, импулсивно желание за риск. Бях се погрижила за Рено, така че как е възможно Елена да знае? Тя ли стоеше и зад картичката на Стъбс? Какво, по дяволите, ставаше тук?

 

 

Елена очевидно изпитваше удоволствие от разкритието си. Взирах се покрай нея към кея, борейки се с желанието да я блъсна във водата наред с внезапното чувство за задушаваща ме клаустрофобия, сякаш оплетените обстоятелства, довели ме дотук, се бяха увили около мен като съскаща, надигаща се Хидра, която не може да стои мирно. Мислех, че съм в безопасност, далеч от миналото, тук, във Венеция, въпреки че Алвин все още… Стоп.

Не мисли за Алвин. Съсредоточи се върху тази луда кучка, която се опитва да открадне живота ти.

— Нямам представа за какво говориш — отвърнах сковано.

— Мисля, че имаш. Нуждая се от помощта ти за една картина.

Тя се наведе още по-близо, с устни до ухото ми, като че ли споделяше особено скандална клюка. Усещах, че някъде напред горилата ни наблюдаваше.

— Мисля, че си те бива с картините, Джудит!