Л. С. Хилтън
Домина (15)

14.

Дейв е човек, който се е изправял пред снайперисти от Ал Кайда, докато е бил в армията, но никога не съм го виждала да изглежда толкова развълнуван, както при вида ми, приведена над коктейл с уиски в бара на „Златния лъв“ в Кюмб Фарлей. Бях пристигнала с „Евростар“ през Лил, с друг влак от Падингтън до Бат и след това с такси до селото на Дейв. Бях изненадана от сантименталния ефект, който Англия все още оказваше върху мен. Старомодно облечените тълпи по гарите, заведенията за бързо хранене „Прет-а-манже“, подигравателните таблоиди, гълъбите. Буквално се разплаках, когато собственикът ми сервира първата чаша истински чай от години, но трябваше да призная, че не успявах да се смеся с местните. Естествено, беше студено, така че си купих ватиран жакет на гарата „Сейнт Панкрас“ в добавка към всички по-плътни дрехи, които имах. Барманът погледна със съмнение моя ромски шик, но бакшишът ми осигури място и се обадих на Дейв от стационарния телефон в кръчмата.

— Какво става? Защо си тук, Джудит?

Аз потрепнах. Съчувствието е толкова рядко срещано явление. Усещането, че някой те разбира без думи, че заради споделената ви история няма нужда от обяснения. Може би това имат семействата. Но ако Дейв беше толкова потресен, колкото изглеждаше, радостта, която изпитвах да го видя, отново беше едностранна. Всъщност за него никога не съм била нищо друго, освен неприятности.

— Купих ти халба бира — казах аз, като че ли това обясняваше всичко.

— Опитвах се да се свържа с теб. Какво става с телефона ти? — В гласа му се долавяше загриженост, но също така и враждебност, и някаква умора, което ме натъжи.

— Ще излезем ли да пушим?

Той поомекна.

— Давай. Имат нагреватели отзад.

„Лъвът“ не беше превзет пъб с биохрана. Грозна квадратна тухлена постройка от петдесетте, футбол по телевизията, тайландска храна, затоплена в микровълнова фурна, и силен полъх на белина и урина от панелната тоалетна на паркинга, където имаше също и детска площадка, няколко пейки и нагревател с формата на гъба. Носех напитките, Дейв накуцваше зад мен с бастуна си. Единствените други пушачи бяха двойка тийнейджъри, които споделяха цигара марихуана на пързалката. Те кимнаха на Дейв и изчезнаха в тъмнината.

— Значи това не е светско посещение?

— Схватлив си, както винаги, Дейв. — Толкова се радвах да го видя дори и по този повод. Бих му казала колко ми липсва, но това само щеше да го притесни. Зелено-сиви хълмове, лек дъжд, надвисналото английско небе. Ти нямаш вина, Джудит.

— Джудит?

Разтърсих глава.

— Извинявай, Дейв. Виж, съжалявам, че ти се натрапвам по този начин. Знаеш, че не бих го направила, освен ако не…

— Няма нищо. Знам.

Поех си дълбоко дъх. В края на краищата най-добре да не усложнявам нещата. Копнеех да обсъдя Караваджо с Дейв, не на последно място, защото щеше да изпита удоволствие от историята, но колкото по-малко знаеше, толкова по-добре.

— Получих имейл. — Той ме прекъсна, преди да проговоря.

— Какво?

— Всъщност — два. Виж.

Той ми подаде телефона си. Първият беше отпреди няколко дни, точно когато заминах за Амстердам. Нямаше тема или подпис, а адресът на акаунта беше безсмислица — само букви и цифри в Gmail. Той гласеше:

„Спешно се опитваме да се свържем с мис Джудит Рашли. Моля, отговорете, ако можете да ни помогнете.“

— Мислех, че е глупост — измама, като онези, с които искат да изпратиш пари до Нигерия. Но след това дойде този.

Приближих екрана към лицето си под мандариновата светлина на нагревателя. Беше с днешна дата.

Къде е тя, Дейв? Само това.