Л. С. Хилтън
Домина (16)

15

Бях си поръчала питието само формално, но сега се радвах, че го направих. Дейв ме гледаше с очакване, докато отпивах дълга глътка.

— Какво става, по дяволите?

Ако Йермолов е в състояние да намери имейла на Дейв, той най-вероятно е намерил и действителния му адрес. А аз се съмнявах, че Юрий или негов еквивалент ще убива времето си в залата за пиене на минерална вода в Бат с поничка и роман на Джейн Остин.

— Дейв, къде е жена ти?

— Сега ли? Отиде на нейните зумба танци. Казах й, че ще гледам мача в кръчмата. Ще се върне след около час. Защо?

— Трябва да се върнеш вкъщи. Сега. Трябва да вземеш нещо и да го донесеш направо тук. Папката. Папката, в която ти изпратих Рихтер по пощата. Пазиш ли я все още?

— Какво общо има това с моята госпожа? Не те искам…

Нямаше нужда да го казва. Не те искам изобщо близо до нея.

— Моля те. Ако тя не е вкъщи, всичко ще е наред. — Молех се да е истина. Той се изправи на крака с усилие.

— Не знам дали все още я пазя. По-точно, когато го продадох, купих друга папка, защото…

— Просто върви, моля те. Веднага. Опитай се да побързаш. — Чувствах се зле, че го казвам. Дейв щеше да се мъчи с болния си крак, изкачвайки стъпалата, но не посмях да предложа да го придружа, за да помогна. Жена му можеше да се върне у дома и ако мястото вече се наблюдаваше, моето присъствие там щеше да ни погуби всички.

— Това не ме радва.

— Знам.

— Изглежда, че все пак нямам голям избор. Ще се върна колкото мога по-скоро. — Той не беше докоснал бирата си. Опитах се да запазя спокойната усмивка на лицето си, докато той потрепваше към изхода от паркинга.

Колко ще се бави? Колко време ще е нужно на Йермолов, за да изпрати някого тук? Или те вече са тук? Обвих ръце около коленете си, свивайки се, с желанието да можех да изчезна.

Премислях наум възможностите. Трябваше да е Рихтер. Бях „придобила“ картината — добре, всъщност я бях откраднала — от Монкада, продажбата й беше стръвта, довела Рено Клере в Париж. Бях взела малкото платно, когато Рено уби италианеца и след като се погрижих за Рено с помощта на глок 26, осигурен ми от Дейв, аз бях „продала“ картината на него, за да му дам възможност да финансира новия си живот. Това беше компенсация, защото заради мен беше загубил работата си в аукционната къща, но също така трябваше да призная, че това бяха пари, изцапани с кръв. Дейв изобщо не попита какво смятам да правя с пистолета, а аз никога не бих му казала, но и двамата знаехме, че приемането на картината е компромис. Йермолов знаеше — по някакъв начин — за „Джентилески“, за моя живот и самоличността ми в Париж, за смъртта на Монкада, така че вероятно знаеше и за картината на Рихтер. Очевидно той беше стигнал до същия извод като мен. В онази нощ на Плас де л’Одеон е бил и някой друг, който е чакал Монкада. Човекът, който е трябвало да получи втората картина, която е била в папката. Тази от Караваджо. Но този човек изобщо не я беше получил, защото аз я бях взела.

 

 

Мислех, че съм се покрила съгласно съветите на хакера, но сякаш бях постнала местонахождението си в Инстаграм. Хитро, Джудит. Зад мен вратата на кръчмата се отвори и аз се сепнах. Просто един мъж с пакет „Бенсънс“ и „Дейли Мейл“. Той ми кимна и седна на най-отдалечената маса. Ако Юрий пълзеше в стил командос през селската поляна, поне щеше да има свидетел.

Ако Дейв беше запазил папката, ако се върнеше тук, ако Йермолов го оставеше на мира, само моля, моля — да оставеше жена му на мира, мислех си, че нямаше да ме е грижа какво щеше да ми се случи.

Дейв го нямаше. Мъжът с вестника си тръгна, барманът излезе, за да угаси нагревателите. Треперех, изчислявах, свивах ръцете си в якето, за да се стопля, но не можех да се помръдна. Чувствах го като един вид покаяние, този безкраен миг в английския студ; ако аз просто стоя там, Дейв ще бъде ОК. Най-после чух благословеното потропване на бастуна му зад мен.

— Джудит? Търсих те вътре — каза той нежно. — Защо мръзнеш тук? Хайде да влезем вътре.

— Къде е жена ти?

— Тя ми прати есемес, че отиват да хапнат в „Уагамама“^[1]. Голям късмет, нали?

— Значи я намери?

— Влез.

Барът вече беше празен, но собственикът все още не беше дал знак, че затваря, въпреки че изглеждаше отвратен, когато прекъснахме гледането му на мача „Тотнъм“ срещу „Манчестър Сити“, за да поискаме два чая. Ръцете ми бяха толкова студени, че едва държах чашата.

— Къде е?

— Ето я. Когато се преместихме тук, ние изхвърлихме много неща. Удивително е колко много боклуци откриваш, когато се преместваш.

Папката лежеше до якето му на пейката, беше я оставил там, когато дойде да ме търси. Той изглеждаше толкова доволен. Господи.

— Когато продаде тази картина — знаеш коя — как беше вписана в каталога?

— „Собственост на джентълмен“, разбира се.

И двамата се усмихнахме на шегата.

— Но когато направихте сделката, платиха ти за нея и така нататък — те ти взеха данните, сметките, всичко, нали?

— Разбира се, тя е легална, нали? — Паниката отново се долавяше в гласа му.

— Продажбата е наред, не се тревожи за това. Просто се опитвам да разбера как са открили адреса ти.

— Значи знаеш от кого са тези имейли?

— Да.

— Има ли нещо общо с онова, което ти трябваше — контакта в Кения?

— Да.

— И?

Какво можех да му кажа? На Дейв, който винаги е бил добър с мен. Че го бях изложила на опасност?

— Сигурен ли си, че никой не се навърташе наоколо, когато се върна?

— Слушай. Няма да те питам какво става. Няма. Но ако госпожата ми…

— Добре. Имаш ли все още — нали знаеш?

Притеснението, набраздило челото му, изчезна и той изведнъж стана хладнокръвен професионалист.

— Да, имам разрешително за пушката си. Напоследък стрелям по фазани. Толкова ли е зле?

— Да. Но сега е по-добре. Когато жена ти се върне, заключи внимателно. Ако някой ви посети и пита за мен, кажи му, че си ме видял. Кажи му, че си ми дал това — кимнах към затворената с цип черна найлонова папка на седалката до мен — и че съм си тръгнала веднага. Влязла съм в таксито, което ме е чакало. Не си го отварял, не знаеш какво има вътре. И — можете ли да заминете за няколко дни?

Той ме погледна замислено, след това кимна.

— Вероятно можем, да.

Никога не съм била по-благодарна, че същността на приятелството ми с Дейв бе мълчанието.

— Добре тогава. Заминавам веднага. Много съжалявам.

— Тогава ще тръгвам. Имаш ли нужда от пари?

— Обичам те. — Той повдигна вежда. — Така е, наистина. Всичко е наред, благодаря ти.

— Има още нещо. — Той ми подаде дебел кафяв плик, размер А4, вътре напипах листове.

— Помислих, че може да хвърлиш един поглед — предложи той срамежливо. — Написах книга.

— Сериозно? Каква е?

— За мен, предполагам. Помагах в онзи център, знаеш, за момчета, които са били в Службите…

Дейв беше оставил крака си в Персийския залив. Това беше типично за него — доброволно да помага на другите, които са загубили дори повече от него.

— И една от — ами, да ги нарека терапевтите — ми предложи да се опитам да напиша нещо. За картините всъщност. За това как те могат да помогнат. — О, само да можеха.

— Браво на теб, Дейв! Това е страхотно. Бих се радвала да я прочета, ако ми позволиш? Благодаря. Въпреки че може би е най-добре, ако не се обаждам за известно време. Но обещавам, че ще я прочета. И аз имам нещо за теб.

Подадох му книгата, която бях купила на гара „Падингтън“. Дейв изпитваше страст към зловещите реалистични криминалета.

— Сянката до мен. Новият живот на Тед Бънди. В името на старото време.

Когато Дейв излезе, телевизионният екран избухна в рев. Последвах го до вратата, извиках след него по улицата и той се обърна към мен под светлината на уличните лампи.

— „Манчестър Сити“. Току-що спечели с два на нула.

Той ми махна за поздрав. Гледах го как си отива, след това внимателно занесох папката на горния етаж. Изучавайки вещите си в тапицираната с кретон стая над кръчмата, аз се почувствах покъртително зле подготвена. Имах около четиринайсет хиляди евро в брой, папката и майната му на всичко друго, което би се оказало полезно. Часовникът ми, може би моят красив „Вашерон“. Погледнах го и видях, че вече беше почти единайсет — нямаше смисъл да се опитвам да се върна в Бат и в Лондон в този час. В портфейла ми беше квитанцията за шкафчето за багаж на гарата в Лил, където бях оставила каракала, след като го бях разглобила в кабинката на дамската тоалетна и бях напъхала частите в пластмасов несесер „Хелоу, Кити“. Което означаваше, че ще трябва да се върна през Лил. Голяма гадория, но нямаше как да се опитам да мина през международна проверка за сигурност на френска гара с три лични карти и с оръжие.

Под стаята ми кръчмата беше тиха; телевизия „Скай“ беше изключена, единственият звук идваше от тихото бълбукане на съдомиялната машина зад бара. Отново скочих, когато чух една кола да намалява скорост отвън, прекалено силен звук в гъстата провинциална тъмнина, и инстинктивно застанах зад вратата, задържайки дъха си, в очакване на трясък, на тежки стъпки по стълбите, но шофьорът смени на по-висока скорост и отново потегли в нощта. Не бях включила централното осветление. Пропълзях на колене през малката стая и открехнах пожълтялата тюлена завеса. Виждаха се само селската улица, осветена от глобусите на лампите по стълбовете, някой и друг прозорец, проблясващ със синкавата мъгла на телевизора. Протегнах се, опитах да се отпусна, но непрекъснато си повтарях словореда в онези имейли. Нещо ми липсваше. Защо Йермолов ще прави това? Беше прекалено… неефективно. Ако искаше да заплаши Дейв, той просто щеше да го направи. Както беше направил с моя апартамент, с галерията, с горката Маша. Имейлите изглеждаха като работа на някой с по-малко ресурси, някой, който се опитваше да извлече информация, не някой, който може да командва малка частна армия. Радвах се, че бях казала на Дейв да вземе предпазни мерки, но нещо не пасваше. Защо не беше изпратил някой да обере жилището на Дейв? Може би си мислеше, че ако картината е у Дейв, той ще се уплаши и ще се опита да се свърже с мен — според това, което ми каза „сивата шапка“, то би му дало възможност да ме пресрещне. Ами ако имейлите са били примамка? За да ме отклонят? Може би дори сега една кола пълзи на север по магистралата, в посока Ливърпул, към майка ми…

Zersetzung. Той ме обърква, опитва се да ме хване в капан, да ме насочи към него. Не можех да го допусна. Вече имах картината, което значително променяше ситуацията. Трябваше да запазя спокойствие, най-дразнещия съвет, който можех да си дам. От кое трябваше да съм спокойна, мамка му? Насилих се да взема душа, за който чаках от сутринта. Увих косата си в кърпа, намъкнах тениска и бикини и внимателно изсуших ръцете си без крем, преди отново да доближа папката.

Отне ми известно време да разбера какво се беше случило, но знаех, че папката пред мен не беше тази, която бях занесла на Плас де л’Одеон. Бях положила оригинала на леглото в хотелската стая на Монкада и той се беше навел, за да вдигне картината точно когато Рено нахлу при нас. Боричкането им ми беше попречило да видя, че Монкада е преместил картината в подобна папка, която беше донесъл със себе си, тази, съдържаща Караваджо. Спомних си хрипкавите инструкции на Рено: „Бързо, всичко… Вземи също и картината.“ Бях грабнала папката, без да забележа смяната. Честно казано, трупът и приближаващите ченгета ме бяха разсеяли.

Както очаквах, основният раздел, който Монкада бе предназначил за картината на Рихтер, беше празен. Използвайки пинсетата си, внимателно пробих малка дупка в найлона, след това разкъсах папката, милиметър по милиметър, по дължината й, докато успях да измъкна тънкия навосъчен пакет от подплатата. Той беше облепен с тиксо и аз включих чайника в стаята, и потрепвайки, подържах пакета на петнайсет сантиметра над чучура с пара, за да размекна лепенката, след това постепенно обелих пластмасата. И когато видях какво има вътре, въпреки пълния абсурд на положението ми, се разсмях.

 

 

Веднага след като се събудих, отидох да тичам. Трамбовах асфалта четири-пет бързи мили под ледения дъжд, по протежение на главния път за Бат, в дима от камионите и презрителните погледи на шофьорите на училищните автобуси, докато дробовете ми започнаха да горят и главата ми се прочисти. Когато се върнах вир-вода в кръчмата, собственикът се бореше с прахосмукачка и слушаше „Радио 2“. Поръчах си пълна английска закуска — наденички, бекон, печени домати, сочен печен боб, гъби, пържени яйца и пържен хляб, и отново използвах стационарния телефон, за да си извикам такси до Бат. След един час двамата с Караваджо отново бяхме на път. Близо до гарата влязох в кафене „Коста“ и седнах на една маса в ъгъла с предплатен телефон и фрапучино с карамел. Почистих посипаната със захар маса с ръкава си, извадих бележника, в който бях записала всичките си номера, преди да напусна Венеция, и набрах Казбич. Не очаквах отговор и наистина чувах дългите, бавни тонове на европейската линия, преди да превключи на автоматична гласова поща. Бях репетирала съобщението в таксито:

Доктор Казбич, знаете кой се обажда. Имам предмета, който вашият работодател иска. Ще поддържам връзка. Не ме търсете в Англия. Ако го направите, ще го унищожа. Видях го, така че разбирате, че знам как.

От другата страна на улицата се мотаеха отегчени тийнейджъри в най-добрите си имитации на лондонските модни тенденции, група прилични американски дами на екскурзия, стиснали екземпляри на „Абатството Нортангър“.

Пратих есемес на Дейв, чийто номер знаех наизуст:

Съобщи ми дали всичко е наред. Ще се обадя след няколко дни. Благодаря ти за всичко, както винаги ххх

Зачаках, като си подхвърлях телефона като карта за игра, докато Дейв ми отговори.

Всичко е чисто засега. Пази се. Ххх

След това влязох в тоалетната с удобната й ниска дръжка за достъп на инвалиди, увих телефона в тоалетна хартия и го пъхнах в кофата за дамски превръзки. Успех с намирането му, Юрий.

Кой е знаел за присъствието на Монкада в хотела на Плас де л’Одеон в нощта, когато той умря? Аз. Монкада и Рено Клере, и никой от тях не може да говори. Ромеро да Силва, колегата на Рено в италианската полиция. И този, който е трябвало да получи картината. Кой беше този човек и кой го беше изпратил? Трябваше да е Баленски или Йермолов. Но Йермолов знаеше също така за мен и за „Джентилески“. Логично, този човек трябваше да е свързващото звено. Свидетелят, който — някак си — беше направил връзката, който беше казал на Йермолов за мен. Тогава Казбич ли беше или някой друг? Нямаше да бъда в безопасност, докато не разбера. Връщането на картината нямаше да бъде достатъчно. Така че трябваше да отида до Париж. През скапания Лил.