Л. С. Хилтън
Домина (2)

1.

Осем седмици по-рано…

Докато се обличах, си бях пуснала „Мис Отис съжалява“ от Коул Портър, версията на Ела Фицджералд. Караше ме да се усмихвам. Бях превърнала спалнята на апартамента си на кампо „Санта Маргерита“ в дрешник, облицован с гардероби „Молтени“ със стъклени врати, така че обувките, чантите и шаловете, роклите и саката ми винаги да са красиво изложени на показ. Това също ме караше да се усмихвам. Жилището се намираше на piano nobile^[1] с гледка към площада с древния рибен пазар от бял камък. Бях премахнала една стена в гостната, за да се образува широко пространство, ваната беше разположена в подножието на леглото върху висок цокъл от зелен мрамор, пред един от трите сводести прозореца. Банята ми, облицована със старинни персийски плочки, се намираше след дрешника, на мястото на някогашно стълбище. Тя беше един от многото източници на радост в дома на Елизабет Тиърлинк. Архитектът мърмореше за носещи греди и разрешителни, но през деветте месеца, откакто пристигнах във Венеция, бях открила, че заплащането за греха прави възможни ужасно много неща. Бях закачила картините, придобити в Париж — тази на Фонтана, Сузана и старейшините, и скицата на Кокто — и още една модерна, малка, неозаглавена творба от Агнес Мартин в бели и облачно сиви линии, която бях купила от Paddle — продаваща онлайн аукционна къща в Ню Йорк. Другите ми френски произведения на изкуството също бяха при мен, с изключение на обезглавения труп на някой си Рено Клере, който се намираше в сандък в склад за произведения на изкуството близо до Шато Венсен. Каквото и да си мислеше архитектът, понякога и аз се притеснявах от течове.

Ръчно надписаната покана за първата ми изложба бе пъхната в ъгъла на огледалото.

Елизабет Тиърлинк има удоволствието да Ви покани в галерия „Джентилески“…

Още веднъж хвърлих поглед на думите, докато вдигах косата си. Бях го направила. Вече бях Елизабет. Джудит Рашли бе само един призрак от миналото, просто име на неизползвания паспорт, който лежеше в чекмеджето на бюрото ми. Погалих с ръка прилежно наредените закачалки с рокли, наслаждавайки се на гладкостта на жарсето и меката тежест на качествената коприна. За откриването бях избрала прилепнала рокля от мастиленосин шантунг от „Фиг“, закопчаваща се на гърба с малки копченца от тюркоаз и злато, като чонсам^[2]. Наситеният цвят на плата блестеше, диплейки се под пръстите ми. Придържах се към стандартния строг вид на галерист, но някъде дълбоко в мен бебе еднорог размяташе гривата си. Бавно се усмихнах на отражението си. Ливърпул беше останал някъде много надалече.

За кратко време майка ми работеше като чистачка близо до Сефтън Парк, обезопасен викториански анклав с дървета и оранжерии близо до центъра на града, на три автобуса от нашия жилищен комплекс. Един ден, когато бях на десет, след като свърших училище, разбрах, че съм си забравила ключовете, така че отидох да я потърся.

Къщите бяха огромни — грамади от червени тухли с еркери. Натиснах звънеца няколко пъти, но никой не се появи, така че аз притеснено отворих вратата, която не беше заключена. Коридорът миришеше на восъчна политура за мебели и леко на цветя, върху голите дъски на пода имаше ярък квадратен килим, а пространството между вратите и широката извивка на стълбището беше изпълнено от лавици с дебели, тежки на вид книги. Беше много тихо. Когато затворих безшумно вратата зад себе си, нямаше бучене на телевизори, накъсани крясъци на каращи се двойки или играещи деца, нямаше форсиране на двигатели или боричкащи се домашни любимци. Просто… тишина. Исках да се протегна и да докосна кориците на книгите, но не посмях. Отново извиках майка си и тя се появи в анцуга, който носеше, докато чистеше.

— Джудит! Какво правиш тук? Наред ли е всичко?

— Да, но си забравих ключовете.

— Изкара ми акъла! Помислих, че си крадец.

Тя потърка уморено лицето си.

— Ще трябва да ме изчакаш да приключа.

В дъното на стълбите имаше голям стол с висока лампа до него. Запалих лампата и стаята сякаш се сви около мен, заблестя спокойно и интимно. Свалих от гърба си училищната раница и я поставих внимателно под стола, после се обърнах към рафтовете. Мисля, че взех онази книга, защото ми хареса цветът на корицата й — крещящо, шокиращо розово със златист надпис „50 години Вог“, Париж. Беше книга за мода, с репродукции на жени с изключителни дрехи и бижута, с перфектно гримирани лица. Бавно обръщах страница след страница, очарована от богатите, нежни цветове. Имаше снимка на жена в яркосиня бална рокля, която тичаше на улицата, като че ли гонеше автобус. Бях запленена. Обръщах страница след страница и гледах ли, гледах. Нямах представа колко време беше минало, докато не осъзнах, че умирам от глад. Изправих се със схванати крака и поставих внимателно книгата върху седалката на стола, когато вратата рязко се отвори и ме стресна, карайки ме да се свия виновно.

— Какво правиш тук? — рязък женски глас, с нотка на уплаха.

— Извинете. Съжалявам. Аз съм Джудит. Забравих си ключовете за вкъщи. Чакам мама. — Посочих неопределено към вратата, която сякаш преди часове бе погълнала майка ми.

— О! О, разбирам. Тя не е ли готова вече?

Даде ми знак да я последвам надолу по коридора към задната част на къщата, която водеше към голяма, уютна кухня.

— Ехо?

Зад масата имаше диван, чиито ярки възглавници бяха нахвърляни на пода, за да има място за майка ми.

— Ехо?

Мисля, че видях бутилката от вино на пода преди нея, но примиреният тон на дамата ми подсказа, че това не се случваше за първи път. Майка ми сигурно го беше свила от хладилника.

— Само полегнах за малко.

Бях се вцепенила от срам. Дамата тръгна към дивана и помогна на майка ми да седне твърдо, но не грубо.

— Говорили сме за това и преди, нали? Съжалявам, но мисля, че е по-добре да не идваш повече. Дъщеря ти е тук. — Долових съжалението в начина, по който го каза.

— Съжалявам, аз бях просто… — Мама дърпаше анцуга, опитвайки се да се оправдае.

— Добре. — Вече по-твърд тон. — Но по-добре да си вървиш. Моля те, вземи си чантата и ще ти платя. — Тя не беше кучка, там беше работата. Тя бе смутена от това, което прави, и овладяният, професионален глас се опитваше да го прикрие, да ни изтласка на улицата, където да се оправяме сами.

Направих няколко крачки назад и застанах до вратата с училищната си чанта. Не исках да слушам повече. Когато дамата подаде на майка ми две банкноти от по двайсет лири, сигурно беше видяла очите ми, отправени към книгата.

— Защо не я вземеш? Като подарък? — Тя ми я натика, без да ме погледне повече. Даде ми я просто така.

— Шибана снобка, крава — мърмореше майка ми, теглейки ме към автобусната спирка.

Когато най-после се върнахме, тя ми даде ключа и слезе по-рано, на спирката за кръчмата. Мислех с тревога за четиридесетте лири. Нямаше да ги видим отново. Направих си боб върху препечена филийка и извадих книгата. Цената от вътрешната страна на корицата беше шейсет лири. Шейсет лири за една книга, а дамата просто ми я беше подарила. Внимателно сложих книгата под леглото си и я разглеждах толкова често, че с времето научих наизуст имената на фотографите и модните дизайнери. Не че исках точно тези дрехи. Просто си мислех, че ако човек ги има, би се чувствал по-различно. Ако притежаваш такива неща, можеш да избираш какъв искаш да бъдеш, всеки ден. Можеш да контролираш същността си чрез външността си.

Лъснах високите си обувки с калъфката им, преди да ги обуя. Може би единственото общо нещо, което Елизабет Тиърлинк имаше с Джудит Рашли, беше това, че не наемаше прислужница. Да се превърна в Елизабет ми беше струвало много повече от един скъп гардероб в края на краищата. Бронята предпазва наистина само ако е невидима и в това се състоеше истинската борба. Не само ученето и изпитите, но поддържането на убеждението, че мога да спечеля. Да се махна от мизерния жилищен комплекс, където бях пораснала. Да не позволя да бъда въвлечена в низостта на живота на майка ми. Да устоявам на подигравките, на коварните ежедневни нашепвания „пачавра“ и „кучка“, просъсквани след мен по училищните коридори само защото исках повече. Бях се научила да мразя момичетата в училище, а после да ги игнорирам, защото след няколко години нямаше да бъдат нищо друго, освен провиснали повлекани с детски колички на опашката за автобуса. Това беше лесната част. Трудното беше да премахна всяка следа от смаяния плебей, какъвто се почувствах, когато най-накрая бях приета в университета, защото хората можеха да го видят. Не просто тъжното хлапе, мечтаещо под юргана над скъпоценната си книга с модни илюстрации и малката си колекция от картички с изображения на произведения на изкуството, а нещастното, борещо се сърце в него. След като веднъж бях поела с влака на юг от Лайм Стрийт, никой и никога нямаше да види отново това момиче. Бавно, но сигурно заличих акцента си, промених маниерите си, научих езици, оформих и загладих защитата си така, както скулптор обработва мрамор.

Това бе само началото от изискванията на Елизабет. За известно време, когато получих работа в престижна аукционна къща в Лондон, бях повярвала, че съм го постигнала, но нямах пари и връзки, което означаваше, че никога няма да се издигна повече от момиче за всичко в отдела. Тогава започнах работа вечер като компаньонка в клуба „Гщаад“, тъй като по-хубавите дрехи и прическа неминуемо оправяха нещата, нали? Освободих се от това трогателно заблуждение, когато открих, че шефът ми, Рупърт, участва в измама с фалшификати. Необходими му бяха по-малко от пет минути, за да ми покаже вратата. Един от клиентите на клуба, Джеймс, ми предложи уикенд на Френската ривиера и оттам нещата станаха малко… объркани за известно време. Въпреки че в крайна сметка беше изключително изгодно, тъй като намерих и продадох фалшификата, заради който ме уволниха, и използвах парите, за да се установя като търговец на картини в Париж. Признавам, че имаше няколко жертви. Джеймс не можа да се върне в Лондон, макар че това не беше изцяло мое дело. Нито търговецът, от когото откраднах фалшификата, Камерън Фицпатрик; нито моята стара училищна приятелка Лиан; нито Рено Клере, полицай под прикритие; или Жулиен, коварният собственик на секс клуб в Париж. Преместването ми във Венеция като Елизабет Тиърлинк беше необходимост по обективни причини. Не на последно място, исках да избегна вниманието на полицейския инспектор, колега на Рено, Ромеро да Силва. Трябваше доста шлифовка, за да прикрия всичко това. Но фасадата на Елизабет се оказа сполучлива, блясъкът й отразяваше само това, което хората искаха да видят. В крайна сметка беше вярна приказката, че важното е това, което е отвътре.